Айлин Гоудж
Бодлите на истината (10)

Глава 9

— Майка ти ме мрази — заяви Айрис тъжно.

Движеше се бавно зад Дру и той трябваше да забави крачки, за да вървят заедно. Таксито ги остави на ъгъла на „Гансевоорт“ — на една пресечка от апартамента му, намиращ се на петия етаж на сграда, в която трябваше да се качват пеша. В обявата в „Таймс“ пишеше „уютно студио в историческа сграда, с идеално местоположение във Вилидж“. С други думи, дупка. Но беше негова дупка и колкото повече мислеше да се откаже от нея заради нещо по-обширно, където биха могли да живеят с Айрис, идеята все по-малко му допадаше. Особено в момент като този, когато тя мърмореше за нещо.

Ще се оправи — каза си. — Няма как.

Пое дълбоко дъх. Мъглата, която цяла седмица беше сграбчила града като влажен юмрук, бе започнала да се вдига. Стори му се, че във въздуха усеща първия намек на есента? Следващия ден щеше да му бъде последен в магазина за компютри, където работи през лятото, продавайки лаптопове на бъдещи колежани, пред които се чувстваше като старец. Сгоден мъж — помисли си. — Сгоден съм и ще се женя. Колкото пъти го изречеше, не можеше да се види като женен мъж. Като че ли бе свърнал по непозната улица и ако това, което виждаше сега, беше показателно за онова, което щеше да бъде в бъдеще, Дру съвсем не беше убеден, че е поел в правилна посока.

Щом започне учебната година, ще бъда толкова зает, че няма да забелязвам — каза си.

Само няколко седмици по-късно щеше да се потопи в лекции и лаборатории, където единствената му грижа щеше да бъде да издържи. Айрис щеше да учи в „Парсънс“ и всичките й дребни безпокойства, които имаха тенденцията да растат като гъби във влажна гниеща почва и да се превръщат в големи безпокойства, също щяха да се загубят в бурята от рисувателна хартия, въглени, гипс и бои. Скоро лятото щеше да му изглежда като сън, от който се събуждаш изпотен и задъхан и само след минута го забравяш.

— Не те мрази — Дру я стисна за ръката. — Тревожи се, това е всичко.

— Понеже мисли, че съм психопат, нали? — в тона й долови отчаяние.

— Стига, Айрис — той въздъхна. Когато тя говореше по този начин, не знаеше какво да й отговори, как да я успокои. — Никой не те мисли за психопат. Постави се в положението на майка ми — татко умря само преди година, а сега големият й син се сгоди и ще се жени. Освен това трябва да признаеш, че отношенията ни никога не са били идеални.

Той се усмихна накриво и като риболовец, пуснал въдица в застиналите води на езеро, зачака тя поне слабо да се усмихне. Но Айрис го изгледа сериозно.

— Повече отколкото между „Дънджиънс“ и „Драгонс“ — отвърна съвсем сериозно. Дру не можеше да се сети кога за последен път я бе видял толкова нещастна. След…

Споменът, все още пресен, изплува в паметта му. Айрис, застанала на ръба на терасата като рамка между две дръпнати пердета. Прозорец, през който можеше само да гледа, но не и да пристъпи през него.

Страхът го стисна за гърлото.

Не, няма да мисли за това тази вечер. Нито пък за онзи път… в гимназията. Нещата никога вече няма да бъдат толкова зле, каза си. Сега Айрис се лекуваше, взимаше си хапчетата два пъти на ден, както й бяха предписани. Дру я следеше, за да бъде сигурен. Не му беше приятно, че трябва да го прави, но какво друго му оставаше? Не можеше да рискува някой епизод като последния, който го изплаши до смърт.

Въпреки лечението, настроенията й непрекъснато се променяха. Тя не можеше да се владее. Когато говореше така, пък и по-лоши неща, беше неузнаваема. Не беше онази Айрис, която го утешаваше и го подкрепяше, когато баща му почина. Когато беше разстроена, нещо ставаше с нея… Беше неуправляема като кола върху заледен път.

Изведнъж Дру реши, че трябва да овладее положението, да намери някакъв изход, преди да е станало твърде късно.

Спокойно — каза си. Любима дума на баща му и откри, че напоследък все по-често я повтаря.

— Беше необикновено лято — каза, като внимаваше гласът му да не прозвучи покровителствено, защото тя беше твърде умна.

— Според мен не е добре и че майките ни не си говорят — минаха покрай консервена фабрика, затворена през нощта. Това му напомни защо не харесва Мийт Дистрикт — нощем беше като град на духовете.

Айрис пресилено се засмя.

— Не се шегувам. След годежа, когато татко изпрати майка ти. Макар че вратата към стаята ми беше затворена, чух как мама му се кара. Според мен го ревнува.

