Айлин Гоудж
Бодлите на истината (9)

Глава 8

Манди Грифин хвърли поглед към ръчния си часовник и си помисли: Петнайсет минути и край. Прибирам се вкъщи и ще си правя каквото искам. Оттам, където беше седнала — до клиентката си зад полираната букова маса, срещу Робърт Грийн и неговия клиент, се откриваше гледка към цялата приемна зад стъклената стена — хладен остров от светло дърво и излъскан никел и двойни врати, водещи към асансьорите навън… и към падението.

„Луиджи“ не беше далеч — намираше се само на две пресечки разстояние — малък италиански ресторант с барче в дъното, където осветлението беше слабо, телевизорът винаги бе включен и най-важното, можеше да пие. Представи си как е седнала на високото столче с кожена тапицерия и надига двоен „Джак Даниелс“ с лед, чашата тежи в ръката й, а ледът притъпява чувствителността на пръстите… едва се сдържа да не хукне към вратата.

Манди се хвана за облегалката на стола. Кръвта в слепоочията й пулсираше и всеки удар на сърцето й, беше като приливна вълна, която се промъкваше през тесен скалист проток. В устата си усети вкус на памук, потопен в медицински спирт, сух и леко щипещ.

Стой спокойно — каза си. — Никой не бива да забележи.

Тя отправи очи към Робърт, навел тъмнокосата си глава над лист с цифри, който му беше представила — нейното предложение за издръжката на бъдещата бивша госпожа Рифкин. Робърт, забеляза тя със задоволство, не позволяваше грубостта на неговия клиент — пълният, с опадала коса господин Рифкин, който се въртеше на стола си като първокласник, да го разсее. Със сив костюм и вратовръзка „Дънхил“, с платинена верижка на часовника си, тънка като слой хайвер върху сандвич, която се показваше изпод колосания му маншет, във всяко отношение Робърт беше изискан джентълмен.

Възпитан и с добри маниери както предишната вечер, когато тя отклони поканата му да остане да преспи при него, за трети път за по-малко от три седмици. Каза й, че я разбира, защото ако някой научеше, семейство Рифкин би го възприело погрешно. Дори я целуна леко по устните, когато излизаше от таксито.

Но на Манди й бе добре известно, че външността лъже. Сега се замисли дали не бе усетил? Случаят Рифкин, помисли си гузно, бе много далеч от нея миналата вечер. Истината беше, че колкото и да й харесваше компанията на Робърт, и макар че дори го желаеше, нищо не я привличаше така, както собственият й дом, където можеше да пие на воля.

Въобразяваш си — каза си. Ако Робърт имаше и най-малка представа, отвращението му нямаше ли да проличи? Когато тя предложи да прекарат този уикенд заедно, той не би ли могъл също да си намери някакво извинение?

Робърт сякаш усети напрегнатия поглед на Манди и вдигна очи към нея. Потърка брадичката си — навик, който й се струваше едновременно много мил и малко дразнещ, и каза:

— В никакъв случай, Манди, бих казал, че осемдесет хиляди за вилата „Бока Рейтън“ ми се струва твърде много. — Усмихна й се, сякаш искаше да й каже: „Престани да се будалкаш, а се заеми за работа.“ — Знам, че е застрахована за толкова, но нека да си говорим реалистично, каква е продажната й стойност?

— Тук е включена и яхтата — изчурулика Флора Рифкин — застаряла блондинка с проницателни очи, подобна на хилядите други съпруги на евреи — фабриканти, мигрирали в началото на шейсетте. Всички до една, също като нея, с фризирана коса и лак на ноктите, с големи златни обици, мъкнещи големи чанти с надпис „Шанел“.

Здраво опакована — помисли си Манди. Така баща й би определил Флора, й то в такъв пакет, който отваряш внимателно, да не би да съдържа още нещо, освен нови банкови чекове или последното предложение за клуба „Плод на месеца“.

— Яхта ли? И ти наричаш тази играчка яхта? — изрева Лио, мъжът, с когото Флора се развеждаше. — Слушай, да не би случайно изведнъж да съм се превърнал в Ари Онасис? Да не би една неделна разходка с Фридманови да смяташ за пътешествие в открито море?

— Наричай я както искаш. Тя е твоя, Лио. Ти пожела „Бока“, затова можеш да се излежаваш по цял ден и да наблюдаваш как мис „Спорт Илустрейтит“ парадира с циците, които й купи — Флора направи презрителен жест. — А аз какво ще правя ли? Ще взема парите. Ти искаш развод, момче, получаваш го, но както ти казах, ще ти излезе солено. Много солено. Много повече, отколкото твоята чифутка е натъпкала в сутиена си.

— Остави Тамара на мира! — месестото лице на Лио застрашително почервеня. Започна да клати глава и се обърна към Робърт: — Виждаш ли? Виждаш ли с какво трябваше да се разправям досега?

Той се прокашля и каза:

— Слушай, няма причини да не се покажем като цивилизовани хора…

— Цивилизовани ли? Така ли се казва, когато чука момиче, което би могло да му бъде внучка? — силно гримираното лице на Флора Рифкин се изкриви от ярост и заприлича на маска „Кабуки“^[1]. — Четирийсет години, прекарани заедно и какво ми остава? Съпруг — дъртак, на когото му липсва приличието да плати достатъчно за онова, което притежава?

Лио скочи на крака. Бледосините му очи щяха да изскочат от орбитите сред подпухналата плът, която ги обграждаше и в този момент изглеждаше много комично. Закани се с късия си дебел пръст на жена си.

— Не мога повече да те слушам! Да не мислиш, че трябва да получа още една язва, освен онази, която вече имам от теб? Следващия път ще се видим в съда.

Главата на Манди биеше като барабан на парада на Сейнт Патрик, имаше и ужасното чувство, че нямаше да успее да избяга толкова бързо, колкото й се искаше. Колко още щеше да седи — десет-петнайсет минути? Можеше ли да издържи толкова дълго? Разбира се, че можеш — един вътрешен глас я увери. Този глас й напомни на майка й, когато Манди беше малка, която заявяваше нетърпеливо, че не би могла да направи нещо толкова ужасно, разбира се, че можела да издържи, докато намерят тоалетна.

Барман, направи ги две двойни.

