Айлин Гоудж
Бодлите на истината (8)

Глава 7

Роуз се беше изпотила. Избор на съдебни заседатели? Приличаше по-скоро на мъчение. Безкрайно и непрекъснато повтаряне на едни и същи въпроси. Един отговор се сливаше със следващия, безкраен като последния учебен ден преди лятната ваканция. Дори стаята в дъното на коридора без прозорци, в която седеше, й напомняше за времето, прекарано в „Сейкрид Харт“ — простата съвещателна маса и срещу нея редици дървени столове, завинтени за пода.

От мястото си до масата наблюдаваше как адвокатът на другата страна, Марк Каницаро се движи по ивицата от пода, която ги разделяше от първия ред вероятни съдебни заседатели и си помисли: Да, точно така.

„Еспозито срещу болницата Свети Вартоломей“, като евангелието според Марк.

Също и начинът, по който се държеше — като Кларънс Дароу, произнасящ заключителното си слово по делото Скоулс, само дето Марк й напомняше повече на лейтенант Коломбо — нисък и тъмнокос, прегърбен. Всичко по него беше измачкано до бежовите чорапи, които носеше с тъмносини обувки.

Господи! — помисли си. — Ако превръща това в шоу, представям си какво ще стане, когато започне процесът. Искаше й се да го удари по ръцете с линия, както монахините правеха.

В момента той правеше театрален жест, придружаващ въпроси, които всяко дете би могло да зададе, докато Марк като ястреб насочваше всичките си усилия към възможната съдебна заседателка седнала пред него — пенсионирана учителка, сякаш избрана като типаж — с прошарена коса на кок, с очила, привързани на верижка около врата.

— Госпожо Меримън, следващият ми въпрос е много важен, затова ви моля да не бързате с отговора и си помислете — гласът му беше станал дрезгав от фалш, дебелите му вежди се бяха вдигнали високо. — Ще ви бъде ли трудно да откриете нещо, против седемдесет и шест годишна жена, останала частично парализирана след обикновена хирургическа операция, дори ако свидетелите и доказателствата не успеят да докажат, че мозъчният удар на моята клиентка е бил в резултат на нехайство от страна на болничния персонал?

Превод: Всички знаем, че лекарите са сбъркали и аз ще го докажа, а междувременно съгласна ли сте да ни сътрудничите?

Роуз се размърда на стола. Той вече прекаляваше. Цяла сутрин действаше по същия начин и дори на възможните съдебни заседатели им омръзнаха неумелите опити на Марк да извърта нещата и да прави така, че ако са добре разположени към болницата „Свети Вартоломей“, това по някакъв начин би означавало, че не изпитват никакво съчувствие към бедната госпожа Еспозито.

С изключение, изглежда, на госпожа Меримън. Роуз бе поразена, когато установи, че Марк явно направи умен ход, като спомена възрастта на клиентката си и това й оказа въздействие. Лицето на учителката стана още по-строго, тя присви очи. Роуз предположи, че и тя е седемдесет и няколко годишна, без съмнение с добри позиции в Американската асоциация на пенсионерите.

Стомахът й се сви от неудобство. Вярно, че Марк Каницаро представляваше пушилка и мъжествено фукане. Според онова, което бе представил като разследване, той не разполагаше със солидни доказателства срещу нейния клиент. Но тя знаеше, че при случаи на лекарска грешка, нямаше как да се изключи елементът на съчувствие. Кой съдебен заседател нямаше да изпита съжаление към стара жена от латиноамерикански произход, която се издържа само от социални помощи, говори развален английски и вече е прикована към инвалидна количка?

Нямаше значение, че Кармен Еспозито беше толкова безпомощна, колкото лисица в кокошарник и както английският й, така и пълната й или частична загуба на способността да разбира, се появяваха и изчезваха в зависимост от това с кого разговаряше. В очакване на присъда в своя полза, каквато бе убедена, че ще получи, хитрата старица вече бе щурмувала кредитната карта на дъщеря си за нов телевизор и нов диван. Онова, което Роуз също знаеше, бе, че всеки опит да се обрисува госпожа Еспозито като алчна и безпринципна жена би трябвало да се направи изключително внимателно. В противен случай би имало обратен ефект. Би било грешка, която тя не трябваше да си позволява.

