Айлин Гоудж
Бодлите на истината (13)

Глава 12

Задушното, облицовано с ламперия преддверие бе пълно с хора. Четирима адвокати на противната страна се бяха събрали в единия му край като играчи от училищен футболен отбор. Роуз и Кристина Оувърби — адвокат на застрахователната компания, стояха до вратата с матирани стъкла, която водеше към лабиринта от коридори на четвъртия етаж на Нюйоркския областен съд.

Някой да хвърли проклетата топка — молеше се безмълвно Роуз и потропваше нетърпеливо с крак.

Делото на „Еспозито срещу болницата Свети Вартоломей“ се водеше точно от седмица. Съдебните заседатели изслушаха свидетелствата на медицинския персонал, обслужвал госпожа Еспозито сутринта, когато е била извършена операцията й. Хирургическата операция, вследствие на която възрастната жена бе останала частично парализирана, бе обсъдена внимателно. Дори бяха изслушани свидетели — специалисти, които дадоха показания за високата степен на мозъчни аневризми сред дългогодишни пушачи.

Роуз представи рентгенови снимки от прегледите на госпожа Еспозито преди и след операцията, както и копия на бележки, доказващи склонността й да харчи пари, която рязко се бе увеличила през месеците, когато се предполагаше, че е била прикована на легло. Дори бе намерила свидетел — бивш зет на госпожа Еспозито, за да опровергае твърдението на ищцата, че е била напълно здрава преди удара.

Съдебните заседатели, които в началото, изглежда, се отнасяха със съчувствие към възрастната жена, прикована към инвалидната количка, бавно променяха мнението си. Роуз усети промяната. Не беше нещо, което би могла да определи точно — неодобрително поклащане на глави, нежелание да погледнат ищцата в очите.

Например, когато госпожа Еспозито бе призована да даде показания, тя се прояви най-малко като безпомощна — удари съдебния чиновник, когато той се опита да бутне количката й пред съдебната зала, яростно се защити, когато Роуз й зададе въпрос относно някои несъответствия между дадените първоначални показания и тези след клетвата.

Освен това, реални доказателства за извършено престъпление, въпреки разследването на Каницаро, липсваха. И сега, на втория ден от представянето на свидетелствата на ищцата, това стана очевидно и за съдебните заседатели.

Огромната сума за компенсация, която госпожа Еспозито вече виждаше в своята сметка, бързо се стопяваше. Марк Каницаро вече беше готов да говори за споразумение.

Обаче на Роуз бе ясно, че щеше да сбърка, ако се покажеше твърде самонадеяна. Все пак, по-рано бе направила грешка. Кой би могъл да предвиди решението на съдебните заседатели в процеса „Максуел срещу Коър Тех Индъстрис“? Ищецът бе предявил иск за големи щети вследствие на излагане на азбест, но не бе пострадал с нищо друго, освен с описаната „омаломощаваща мигрена“. Заседателите му присъдиха щети за осем милиона.

Краят не е дошъл, докато не свърши процесът — чуваше тя думите на Макс.

Видя Марк да се отделя от групата, челото под разрошената му коса блестеше от пот.

— Милион и двеста — изръмжа той до ухото й.

Дали си въобразяваше, или той се бе смалил през последните пет дни? А може би просто се връщаше към човекоподобните си корени — подобно на диаграмите, на които рисуваха еволюцията на човека от маймуната.

— Четиристотин и петдесет хиляди — отвърна му тя. — Освен това трябва да оттеглите обвиненията срещу „Диагностикс“. — „Диагностикс Инкорпорейтид“ бе най-големият акционер на клиента й — болницата „Свети Вартоломей“. Представляваше независима лаборатория, където бяха направени изследванията на госпожа Еспозито — погрешни според твърденията на адвокатския екип на Еспозито.

Марк направи гримаса.

— Това е пладнешки обир и ти го знаеш. Деветстотин и петдесет, това е най-многото, което можем да отстъпим. Смятай го за евтино.

— Обир ли? Марк, мога ли да ти припомня, че моят клиент не е допрял дулото до ничия глава — отвърна хладно тя.

До нея другата адвокатка, Кристина, се напрегна като териер, опънат на каишка. Роуз уж случайно я бутна с лакът, за да отвлече вниманието й, преди да е казала нещо, което да развали сделката. Кристина — около трийсетгодишна, бе побеляла твърде рано и често я смятаха за по-възрастна от Роуз, факт, който не й беше приятен. Сега тя не бе в настроение да седи на едно място и колежката й да блесне в наддаването.

— Господин Каницаро, смятам, че не разбирате напълно негативното влияние на онова… — започна тя с вдигната нагоре брадичка.

— Петстотин — прекъсна я Роуз.

Тя разбираше подобните на Марк Каницаро, бе израсла сред тях на Авеню К, беше ги наблюдавала да играят по скъсани шорти и измачкани тениски. Беше се научила да преговаря с тях още преди да започне да следва право — помагаше им да си подготвят уроците срещу домашни сладки, пазареше се за билети за бейзбол, принуждаваше ги да дават парите си за обяд, в замяна на ксерокопирани копия на „тайния“ списък, който сестра Перпетуа държеше в кабинета си, където бяха написани заглавията на забранените от църквата книги.

Какви бяха правилата на играта ли? Можеш да им вземеш последния долар, дори можеш да ги измамиш. Но никога не бива да ги изкарваш глупаци.