— Това е глупаво — Дру се засмя не защото идеята беше толкова абсурдна — все пак майка му и Брайън някога са били влюбени, но много отдавна, а защото усети, че годеницата му трябва да бъде убедена. — Между нас казано, съмнявам се, че майка ти има за какво да се бои.

Айрис спря и се обърна, като че ли щеше да се нахвърли върху него.

— Не разбираш ли? Карат се заради нас. Майка ти смята, че годежът е голяма грешка, а моята майка вижда в него сбъдване на мечтите си.

— Знаеш ли какво? И двете грешат — той взе в ръце разтревоженото й лице. — Това засяга само нас и никой друг. Защото се обичаме.

— Обичаш ли ме? Искам да ми го повтаряш, Дру.

— Разбира се, че те обичам, скъпа — той я прегърна и я притисна към себе си. Усети как сърцето й бие и се сети за една птичка, която бе взел от земята — беше лека като перце, но трепереше от ужас. В момента Айрис трепереше като нея — така се тресеше, та в началото помисли, че плаче. Не издаваше никакъв звук, само изхълца, когато зарови глава в рамото му. Както стояха прегърнати, Дру изведнъж осъзна с болка, че по улицата няма жива душа. Ако не тръгнат, някой можеше да ги нападне…

Отхвърли тази мисъл. Но смътното усещане за опасност не премина. Огледа се — портите от гофрирана ламарина блестяха мрачно от двете страни на слабо осветената улица. Дори колите, движещи се по посока към магистралата Уест Сайд, се появяваха рядко.

Един разумен глас го посъветва: Човече, не разбираш ли? Махнете се оттук. Помисли си: Напомня ми на някой филм на ужасите, когато жертвата бързо затваря врати и прозорци, а после открива, че чудовището е в къщата.

Само едно му беше ясно — обичаше я. Никога не бе имало друга, освен Айрис. Като деца спяха един до друг в спални чували върху килима пред камината на наетата от родителите му къща край езерото Джордж. Много добре си спомняше как седемгодишната Айрис по пижама, с разпиляна по възглавницата й коса го гъделичкаше по бузата. Дори знаеше нещо за нея, което не й бе известно — елегантната Айрис, която обираше трохите от сандвича си и се гнусеше да влиза боса в езерото, хъркаше като докер.

Дру си спомни първия път, когато се любиха, тогава той беше петнайсетгодишен. Една вечер гледаха телевизия в спалнята на родителите й, когато Брайън и Рейчъл работиха до късно. Първо започнаха да се гъделичкат и преди да се осъзнае, Дру се намери върху нея, дишаше тежко, ципът на джинсите му щеше да се пръсне. Почувства се неудобно, стана му противно, а Айрис го гледаше с усмивка като на Мона Лиза, спокойна и уверена, почти като на жена. Меката й коса бе разпиляна върху събраната покривка на леглото. Подканваше го. Той я целуна, но не лекичко като друг път, а дълбоко, дръзко. Тя отвърна на целувката му и обви врата му с ръце. Предложи му се с доверие, което беше едновременно невинно и малко плашещо.

Той толкова се обърка от всичко, че както бе възбуден, свърши преди още да влезе в нея. Но Айрис не изглеждаше недоволна или разочарована. Просто започна да го гали, докато отново беше готов. После се притисна толкова здраво към него, че след това с дни усещаше отпечатъка на тялото й върху своето, и тогава тя също свърши.

Ако Айрис беше непредсказуема, то беше част от онова, което я отличаваше от другите момичета, които не бе възможно да свалиш. Беше като статично електричество или като твърде ярък цвят, който не може да бъде пресъздаден на картина. В нея имаше енергия, движение, всичко.

На годишната изложба на раздела по изкуства в Брин Моор, дори картините й се отличаваха — създаваха настроение. Тя като че ли не осъзнаваше колко е талантлива. За нея рисуването не беше нищо повече от драскане, докато си тананикаше нещо или разказваше сън.

Дали имаше представа колко изключителна беше? И колко красива? Като героините в романите с мека подвързия, на които Айрис се подиграваше, но тайничко четеше. Само като я гледаше, сърцето го болеше.

Прегърна я здраво и се закле да я пази. Да я закриля както може. Каквото и да му струваше.

— Толкова те обичам — прошепна Айрис. — Ако някога ме изоставиш…

— Няма да те изоставя — Дру я притисна още по-силно, после отстъпи назад. — Ей, знаеш ли, имам една идея. Защо не заминем някъде през уикенда преди Деня на труда? Той е последният преди началото на учебната година и ще имаме три дни. Можем да отидем с колата до Върмънт.

Той забеляза беглата й усмивка, преди да отговори:

— Би било хубаво, само че се надявах да търсим апартамент. Тогава ще бъде подходящо, понеже няма да има никого в града. Ако намерим нещо, което ни хареса, няма кой да го грабне преди нас.