Искаше да спечели това дело, залогът бе твърде голям. Намираща се в беден квартал, пълен с амбулантни адвокати като Марк, които непрекъснато дебнеха дали няма да надушат кръв, след една присъда, основаваща се на голямо съчувствие, болницата „Свети Вартоломей“ би затънала и в други подобни дела.

Не, не би си позволила съдебен заседател като госпожа Меримън…

Няколко пъти пое дълбоко дъх и когато Марк най-после свърши с показните си ефекти, Роуз се изправи. Тръгна бавно, нарочно заобиколи масата, надявайки се увереният й вид да заблуди поне някои хора, които я гледаха с празни погледи. Обаче беше толкова нервна, сякаш бе изпила шест чаши кафе.

Облегна се на единия ъгъл на съвещателната маса, оправи полата си и се усмихна към пенсионираната учителка, като че беше нейна отдавнашна ученичка, дошла й на гости. Любезно попита:

— Госпожо Меримън, пушите ли?

Старата жена я изгледа стреснато и възмутено. Стегна се още повече и отговори отчетливо:

— Твърдо не.

— Искате да кажете, че не бихте одобрили, ако някой от учениците ви пуши?

— Имало е много такива случаи — припомни си кисело госпожа Меримън. — Никога не съм ги наказвала, но винаги им давам факти — че цигарите са навик и причиняват рак… между другото — сега тя погледна подозрително Роуз. — Защо? Какво общо има това със случая?

Марк също се блещеше към Роуз, обичайният червен цвят на бузите му стана тъмночервен. Тя си даваше сметка, че се движи по ръба. Една погрешна стъпка и той щеше да настои, между другото напълно правилно, всички да бъдат освободени на основание опит за подкупване на съдебен заседател.

Без да му обръща внимание, Роуз продължи:

— Да го кажем по този начин — ако научите, че клиентката на господин Каницаро преди операцията е била дългогодишна пушачка, това би ли ви настроило срещу нея?

За пръв път старата жена се обърка. Играейки със синджирчето на очилата си, тя заекна:

— Ами, предполагам… Не мога да си представя. За Бога, не знам.

— Благодаря, госпожо Меримън. Това е всичко — Роуз си придаде израз, сякаш неволно се е изпуснала, че госпожа Еспозито е била пушачка. Все едно не беше направила нарочно така, че да елиминира тази съдебна заседателка.

Не обърна внимание на Марк, който пишеше като луд в бележника си. Искаше да се наслади на дребната си победа, но беше твърде рано. Не беше спечелила войната, само успя да отстрани един съдебен заседател. Не някое от ценните й предизвикателства, а точно това, можеше да бъде сигурна, Марк би използвал първо. Той би се гордял с нея, помисли си с тъга.

Обаче изведнъж й се стори сякаш спасителното въже, за което се бе вкопчила — дългите часове в съда, за да не мисли за самотата си поне докато е на работа, се изплъзва от ръцете й. Водата, в която крачеше, се бе надигнала и заплашваше да я удави. Така се чувстваше от предишната нощ, когато разговаря с Брайън. Но не той я караше да се задъхва, а… Ерик.

Представяше си, че като държи Ерик на разстояние, ще се чувства по-силна, по-лесно ще й бъде да му оказва съпротива, но се получи точно обратното. Наистина го желаеше. До такава степен, че след краткото му посещение лежа будна с часове, копнееща и трескава. Ако я бе целунал както Брайън и както знаеше, че на Ерик му се искаше, нищо не бе в състояние да ги спре. А докъде би ги довело това?

Едно незабравимо преживяване, каза си, дори и да прерасне в прекрасна връзка, би било твърде висока цена за бъркотията, която щеше да предизвика. Вече беше влюбена в Ерик. Ако можеше и да спи с него… Щеше да бъде напълно загубена.

Роуз се опита да прогони тези мисли от главата си и зачака въпросите към следващия кандидат за съдебен заседател. Помисли си: Това върша добре. Тук мога да се владея. Да, точно така. Да се владее. Трябваше да се съсредоточи. Не само върху работата си, но и върху децата си. Върху Дру и Джей, да, и върху Манди.

А Макс? Той беше част от всичко това. Толкова малко й остана от него — само спомени, които преживяваше отново. Ако позволеше на Ерик да се доближи до нея, това би заплашило самата й същност.

Беше обичала само двама мъже в живота си. И двата пъти се наложи да лекува нараненото си сърце.

