Айлин Гоудж
Бодлите на истината (12)

Глава 11

Задрямала на леглото, облегната на купчина възглавници, Силви чу някакво жужене. Представи си пчела, която е влязла и излъгана от синьото небе от другата страна на стъклото се мъчи да излезе. Когато бе, малка винаги ловеше нещастните същества в буркан и ги пускаше на свобода навън. Иначе те се удряха в стъклото, докато умрат. Хората не бяха много по-умни, помисли си тя, само си представяха, че са.

Б-з-з-з-з.

Не беше жужене на пчела, осъзна Силви. Като че ли идваше от домофона, който бе свързан със спалнята й. Отвори очи и прошепна с надебелял език:

— Какво става?

Никакъв отговор. Лежеше сама в леглото е балдахин и се взираше в тавана му, който с медальона на роза и завъртулките около него винаги й напомняше на обърната сватбена торта. Дори го нямаше спящият до нея Никос, за да я успокои. Дали е спала цяла сутрин?

Сигурно наближаваше обяд, съдейки по светлината, която като ярък шал осветяваше пухения й юрган. Толкова късно! Но напоследък времето бе придобило странния навик да я обгръща. Когато бе навън, на двора, четеше или с удоволствие пиеше следобедния си чай, затваряше очи, за да починат само за минутка… и когато ги отвореше, откриваше, че е минал цял час.

Стара съм — каза си нетърпеливо. — Дремеща стара жена.

Не само стара, но и слаба. Ден след ден, силата се изцеждаше от тялото й като вода от спукана кана. Можеше да спи по цял ден и когато се събудеше, не се чувстваше по-отпочинала. Стълбите до спалнята й я изтощаваха така, сякаш се бе изкачила на Емпайър Стейт Билдинг. Колкото и дълбоко да дишаше, въздух все не й достигаше.

При последния преглед, доктор Чоудри й показа на рентгеновите снимки замъглената област, където се задържаше течност. С вежливия си английски с лек акцент, който й напомняше на Никос, когато се запознаха, кардиологът я предупреди, че има опасност да развие пневмония. Антибиотиците само биха удължили неизбежното, обясни той. Меките му кафяви очи се взираха в нея сериозно и това би я накарало да се усмихне — толкова официално се държеше, като кандидат за женитба през викторианската епоха, който събира кураж да поиска ръката на невестата си! — ако не беше готова да се разплаче. Било време да обсъдят възможността за присаждане.

— Не, благодаря — заяви твърдо, но учтиво, сякаш той се опитваше да събуди интереса й към нежелан абонамент за списание. — Нямам намерение да прекарам дните си в списъка на чакащите и смятам, че сърце би трябвало да се присади на някой млад човек.

Чувайки гласове по стълбите, тя се запита дали при Никос не е дошъл някой. През последните няколко седмици той настоя да си остане вкъщи, за да я наблюдава. Това означаваше, че работата идваше при него. Главният надзирател на „Антерос“ Джо Д’Анджело, два пъти се отбива предишния ден. Кабинетът сега бе пълен с планове, хелиографски копия, спецификации за различни интериори, да не говорим за безбройните кани с кафе и препълнените пепелници, за които преуморената им икономка мърмореше.

Бедничкият Никос. Трудно му беше. От време на време го улавяше как я наблюдава, като че бе скъпа ваза, която всеки момент може да падне от тясна полица. Силви копнееше да го успокои, но не знаеше как? Нямаше начин да увери Никос, че онова, което тя само предполагаше, е вярно — още не й бе дошло времето. Някой ден, и той вероятно не бе много далеч, щеше да легне в ковчега вместо на това легло. Но преди това имаше да свърши важна работа. Семейна.

Докато не я свършеше, тя не можеше и не би си отишла без борба.

Нещо трябваше да се направи с Айрис. Мисълта не я напускаше от предния следобед, когато момичето неочаквано й дойде на гости.

Седнала до кухненската маса, Айрис не приличаше на радостната млада жена, която отпразнува годежа си преди няколко седмици. Изглеждаше тъжна. Беше отслабнала, джинсите й стояха като на закачалка.