Дру се разочарова. Дори нещо повече — почувства се победен. Глупаво беше. Не че бяха кроили планове. Той се поколеба, преди да отговори:

— Бихме могли и това да направим.

Айрис веднага се отдръпна от него, приведе рамене и скръсти ръце.

— Не изглеждаш много възторжен — продължи да върви с наведена глава. — Наистина, Дру, ако не искаш, не е голяма работа.

— Не може ли да го направим по-нататък? — попита той.

— Предполагам…

— Искам да кажа, че договорът ми не изтича утре.

Пред входа на сградата той започна да търси ключовете си и крадешком хвърли поглед към Айрис. Тя изглеждаше напрегната и сърдита.

— Мислех, че искаме да си имаме място, където ще живеем двамата — каза тя тихо. — Но не бих желала да те принуждавам да се местиш. Ако предпочиташ да живееш тук, твоя работа.

Дру въздъхна, опитвайки се да потисне нетърпението си.

— Айрис, ако не желаех да бъда с теб, защо, за Бога, щях да ти предложа да се оженим?

— Понякога и аз не знам.

— Ето че пак започнахме — възмути се Дру. Пъхна ключа и натисна вратата с такава сила, че Айрис се сепна. Този път той не се опита да я убеждава, нито дори я изчака да го настигне, а направо се втурна нагоре по стълбите.

Четирите етажа му се сториха като стръмен планински склон, изпоти се и се задъха, докато стигне до ателието си. Когато отвори вратата, изпита внезапно желание да я затръшне пред Айрис. Кога за последен път е могъл да диша, без тя да му пречи?

Овладя се и се смая от неочакваната си ярост. Облегна се на рамката на вратата и я изчака да изкачи последните стъпала.

Тя бързо мина покрай него и се хвърли на японската му рогозка. Леглото беше удобно, когато спеше сам на него, но с Айрис, а тя оставаше повечето нощи при него, беше тясно. Апартаментчето беше мръсно, установи Дру, когато се огледа с отвращение. Мръсни чинии бяха натрупани върху кухненския плот, вестници и списания бяха пръснати навсякъде. Закачалки висяха на дръжките на вратите, повечето от тях с дрехи на Айрис. Защо не бе забелязал по-рано? Айрис прекарваше повече време при него, отколкото в дома си, защо тя не го бе забелязала?

— Съжалявам — каза тя. — Май прекалих. Понякога се плаша, това е причината — започна да гризе нокътя на палеца си и заприлича на дете под афиша на стената зад нея — Пърл Джам в плетачната фабрика. Само три години бяха минали от този концерт, изчисли той. Какво не би дал да се почувства свободен както онази нощ — да крещи, да танцува? Беше се превърнал във възрастен човек. Стар, заседнал на едно място. Сякаш повтаряща мислите му, Айрис добави тъжно: — Не бих искала да се чувстваш… отговорен за мен.

— Така ли? Добре, дори и да е така, кой ме избра за спасител на човечеството? — осъзна, че крещи. Не беше само Айрис. След смъртта на баща си се чувстваше отговорен и за майка си, а също и за брат си.

— Дру, знам, че не е лесно — сега приличаше повече на разумната Айрис, тази, която обичаше.

Дру усети как напрежението го напусна, и заговори по-меко:

— Това не значи, че за мен си тежест — отиде до кухненския кът, не по-голям от килер с две шкафчета и плот колкото дъска за рязане. Пусна водата, наплиска лицето си.

— Аз просто… Не знам какво бих направила, ако някога ме оставиш.

— Айрис, не съм тръгнал за никъде.

— Веднъж ме остави.

— Страхотно — той се извърна и удари с юмрук по плота. Капчици вода се разлетяха във всички посоки. — Ще продължаваш, докато наистина скъсаме ли? Това ли искаш?

Тя вирна глава, лицето й се изкриви и му заприлича на някакво голямо бебе с блеснали от ярост очи. Поседя за миг, гледаше го с огромните си обидени очи, сякаш я беше зашлевил, после се изправи и тръгна към банята. Влезе и завъртя ключа.

— Айрис? Добре ли си? — почука леко на тежката дъбова врата.

Тя мълчеше.

Почука отново, този път по-силно.

— Слушай, Айрис, знам, че си разстроена. Може би не беше добра идеята да отидем на вечеря при майка ми. Права си, тя е доста напрегната — след като отново не му отговори, той наистина се разтревожи. Беше му трудно да говори спокойно. — Няма защо да излизаш, само ми кажи, че си добре. Айрис? Айрис?