Роуз не беше толкова глупава да повярва, че би могла да прекара остатъка от живота си като италианска вдовица. Липсваше й мъжки глас, който да чува от банята, шумоленето на вестник, докато закусва. Сексът също й липсваше. Но това беше ли достатъчно, за да се оправдае объркването на целия й живот?

Не, каза си.

Всичко се свеждаше до едно — трябваше да се въздържа. Нали искаше тъкмо това Дру да разбере? Но преди да научи децата си, тя самата трябваше да научи този урок…

 

 

— Мамо? Отивам при Дру.

Роуз вдигна очи от тенджерата. Джейсън стоеше на прага на кухнята с тънките си крака на подрастващо момче, широки къси панталони и тениска, прекалено голяма за кокалестата му фигура. Беше свел очи надолу, гъстата кестенява коса падаше над челото му.

Тя въздъхна, изключи котлона под соса маринара, достатъчен за цяла армия. След като издържа на онова мъчение сутринта в съда, прекара по-голямата част от следобеда в студена зала в града, взимайки показания за дело относно сексуална дискриминация, очакваше, че ще прекара вечерта със синовете си вкъщи. Дори излезе рано от работа, за да има достатъчно време да приготви хубава вечеря.

— Къде ще вечеряш? Мислех, че Дру ще дойде тук.

— Вярно, забравих. Каза да ти предам, че няма да може да дойде — Джей вдигна очи, после ги сведе отново, толкова бързо, че само една майка би доловила неспокойния блясък в тях.

— Защо ми го казваш толкова късно? Какво ти изглежда, че правя тук — сега да отворя ресторант ли? Брат ти поне можеше да ме предупреди навреме — Роуз повиши тон и дори самата тя трепна, тъй като долови бруклинския си акцент, нещо, което ставаше, когато беше разгневена или много изморена, или както в случая, и двете.

Джей хапеше долната си устна — лош знак. Впил очи в мръсните си маратонки, той смънка:

— Нещо трябва да се е случило. Каза, че ще се обади по-късно, за да обясни.

Майка му го изгледа изпитателно, искаше й се той да вдигне глава и да я погледне. Пое дълбоко дъх и каза:

— Джей, какво става? Защо имам чувството, че нещо криете от мен?

— Мамо, не е кой знае какво. Успокой се — когато най-после я погледна, тя трепна от гнева в очите му. — Ако имах нещо да крия, повярвай ми, въобще нямаше да разбереш.

Тя извърна поглед към масата, около която обикновено сядаха да се хранят — момчетата бъркаха в чиниите си едно на друго, винаги съществуваше опасността острите им лакти да бутнат нещо, докато двамата с Макс обръщаха очи към тавана и си разменяха отчаяни погледи. Какво не би дала да се върне това време…

Щом се съберяха сега тримата, се чувстваха като изостанали пионки от стара игра — оцветени в ярки цветове, но не можеха да играят сами.

Погледна отново сина си. Забеляза, че джинсите, които му бе купила преди няколко месеца, вече му бяха омалели. Имаше нужда и от нови маратонки. Също и от подстригване. Защо не бе забелязала? Кога за последен път бе хвърлила поглед на домашните му или бе обърнала внимание с какво се храни?

Бедният Джей.

— Вечерята може да почака — каза му, сърцето я болеше от онова, което искаше да му каже, но не можа.

Видя как Джей взима раницата си от поставката и забеляза, че джобовете й са подозрително издути. Той проследи погледа й и стеснително изрече:

— Исках да те попитам. Дру каза, че мога да остана да спя, ако искам.

Роуз отстъпи от печката и тръгна към него. Осъзна изумена, че коленете й треперят. Наведе се така, че той да я погледне, и заяви:

— Слушай какво, момче, това тук не е хотел, където можеш да влизаш и да излизаш, когато решиш. Ти живееш тук. Ние сме едно семейство, не помниш ли?

Той се взря в нея. Тя усети болката и гнева му. Джей въобще не приличаше на по-големия си брат, който не се срамуваше да плаче. Дори и като малък, Джей се държеше здраво, като свит юмрук, стискаше зъби, за да не се разреве. Както правеше сега. Ако Дру приличаше на баща си, малкият беше като нея — веднага си представяше най-лошото и трудно показваше, че е обиден.

На Роуз й се прииска да отиде при него и да го прегърне. Последният път, когато го прегърна, бе на погребението на Макс. Оттогава той не бе допускал да се приближи към него.