Изненадана от унилия й вид, Силви настоя да й направи сандвич със сирене. Но момичето само го начупи.

— Искаш ли супа? — предложи баба й. — Да ти стопля ли? Ще стане много бързо — почувства се нелепо безпомощна — само глупава стара жена можеше да помисли, че храната би изцерила болката й. Но какво друго можеше да направи?

Айрис поклати глава. Приличаше на момиченце, отчаяна, седнала до здравата чамова маса, която беше в кухнята, откакто Силви дойде да живее в къщата като стеснителна млада булка. Преди половин век, край същата маса говори с Никос за мястото на общ работник и тогава не можеше и да допусне, че ще прекарат живота си заедно. Край масата, като дете Рейчъл седеше на столче със завързан лигавник около врата и хвърляше на пода трохи от коричката на пай.

Айрис обичаше да играе под масата с куклите си, представяйки си, че е тайно укрепление. Колкото и да обичаше дома и родителите си, за нея тази къща винаги бе като убежище. Силви си я представи като малка, как тича по стъпалата към входната врата с широко разтворени ръце. Знаеше какво има във всеки шкаф и килер, във всеки ъгъл, в който би могла да се свие и да чете.

Но любимото й място беше таванът. Силви си спомни как често, когато Рейчъл или Брайън идваха да вземат Айрис, я търсеха къде ли не, проверяваха във всяка стая. Най-накрая я намираха на тавана. Там Айрис бъркаше в някой стар сандък или си играеше на къща, със старите кукленски мебели, останали от майка й. Особено обичаше плетената бебешка люлка, наследена още от бабата на Силви. Прекарваше часове, като люлееше куклите си в нея, за да заспят.

Също както облак затулва слънцето, сянка плавно замъгли този щастлив спомен. Силви си спомни как завари седемгодишната си внучка да си играе с кибрит на тавана. Не, не си играеше. Айрис държеше запалена клечка до куклата си и като хипнотизирана наблюдаваше как от пламъка една част от пластмасовата ръчичка се наду и започна да се топи. Едва когато Силви извика уплашена и го стресна, детето излезе от транса…

— Съжалявам, бабо — Айрис бутна настрани чинията и въздъхна. — Явно не съм толкова гладна, колкото мислех.

— Да ти дам нещо да пиеш? — понечи да се надигне.

Тя я хвана за ръката и я спря.

— Истина ти казвам, бабо. Не искам нищо. Дойдох само да те видя.

Силви се облегна назад. Ръката на внучка й, й се стори странно безтегловна, като че ли костите й бяха кухи като на птица. Силви се разтревожи, но не смееше да се издаде, затова каза:

— Тогава само ще поседим. Бях неразположена, но ти си лекарството, от което имам нужда — докосна леко бузата й. — Как си моето момиче?

— Добре — Айрис се загледа през прозореца, после подхвърли: — С Дру оглеждаме апартаменти. Онези, които можем да си позволим, са или твърде малки, или много тъмни.

Силви се поколеба, не искаше внучката й да помисли, че й се меси, но предложи:

— От пари ли имаш нужда, скъпа? Мога да ти дам на заем. Ще ми ги върнеш, когато успееш… може и въобще да не ми ги връщаш. Искам само да си щастлива.

Очите на Айрис се насълзиха, изглеждаха огромни и прозрачни.

— О, бабо — гласът й потрепери толкова тъжно. — Винаги си била много щедра. Прекалено дори. Но не искам парите ти.

— Ами, тогава… сигурна съм, че ще намерите нещо. Междувременно сигурно си много заета в училището. Доволна ли си от занятията?

— От училището ли? — Айрис примигва, сякаш току-що се бе събудила от сън и се извърна бавно, за да погледне баба си. Продължи глухо: — Ами… работата е там, че отпаднах. Засега помолих декана, ако мога да започна другия семестър. Обаче не съм сигурна дали искам да започвам. Мога да рисувам и сама, нали? — сви рамене и в очите й блесна пламъче. — Няма да кажеш на мама и татко, нали?