Манди за миг се погледна с други очи и се изуми. Дотам ли беше стигнала? По-рано очакваше с приятно чувство бърбъна със сода, който щеше да изпие в края на деня. Сега седеше с пресъхнало гърло и почти й прилоша от необходимостта да пие. Почти усещаше ледения допир на чашата до долната си устна, първата гъделичкаща глътка. Ако сега чашата се намираше пред нея, не би могла да устои…

Но на всички бе известно, че бе забранено да се пие по време на работа. Дори на обяд, Манди рядко си позволяваше повече от чаша вино. В делничните вечери също пиеше малко, за да няма главоболие на другия ден. За десет години бе отсъствала поради неразположение около пет-шест пъти. Другите съдружници се оплакваха, че е много припряна в работата си. В сравнение с нея, те изглеждали зле, шегуваха се те.

Но напоследък, като че вътрешните й спирачки, които по-рано се задействаха при най-слабо докосване, сега се включваха мудно. Всеки път трябваше да ги натиска доста по-силно, но дори и така често чувстваше, че се хлъзга и излита от пътя. Единствената й защитна реакция бе, да си напомня непрекъснато, че ако имаше проблем, той съвсем не беше такъв като на онзи сътрудник Стан Мейс, който няколко години по-рано бе на служба при тях за кратко време и после посрамен го изпратиха да се лекува. Иначе как би могла да работи толкова много?

Ако някой работи като роб като мен, той наистина има нужда от една чаша след работа — убеждаваше се. Както и да е, за какво ставаше дума тук? Няколко чаши бърбън вечерта просто да се отпусне. Ако го нямаше това, по-добре да не си тръгва, а да работи.

Като че ли, не съм алкохоличка.

След като събра сили, Манди убедително заговори:

— Господин Рифкин, имате ли някаква представа колко би ви струвало явяването в съда? — наведе се напред и прикова в него изпитателния си поглед, усъвършенстван през годините по време на трудни бракоразводни дела. — Ще изгубите две години и това е само началото. Докато получите разрешението, ще сте платили поне един милион само за съдебни такси. А що се отнася до разпределение на имуществото, кой съдия не би изпитал симпатия към жената, която ви е била съпруга четирийсет години и вие я изоставяте заради по-млада жена?

Лио отвори уста и отново я затвори, също като охранена златна рибка. Отпусна се на стола толкова тежко, че възглавницата издаде слабо „пуф“, звук, който напомни на Манди възпитания евфемизъм, използван от майка й, която сега живееше във Флорида — Бог да благослови изпускането на душата.

Да, точно така. Лио Рифкин не беше нищо повече от глупава изпусната пръдня.

Манди стисна здраво устни, за да не се засмее. Знаеше, че всеки момент може да прихне. Така си мечтаеше за някакво питие, та й се струваше, че ще се пропука. Дори стомахът й вече негодуваше и я накара да си спомни за алка зелцер, каквито хапчета винаги си държеше в чекмеджето на бюрото. Както и двестаграмово шишенце „Джак Даниелс“ — първа помощ, което щеше да отвори само при крайна необходимост. Понеже стоеше неотворено, това й даваше основание да се уверява, че въобще не прилича на тях — отрепките, покрай които минаваше всеки ден на път за работа, свили се пред вратите със смачканите си хартиени торби, смърдящи на евтин алкохол.

Манди улови погледа на Робърт от другата страна на масата. Той леко се бе смръщил, сякаш бе озадачен от нещо. Защо ли я гледаше така? Дали не е познал, че навън въобще не прилича на пластмасовата кукла Манди, която тя обличаше всяка сутрин много грижливо? Пудреше носа й, за да прикрие разширените кръвоносни съдчета, а също и торбичките под очите.

Или още по-лошо, дали не е познал, че бутилката мерло, която изпиха на вечерята, е нищо в сравнение с онова, което щеше да изпие, като се прибере вкъщи?

Манди се засрами. Тогава й хрумна нещо още по-обезпокоително. Вероятно смята, че е направил нещо нередно.

Тя трепна при мисълта, прииска й се да имаше начин да го увери, че не е така. Грешката не беше негова. Робърт не го заслужаваше. Освен това, тя го обожаваше. Наистина. Беше добър, внимателен, сексапилен и интелигентен. И хубав. Мъж, какъвто рядко се среща, както смятаха неомъжените й приятелки.

Робърт имаше само един голям недостатък — не пиеше. Не можеше да си го представи как от ръцете на някоя престараваща се келнерка си взима чашата, в която е останало вино. Наистина би се засегнал, ако узнаеше, че през цялото време, докато си държаха ръцете по време на вечерята, дори докато тя злобно имитираше съдията Форестър, от което той едва не получи херния от смях, тя гледаше бутилката на масата и пресмяташе кога да си досипе и след колко време той щеше да забележи, че е изпила повече от него.

Сега, в конферентната зала, където винаги получаваше усещане за гадене като в асансьор с прозрачни стени, Манди забеляза, че мрачният израз на Робърт, който явно се бе заблудила, че е насочен към нея, започва да се смекчава и преминава във възхищение и обич. Тя се отпусна.

Невероятно. Всъщност той повярва, че нямаше друго, освен онова, което виждаше.

Боже, помогни ми да изляза оттук, преди да съм се пръснала.

Лио Рифкин също я гледаше с уважение — същото, каквото получаваше, когато играеше много добре с големите момчета. Спомни си за баща си, колко силен беше и че подобните на Рифкин въобще не биха могли да си го представят. Беше и умен. Просто е, Мънки — казваше той, рошеше косата й и й се усмихваше, сякаш на света нямаше друг по-важен от нея. — Тайната на успеха е наистина да повярваш, че си толкова умен, колкото и останалите.

„Мънки“. Така я наричаше. Но сега, като че си имаше своя маймунка, която се бе настанила на гърба й и не се чувстваше много умна. Ако беше умна, нямаше ли да намери начин да остави пиенето? Да го прекъсне, преди да се е превърнала в алкохоличка?

Татенце! Усети, че сълзите й напират. Бързо сведе поглед и се престори, че си записва нещо.

— Защо всички толкова се развълнувахте? — обади се Лио с фалшива усмивка. — Пуснах малко пара и изведнъж, хайде в съда. Слушайте, аз съм разбран човек, но ми омръзна да ме пришпорват.

Флора притискаше ъгълчето на кърпичката към очите си, за да не размаже грима си.

— Извинявайте — подсмръкна тя. — Още не съм свикнала. Имаме карта за коледните концерти в Карнеги Хол. Как се разделя подобно нещо? Кажи ми, Лио, как?