Каницаро се разсмя — твърд, стържещ звук.

— Не е лесно да се споразумее човек с теб, Грифин. Седемстотин и петдесет и задраскваме „Диагностикс“. Толкова. Това е. Заклевам се в гроба на майка си, че не мога да сляза по-долу от тази цена.

Роуз му хвърли поглед, с който искаше да каже: Колеги сме, не ми играй такива номера.

— Помисли, съдебните заседатели не поемат. Шестстотин и петдесет, взимай ги и толкова. Предложението важи само една минута — тя се ухили.

Кристина понечи отново да отвори уста, докато помощниците на Каницаро — всички възпитаници на академията „Уанаби Юрис“, само гледаха с широко отворени очи.

Марк Каницаро пристъпи от крак на крак и изсумтя:

— Направи ги седемстотин хиляди и ще имаме споразумение.

Роуз поклати глава и скръсти ръце на гърдите си.

— Ама шестстотин и петдесет не покриват дори разноските ми! — възнегодува Марк.

— Това е твой проблем — може и да не му хареса, но ще я уважава, че се е държала твърдо.

— Абе, Грифин, хайде…

— Толкова или нищо — каза му тя. — Няма да можеш да си купиш боя за обувки с онова, което съдебните заседатели ще присъдят на клиентката ти, повярвай ми.

— Ще обжалваме.

— Твоя работа. Известен ли ти е процентът на върнатите за разглеждане дела, водени от съдията Дилейхънтри? По-малко от два са, и то за последните десет години.

Марк отпусна рамене победен и смънка:

— Ще поговоря с клиентката си.

Което означаваше, че въпросът е решен.

Роуз си позволи лека усмивка. Още не бе дошъл краят, Марк би могъл да промени решението си или клиентката му да откаже да съдейства. Но тя се съмняваше, че нещо подобно щеше да се случи. В съда използваш възможностите си и намаляваш загубите. Всеки го знаеше.

Четирийсет минути по-късно излезе от входа, украсен с коринтски колони и тръгна по широките мраморни стъпала с документ в ръка. Съдебните заседатели получиха благодарност за участието си и бяха освободени. Макар, че все още оставаха безброй подробности за уговаряне, на случая „Еспозито срещу болницата Свети Вартоломей“ бе сложен край.

Точно това искаше Роуз.

Минаваше единайсет часът и тя вече се чувстваше като в края на дванайсетчасов работен ден. Беше напрегната, вратът и раменете й се бяха вдървили.

Взе такси от Уърт Стрийт и се отпусна на задната седалка. Имаше среща с Ерик в един, но дотогава можеше да свърши някои неща.

Затвори очи и потърка носа си. Знаеше, че трябва да се чувства като победителка, но бе само неспокойна и това нямаше нищо общо с процеса.

Ерик. Непрекъснато мислеше за него, за нещата, за които си говореха, за дрезгавия му глас късно вечер по телефона, как леко я притискаше по тила, докато излизаха през някоя врата или когато се навеждаше да я целуне.

Представяше си го и в леглото, как върхът на езика му шари около пъпа й, а опитната му ръка — между краката й. Когато се любеха, той показваше невероятна способност да се въздържа, докато тя свърши.

Имаше и друго — знаеше, че нещо, за което мечтаеше и от което се страхуваше, се бе изпълнило.

Беше влюбена.

Когато го осъзна, колкото и да бе странно, не бе в леглото на Ерик, нито дори в прегръдките му. Откритието дойде две седмици по-рано, когато не знаеше какво да прави с Джей. По-малкият й син се мусеше, че отново излиза — за трети път през седмицата, и когато Ерик дойде, за да я вземе за концерта, я достраша, че нещата щяха само да се влошат.

Но след като се върна от кухнята с разхладителни напитки, откри Ерик и Джей оживено да разговарят за певците на блус. Излезе, че и двамата са големи почитатели на Би Би Кинг и Бъди Уотърс. Обсъждаха добрите качества на различни записи, навели глави над няколко компактдиска на Джей. На Роуз й направи впечатление, че човек лесно би ги взел за баща и син.

Усети как буцата лед в душата й започва да се топи. Зарадва се, когато Ерик предложи на Джей да отиде с тях. Щял да купи още един билет на вратата, така каза, освен това, добави и намигна, може би било време момчето да разшири репертоара си, като включи в него и нещо от Бетховен и Брамс.

Никакви фойерверки, никакви камбани. Но в този неволен, умен и щедър жест, Роуз забеляза изхода към път, който, усети го със сърцето си, водеше към нещо прекрасно.

Въпреки всичко, тя продължаваше да се въздържа, предпазливо съблюдаваше известни граници. Например още не беше прекарала цяла нощ с Ерик.

Официалното извинение беше Джей, но синът й не беше единствената причина. Дълбоко в себе си се боеше, че е твърде рисковано — също като престъпленията, които се превръщат във федерални, щом се пресече една линия. Не беше готова за такава интимност. Щеше да заприлича като че… като че ли са женени.

Това би било малко подвеждащо. Защото вече бе омъжена. За Макс.

Да върви по дяволите лекарят, с когото се съветва, както и книгите, посветени на загуба на близък човек. Роуз не се интересуваше дали скърбеше прекалено дълго след смъртта му. Единственото, което знаеше, беше, че в тези първи мигове, когато се събуждаше сутрин, протягаше ръка към Макс.