— Сигурна съм, че ако им обясниш, ще те разберат — възрастната жена се опита да скрие тревогата си. Не знаеше кое е по-лошо — че Айрис е отпаднала от академията или, че го крие от родителите си. Откакто я помнеше, тя искаше да стане художничка. Още в детската градина рисунките й имаха повече цветове и бяха по-разнообразни от тези на другите деца.

Но истинският проблем не бе напускането на училището, а предзнаменованието, че щеше да се случи нещо лошо.

— Ще го направя. Скоро — Айрис се усмихна, но ъгълчетата на устните и се бяха извили надолу. — Нали знаеш каква е мама. Тревожи се дори, ако пропусна часа си за лекаря — сниши глас. — Но между нас казано, нещата вкъщи не вървят много добре. Това е още една причина да стоя настрани от тях.

— Говори ли ти се за това? — попита Силви, макар и да не бе сигурна, че иска да разбере.

Айрис се размърда на стола и започна да навива кичур коса на пръста си — явен знак, че е разстроена.

— От известно време е, според мен — довери тя на баба си. — Всичко, което се случи през лятото с Дру, само усложни нещата. Сега мама е бясна на Роуз. Смята, че татко и тя може би имат връзка.

Силви усети как сърцето я стегна.

— Боже мой!

Също както едно време, помисли си. В първите години след женитбата им Рейчъл се тормозеше, че не могат да имат деца и използваше Роуз като изкупителна жертва. Въобразяваше си, че Брайън още я обича и… иска да се върне при нея.

Сега, десетилетия по-късно, Силви се замисли дали няма зрънце истина в това. Дали Брайън не продължава да обича Роуз. Наистина, съдейки по онова, което виждаше, Рейчъл не правеше нищо, за да го обезкуражи да мисли за друга жена.

— Ти какво мислиш? — попита внучка си.

Айрис сви рамене, но Силви забеляза, че е разтревожена.

— Не мисля, че нещо се е случило. Но мама… Понякога ми се иска да престане да трепери за всички други, а да помисли и за себе си.

Добре казано — помисли възрастната жена.

— Сигурна съм, че родителите ти ще се оправят — изрече го по-уверено, отколкото го чувстваше. — Аз повече се тревожа за теб. Айрис, мила, извинявай, че ти го казвам, но не изглеждаш добре.

Тя се отдръпна от нея и започна да хапе долната си устна. Най-накрая каза:

— Дру смята, че може да се съберем по-късно. Когато нещата се поуталожат.

Това е нещо повече отколкото, че търсят апартамент — каза си Силви. Изразът на лицето на Айрис говореше за нещо много по-дълбоко и мрачно.

— Кажи ми — настоя тихо. — Какво има? Защо си толкова тъжна?

Тя поклати глава и една сълза се търкулна по бузата й.

— Бабо… Дру нищо не е направил. Аз съм виновната. Понякога ми става нещо.

— Какво ти става? — попита възрастната жена със страх, въпреки че знаеше отговора.

— Дру винаги ми казва, че ме обича — започна Айрис с наведена глава. — Но аз не му вярвам напълно. След известно време започвам да си мисля, че той го казва просто така. После започвам да се карам с него. Обвинявам го в какво ли не. И… ами… можеш да си представиш по-нататък.

Силви се почувства безкрайно уморена. Въпреки това, трябваше да намери начин да помогне.

— Говорила ли си с някого за това? — попита я предпазливо.

— Само с доктор Ейзинджър. Той ми обяснява, че когато негативна мисъл ми се втълпи в главата, би трябвало да си задам въпроса: Наистина ли е така или само си търся извинение, за да се чувствам зле? Понякога ми е трудно да намеря отговор. С Дру съм толкова напрегната, че го задушавам, но просто не мога да се спра — сега вече сълзите свободно течаха по бузите й. Гласът й прекъсваше от вълнение. — Бабо, искала ли си някога нещо толкова силно, та да ти се е струвало, че ще умреш, ако го загубиш?

Силви притисна гърдите си с ръка. Изпита някаква тъпа болка. Започна да диша бавно, внимателно, съзнателно отпускаше тялото си, както я бяха научили. Но тежестта си оставаше.