Притисна ухо до вратата, но не чу нищо, дори отваряне на вратичките на шкафчето. Какво, по дяволите, правеше там? Започна да си припомня какво имаше в шкафчето — четка за зъби, пяна за бръснене, аспирин. „Селдейн“ срещу сенна хрема. Пакетче резервни ножчета „Жилет“…

Не, няма да го направи. Не и това. Не отново. Дру усети, че безпокойството му преминава в паника, и изкрещя:

— Айрис! Отвори!

Единственият шум бе от стъпките на старата жена, която живееше над него — госпожа Кейси. Неотдавна тя сподели, че предишната година, след като паднала и си счупила таза, минал цял ден — двайсет и четири часа, преди да я намерят и да я закарат в болница.

Дру си представи как Айрис лежи на пода в банята сред локва кръв. Ужаси се и едва не се свлече на колене.

Започна да удря по вратата. Толкова силно, че нарани кокалчетата си и китките го заболяха.

— Айрис! Ако не отвориш, заклевам се в Бога, ще разбия тази врата.

Почака малко, изгледа смръщено порцелановата брава, опита се да я завърти. Но тя като че ли му се присмя. Айрис или не го чуваше, или не му обръщаше внимание.

Задъхан, той прокара ръка по челото си, от което капеше пот. Сега какво да прави?

Дру се облегна на рамката на вратата и стисна очи.

— Айрис… за Бога — изрече.

Мълчанието й като че му се присмиваше. Проклета да е. Дали го прави, за да го накаже?

Погледът му падна върху желязната гира, която се подаваше изпод японската рогозка. Измъкна я и вдигна петдесеткилограмовата тежест на височината на рамото си.

— Айрис!

Никакъв отговор. Усети само как кръвта нахлува в главата му и чу далечния звук от клаксон, който идваше от улицата.

Дру хвана здраво желязото, тежестта се вряза в рамото му и той отново натисна вратата. Този път тя поддаде, после се чу силен раздиращ звук. Загледа се в разцепената средна дъска, върху която личаха многобройни пластове боя.

С дивашки вик отново удари гирата. Тогава изведнъж вратата се отвори и се блъсна във вътрешната стена толкова силно, че чашата с четката му излетя от мивката, падна върху плочките, издрънча и се счупи.

Намери Айрис на пода, свита в ъгъла между мивката и тоалетната чиния, притиснала крака плътно към гърдите си, обвила ги с ръце, отпуснала глава върху коленете си. Нямаше кръв. Слава Богу.

Изведнъж се почувства без сили, сърцето му силно биеше, пот се стичаше по тялото му. Дру пристъпи внимателно сред счупените дъски, които лъщяха върху старата розова теракота, коленичи и хвана Айрис за ръката.

— Айрис?

Ръката й беше отпусната и влажна. Той я стисна силно. В началото нямаше никаква реакция, после усети как пръстите й леко го стискат. Най-накрая момичето с усилие изправи глава и тя се заклати на тънкия му врат.

Дру затаи дъх, за да скрие изумлението си. Тя изглеждаше ужасно. Очите й бяха хлътнали, лицето й беше бяло като тебешир. Косата й беше разрошена. Блъсна го острият мирис на урина и когато се загледа внимателно, видя смаян, че се беше напикала.

Какво се бе случило? Толкова лошо ли се скараха? Или това беше знак, че щеше да последва нещо още по-ужасно?

Нежно я вдигна и я прегърна. Рамото го болеше, но той не усещаше, когато облекчението изтичаше от него като хладна вода. Беше невредима. Нищо фатално не се бе случило. Само вратата бе счупена и хазаинът щеше да се сърди.

— Мила, добре ли си? Моля те, кажи, че си добре — говореше й задавено и притискаше мократа си буза до косите й. Въпреки всичко тя все още миришеше на шампоан. — Боже мой, Айрис, да знаеш колко се изплаших!

Последва безкрайно, непоносимо мълчание. Най-накрая, когато Дру почувства, че не издържа повече, тя се размърда в ръцете му.

— Не казвай на никого — изрече с тъничък като на дете гласец. — Обещай, че няма да казваш.

— Какво да не казвам и на кого? От кого си се уплашила? — изведнъж изпита силно желание да отвори заключената гробница на миналото на Айрис и да разбере какво става там.

Но тя само силно поклати глава, стиснала здраво очи и изскимтя:

— Кибрит. Тя държи кибрит. Също и нещо остро, боде се с него — стисна по-здраво Дру, а той едва успяваше да поема дъх.

Тя се разрида с дълбока болка, която заплашваше да я откъсне от ръцете му като треска, пометена от силен вятър.

— Кой? — почти изкрещя той.

— Майка ми — отговори. Този път го изрече с глас на голяма и той веднага разбра, че тя нямаше предвид Рейчъл.

Каквото и да се мъчеше да си спомни тя, осъзна Дру, то се отнасяше за времето, за което той не знаеше нищо за нея, и то явно бе по-силно, отколкото Айрис бе в състояние да изрази.