— Веднъж единият, веднъж другия — предложи Манди. Не добави, че някои хора — като мащехата й например, нямаха тази възможност. Първата година, след като баща й умря, вечерите, когато не можеше да намери с кого да отиде в „Метрополитън“, Роуз си оставаше вкъщи, вместо да гледа празния стол до себе си.

Робърт я изгледа с благодарност, веднага се включи и предложи:

— Що се отнася до „Бока“, според мен е разумно да бъде оценено от независими специалисти.

След като размисли малко, Лио кимна. Флора също кимна, а Манди каза:

— Нека, има две оценки. Ще се съобразим с по-високата — изгледа строго Лио. — Тук не говорим за продажба на стара кола. Ако моята клиентка пожелае да си купи вила, тя ще трябва да я обзаведе. Известно е, че когато се купува ново, винаги е скъпо.

— Помниш ли първия ни апартамент, Фло? На Гранд Стрийт и Авеню А — припомни си Лио, засмя се тихо и поклати глава. — След девет часа вечерта нямаше топла вода, освен в неделя. — Манди бе готова да се закълне, че забеляза сълзи в очите му.

— Намираше се на петия етаж и всичко трябваше да се мъкне нагоре — устните на Флора се разтегнаха в усмивка и адвокатката забеляза, че кораловото червило се бе разцепило на ивички. — А деветте деца на хазаина? Какъв шум вдигаха само! Трябва да сме били много щастливи. Ако Бог ни бе дарил с деца… — тя отново попи очите си, после с дълбока въздишка изрече: — Стига вече. Когато си спомниш каква бе цената му, Лио, преди толкова години, нека адвокатът ти се обади на моята адвокатка. Междувременно живей си живота — изправи се внезапно, грабна чантата си от масата и веригата й изтрака върху полираното дърво.

Манди погледна Робърт, той сви рамене и обърна очи към своя клиент.

Лио бе залепил дланите си върху масата и направи цяло представление, докато се изправяше на крака. Попи лъсналото си от пот теме с кърпичка, която извади от джоба на ушития по поръчка панталон, въздъхна дълбоко, сякаш да покаже кой беше истински засегнатият.

Робърт започна да събира книжата си и да ги прибира в куфарчето.

Манди едва не се разплака от облекчение.

На вратата Лио Рифкин протегна ръка. Тя се поколеба, преди да я поеме, молейки се той да не забележи колко е лепкава нейната. Едва след като семейство Рифкин излезе и тя се върна да размени няколко думи с Робърт, усети как невидимият товар на плещите й олекна малко.

— Добра работа — похвали я той. — Струва ми се, че ти ни спести няколко години с тези двамата. — Насаме наричаха семейство Рифкин „Динамичното дуо“.

Тя вдигна глава и се усмихна накриво.

— Откога имаш нещо против да взимаш шестцифрени хонорари?

— Откакто този развод съкращава времето, прекарано с теб — отговори й той с тих, интимен тон. Изчисти някаква невидима прашинка от ревера на лененото си сако и несъмнено си даваше сметка, че от другата страна на стъклената стена биха могли да ги видят секретари, сътрудници, помощник-адвокати, всички забързани да хванат влак, да се приберат вкъщи за вечеря или да пийнат.

Като погледна лешниковите му очи, чийто цвят се променяше от зелен до кехлибарен в зависимост от светлината, а клепките му бяха толкова гъсти, че дори манекенка би могла да му завиди, Манди изпита болка. Защо това не ме задоволява? Много жени биха извършили убийство, за да имат мъж като Робърт. А тя захвърляше всичко, което тези прекрасни очи й обещаваха.

— На мен също ми липсваш.

— Би могла да ме заблудиш. Снощи се държеше, като че не можеш да дочакаш да се отървеш от мен — той се усмихваше, но тя забеляза, че я гледа въпросително.

Манди застина и призова всичките си сили, за да продължи да се усмихва.

— Прав си, но имах основателна причина.

— Каква ли би могла да бъде тя, колега?

— Предложението на госпожа Рифкин — исках да го прегледам още веднъж, преди да си легна. Добре направих, защото ако срещата би продължила по-дълго, не знам как се чувстваш ти, но семейство Рифкин ми дойде направо до гуша — тя обърна очи към тавана.

Робърт се засмя и напрежението отмина. Манди се възползва от възможността да погледне часовника си.

— Слушай, Робърт, трябва да бягам. Имам среща с клиент в града.

— Ще те закарам — предложи той. — Отвън ме чака кола.

Като си представи, че той се връща в кабинета си на Медисън и на Четиридесет и пета улица, тя реши да рискува и отказа:

— Благодаря, но това е в Уест Сайд. Ще взема такси.

Той взе куфарчето си и я настигна до вратата.

— За четвъртък остава, нали?

За четвъртък ли? Значи са имали среща? Манди се помъчи да си спомни.

Робърт вероятно забеляза нейното объркване, защото гласът му прозвуча малко изненадано, че трябваше да й напомня:

— Приемът на Синтия в „Карлайл“. Забрави ли?

— О, да, разбира се — излъга тя и усети, че се изпотява. Синтия Робинс — една от най-старите й приятелки, която току-що бяха избрали за съдружник в „Кроват, Суейн“. Как можа да забрави?

Сигурно е била пияна.

Изведнъж осъзна бремето на тайната си. Имаше толкова много неща, които Робърт не знаеше и които тя не можеше да му обясни, защото биха му се сторили глупави. Не бяха подчинени на абсолютно никаква логика, освен ако човек не разбереше, че всичко в живота й се подчиняваше на едно-единствено нещо: пиенето.

Бог бе свидетел, че тя желаеше онова, което Робърт й предлагаше. Всичко, което баща й и Роуз бяха имали — любов, страст, брак. Партньорство на двама професионалисти, които се подкрепят емоционално, а също и финансово. Деца също. Скоро щеше да навърши трийсет и четири години.

Ако можеше да се справи с това, имаше вероятност животът, който си бе представяла, да се сбъдне. Ако намереше начин да не изпитва необходимост от още една чаша…

Сега беше толкова достижимо, че почти го усещаше. Сладкото изгаряне на бърбъна, който преминава във вените й и отпуска мускулите й. Вече чуваше как потракват кубчета лед и кехлибареният цвят на алкохола я стопляше.