— Знам какво е да загубиш човек, когото обичаш — изрече тихо.

Мисълта за Роуз проблесна като древен необработен минерал под тежките пластове на срама й. През всичките тези години се заблуждаваше, че времето лекува всички рани. Роуз никога нямаше да й прости. И защо ли? Самата тя не можеше да си прости.

Осъзна, че сега Айрис я гледаше разтревожено. Като изправи гърба си на стола, Силви продължи:

— Трябва да помниш, че всички те обичат. Не само Дру. Родителите ти биха направили всичко за теб. Надявам се, че е излишно да ти казвам какво изпитвам към теб.

Айрис обхвана главата си с ръце. Приглушеният глас, който се чу измежду пръстите й, накара възрастната жена да изтръпне — беше глух и отчаян като на затворник зад решетките.

— Само с теб мога да разговарям, бабо — прошепна тя, — ти си единствената, която ме разбира. Роуз ме мрази. А мама и татко… те се държат така, сякаш само са чакали да се сгодя. Не мога да ги разочаровам.

— Глупости — тя протегна ръце през масата и вдигна лицето на внучката си като клюмнала роза, която трябваше да изправи. — Единственото, което има значение, е дали си щастлива. Хайде, сега да започнем отначало. Разкажи ми всичко…

Айрис пое дълбоко дъх.

— Понякога получавам такива странни… затъмнения. Обикновено става, когато забравя да си взема хапчетата. Невинаги мога да предскажа кога ще се случи — цветът бе изчезнал от лицето й и Силви забеляза, че тя трепери. — Една вечер се затворих в банята на Дру и тогава… усетих, че черна завеса падна пред очите ми. Само си спомням, че ми миришеше, сякаш нещо гори. Но нямаше огън. Дру ми каза, след като разби вратата, че само съм си въобразявала. Но не видях самобръсначката. Не знаех, че е там, на пода в банята, докато той не ми я показа. О, бабо — прошепна, зъбите й тракаха, тя обви тялото си с ръце. — Какво ми има?

Тревогата на Силви прерасна в паника. Като че ли искаше да подреди пъзел, а пъзелът беше Айрис. Внезапно се оказа, че е много по-сложен и нито тя, нито който и да е друг би могъл да го разреши. Всички се осланяха на това, че я лекуват правилно и че с времето би могла да започне да води нормален живот. Дори, че любовта на Дру би могла да я спаси. Но сега Силви разбра, че нещата не стоят така.

Изповедта на момичето я разтърси до дъното на душата й. Обаче онова, което я шокира още повече, бе, че през цялото време, докато Айрис постепенно се разпадаше практически пред очите на всички, семейството не бе направило каквото и да било, за да го предотврати.

Трябваше да послушам Роуз — помисли си с болка, — трябваше да поговоря с другите.

Като мълчеше, тя предаваше не само Айрис, но също така и двете си дъщери. Айрис беше болна. Явно бе дошъл моментът да се вземат решителни мерки…

Щеше да събере цялото семейство на съвет, реши Силви. Щеше да извика също Дру и Роуз. Заедно щяха да решат как най-добре да постъпят.

Когато Айрис си тръгна, тя вече бе твърде изтощена и нямаше сили дори да вдигне телефона. Единственото, което можеше да направи, бе да легне.

Сега, след като прекара цяла нощ и половин ден в сън, продължаваше да се чувства ужасно уморена. Бог е милостив. Иначе как ще събере толкова сили, за да мобилизира цялото семейство за действия?

Чувайки приглушени стъпки по стъпалата, тя усети, че настроението й се подобрява. Никос. Той щеше да помогне. Поне да я успокои и да й даде кураж. Много отдавна, сякаш в друг живот, тя се подвоуми да се облегне на него, но сега мисълта за силното му рамо извика сълзи на облекчение.

В отговор на лекото почукване извика:

— Влез, скъпи. Будна съм.

Вратата се отвори, но в стаята не влезе Никос. Силви не позна веднага силуета, който се появи от тъмния коридор в силно осветената стая.