— Дру е моето семейство — отвърна той хладно.

Майка му сведе глава и напрегнато потърка носа си.

— Голямата кутия е върху хладилника, би ли ми я свалил? — попита тя, като внимаваше да не повиши тон. — Тук има достатъчно сос колкото за цял баскетболен отбор. Искам да занесеш малко на Дру.

— Няма нужда. Ще излезем да хапнем пица или нещо друго.

— Джей, не те моля. Казвам ти да го направиш — видя го как отстъпва и осъзна, че всъщност крещи. То нямаше нищо общо с това момчетата да се нахранят добре, установи. Трябваше да им напомни, независимо дали им харесваше или не, че все още имаха майка.

Майка, която се грижеше за тях.

Но Джей не се интересуваше от това. Върху разгорещеното му ядосано лице тя прочете всичко — беше загубил баща си и в известен смисъл майка си. Само че Роуз не беше умряла — беше го изоставила. Точно когато той имаше най-голяма нужда от нея.

— Не разбираш ли? — избухна той. — Не желаем твоя проклет сос за спагети. Направи го само за да седим тук и да слушаме какво се е случило с нас — гласът му се изкачи една октава по-високо и й напомни за времето, когато беше на тринайсет години и започнаха първите признаци на пубертета. — А ти, мамо? Кога за последен път си сготвила вечеря ей така, от желание? Защо разговаряш с нас само когато нещо сме сгрешили?

Думите му бяха като хвърлени камъчета — острите им ръбове я раниха. Тя видя как Джей прехвърли през рамо пълната си раница и я изгледа толкова презрително, че я прониза до дъното на душата. После излезе.

На Роуз и се прииска да хукне след него, но краката й не се помръдваха. Почувства се безнадеждно неподвижна както след смъртта на Макс. Всичко, в което Джей я обвини, бе вярно. Кога за последен път им бе сготвила истинска вечеря? Напоследък фризерът им напомняше на отдела за замразени храни в супермаркета — ястията, донесени от добронамерени приятели и роднини, отдавна бяха изядени или изхвърлени, а на тяхно място имаше различни видове замразени кутии с готови храни.

Роуз се отпусна на най-близкия стол. Напрежението в слепоочията й прерасна в пулсиращо главоболие, но бе твърде уморена дори да отиде до банята за аспирин.

В ъгъла господин Чипс започна да пърха с крила и върху полираната дъбовата маса полетяха перца. Време бе да го заведат на ветеринарен лекар да подреже крилата му отново, помисли. Не че имаше голяма опасност папагалът да излети. Бедничкият, той толкова отдавна живееше в тази клетка, че явно я предпочиташе пред живота навън.

Тя отпусна глава, допирът на масата охлади страната й. Замириса й на намазани с масло препечени филийки. Колко чаши мляко са се разливали тук през годините и тя го бе попивала? Колко пъти е изтривала брадичките на децата си? Това нищо ли не бе?

Дочу гласа на Макс — този път малко нетърпелив: Това не са пари в банка, Роузи. Трябва да ги харчиш непрекъснато, за да ги спечелиш обратно.

Изпъшка объркана, скочи на крака и бързо отиде до печката. Грабна тенджерата със соса и го изля в мивката. Докато наблюдаваше как се върти кървавочервеният сос, изтича в канала и се разрежда, когато пусна водата, Роуз се изпълни с ярост. Не към Джей или към Дру, а към себе си. Докато е пропилявала време и енергия, фантазирайки си как е могла да спаси Макс, децата й са били край нея, а тя не бе направила нищо, абсолютно нищо, за да им помогне.

Трябваше да престане да се самосъжалява. Да не очаква да се върне нещо, което бе безвъзвратно загубено. Макс беше мъртъв, но тя все още беше жива и беше крайно време да го покаже.

Отиде до дъската до телефона, където закачаше различни съобщения. Там имаше забравени листчета, забодени с разноцветни кабарчета — розови листчета, стар списък за покупки, смачкана бележка за химическо чистене, покана за отдавна минало благотворително събитие, на което бе пропуснала да отговори. Дръпна листчето, на което бе записан номерът на Ерик.

Преди да се е разколебала, набра номера с мисълта, дали има възможност, макар и малка, той да е свободен вечерта.

 

 

— Абонирана си за това? Много впечатляващо.