Манди се видя принудена да притисне куфарчето към гърдите си, за да не мине бързо покрай Робърт и да излети на улицата. „Луиджи“ я зовеше като Изумрудения град на края на жълтия тухлен път, който не бе отбелязан на нито една карта.

На пълния с хора тротоар, докато вървеше към чакащата го кола, Робърт се обърна към Манди, хубавото му лице бе открито и напълно безизразно.

— Ще ти се обадя по-късно. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— А къде другаде? — тя обърна очи и потупа куфарчето, за да покаже колко много работа има. Робърт нямаше защо да знае, че има друг план за вечерта, в който той не бе включен, както и никой друг.

— Май никога не свършваш.

В един ужасен момент тя си представи, че забележката му имаше нещо общо с пиенето. Тогава осъзна за какво става дума. За работа, разбира се. Той винаги се шегуваше с нея, че работи много. Точно сега й се предоставяше възможност, която тя търсеше.

— Остави съобщение, ако не вдигам. Сигурно ще включа телефонния секретар — каза му и в този момент се намрази.

Но дори докато целуваше Робърт за довиждане, Манди вече беше на километри разстояние, чудейки се в кой бар да спре вечерта след „Луиджи“ на път към къщи.

 

 

На другата сутрин в седем и половина, Манди беше зад бюрото си с голяма чаша кафе, взето от „Старбъкс“. Секретарката й щеше да дойде чак след час и освен че трябваше да направи списък на телефоните, на които Ронда да позвъни, огради с червен молив параграф от документ за съгласие за развод, който трябваше да се препише, трябваше да издиктува и две писма.

Това време на деня обичаше най-много, когато можеше да остане на спокойствие, време, през което очакваше да й мине махмурлукът.

Днешният махмурлук, прецени тя, бе 7.8 по нейната лична скала на Рихтер. Още щом отвори очи и се намери на дивана с дрехите от предния ден, разбра, че е отишла далеч. Само не знаеше колко далеч. Студен душ и половин литър кафе леко поразхлабиха менгемето, което стягаше главата й.

Смътно си спомни кафенето „Луиджи“, със застоял мирис на цигари и кианти, където я привлече потракването на чашите и топлината на бърбъна, който се разливаше в тялото й. Около час по-късно, на път за вкъщи спря в бара на Уестсайд, където продаваха алкохола по-евтино. После нещата се губеха в мъгла…

— Манди, здравей, радвам се, че те хванах. Имаш ли една минута?

Стресната, тя вдигна очи към мащехата си, застанала на прага. Роуз изглеждаше прекрасно в костюма от шантунг, заметнат с пъстър шал. Къдравата й черна коса, пристегната с бяла панделка, бе вдигната нагоре, а на ушите й се люлееха обиците с рубини. В нея имаше нещо различно, отбеляза Манди. Лицето й изглеждаше оживено. Очите й блестяха, а високите й скули розовееха.

Манди си помисли: Чукала се е.

Нещо в нея сякаш се пречупи. Усети, че кипва. Баща й бе умрял само преди година, а Роуз бе завела в леглото си първия, който се бе появил. Толкова е обичала баща й…

Манди веднага се засрами. Коя бе тя, за да съди? Време бе Роуз да излезе от траура, каза си. А този мъж, с когото се срещаше, изглеждаше много добре. Сети се, че го беше видяла на партито предишната събота и че се казва Ерик Сандстрьом. Към края, вече всичко й беше в мъгла и едва си спомняше как Ерик й помогна да слезе по стълбите, после й извика такси. Дали му благодари? Вероятно не. Беше истинско чудо, че бе успяла да се прибере вкъщи без чужда помощ.

Никога вече — реши Манди, главата й зачука в протест, когато изправи гръб на стола си. Отсега нататък ще намали пиенето. Този път наистина.

— Тъкмо свършвам — отвърна тя на Роуз и я покани да влезе. — Винаги идвам рано, за да изчистя бюрото си. А ти какво правиш тук по това време?

— Исках да поговоря с теб насаме — Роуз не се усмихваше и щом влезе в стаята, внимателно затвори вратата след себе си.

Тя знае — помисли си Манди и като че червена лампичка светна в главата й. Предишната седмица Роуз два пъти я беше търсила вкъщи без определена причина, просто да я чуе как е. А предния ден на събранието на съдружниците, като че я наблюдаваше крадешком.

Сега щеше да стане каквото имаше да става.

Дано не ми каже нещо. Точно сега не бих го понесла. Главата ми е в ужасно състояние.

Манди изведнъж се оживи, започна да събира документите пред себе си и да ги пъха в папки. Въпреки всичко, усещаше тъмните очи на Роуз втренчени в себе си и изтръпна. По страните и врата й плъзна червенина.

— Очаквам да ми се обадят след петнайсет минути — излъга. — Но дотогава съм твоя. Какво има?

Манди видя как Роуз седна на кожения стол срещу бюрото й и огледа набързо кабинета — като детектив, който търси някакви улики. Отворена бутилка вино, тирбушон, мръсна чаша. Манди за малко да се изсмее: Да не ме мислиш за толкова глупава?

Всъщност кабинетът й беше изключително добре подреден. Най-малкият от тези на съдружниците, но беше и най-уютният, закътан в края на коридора. Всяка вечер, преди да си тръгне и преди да мине портиерът, тя го подреждаше десетина минути. Мразеше отрупано бюро, препълнени полици, разпилени папки. Щяха да я одумват.

Дори и обзавеждането беше просто: обикновено дъбово бюро, бежов диван, две репродукции на Джаспър Джоунс на стената. Нямаше семейни фотографии, освен една снимка на баща й, пъхната в бележника й — баща й на плажа на Кейп Мей няколко седмици преди да умре.

— Няма да те задържам — заяви Роуз меко. Като че ли, тя също си спомняше този уикенд — бяха петимата. Дру и Джей също бяха дошли, разхождаха се с колела из градчето, спираха тук-там, за да опитат известния фъдж на Кейп Мей или просто да се порадват на гледката на океана. В един антикварен магазин баща й настоя да купи на Роуз ветропоказател, който тя хареса — месингов петел, позеленял от годините. Тя отхвърли идеята му — къде щяла да го сложи? Но той се засмя и си спечели удар по ръката, когато се пошегува: Когато умра, сложи го върху надгробния ми камък, така винаги ще знаеш в коя посока се нося.

Манди потрепери при този спомен.