После фигурата се превърна в слаба жена на средна възраст със светлокестенява коса, вече леко прошарена, облечена с рокля-манто със златни копчета, които проблясваха на светлината.

Рейчъл.

Силви се зарадва.

— Точно когото исках да видя.

— Събудих ли те? — дъщеря й се приближи до леглото и сините й очи гледаха загрижено.

— Не, мила, но трябваше да се обадиш — смъмри я майка й, тъй като се почувства малко неудобно. — Ако знаех, че ще дойдеш, щях да стана и да се облека. А ето, че се изтягам най-безсрамно като мързелива стара котка — потупа матрака до себе си. — Престани да ме гледаш, като че ли ще се разпадна на части, когато дишаш близо до мен.

Рейчъл не изглеждаше убедена от веселото й настроение, но не й възрази. Нещо друго я тревожеше, Силви го забеляза. И за нещастие, защото в много отношения вярваше, че незнанието е блажено, разбра какво би могло да бъде.

Сърцето й се разтуптя. Помисли да помоли дъщеря си да й донесе опаковката с хапчета „питрин“ от шкафчето с лекарствата, но реши да изчака. Вероятно няма нищо — каза си, — по-добре да не я тревожа. Поглади завивката над корема си и се загледа към буците, които образуваха коленете й под пухения юрган, напомниха й корени на дърво, скрити под снежна покривка.

Силви си каза: Не мога да й помогна. Макар да го бе осъзнала късно, това й причини горчиво-сладка болка.

Рейчъл приседна върху леглото, което като дете смяташе, че е дървен кораб, а четирите му колони са мачтите, с които плава към далечни брегове. Когато се взря отблизо в майка си, отбеляза с обичайната си прямота:

— Не ми харесва цветът на лицето ти, мамо.

Кого заблуждавам аз? Та тя е лекарка. Може да познае кога човек е болен.

— Напоследък не успявам да прекарвам много време навън, колкото ми се иска — отвърна весело. — Но не си изминала целия този път, за да чуеш оплакванията ми.

— Кога за последен път те прегледа доктор Чоудри? — Рейчъл скръсти ръце на гърдите си и не позволи на майка си да отклони вниманието й.

— Миналият вторник. Виждаш ли, че няма за какво да се тревожиш. Прегледа ме от главата до петите. Няма нищо ново, освен че двамата станахме добри приятели. Знаеш ли, че в Англия, където е завършил колеж, Тино Чоудри е станал шампион по поло на страната? Лично аз бях очарована. Като си помислиш само, че такъв атлет е избрал да следва медицина. Каза ми…

— Мамо… изместваш темата — дъщеря й се опита да си придаде строг вид, но не се сдържа и се усмихна. — Ако ти не ми кажеш, ще се обадя на този известен доктор Чоудри.

Силви разбра, че тя вече го беше направила. Знаеше също, че Рейчъл едва ли е научила много. Доктор Чоудри беше човек на думата — прецени го много добре, така че разчиташе на обещанието му да не издава на семейството и колко е болна.

— Само се старая да не те тревожа — отвърна. — Няма ми нищо и с малко почивка ще се оправя.

— Не съм дошла да те преглеждам.

— Ти си прекрасна дъщеря, но много лъжеш.

Рейчъл и се усмихна.

— Добре, това не е единствената причина, поради която съм дошла.

— Поне си честна.

— Мамо… има нещо, за което искам да поговорим — Рейчъл изглеждаше бледа и изморена, забеляза Силви, когато хвана ръката й. — С Брайън имаме проблеми…

— Знам — прекъсна я тя, преди да продължи: — Айрис се отби вчера и ми каза.

Дъщеря й я изгледа с широко отворени очи.

— Айрис?

— Смята, че е заради Роуз — добави деликатно възрастната жена.

Лицето на Рейчъл се изчерви силно.

— Не исках тя да чуе. Боже мой, толкова неудобно се чувствам.

Неудобно ли? Силви откри, че губи търпение. От малка Рейчъл си беше такава, омаловажаваше нещата, когато би трябвало да крещи.