Роуз, която търсеше ключовете си сред многото неща върху шкафчето до вратата към стълбището, се обърна и изгледа Ерик. Беше седнал на дивана и разглеждаше стар брой на „Харвард Бизнес Ривю“. Сините му очи я изгледаха с развеселено възхищение, сякаш нищо, което тя направеше или кажеше, не би могло да го изненада.

— На съпруга ми е — отвърна тя. — Още не съм се сетила да им се обадя да престанат да го изпращат — зарече се да го направи.

Само като си го помисли, й стана по-леко, като че ли тежестта, която дори не подозираше, че носи, падна от плещите й.

Защо не можеше да се чувства толкова свободна и с Ерик? По телефона й се стори, че той първо се поколеба. Можеше ли да го вини, след начина, по който се държа последния път? Обаче, когато пристигна преди няколко минути, я поздрави, сякаш нищо не се е случило. Дори и така да беше, тя усети известна резервираност от негова страна.

Да не би да е размислил? Дали не е стигнал до заключението, че с нея би имал повече неприятности, отколкото си заслужаваше?

Или може би, помисли си, просто е осъзнал в какво би се забъркал. Не само Манди, но и цялата комбинация — Макс, момчетата, адвокатската й практика.

Освен това нямаше да стане по-млада.

Стомахът й се сви от напрежение.

Отпусни се. Това не е последна вечеря — успокои я един вътрешен глас. Просто вечеря с приятел в любимото й бистро, малко по-нататък по улицата. Дано да си намери проклетите ключове…

Това й напомни, че Манди се бе отбила следобед при нея, за да поиска, доста стеснително при това, ако имала резервни ключове за кантората. Каза, че нейните изчезнали вечерта на партито. Роуз се помъчи да го запомни и после да попита Ерик, но предположи, че Манди сигурно ги е забутала някъде в апартамента си. Не беше ли се подредила и на събирането на съдружниците предишния вторник?

Мислите й бяха прекъснати от думите на Ерик:

— Баща ми беше член на същия клуб и след като почина, списанията продължиха да идват. Мама просто ги трупаше. Веднъж, когато я попитах защо плаща за списания, които не чете, тя ми отговори, че й е приятно да пристигат всеки месец, както, когато татко беше жив.

— Съжалявам за баща ти. Скоро ли се случи? — Роуз осъзна, че му беше разказала много неща за себе си, докато тя знаеше малко за него. Той беше добър слушател.

— Преди шест години. От рак — усмихна се тъжно, сякаш си спомни нещо твърде лично, за да го сподели с нея. После каза: — Знаеш ли кое най-много ме измъчва? Че не ме видя трезвен.

Роуз усети буца на гърлото си при мисълта за всички събития, които предстояха да се случат, а Макс нямаше да ги види — завършването на сина им, сватби, раждания.

— Не си възпитан от католици, нали? — отбеляза сухо.

— Не, но от последователи на епископалната църква — той вдигна глава и я изгледа озадачено.

— В такъв случай няма защо да ти обяснявам. Голямото табло с резултатите на небето светва всеки път, когато правиш успешен ход. Баща ти сигурно ти се радва от пейките дори сега, докато разговаряме.

Ерик се усмихна.

— Звучи ми като мач между „Янките“ и „Доджърс“.

— Сто на нула. Световно първенство 1956 г. — добави тя.

Двамата се засмяха.

— А майка ти? — попита Роуз.

— Жива е и е добре, живее в Минеаполис — наведе се и почука по масичката. — На седемдесет и една години е и ако вярваш, откри Интернет. През ден ми изпраща съобщения с електронна поща. Обикновено за някое пътуване, което замисля.

— Ако прилича на теб, не ме изненадва — Роуз си помисли за Силви, която не желаеше да я признае публично, и отново изпита тъга.

Той поклати глава.

— Ако я беше видяла непосредствено след смъртта на баща ми… Само гледаше телевизия и плетеше покривки за легла. Като че се бе превърнала в съвсем друг човек. Всъщност дори започна да чете. Определя си и срещи — Ерик се ухили. — Брат ми не може да й го прости.

— Не знаех, че имаш брат.

— Кени. Ортопед е. Женен, с три деца, живее в Сейнт Пол. Много често говорим по телефона, но не сме близки.

— Сестри нямаш ли?