— Ако е за биографиите — заговори бързо, — отделих онези, които смятам, че заслужават да ги извикаме за интервю. Ето ги, тук са — порови в папката, извади жълт плик и го плъзна по бюрото към Роуз, за да не забележи тя, че ръката й трепери. Една от помощничките им — Нанси Чен, щеше да роди след по-малко от седмица и какво значение имаше кого щяха да вземат да я замества, когато нейната кариера бе сложена на карта. — Първо избрах младежа от Корнъл — каза. — Той ми се струва най-амбициозен. И най-умен. Неговата биография е най-отгоре.

Роуз прегледа набързо и другите биографии.

— Какво ще кажеш за момичето, което идва от Хейвърфорд? Отлични оценки, първенец на класа.

Манди поклати глава.

— На човек, който дори не си е прочел биографията за грешки, не може да се повери съставянето на договор, нали?

— Ще разберем повече, след като ги интервюираме — Роуз пъхна биографиите в папката и вдигна очи, лицето й беше мрачно. — Както и да е, не съм дошла, за да обсъждаме работата — поколеба се, сякаш не бе сигурна как да започне.

Манди си представи, че на ръката й е прикрепена дебела лента за измерване на кръвното налягане, и я стиска здраво. При всеки удар на сърцето й тялото й като че се надуваше, а по главата сякаш я удряше чук.

Все пак, когато заговори, гласът й прозвуча съвсем естествено:

— Позволи ми да позная. Тревожиш се за Дру — тя също бе загрижена за брат си, но точно сега се чудеше как да се скрие зад него. — Честна дума, Роуз, ако искаш да знаеш мнението ми, това ще мине от само себе си. Ако имаме късмет, ще се осъзнае преди сватбата.

Успя. Роуз въздъхна и веднага се разсея.

— Поне да можех да поговоря с него. Напоследък ме отбягва. Дори по телефона не мога да се свържа с него.

— Защо не го поканиш на вечеря? — предложи Манди. — Ако е в петък, и аз ще дойда. За морална подкрепа.

На другата жена като че ли идеята й хареса, но после лицето й се помрачи и тя отговори тъжно:

— Вече опитах. Той я отмени в последния момент. Може би се е засегнал, защото не бях поканила Айрис.

— Тогава покани и нея. По такъв начин Дру няма да познае, че има заговор.

— Заговор ли? — възкликна Роуз. — Като че ли бих го направила срещу собствения си син.

Роуз беше права, помисли си тя. Подмолната игра не беше в нейния стил. Когато те критикува за нещо, сякаш те прегазва с камион. Всъщност Манди усещаше, че камионът вече приближава и ще я смаже. Роуз щеше да й каже, че в службата говорят за нея. Хората са започнали да забелязват…

Здравата се изплаши. Какво щеше да прави без клиенти, без кабинета си, в който да идва всяка сутрин? Какво й оставаше?

После усети още по-дълбок страх. Ами ако това означава, че вече няма да може да пие?

Дланите й, които бе стиснала в скута си, се бяха изпотили и тя се разтрепери. Засмя се високо и както дори и на нея се стори, механично.

— Дошла си да поговориш като майка, познах ли? Всеки под трийсет години смята, че майка му е дошла да му се скара.

Трябваше да се сети. Майка й бе специалистка в това отношение. Дори и преместването й в Палм Бийч не охлади Бърнис. Понякога Манди си мислеше дали истинската причина да пие не е майка й, дали по този начин не блокира всички болезнени спомени от детството си. Майка й критикуваше всяка нейна стъпка, караше я да се чувства омърсена и засрамена.

Манди си спомняше ясно първия път, когато се напи — на сватбата на свой братовчед, малко след като родителите й се разведоха. Била е дванайсетгодишна и всички смятаха, че е много весело как обикаля от маса на маса и допива остатъците от шампанско в чашите. Докато дойде време да се хвърли букетът, бе погълнала такова количество, та й се струваше, че лети. Като че цял живот се бе спъвала в тъмнината и изведнъж намери ключа към чудотворното царство от блестящо светло, а там най-ярката светлина бе самата Манди.

— Дру не е единственият, за когото се тревожа — каза Роуз, вперила черните си очи в нея. — Не знам точно как да го кажа, но мисля, че прекаляваш с алкохола.

Манди усети как всичко пред очите й се залюля. Хвана се за стола, за да не падне. Все пак първата й инстинктивна реакция беше да отвърне на удара с удар, да изкрещи срещу несправедливостта.

— Триста хиляди приход за миналата година, това ли искаш да кажеш, че е прекалено? — отвърна й. — Ако хората говорят, Роуз, може би трябва да погледнат по-внимателно себе си.

— Манди, не те обвинявам. Само бих искала да ти помогна — в очите й се четеше молба да не усложнява още повече нещата.

Няма значение, аз загубих баща си.

— Според теб приличам ли ти на човек, който се нуждае от помощ? Да не би да действам така, сякаш не мога да се владея? — Манди посочи кабинета си, където всяко листче бе поставено на мястото му, всяка папка грижливо бе надписана, томовете на лавицата зад бюрото й бяха подредени по азбучен ред. Добави студено: — Роуз, сигурна съм, че ми мислиш доброто, но не бива да слушаш лъжи, които някой разпространява по мой адрес. Ако си почивам с някоя и друга чаша от време на време, то е в резултат на всичко, което върша тук.

— Знам на какво си способна, въпросът не е в това. Ти си добър юрист, Манди. И чудесна дъщеря. Не само баща ти се радваше, когато дойде във фирмата.

— Да не би да искаш да кажеш, че го излагам? — предизвика я тя. После добави с леден тон: — Според теб честно ли е? Да забъркваш татко в това, когато него го няма и не може да каже мнението си?

— Слава Богу, че баща ти не може да го види — лошото беше съчувствието в гласа на Роуз, действаше като сол в отворена рана. Като че ли Манди, също като Айрис, беше луда. — Да не мислиш, че не си личи? Подушвам го вече. На последното събрание във вторник за малко не падна от стола от махмурлук. Дори старият Гиб забеляза, а той е почти сляп.

Манди се облегна на стола, изпита неудобство и се уплаши като дете, заловено в лъжа. Но не можеше да признае истината — все едно да издаде комбинацията на сейф, в който бяха всичките й съкровища. Тъкмо в този момент имаше нужда от глътка бърбън. Иначе как щеше да успее да се измъкне?