Съпругът й. Сега и завинаги.

Нямаше да го изостави, за нищо на света. Дори заради Ерик.

Един вътрешен глас обаче й прошепна: Признай си, Роуз Сантини Грифин, изплашена си. Не само за това, че Макс ще остане на заден план. Страх те е да не би връзката с Ерик да се окаже нетрайна. Също и да не го загубиш. Следващия път може да не го преживееш…

Все пак тези чувства можеше да отслабнат, нали? Нямаше винаги да бъдат едни и същи. Нямаше непрекъснато да усеща влагата между краката си и да копнее за Ерик още от минутата, когато я целуваше за довиждане.

Беше разумна жена на средна възраст. Майка на големи момчета. Управляваше собствената си фирма. Разбира се, че щеше да се справи с една любовна връзка.

Все пак, когато таксито стигна, Роуз до такава степен бе вглъбена в мислите си, че се наложи да преброи два пъти парите, преди да ги даде на шофьора.

Малко по-късно секретарката я пресрещна, докато вървеше към кабинета си и на Роуз й се стори, като че ли е нападната от засада. Примигна, за да съсредоточи вниманието си върху нея. Малъри бе облечена с пуловер и черен панталон, косата й можеше да се опише само като платинена Мадона.

— Локуд иска да си поговорите. В кабинета е — съобщи й тихо. — Предупредих го, че може да закъснееш, но той каза, че нямал нищо против да почака. Той… — прехапа долната си устна. — Изглежда доста ядосан.

Хейдън Локуд? В нейния кабинет? Ядосан? Роуз усети как се връща към времето, когато трябваше да се справя с проблемите както на работа, така и вкъщи. Хейдън беше един от най-новите младши адвокати и най-амбициозният. Ако е възникнал някакъв проблем, по-добре тя да се справи с него.

Завари го седнал на фотьойла до прозореца — слаб чернокож, с късо подстригана коса, който с дългите си възлести крайници винаги й напомняше на млад баща, седнал на чина на детето си.

— Извинявай, че те посрещам така — каза той и се изправи. — Имаш ли свободна минута? — говореше, закръгляйки гласните, на което явно бе научен в Харвард и Роуз предполагаше, че той набляга на това, за да разберат хората, че не е завършил със стипендия. Родителите му бяха преподаватели в колежи, а най-голямата му сестра бе главен съветник на избирателния комитет на Демократическата партия.

Точно сега Хейдън изглеждаше разтревожен, тъмните му очи се взираха замислено зад стъклата на очилата с рамки от крокодилска черупка. За Манди е — помисли си и сърцето й замря.

Хейдън бе разпределен в отдела на Манди. Той пръв би разбрал, че пие.

Роуз му посочи да седне и се настани на стола срещу него, вместо да седне зад бюрото си.

— Чувам добри неща за теб — започна тя, за да го предразположи. — Манди ми каза, че не е виждала човек, който да работи толкова много. Освен тя самата — добави с лека усмивка. — И тази детективска работа, която извършихте покрай развода на госпожа Андерсън, беше блестяща. Наистина.

Той се усмихна стеснително и сведе глава.

— Благодаря. Оценявам думите ти, но бе проява по-скоро на здрав разум, както и че направихме някои проучвания. Трябваше да разровя почти шестнайсет кашона, за да открия тези финансови отчети, които представихме в съда като доказателства, но открих определена схема. Колко пъти можеш да получиш фактура от ресторант или хотел на Каймановите острови, освен ако по някакъв начин не е свързано със скрити авоари?

— Изглежда си спестил на клиентката ни доста пари, да не говорим за още повече неприятности — добави с усмивка: — Заплахата, че ще изпрати държавни данъчни ревизори на съпруга си, ще осигури на госпожа Андерсън малко повече свобода при споразумяването.

— Без съмнение — Хейдън кимна, но личеше, че изпитва неудобство. Понечи да каже и още нещо, но замълча.

— Хейдън, какво има? — предпазливо попита Роуз.

Той се загледа в огромните си ръце.

— Всъщност… има. Отнася се до Манди — неуверено изрече.

Стомахът на Роуз се сви.

— Какво за нея?

— Съжалявам, че няма друг начин да ти го кажа — започна той. — Не исках да идвам при теб. Но подобно нещо не мога да оставя така — вдигна изразителните си кафяви очи и тя забеляза каква вътрешна борба се водеше в душата му. — Онзи ден Манди закъсня за среща, и то с госпожа Андерсън, а когато пристигна, тя… — прочисти гърлото си. — Бих казах, че беше пийнала. Или пък предната вечер бе прекалила. Както и да е, миришеше на алкохол. Дори леко залиташе — въпреки явното неудобство, което изпитваше, Хейдън я гледаше в очите. — Много уважавам Манди, тя е добър адвокат, но разбирам нещо от това, което става с нея. Имам един чичо, който… да кажем, че чичо Уили последен си тръгва, когато е на гости. Обикновено се налага да го изведат.

Как нещата излязоха извън контрол толкова бързо? Напоследък Манди наистина бе добра, дори не пиеше и чаша вино на вечеря. А ето сега пък това. А то не беше леко провинение. Всички във фирмата щяха да научат.