Тя я изгледа въпросително.

— Бих казала, че когато подозираш съпруга си, че има връзка с друга жена, по-скоро би било болезнено, а не неудобно.

Като видя, че лицето на дъщеря й се изкриви от болка, съжали за думите си. Рейчъл явно се опитваше да сдържи чувствата си и най-накрая каза:

— Никога не съм вярвала, че нещо подобно може да се случи. Не и сега, след толкова години. Това е най-лошото. Чувствам се ужасно глупаво…

Силви изведнъж си спомни за Джералд, разстроеното му лице в деня, когато с изненада я видя да се качва по стълбите от стаята на Никос в мазето.

— Недей — посъветва я по-строго, отколкото възнамеряваше. — Каквото и да се е случило, каквото и да си въобразяваш, не е нещо, което би могла да предотвратиш, повярвай ми.

— Според Брайън не е така — Рейчъл отчаяно се вкопчи в колоната на леглото. — Мамо, боя се, че ще поиска развод.

Силви затаи дъх.

— Какво би го накарало да постъпи така?

— Смята, че аз не го обичам.

— А ти обичаш ли го?

— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос? — държейки се за колоната, Рейчъл се изправи на крака и се залюля като моряк на суша. — Мамо, не знам какво ще правя, ако ме напусне.

Възрастната жена инстинктивно се отдръпна назад и се хвана за гърлото, в момента дъщеря й по-скоро имаше нужда от разум, а не от мъмрене.

— Защо, по дяволите, ще чакаш дотогава? Какво ти пречи да направиш нещо сега?

Рейчъл я изгледа накриво, сякаш не беше сигурна как да разбира майка си, която й говореше толкова остро.

— Ти като че ли се разсърди, мамо. Добре ли си?

— Бих предпочела хората да престанат да ми задават този въпрос. Не мога да ти опиша колко се изморявам непрекъснато да успокоявам всекиго — изведнъж тя наистина се ядоса. Браво на мен — каза си. Това доказваше, че все още е останал малко бензин в резервоара й.

Рейчъл безпомощно поклати глава.

— Искам нещата да се променят. Само че не знам как. Чувствам се като хамстер на голямо колело и колкото повече се опитвам да сляза от него, толкова по-бързо то се върти.

— Значи не си била достатъчно упорита.

На Силви й бе трудно да се държи толкова грубо, но главното бе дъщеря й. Не само заради тях двамата с Брайън, но и заради Айрис. Рейчъл трябваше да съсредоточи вниманието си върху нещо по-неотложно от брака си. Трябваше да намери начин — както самата тя се опитваше да постъпи сега — да помогне на детето си.

Старицата с усилие пое дълбоко дъх и изрече:

— Има нещо друго, което трябва да знаеш. Айрис не се отби само да си поговорим. Беше твърде разстроена. И то не само заради вас с Брайън.

Все едно звънна будилник, Рейчъл като че се стресна и веднага застана нащрек.

— Каза ли защо?

— Седни, скъпа — настоя нежно Силви. — Ще ти кажа всичко, което знам. Но първо трябва да разбереш за какво става дума. Айрис е… посещенията при лекаря няма да я оправят. Откровено казано, не съм сигурна дали този човек знае какво върши.

Сърцето на Силви затуптя силно и изведнъж й прилоша.

— Мамо… мамо… — чу, че Рейчъл я вика, но като че ли я завъртя снежна вихрушка, придружена от силен вятър.

Силви стисна очи. Гърдите я стягаха, дробовете й се пълнеха с вода, като че ли се давеше. Опита се да диша, но не можеше да си поеме дъх.

Усети раздираща болка точно под трахеята, която премина надолу. Стисна предницата на нощницата си и продължи да я държи, сякаш онова, което я изгаряше, можеше да изхвръкне оттам. Отвори уста, после я затвори. Лицето на Рейчъл потъна в мъгла, после пак се проясни. Леглото с балдахин, в което спеше с Никос повече от двайсет години и преди това със съпруга си Джералд, се наклони настрани и се превърна във въображаемия кораб, на който едно време Рейчъл беше капитан и което сега заплашваше да се преобърне.