— Разбирам — каза хладно. — Ти можеш да се гневиш, а ако аз някога пия повече, съм грешница, така ли? И аз обичах баща си, знаеш го. Да не би да си мислиш, че си единствената, която скърби за него?

— Това, което мисля, е, че имаш нужда от помощ — отвърна й Роуз. — Манди, послушай ме, не съм ти враг. Аз съм на твоя страна.

— Всъщност какво точно искаш да ми кажеш?

— Познавам човек, с когото би могла да поговориш. Ерик. Ще го поканя на вечеря в петък. Така двамата ще можете да се опознаете — изправи се, изразът й беше строг, безкомпромисен. — Разчитам, че ще дойдеш.

Младата жена я изгледа продължително, след това извика:

— Нямаше да се отнасяш с мен така, ако татко беше жив! Той нямаше да ти позволи.

Роуз поклати глава. Изглеждаше обидена.

— Грешиш. Баща ти те обичаше, Манди. Би се засегнал дълбоко, ако те видеше.

Безшумно затвори вратата зад себе си. Останала сама, Манди се отпусна, сложи глава върху ръцете си. Ядът й премина и тя остана сякаш без кости като протозоа под микроскоп. От коридора се чу, че някъде звъни телефон, но като че ли звукът идваше от главата й. Някакво непрекъснато звънене, на което не можеше да отговори.

С усилие успя да се изправи на крака. Лицето й беше мокро, което я изненада. Не беше осъзнала, че е плакала. Помощ! Знаеше едно-единствено нещо, което можеше да й помогне сега…

Извади шишенцето от скритото място в шкафчето, забеляза с гордост, че книжният бандерол все още е цял. Това бе доказателството. Не можела да се контролира, как не. Иначе досега нямаше ли да си е пийнала от него?

Не беше ли изключително внимателна, докато баща й беше жив? Никога повече от чаша-две вино на семейна вечеря. Роуз беше права в много отношения — би бил обиден и разочарован, ако видеше дъщеря си в това състояние.

Дори при майка си, която правеше долни забележки по адрес на баща й и Роуз, Манди внимаваше да не изпива повече от две чаши. За баща й би било по-лошо бившата му жена да му съобщи, че дъщеря им има проблем с пиенето, отколкото той сам да го открие.

Но сега баща й беше мъртъв и нещата се влошиха. Отсега нататък трябваше да полага повече усилия. Можеше да го направи. Щеше да го направи.

От утре нататък.

Онова, от което имаше нужда точно сега — повече от одобрението на Роуз или дори от самоуважението, беше това.

Тя вдигна шишето към устните си, по-сладко от целувката, на който и да е любовник, и смътно усети, че премина границата, от която нямаше връщане назад. Повече не можеше да се самозаблуждава, че не е като онези, които пият през деня, по време на работа.

Но всичко това беше далеч в бъдещето — нереално като смътна заплаха, че може би някой ден щяха да насрочат финансова ревизия от Отдела за държавните приходи на човек, който в момента се задушава. Ако не изпиеше поне една глътка, нямаше да издържи и час.

С тих стон, който би могъл да бъде възприет и като молба за милост, Манди отново надигна шишето.

 

 

В петък вечер беше напълно трезва. Пристигна в апартамента на Роуз точно в осем и натисна звънеца. Чувстваше се слаба, дори нестабилна, но въпреки всичко, искаше да го изкрещи на всеки, който би я чул: Не съм пила цели два дни! Само по някоя глътка шери. А предния ден по пътя към метрото, не заобиколи ли по друга улица, за да не минава покрай „Луиджи“?

Колкото и да бе странно, не бе в настроение да празнува.

Чувстваше се раздразнена, дори й се гадеше. Всъщност, за малко да позвъни, че няма да отиде, но в края на краищата реши, че няма да се предаде. Трябваше да направи едно шоу и на всяка цена да се преструва. Бъдещето й зависеше от това — да остане във фирмата и в адвокатската общност, да не разваля приятелството си с Роуз, да не загуби разрешителното си и да продължи… всичко.

Вратата се отвори.

— Навреме, както обикновено. Аз пък закъснявам — Роуз се бе зачервила, изтри ръцете си в престилката и леко я целуна. — Качи се горе, настани се удобно, докато проверя печеното. Всички са горе, с изключение на Ерик.

Докато изкачваше стъпалата, Манди се обърка малко. Роуз се държеше, сякаш нищо не се бе случило, като че ли тази вечер не беше някакъв вид изпитание. Дали онзи ден в кабинета й предупреждението на мащеха й не бе просто забележка, че трябва да внимава — нещо подобно на дребно шофьорско провинение?

Трябваше да си отдъхне, но тя почувства като че ли небето се сгромолясва над главата й и че тя единствена го усеща и бяга да се скрие.

Когато влезе във всекидневната с натрупаните книги, семейните снимки и репродукциите с морски сюжети, усети познатото свиване на гърлото. Всичко в този дом й напомняше за баща й. Каква вяра имаше в нея. Винаги я караше да се чувства, сякаш само тя съществуваше за него, дори и след като момчетата бяха родени. Роуз също, призна неохотно, се отнасяше много добре с нея. Тя обаче й създаваше доста проблеми. Недодялано момиченце с шина на зъбите, което се държеше предизвикателно. Истинско чудо бе, че въобще някой я обичаше.

Джей скочи и я прегърна така, че щеше да й счупи ребрата. Тя извика, но се радваше на проявата му на внимание, от което в момента много се нуждаеше. Макар и никога да не би го признала, Джей беше нейният любимец. Зад защитната му броня се криеше болезнено ранимо дете. Напомняше й, каква бе тя на неговата възраст, обаче той беше по-хубав.

— Ей, братче, какво става? — разроши косата му. — Имаш ли нова приятелка или момичето от миналата седмица бе последният ти избор?

Той смутено се изсмя и сведе очи. За разлика от други шестнайсетгодишни момчета, които познаваше, той не се перчеше. Но какво можеше да направи, като момичетата не можеха да му устоят? Хубавото червенокосо момиче, с което се срещаше през втората година на гимназията, продължаваше да се обажда редовно. А романтичната история предишното лято с Анализе, бавачката на семейството, което живееше над тях, премина в редовна кореспонденция след заминаването й за Дания.

— Твоят любовен живот трябва да е доста скучен, щом се интересуваш от моя — отвърна й веднага Джей и се ухили.