— Не се случва за пръв път. Това ли искаш да кажеш? — попита колкото можа по-спокойно.

— Точно така — отвърна той едва чуто и отмести очи към прозореца. Напрегнатият израз на искреното му младо лице й напомни на Дру.

Тя трепна. Предишната вечер големият й син се отби, за да вземе брат си — имал два билета за мач. Роуз попита за Айрис — с добронамерен тон според нея, но стана така, че двамата с Дру започнаха да се карат. Той й заяви, че рови в живота му като с багер. Думите му я накараха да извика:

— Прекрасно. Ти сам си копай дупката тогава. Само не очаквай, че ще дойда да те измъкна!

И ето я тук загледана в дупката, която Манди бе изкопала за себе си, и се чудеше какво, по дяволите, да прави с нея. Как се стигна дотук? Откога тя — Роуз Сантини Грифин е определена да наследи трона на цар Соломон?

Роуз пое дълбоко дъх.

— Правилно постъпи, че дойде при мен. Съжалявам, че си попаднал в подобно положение. Надявам се, че това няма да се отрази на мнението ти за цялата фирма. Идването ти тук е много полезно за нас, Хейдън.

— Благодаря — каза той.

Младият мъж се усмихна, но с вид на човек, който е наясно, че друга фирма би го грабнала веднага. Колко млади хора — бели или чернокожи можеха да се похвалят с диплома от Харвард и биография, която включваше две лета стаж в „Милбанк Туийд“?

— Ще се погрижа за това — обеща му тя.

Хейдън кимна мрачно и се изправи. Стисна й ръката и я погледна в очите с израз, в който се четеше облекчение и решителност. Показа й ясно, че колкото и да харесва и да уважава Манди, няма намерение да проваля кариерата си заради една алкохоличка.

А Манди е точно такава — помисли си мрачно Роуз. — Алкохоличка. Слава Богу, че Макс не е жив да го види.

Но нещата можеха да се променят. Например Ерик бе успял да се отърве от тази слабост и отново да се върне към живота.

Настроението й се подобри. Да, точно това е. Щеше да пита Ерик какво да прави. Може би ако той поговореше с Манди…

Кой знае? Тя можеше да го послуша. Вечерта, когато ги бе поканила на вечеря, се държаха приятелски, макар Манди явно да не се сещаше, че той я бе завел вкъщи след годежа на Айрис и Дру.

Роуз погледна часовника си. Минаваше дванайсет и половина! Трябваше да побърза, за да стигне в ресторанта в един. Мина й през ума, че не е погледнала пощата върху бюрото си, както и купчинката розови бележници с телефоните на хората, които я бяха търсили, но изведнъж всичко й се стори маловажно.

Ерик. Точно след двайсет и осем минути щеше да се срещне с него. Щом я зърнеше, очите му светваха, сякаш никога не бе виждал по-прекрасна жена. Деликатните му устни, за които изненадите като че ли никога не свършваха. Ръцете му, които винаги я караха да се изчервява, защото си мислеше как я докосват в леглото.

Тревогата се изпари. Тя се втурна към вратата със зачервено лице, сърцето й туптеше като на шестнайсетгодишно момиче, влюбено за пръв път.

Няма да мисля сега — каза си — колко бързо угасва подобна любов. Това, което съградиха с Макс, беше здраво, способно да издържи на всякакви трудности. Онова, което изпитваше към Брайън и което го правеше толкова приятно, макар и тогава да не го осъзнаваше, бе, че беше твърде кратко.

Скоро това също щеше да си отиде — гузната наслада от новата й любовна връзка с Ерик, която като всичко силно и страстно в края на краищата щеше да изчезне като луната при първата поява на зората.

 

 

Срещнаха се в един индийски ресторант, който според Ерик бе една от най-добре пазените тайни в града. Ако си представиш палат от азбест или нямаш нищо против, до теб да има пожарогасител — добави той и лукаво й намигна.

Онова, което на Роуз се стори още по-привлекателно, бе невъзможността да се сблъска с някого, когото познаваше. Не желаеше някой от колегите й да види как се държи, когато е с Ерик, как се изчервява като влюбена ученичка, как нито един от двамата не може да издържи и пет минути и да не се пресегне към ръката на другия или да си открадне целувка.

Докато слизаше от таксито пред жълтеникавата сграда, Роуз трябваше да се взре, за да забележи дискретната табелка: „Понгал“.

Да, имаше и син слон на прозореца, както Ерик й бе описал.

Когато влезе вътре, я лъхнаха различни екзотични миризми. Тя изведнъж се почувства ужасно изгладняла. Това беше заради Ерик. Мисълта, че щеше да го види, стимулира разни видове апетит, накара кръвта й да закипи.

Веднага го забеляза, седнал на задна маса, но се спря за миг, за да се наслади на възможността да го наблюдава известно време. Носеше любимите си джинси — прани толкова пъти, че бяха станали белезникавосини, и тъмносин пуловер върху светла риза. Косата му бе разрошена от вятъра, беше се облегнал назад и четеше „Таймс“.

Сякаш усетил присъствието й, той вдигна очи. Очите му биха били просто сини, ако ги бе насочил в друга посока, но горяха почти ослепително, когато ги отправи към нея. Гледаше я с усмивка, предназначена само за нея, сякаш си спомняше последния път, когато бяха заедно.