— Не — Ерик хвърли списанието, извърна се и я изгледа. — Твоите сестри, от друга страна… — поколеба се и после попита: — Позволяваш ли ми да бъда откровен?

— Разбира се.

— Въобще не си приличате. По нищо. Все едно, че сте от различни семейства.

Роуз застина. Той не беше първият, който й го казваше, но когато го чу от него, кой знае защо, се засегна. Може би, защото би било твърде лесно да му се довери, както направи за толкова неща досега. Помисли си: „Какво ще постигнеш? Освен да му предоставиш още една причина да те съжалява.“

Опитвайки се да прикрие неудобството си, тя се пошегува:

— Може би цигани са ме оставили пред вратата.

— Да, напълно е възможно — засмя се, а тя почувства сякаш електрически ток я пронизва чак до корема.

Заради очите му, помисли си. Гледаше я така, че й стана малко неудобно. Като че ли изчакваше нещо… някакъв знак. Може би все пак наистина я желаеше.

Гледа ме както Макс едно време.

Бе принудена да се извърне, за да не види той, колко много го желаеше и тя. Очите й се насълзиха, образът на Ерик в огледалото над камината се размаза. Само обикновената му бяла риза изпъкваше на фона на тъмната тапицерия на дивана като затъкнат плик с покана за някакво хубаво събитие.

Изведнъж Роуз закопня той да я вземе, в този момент, на това място. На дивана, на килима, нямаше значение къде. Без думи, без лицемерен свян.

Осъзна, че трепери. Вледеняваше се от студ, после изведнъж започваше да гори. И тази ужасна горещина между краката й. Какво, по дяволите, й ставаше?

Роуз се извърна към него, стегна се, готова да понесе шока от изненадания му поглед.

— Ерик? Онази вечер спомена нещо — знам, че не е моя работа, но ми направи впечатление. Отнася се за онази жена, за която спомена — защо не се ожени за нея?

— Не й предложих — отговори тихо, а светлосините му очи не се откъсваха от лицето й.

— Защо? След като си я обичал толкова много.

— Има някои неща, за които не питаш, особено ако знаеш отговора им.

Още е влюбен в нея — помисли, изненадана, че изпита ревност.

Но това беше лудост. Какво я бе грижа?

— Не исках да проявявам любопитство — извини се. — Просто…

— Ако искаш да узнаеш нещо за мен, питай — каза й той. — Нямам какво да крия.

— Добре — преглътна с усилие и го погледна в очите. — Защо се съгласи да вечеряш с мен?

— Исках да те видя.

— Но защо!

— Обичам те.

Очите му като че ли я приковаха на мястото й, а той бавно тръгна към нея. Изразът на лицето му беше нежен и в същото време решителен. Тя не можеше да откъсне очи от него — извивката на устните, мъничкия белег под дясното му око, косата му на ученик, която падаше над челото на мъж, минал през ада и продължаващ да вярва, че му се дава още една възможност.

Когато той я взе в обятията си и я целуна, тя усети устните му като бавен танц, последния за вечерта, когато столовете са обърнати върху масите и всички посетители са си тръгнали. Роуз политна към него. Колко отдавна…

Сякаш се събуждаше от дълъг сън, забравени усещания се връщаха едно след друго. Върхът на езика му беше като мълния, събуждаше в нея вълнение, което се спускаше надолу по гърлото й. Ръката му на тила й почти я изгаряше.

Беше нежен, толкова нежен. Като че не искаше да я плаши. В същото време, той даде много ясен израз на желанието си. Сякаш цялото му тяло беше подчинено на това желание. Безмълвно разкопча блузата й, после я разтвори. Не можеха да спрат да се целуват и тя едва смъкна полата си. Не познаваше мъж, който да целува като Ерик, всеки път все по-замайващо. Боже мой, как е живяла толкова дълго без това?

Роуз би го последвала навсякъде. В Занзибар, на луната. Едва когато я хвана за ръката и я поведе по коридора към спалнята, магията като че се развали.

Не… не мога. Не в същото легло, където двамата с Макс… — с ужас си помисли.

Но беше твърде късно. Невъзможно беше да върне нещата назад. Роуз като че полудя от желание, толкова бе пламнала, че когато легна с Ерик на леглото, върху което с мъжа си се беше любила безброй пъти, вече не й се струваше по-странно от река, която тече в коритото си.