Манди си помисли за Робърт и сърцето й се сви. Предишната вечер след приема на Синтия, на който пиха шампанско — по-трудно изпитание от махмурлука — тя рискува и вечеря късно в любимия си френски ресторант на Медисън. Но през цялото време беше напрегната. Нямаше никакъв апетит. Стомахът й беше свит.

Тръгна си рано с извинението, че има главоболие, което не беше много далеч от истината. Но знаеше, че Робърт не е глупав. В таксито на път за дома й, той не пророни нито дума. Дори не я целуна. Сигурно бе разбрал, че крие нещо.

Или пък само си въобразяваше?

Може би аз трябва да отида при психоаналитик — помисли си, когато Айрис Макланахън стана от дивана, за да я поздрави.

Тя изглеждаше напълно нормална. С червена рокля, от която се виждаха загорелите й рамене, с разпуснати коси с цвят на мед, Айрис изглеждаше здрава и лъчезарна като слънчев летен ден. На Манди винаги й правеше впечатление добротата й. Като че ли никога не й минаваше през ума, че друга жена би я ревнувала. Или че Роуз я бе поканила само за да окаже морален натиск върху Дру.

— Не е ли страхотно? Всички сме заедно — тя изглеждаше много доволна, Манди дори очакваше, че ще плесне с ръце като дете, което черпят с нещо специално. Лицето й сияеше. — Почти нямах възможност да си поприказвам с теб на годежа. Толкова много хора имаше! Между другото изглеждаш чудесно.

— Благодаря — смънка Манди, тъй като знаеше, че не беше вярно. Имаше ужасен вид. Бледа, с тъмни кръгове под очите. В службата каза на всички, че е болна от грип, като че ли някой щеше да й повярва след слуховете, които се носеха за нея. Сега като погледна в кехлибарените очи на Айрис, които отблизо не излъчваха такова щастие, тя осъзна, че в известен смисъл и двете бяха в едно и също положение. Айрис също стъпваше по тънък лед по отношение на Роуз. Престраши се да попита: — Между другото, кога е сватбата? Определихте ли вече дата?

Момичето хвърли несигурен поглед към Дру, който стоеше до шкафчето с бутилките алкохол и си наливаше чаша вино, нещо, което Манди не можеше да направи. Стори й се напрегнат, беше му неудобно, като че ли би предпочел да бъде някъде другаде. Планът на Роуз беше успял, но той въобще не изглеждаше щастлив, че е дошъл. Сигурно знаеше колко се тревожи майка му и вероятно се безпокоеше, че Айрис също ще го забележи.

Бедничкият Дру. Наистина изглеждаше нещастен. Дали той също не изпитваше някакъв страх?

— През лятото, надявам се — изрече Айрис с малко приповдигнат тон. — Дру не иска да определяме дата, докато не намерим апартамент. Фаталист е — прекоси стаята и го прегърна, а той се усмихна и я целуна по косата.

Ако Дру не внимава, направо жив ще бъде изяден. През годините, Манди бе свидетелка на най-различни настроения на Айрис и си даваше сметка, че на брат й няма да му е лесно.

— Имаш ли представа в какво се забъркваш? — попита, прикривайки безпокойството си, като се престори, че въпросът е отправен към Айрис. — Като познавам брат си, след известно време у вас ще е пълно с лабораторни мишки, които няма да смее да умъртви.

— Ако целиш да я изплашиш, ще трябва да се постараеш повече — Дру се засмя и в този момент много заприлича на баща им.

В този момент на външната врата се позвъни. След малко Роуз въведе човека, който беше отговорен за сияйния й вид. Ерик Сандстрьом носеше избелели джинси и изгладен тъмносин блейзър, а измамно спокойните му очи като че ли веднага прецениха ситуацията.

— Извинявайте, че закъснях. Замествах един от другите водещи — поздрави всеки с топло ръкостискане.

Да, Манди го забеляза. Макар и да не бе хубав в общоприетия смисъл, в някои отношения той беше много по-интересен от Робърт. Изглеждаше като мъж, който просто си е поживял. Не поради бръчиците около очите и устата. В израза му имаше нещо едновременно умно и тъжно. Това я озадачи, защото изглеждаше щастлив.

Посрещайки открития му поглед, Манди изпита странното усещане, че го е виждала и другаде, освен на партито. Някакъв смътен спомен се носеше в съзнанието й. Лежи по гръб, вдигнала очи към Ерик, а лицето му е като ярко слънце при отвора на тъмна пещера.

Но това беше лудост. На партито си размениха само няколко думи. После той й помогна да се качи в таксито, но тогава не бе във форма да разговаря. Въпреки всичко, Роуз настояваше тя да го опознае. Защо ли? Споменът изплува отново, този път по-ясно. Ерик се беше навел над нея и я гледаше с тъжните си умни очи. Дали не беше сън? Сигурно — каза си и настръхна.

Внезапно й се прииска да си тръгне. Каквото имаше да й каже Ерик, тя не желаеше да го чуе. Не сега. Никога.

Проследи предпазливо как той поздравява Дру, после Джей, който се отдръпна, като й напомни ревнив любовник. Айрис беше единствената, която поздрави Ерик мило, сякаш беше стар приятел на семейството. Всъщност наистина беше. Манди си спомни, че е приятел на баща й.

— Ти също си поканен — каза му Айрис. После забеляза озадачения му израз и се изкикоти. — На сватбата. Тъкмо за това говорехме, преди да дойдеш. Не ми казвай, че вече си забравил!

Лицето на Роуз придоби каменно изражение. Тя се опита да го прикрие, но смайването й си пролича. Дру сигурно също го забеляза. Той се смръщи и пъхна ръце в джобовете си. Междувременно Джей, който по-скоро би пристъпил върху горещи въглени, отколкото да стане свидетел как се разисква семеен проблем, постепенно заотстъпва назад, докато най-после излезе от стаята.

Дори Манди се притесни. Макар, че в същото време си отдъхна малко, тъй като не бе център на вниманието.

Все пак Роуз бързо смени темата. Сръчно като покерджия, който прикрива слаба карта, тя се усмихна и каза:

— Хайде да седнем на масата.