Тя се изчерви, сякаш на челото й бе написано и всеки в ресторанта можеше да го прочете, че беше влюбена.

Изведнъж си спомни как беше коленичила пред статуята на Дева Мария в „Светите ангели“ и се молеше за опрощение на греховете си, извършени с Брайън. Грехове на плътта, които независимо колко молитви отправяше към Дева Мария и Светия Отец, повтаряше отново.

Трябваше да признае, че никога не се бе чувствала така с Макс. Обичаше съпруга си, желаеше го много, но не можеше да си спомни миг, когато да е пламтяла по Макс, когато само мирисът на чаршафите, след като са се любили, да я възбуждаше отново. Той знаеше точно как да й достави удоволствие, беше търпелив, обичаше я. Но никога, дори в самото начало на връзката им, мисълта за онова, което бяха правили предишната нощ в леглото, не я караше да се размърда неспокойно на стола.

Когато Ерик се изправи, за да я посрещне, Роуз се почувства като прелюбодейка на тайна среща с любимия си. За неин ужас това я накара да го пожелае още повече. Когато той се наведе да я целуне по устните, тя извърна глава и му подаде страната си. Това обаче не й попречи да усети дъха му — не можеше точно да го определи, но й напомняше на всички миризми, които обичаше — на нови книги, на чаршафи, сушени на слънце, на листа, току-що измити от дъжда.

Тъй като беше развълнувана и нервна, направи цяло шоу, докато разкопчае палтото си и го сгъне на облегалката на стола. Ерик просто си стоеше с ръце в джобовете, гледаше я развеселено, сякаш знаеше много добре за какво си мисли.

— Какво мислиш? — попита тя малко гузно.

— За абитуриентски бал през 1964 година — ухили се и се отпусна на стола. — Сега не изглеждаш на повече от седемнайсет.

Тя го изгледа въпросително.

— С побелели коси?

— Обзалагам се, че сега си по-хубава от тогава.

— Не съм ходила на абитуриентски бал. Единственото, което се приближава до идеята ти, е конфирмацията ми. Би могъл да я наречеш среща с Исус — засмя се иронично. — Баба ми беше много набожна и в събота вечер си лягахме рано, за да сме готови за неделната служба.

— Бих желал да те познавам от онова време.

— Едва ли. Тогава бях много объркана. Ако не беше Брайън… — замълча и поклати глава. — Но това е минало. Искаш ли да чуеш нещо ново? Делото ми се уреди. Другата страна прояви достатъчно разум, за да разбере, че само ще си мечтаят за два милиона.

— Поздравявам те — той се ухили и вдигна чашата си с вода. — Как склониха?

— Поради липса на достатъчно доказателства. Дори не беше случай, който трябваше да се представя в съда — засмя се. — С други думи, не бяха подготвили домашното си.

— Или е това, или ти си била по-подготвена. Между другото, как мина с професор Хайсмит?

— Ерик, не знам как да ти благодаря. Накарахме го да дойде със самолет, за да свидетелства. Не мога да ти опиша колко убедително бе двегодишното му изследване върху ефекта на пушенето върху сърдечно-съдовата система.

Хайсмит беше професор в Йейлския университет. Ерик откри името му в бележника си. Беше го интервюирал предишната година.

— В такъв случай, можеш да ме почерпиш един обяд — сякаш си спомни нещо и добави: — А що се отнася до Брайън, има нещо, което ме интересува.

Роуз си спомни вечерта, когато се целунаха с Брайън и почувства, че се изчервява.

— За какво?

— Онзи ден обядвахме заедно. Просто си говорихме, но разговорът все се въртеше около теб. Той се интересуваше дали още се виждаме, доколко е сериозно, такива неща.

— Ти какво му каза?

— Отговорих му, че се виждаме. Това е. Брайън е възрастен човек, освен това ми е приятел, но останах с неясното усещане, че за него това бе повече от разговор — тонът на Ерик беше почти безразличен. Сякаш и той като Брайън, прикриваше интереса си към темата.

— Брайън винаги ми е бил като голям брат. Винаги ме е защитавал — обяснението й бе неубедително, но беше твърде смутена, за да измисли по-добро.

Ерик също не се хвана.

— Наистина си го обичала, нали?

— Да. Едно време го обичах много — изненада се колко й бе лесно да говори за това. — За мен той беше… всичко. Сигурно съм била влюбена в него по времето, когато започнах да се замислям дали е грешно да се целуваш с момчета — отпи от чашата си с вода. — След като преминах от нечестиви мисли към смъртния грях, вече бе късно.

Ерик се усмихна.

— Какво се случи след това?

— Виетнам — сви рамене. — Останалото ти е известно. Бил е ранен. Рейчъл спасила живота му. Ожениха се.

Роуз си отдъхна, когато келнерът дойде, за да вземе поръчката им. Разбира се, че всичко това беше стара история, но даже спомени, избледнели от времето, пак може да ти причинят болка. Дори сега, толкова години по-късно, не можеше да си спомни случай, когато не я бе жегвало по малко — писмата, които й беше писал, а не бяха стигнали до нея, тъй като Нона ги беше скрила. А Брайън, след като не беше получил отговор, се убедил, че го е забравила. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината, единственото, заради което живееше, беше надеждата да получи писмо от него. Когато накрая наистина го получи и в него той й съобщаваше, че щял да се жени, тя бе сломена. По-лошо би било само ако го бяха убили.