Тук беше този прекрасен мъж. Докосваше я на места, чиито усещания почти бе забравила. Хващаше гърдите й, сякаш бяха твърди и прекрасни като на девственица. С любов изследва корема й с език, като се движеше надолу между краката й…

Толкова хубаво й стана…

Макс бе умел и търпелив любовник. Но двамата въобще не можеха да се сравняват.

Спри. Не мисли за Макс.

Пропъди тези мисли по-лесно отколкото би трябвало, те се пръснаха като листа, повлечени от бурното течение на река. Съществуваха само тялото на Ерик, горещите му устни, пламъкът между краката й…

Оргазмът й дойде със силата на сблъсък, какъвто никога не бе предполагала, че съществува. Усети прииждащи вълни на чиста наслада. Гърбът й се изви като дъга.

Тя остана като замаяна от наркотик. Сякаш сънуваше, а в сънищата няма правила. Можеше да крещи, да удря, реки от пот да се леят от тялото й. Когато Ерик се отпусна върху нея, тя вплете краката си в неговите и го притисна силно към себе си. Капчици пот от челото му падаха върху лицето й като мънички топли целувки. Той започна да се движи в нея, с дълбоки удари, следвани от бавни, галещи движения, докато тя отново бе почти готова да свърши. Започна да се движи под него. Като че ли щяха да продължат така вечно. Почувства как мускулите на гърба му се стегнаха, но той се въздържаше, изчакваше я.

— Твой ред е — подкани го.

— Още не — прошепна той.

Роуз изохка тихо, когато той забърза, после забави ритъм. Тогава тя свърши. Отново. Притисна се към него, докато той я целуваше, леко прихващаше долната й устна между зъбите си, изпълвайки устата й с нейната женственост подобна на забранен плод. Едва тогава Ерик също си позволи да свърши — с един-единствен, почти дивашки удар, който изтръгна дрезгав вик от устата му.

След известно време гласът му прозвуча като слабо шумолене в тъмнината.

— Роуз?

— Какво?

— Онова, което ти казах, е истина.

Тя се извърна към него. В слабата светлина, идваща от коридора, очите му блестяха. Сега тя усети болка, там, където преди почувства само сладостно освобождение.

— Не мога да ти обещая нищо — каза му.

— Не искам да ми обещаваш.

— Ами ако се окаже грешка?

Той се напрегна.

— Няма. Каквото и да се случи.

Тя потрепери.

— Тъкмо това ме безпокои. Че не знам.

Той мълча толкова дълго, че Роуз се уплаши. Дали не се бе разкрила твърде много пред него? Ами ако това, което й каза, е истина? Как щеше да го обикне? В два пъти сломяваното й сърце, нямаше достатъчно здраво място за нова любов.

Тогава отново чу приглушения му глас, сякаш изплува от тъмнината — гласът на човек, който се е научил да не събира повече багаж, отколкото може да носи.

— Ще живеем ден за ден, съгласна ли си? — усмихна й се слабо и я погали по бузата.

Над рамото му Роуз хвърли поглед към банята, където част от синя хавлия, закачена зад вратата, се отразяваше в огледалото на шкафчето за лекарства. Хавлията на Макс. Тя й припомни един ден малко след погребението, когато Манди й помогна да изпразнят гардероба му. Двете бързо вадеха пуловери, ризи, панталони, костюми. Слагаха бележки на кашоните и изпратиха всичко за магазина на „Дрехи втора употреба“. Дори успя да се засмее на боксери с щампа на елени, които той така и не бе сложил, подарени му на шега за Коледа от един клиент.

Бяха пропуснали хавлията. Роуз я забеляза едва след като Манди си тръгна. Оттогава тя й стана тайния порок — също като пиенето на дъщеря му. Пазеше я, отиваше честичко тихо в банята само за да зарови лице в меките й гънки, да вдъхне от миризмата на съпруга си. Знаеше, че това й пречи, но продължаваше да го прави.

На следващия ден се навършваше една година от смъртта на Макс.

Отново погледна Ерик, профилът му се очертаваше ясно на меката светлина. Странно, изпита чувство на загуба не заради Макс, а за онова, което би отхвърлила, ако обърнеше гръб на тази възможност.

Ден за ден — той не искаше повече.

Би ли могла да му даде толкова?

Издържа триста шейсет и четири дни — убеждаваше я вътрешен глас. — Какво значение имаше още един?