По време на вечерята всички се поотпуснаха — като издишване на въздух, който си задържал дълго в гърдите си. Дру говореше за работата си през лятото в „Къмпютър Уърлд“, за това каква лудост е обхванала хората, понеже всички се трупат да купуват лаптоп за децата си още на ученическа възраст. Ерик ги развесели с разкази за видните личности, които бе интервюирал, докато бил водещ на „Добро утро, Америка“ — за слепия джазов пианист, който бил седнал, а жена му направила поклон сред публиката, как един нафукан мъжествен артист изпищял, когато маймунката на друг гост в студиото, който работел в зоологическа градина, се покатерила в скута му.

Дори Джей се разсмя.

Когато Ерик се изправи, за да помогне на Роуз да прибере масата, Манди се изненада колко бързо е минало времето. Успя да вечеря без натрапчива мисъл за пиене, подвиг, който бе смятала за невъзможен. Не стана и център на вниманието.

Тук никой няма намерение да ми направи нещо лошо — осъзна тя.

Ерик бе прекалено зает, съсредоточил вниманието си върху Роуз. Явно бе влюбен в нея. Въпреки всичко, тя изглеждаше предпазлива, като че не искаше напълно да го повярва. Сякаш времето й бе минало за такъв вид щастие. Още не е забравила татко — помисли си Манди и изведнъж й стана тъжно за нея.

Тя също се изправи и започна да прибира чинии и да ги носи до кухнята. Трябваше да прави нещо, ръцете й да бъдат заети, за да не мисли за самотния уикенд, който я очакваше, когато щеше да си изгризе ноктите, за да не слезе до магазина за алкохол, а в същото време й се искаше да бъде с Робърт.

— Не си спомняш, нали?

Стресната, вдигна очи и видя, че Ерик е до мивката и изплаква чиния. В другата стая чу как Роуз пита кой ще пие кафе, а Дру и брат му се препираха за нещо. Тя хвърли поглед назад.

Поне за момента двамата с Ерик бяха сами.

— Какво да си спомням? — попита невинно, макар да имаше ясното усещане, че не желае да знае.

— Изпратих те до вкъщи след партито — наведе се, за да сложи чинията в съдомиялната машина, после се изправи и й се усмихна.

Манди се напрегна, изгледа го изпитателно, очаквайки да забележи присъдата, която бе свикнала да вижда по лицата на другите. Ерик я погледна в очите хладнокръвно, като човек, който живееше в собствената си стъклена къща и знае, че не бива да хвърля камъни.

Тя малко се поотпусна и призна:

— Май бях изключила.

— Слабо казано — разсмя се, развеселен от начина, по който тя представи станалото.

Манди отново си спомни защо бе тук и се скова.

— Трябваше да ти благодаря. Съжалявам — добави кисело. — Хубаво е, че Роуз ми напомня да не забравям добрите обноски.

Той сви рамене.

— Не се чувствай задължена. Но ако някога изпиташ нужда да поговориш с някого, аз съм насреща — бръкна в джоба на блейзъра си и й подаде визитната си картичка. — Може да ми се обадиш по всяко време.

Манди просто стоеше и държеше картичката в ръка така внимателно, сякаш бе запалена кибритена клечка. Какъв беше той? Проповедник ли? Сигурно предаването му е такова — да казва на хората как да оправят живота си.

— Затова дойде тази вечер тук, нали? За да ми изнасяш лекции — сряза го тя. Пое дълбоко дъх и се постара да се овладее. — Виж какво, не искам да ставам груба. Но аз почти не те познавам. Защо трябва да те слушам?

— Понеже знам какво изживяваш.

— Как така?

— Аз съм алкохолик — изрече го спокойно.

Манди го зяпна и главата й леко се замая. Разбира се. Колко глупаво от нейна страна. Би трябвало да се сети. Ерик не беше просто добър самарянин. Той мислеше, че тя също е алкохоличка. Инстинктивно заотстъпва.

— Да не мислиш… — тя облиза устни, които изведнъж й се сториха пресъхнали. — Признавам, че понякога пия много. Но не съм… Мога да спра, когато поискам.

Той се усмихна.

— И аз така мислех.

— Но ти си го направил, искам да кажа, че си спрял да пиеш.

— Да, сега не пия. Това е разликата. Научих се при „Анонимните алкохолици“.

— Аз не съм като теб — упорстваше тя. — Нямам нужда от „Анонимни алкохолици“.

— Всички смятаме така. Особено в началото.

Тя го изгледа, изпълнена с любопитство въпреки желанието си.

— Какво се промени?

Той я изненада с глух смях и потърка очи. Когато отново ги отвори, те бяха зачервени, яркият им ясносин цвят бе като светкавица на фона на облачно небе.

— Започнах да губя по нещо — каза й. — Приятели, работа, къща. Най-накрая дори разума си.

— Аз нищо не съм изгубила — заяви тя отбранително.

Ерик я изгледа замислено, после пак бръкна в джоба си. Когато видя какво държи в ръка, Манди ахна. Ключовете, които не можеше да открие. Търси ги навсякъде. Къде ли ги бе намерил Ерик?

— Щях да ти ги върна по-рано — извини й се той, — но без да искам съм ги прибрал, докато Роуз спомена нещо онази вечер. Потърсих в гардероба и ги намерих.

Бузите на Манди пламнаха.

Изведнъж й се стори жизненоважно, че той проявяваше разбиране.

— Не съм пила два дни — похвали му се.

Ерик само сви рамене, сякаш искаше да каже: Е, и какво от това? Какво са два дни, сравнени с всичките години, през които си пила?

— Казах ти, че можеш да ми се обадиш по всяко време. Ще отидем заедно на сбирка — в трепването на устните му тя забеляза нещо, което не бе само нерв… нещо, което я потресе.

— Не мога — прошепна. — Това ще значи, че…

Замълча. Какво щеше да каже?

По израза му осъзна, че Ерик е разбрал повече, отколкото тя предполагаше. Гледаше я съчувствено, като че ли знаеше точно как се чувства.

— … няма да можеш да пиеш повече — довърши той вместо нея. — Да, знам как е. Ужасно е, приемам. Но ще ти стане по-добре, повярвай ми. Иначе нямаше да съм тук. Ще видиш.

Но Манди не искаше да види. Или да знае. Искаше само да избяга. Рязко обърна гръб на Ерик и бързо излезе от кухнята. Главата й пулсираше от болка. Искаше да си е вкъщи, където можеше…

Не. Никакъв алкохол. Това ще докаже, че той е прав.

Трябваше да го направи. С цената на всичко.