С времето и с любовта на Макс разбра, че дори да бе продължила да му пише, онзи Брайън, към когото тези писма биха били адресирани, нямаше да бъде същият Брайън, който щеше да ги прочете. Нямаше да бъде момчето, с което бе израсла, нито дори младият мъж, който вярваше, че е благородно да се сражава за родината си и който с насълзени очи й обеща да се върне при нея.

Но по онова време на Роуз й се искаше само да умре. Да затвори очи и никога повече да не ги отвори.

— Странно — отбеляза замислено Ерик. — Когато попитах Брайън за вас двамата, той стана много словоохотлив.

— Какъв смисъл има да се ровиш толкова? В края на краищата всичко се разви другояче — стомахът й се сви. — Ако не беше Рейчъл, нямаше да се омъжа за Макс. Наистина ме болеше, мислех, че няма да го преживея, но с времето разбрах, че така е трябвало да стане.

— Вярваш ли в съдбата? — попита Ерик и иронично повдигна вежда.

— Зависи.

— От какво?

Тя се усмихна. Опитваше се да запази шеговития тон, защото се боеше, че в противен случай би се стигнало до въпроси, на които не бе готова да отговори.

— Дали има награда на дъното на кашона.

Ерик се засмя. Косата му с пясъчен цвят падаше върху челото му като при мъже, които гледат да не прекарват много време пред огледалото. По измазаната с хоросан стена до него бяха накачени редица лампи като малки шапчици с конусообразна форма, закачени на дълга жица подобно на лампички за коледна елха.

— Нямах предвид забележителния човек — каза.

— Ерик, какво искаш да ме попиташ?

Той я изгледа замислено за миг, после изрече:

— Чувал съм колко си обичала съпруга си. Брайън също. Не съм сигурен само какво мислиш за нашата връзка.

Роуз се размърда на стола.

— За нас ли?

— Не се паникьосвай толкова — той се усмихна, но този път усмивката му не беше радостна. — Няма защо да бъде записана с кръв.

— Ерик — сложи ръката си върху неговата, — слушай, може би не трябва да бързаме. Поне засега. Чувствам се напрегната.

Той я изгледа продължително.

— Да не би това да е любезен начин да ми кажеш засега да прекратим връзката си? — бе прям както винаги. Едно негово качество, на което много се възхищаваше.

— Само си мислех…

— Не бих искал връзката ни да усложни живота ни — прекъсна я остро Ерик. Взираше се напрегнато в лицето й и на нея й стана неудобно. — Искам да те помоля само за една услуга. Ако решиш да сложиш край, обещавам, че ще си тръгна моментално.

Роуз се облегна назад изумена от реакцията му.

— Не съм казала да престанем да се виждаме.

— Тогава какво искаш?

— Не знам. Там е работата — тя се смръщи и нервно започна да си играе с висулката, представляваща рубинено сърчице, окачено на златна верижка. Подарък от Макс за петнайсетата годишнина от брака им. — Освен съпруга ми, ти си единственият мъж, с който съм спала през последните двайсет години. Да ти кажа честно, просто не знам как да се държа. Чувствам се почти като гимназистка.

Той се пресегна, докосна бузата й, после устните и прибра ръката си. Слабата му усмивка й напомни за изкривена рамка на картина, която трябваше да се оправи.

— Това добро ли е или лошо?

— И двете.

— Никога няма да те нараня.

— О, Ерик — въздъхна тя. — Не се боя от теб, а от себе си. Семейството ми се разпада и би трябвало аз да съм опората му, само че не съм. Или съм на работа, или тичам напред-назад между твоя апартамент и моя.

— Не би трябвало да бъде така — изгледа я хладно, но под тази хладина тя усети пламенност, която би могла да я изгори, ако се приближеше до него.

Роуз отпи глътка вода и тя й се стори с метален вкус. Индийска цитра зазвуча някъде зад тях. Тя усети, че нещо ще се случи, нямаше представа какво точно — или начало на нещо, което не бе готова да приеме, или край на нещо, от което още не желаеше да се откаже.

Кого заблуждаваше? Е, поне би могла да му даде честен отговор.

— Смятам, че не съм съвсем готова за нещо повече от това, което е между нас сега.

— Нямам нищо против да не бързаме.

Тя му се усмихна разкаяно.

— Не е честно. Непрекъснато те занимавам с моите грижи.

— Не гледам на нещата по този начин — каза той. — Но ако ще ти олекне, нямам нищо против да те изслушам.

— Ти не само слушаш. Особено в случая с Манди.

— Какво става с нея? — попита той.

Роуз му предаде разговора си с Хейдън Локуд.

— Работата е там, че това не е типично за нея. Досега никога не бе позволявала пиенето да пречи на работата й. Манди има изключителна воля. В това отношение прилича на баща си.

— С „Анонимните алкохолици“ повтаряхме една фраза „да сграбчиш падението от челюстите на победата“ — каза й Ерик. — Понякога губиш второто по важност нещо в живота си, за да се откажеш от най-важното.

— Какво би било по-важно от работата й? Освен нас, нейното семейство?

Ерик й се усмихна.

— Пиенето — отговори простичко. — За един алкохолик нищо не е по-важно.