Стаята посивя, после всичко стана черно, а Силви усети, че се разпада на хиляди ярки топченца, като звезди на далечна галактика, далеч от човешкия род.

 

 

Силви се бореше с всички сили, плуваше по пътя на чернотата към леко проблясващата повърхност, която се намираше точно над главата й. Чу гласове, но те звучаха монотонно като стар грамофон. Вълнистите очертания над нея най-после се материализираха в лица. Рейчъл… до нея Никос.

Лицето на дъщеря й беше бяло като платно. Но тя беше и лекар, осъзна Силви. Рейчъл щеше да оправи всичко. Тя знаеше как да постъпи.

— Мамо, кажи къде те боли — хладна ръка се притисна до гърдите й, където нощницата й се беше разкопчала. — Ще ти помогна, но и ти трябва да се постараеш. Можеш ли да говориш? — Силви обърна глава към Никос, коленичил до нея, обветреното му лице блестеше от сълзи. Бавно, почти благоговейно, той хвана ръката й и я вдигна към устните си. Това понамали силната болка в гърдите й.

— Силви, ще се оправиш… — прошепна той. — Чуваш ли ме?

Тя издаде някакъв неясен звук. Сред раздиращата я болка смътно осъзна, че сърцето й слабо тупти. Усети особено гъделичкане в ръцете и краката… и почувства, че леглото под нея беше мокро.

— Извикай линейка — чу как изкомандва Рейчъл. Сякаш кофа ледена вода обля Силви. Изведнъж намери сили, за да хване ръкава на дъщеря си.

— Моля… не.

— Не ставай глупава — тя повиши тон: — Мамо, ако веднага не те закараме в болница, можеш… — замълча, когато остро погледна Никос.

Защото, вместо да се втурне към телефона, той остана коленичил до леглото, широките му рамене бяха приведени като за молитва. Едва когато Рейчъл понечи да стане, той се изправи и нежно сложи ръце върху раменете й.

— Недей — изрече с дълбокия си глас. — Остави я. Тя така иска.

— Но това е лудост — изгледа го недоумяващо. — Тя ще умре!

— Искам… да умра — задъхано изрече Силви — в собственото си легло.

Рейчъл поклати глава. Майка й знаеше, че това противоречи на всичко, в което тя вярваше. Сигурна бе и че в края на краищата, Рейчъл щеше да се подчини. Защото дъщеря й беше смела, но и умна — достатъчно смела, за да даде онова, което се искаше от нея, вместо да настоява за онова, което смяташе за задължително да направи.

Добре я възпитах — помисли си.

Ами другата й дъщеря? Ами Роуз?

Ще си отида в гроба, оставяйки й като завещание само лъжи.

Изведнъж й хрумна, че Айрис не беше единствената причина да се държи досега. Направи го и заради Роуз. Не можеше да напусне този свят, без да се освободи от товара, който носеше в сърцето си през всичките тези години — тайната, която беше заровена толкова дълбоко, та смяташе, че няма да е възможно да я разкрие.

Имаше време. Само мисълта за това наподобяваше усилие да развие стар ръждясал кран, но знаеше, че ще успее да го развърти. Налагаше се. Това беше последната й възможност. Последна възможност и за Роуз.

Ще причиниш ли това на Рейчъл? — попита един глас.

Силви се разколеба. Тогава си напомни, че никога не се намира подходящ момент за разкриване на дълго пазени тайни. И ако продължаваше да се колебае, можеше да стане прекалено късно. Рейчъл беше силна. Щеше да оцелее. А и проблемите на Айрис бяха много по-сериозни и Силви не би могла да й помогне.

Сега трябваше да помисли за Роуз — дъщерята, на която не дари обич…

Силви погледна към Никос. Върху милото му лице откри силата да тръгне напред, да направи каквото трябва…

Усети особена лекота и се отдръпна, което й причини болка, но успя да изговори ясно:

— Роуз… Моля ви, повикайте я да дойде. Има нещо, което трябва да й кажа…