Келнерът им се появи отново с няколко вдигащи пара блюда и й напомни колко бе гладна. По-късно щяха да решат какво да правят с Манди, каза си тя. Точно в този момент просто щеше да опита сложеното пред нея.

Ароматните ястия пристигаха едно след друго и тя поглъщаше всичко, включително и голяма част от топлия хляб, който Ерик беше поръчал. От лютивото ястие очите й се насълзиха. Всички ястия бяха като сложно прелъстяване на сетивата, на което бе безпомощна да устои.

Когато Ерик предложи да отидат в апартамента му, хиляди извинения, нахлуха в главата на Роуз като подплашено ято гъски. Но не можа да измисли нито едно по-спешно от перспективата той да я люби.

Половин час по-късно тя стоеше гола пред него в спалнята на апартамента му на Мъри Хил и го гледаше как се съблича.

Желаеше го много силно и гореше от нетърпение. Бе чувала мъжете да говорят за невъзможността да се въздържат и в такива моменти винаги се чувстваше над тях. „Жените не са чак толкова примитивни“ — мислеше си самодоволно. Те знаеха как да се държат по-цивилизовано, с взаимно уважение един към друг, знаеха какво е подходящо да се прави и какво не е.

Майната му — каза си. — Имам нужда от това.

Прозвуча джаз по стереоуредбата — тенор-саксофон, чиито трели се виеха като копринени панделки около голите й крайници, когато се изтегна на леглото, загледана в лавиците на стената. Бяха натъпкани с книги, компактдискове, снимки на селскостопански самолети в рамки, чаши за кафе от промоции, изпратени му в WQNA заедно с любопитна колекция от момчешки бейзболни ръкавици, толкова втвърдени от времето, сякаш бяха направени от дърво, а след това лакирани и лъснати.

— Стан Гетц — осведоми я Ерик. — Ако искаш да сложа нещо друго?

— Не… харесва ми. Само ела.

Той отиде при нея. Когато вплете голото си тяло в нейното, все едно, че двамата потънаха в топъл басейн. Тя чувстваше дъха му до врата си. Той разбираше какво изпитва. Инстинктивно й даде минута-две, докато вплетените им тела се пренастроят на усещането за летене. Докато тя се почувства готова да тръгне по пътя си към дълбокия край.

Ерик я погали по ръцете и тя настръхна. В полутъмната стая очите му блестяха изпод натежалите клепачи.

— Толкова си красива — прошепна. — Най-красивата жена, която някога съм имал удоволствието да видя гола.

— С ласкателство няма да стигнеш далеч — прошепна му тя и се засмя гърлено, после прокара ръка по гърба му.

Върху килимчето до леглото бледосиният й къс комбинезон и сутиенът лежаха на купчинка като стопен лед. Няколко седмици по-рано тя разгледа каталога на „Виктория Сикрет“, който се появяваше в пощенската й кутия толкова редовно, както мензисът й. Вместо да го хвърли в кофата при другите неща за рециклиране, както обикновено правеше, тя вдигна телефона, набра номер 800 и си поръча бельо за двеста долара. След смъртта на Макс носеше само обикновени бели памучни пликчета. Католически контрол над раждаемостта, така го наричаше Мари. Какво значение имаше? Никой нямаше да я види разсъблечена. Сега обаче изведнъж се оказа, че имаше значение. Дори докато беше на работа, докосването на коприна до кожата й я караше да се чувства желана, жена, с която един мъж би поискал да заседне в асансьор.

Сега именно се почувства като в асансьор, спускащ се стремително надолу. Усети, че лепне от пот и не можеше да преглътне. Тя го погали там, където знаеше, че обича и бе възнаградена, когато той потрепери, хвана бедрата й и я привлече към себе си.

— М-м-м, много си добра в това — изрече тихо. Вятърът, който духаше през отворения прозорец, полюшваше щората и образуваше ивички светлини и сенки по лицето и тялото му.

Тя се притисна леко до него и чу как той шумно пое дъх, а коремните му мускули се стегнаха, после и те потрепериха.

— Много лесно го постигаш — пошегува се тя.

Ръката му започна да чертае бавни кръгове надолу по корема й, после по-надолу, още по-надолу и тя затаи дъх. Пръстите му изследваха меката й окосмена част, после раздалечи краката й. Като че ли му беше начертала карта и той бе изучил всички притоци и второстепенни пътища, сякаш беше пътувал по тях стотици пъти.

— Харесва ли ти така? — попита той тихо и пъхна пръстите си по-навътре.

Роуз изохка, замаяна от удоволствие, преживяваше всяко нежно усещане — докосването му, миризмата му или изражението му.

Ерик имаше издължени мускули като на плувец, с тесен таз, преминаващ в слаби, жилести крака. Онова, което не му позволяваше да бъде досадно съвършен, бе два сантиметра излишна плът около кръста. И слава Богу, помисли си Роуз, иначе щеше да й бъде ужасно неудобно да я види гола.

Усещаше как шевовете на стария му юрган, върху който бе легнала, се притискат към гърба й като малки диамантчета. Роуз изохка, когато Ерик отново потъна в нея, а след това внезапно се изтегли.

— Подготовка за идващите атракции — прошепна й.

— Не съм сигурна дали ще мога да ги изчакам — най-прекрасното на човек над четирийсетте е, че няма защо да се прави на срамежлив.

Вместо да й отговори, Ерик се плъзна надолу. Усети дъха му, който гъделичкаше корема й. Замаяно усети как се надигна, за да я целуне по устните…

Тя се притисна към него и нададе тих вик, промълви някакви думи, които нямаха особен смисъл дори за самата нея, сякаш слушаше някой друг да говори в съня си. Това беше сън, реши тя. Еротичен сън, от който се събуждаш изпотена и разтреперана и почти ти прилошава от копнеж.

Отдръпна се от него.

— Твой ред е — прошепна.

Роуз го пое в устата си.

След минута той бе отново върху нея и тя го привлече към себе си. Не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова погълната, толкова загубила всякакъв срам, като разгонено животно.

Когато свърши, то стана като лятна гръмотевица. Безкрайни вълни и благословено облекчение от възбудата. После Ерик също свърши, надигна се със затворени очи и разтворени устни в безмълвен вик. Дълбоко в себе си тя го усети как пулсира бързо като тревожно сърце.

Той се отпусна върху нея и задъхано изрече:

— Боже мой!

Тя въздъхна като последен акорд в края на симфония. Ерик се извъртя настрани.

— Ти наистина ли мислиш, че ей така можем да се събираме и разделяме? Жена като теб? Роуз, ако не друго, повярвай ми, ти си създадена да бъдеш активна.

— Кой е казал, че няма да бъда активна? — отдръпна се леко, от него. — Само защото…

— Роуз, искам да се омъжиш за мен — прекъсна я той толкова спокойно, сякаш пътуваха с кола по улицата и обсъждаха движението пред тях. — Известни са ми всичките ти аргументи — че е много рано, че точно сега животът ти е объркан. Затова не те моля. Няма да го направя, докато не си готова. Единственото, което искам, е да знаеш какви са намеренията ми. Нали е честно?

Роуз бе твърде изумена, за да отговори. Разбира се. Трябваше сама да се досети, докъде ще стигне всичко това. В същото време беше лудост.

— Ерик, аз…

Той сложи пръст на устните й.

— Почакай. Искам да ти разкажа нещо. За жената, в която се влюбих, преди да те срещна — притисна я към себе си, като че ли се боеше, че може да му се изплъзне. — Тя си ти. Знам, че ще ти се стори налудничаво, на самия мен ми е трудно да го повярвам, но е така. Виждах те в мечтите си много преди да се срещнем. Дори горе-долу знаех как изглеждаш, а в действителност си още по-красива — целуна я по главата. — Единственото, което не знам, е какъв ще е краят.

— Не е възможно да си… — замълча и се замисли как най-добре да предаде с думи чувствата, които изпитваше. — Може да си имал някоя предвид или просто съм се случила край теб, когато си се уморил да я търсиш.

Той рязко отвърна:

— Не принизявай нашата връзка.

— Ерик, аз… Не мога да се омъжа за теб. Никога.

— Тоест случаят е приключен, така ли?

— Ами децата? — попита го тя. — Каза, че искаш да имаш семейство.

— Ние ще бъдем семейство. Двамата с теб. Роуз, искам да станеш моя съпруга.

— Ерик… не мога. Няма да бъде честно — тя се опита да се обърне на другата страна, но той не я пускаше. Леко стисна рамото й и тя настръхна.

— За кого няма да бъде честно?

— И за двамата. Бях омъжена двайсет и една година. Имам големи деца. А онази жена, която си си представял? Не съм била аз. Ти просто си ме сбъркал с някоя, която още не си срещнал — изпита тъга, когато осъзна, че най-добрите години от живота й са минали.

— Просто си помисли, съгласна ли си? Само за това те моля.

Роуз понечи да отговори, но я прекъсна резкият звън на телефона върху нощното шкафче.

Ерик грабна нетърпеливо слушалката, като че ли беше в студиото, на работа.

— Тук е Ерик — заслуша се за миг, раздразнението по лицето му премина в загриженост. Подаде й слушалката и изрече:

— За теб.

Стресната, Роуз я пое.

— Мамо? Джей е — гласът му трепереше. — Опитах да те намеря в кантората, но Малъри ми каза, че си излязла с Ерик. Радвам се, че те открих — рязко пое дъх. — Мамо… Силви. Наистина е много зле. Рейчъл иска да я закара в болница, но тя не давала. Мамо, тя искала да те види.

Силви? Искала да я види? Не желаела да отиде в болница. Дотолкова ли е сериозно? Да не би да е уловка да я накарат да отиде там?

После се размисли. Роуз знаеше, че майка й никога не би си послужила с измама. Щом не искаше да отиде в болница, значи не виждаше смисъл в това. Тя…

Иска да умре в собственото си легло. Боже мой, майка ми умира! — затисна устата си с ръка.

Изведнъж всяка една от хилядите причини да се сърди на Силви, престана да има каквото и да е значение. Може би и не са били важни. Може би най-важното бе, че тя е нейна майка.

Силви наистина бе постъпила егоистично. Но в желанието си да иска повече, отколкото майка й бе готова да й даде, Роуз бе отхвърлила нещо извънредно ценно. Дали не беше твърде късно? Дали тя щеше да си отиде, докато стигне при нея, докато даде на майка си онова, което не направи?

Прошка.

Скочи отчаяно от леглото и се разбърза.

— Кажи на Рейчъл, че тръгвам.