Айлин Гоудж
Бодлите на истината (7)

Глава 6

— Съжалявам… Много съжалявам… Не ми се сърдете… — мърмореше Манди, докато Ерик й помагаше да слезе от таксито. Беше навела глава, косата й с цвят на мед закриваше по-голямата част от лицето й. Ъгълът, на който спряха, бе на изток от Бетъри Парк Сити, където тя живееше. Ако обаче в този момент я попитаха къде е, би отговорила, че е на километри от къщи.

Когато се огледа, Ерик изпита усещане, че е успял да предотврати някакво нещастие. Тук, в западния си край улицата беше пуста. Ако Манди си беше тръгнала сама, всичко би могло да й се случи…

Един забравен спомен изникна в съзнанието му, откъслечни представи за нощи, подобна на тази — как се препъва от стълб до стълб, как събира сили, за да прекрачи бордюра, сякаш му предстои да прескочи пропаст, мъчи се да запази равновесие на тротоара, а той се люлее под краката му като въжен мост. Как всеки път успяваше да стигне там, закъдето бе тръгнал, да оцелее. Бе истинско чудо.

Поръчителят му в групата „Анонимни алкохолици“ го каза най-добре. Карл Джагър — едър чернокож шофьор на камион от Тенеси, с когото Ерик си приличаше само по едно, но когото обикна като брат — слушаше внимателно как със запъване му разказа за катастрофата с колата, отнела живота на колежката му Джини, а пощадила неговия. Тогава, като наведе огромната си глава, Карл отговори почти благоговейно:

— Човече, някой силен дух те пази.

Дух, чудо, наречете го както искате. То съществува, макар да не е направено по ваш вкус, Ерик научи, че човек трябва да си го измисли. Да го създаде, с каквото бе останало от него и с каквито средства му попаднеха под ръка.

Тази жена тук, помисли си той, прихващайки Манди през кръста, когато тя се олюля, сама би могла да си измисли подобен дух. Ерик се почувства свързан с нея много по-дълбоко, отколкото с хората, с които прекара вечерта. Защото и двамата бяха алкохолици. Излекувани или не, но щом веднъж си станал алкохолик, такъв си и оставаш. Бог да му е на помощ, помисли си Ерик, ако някога го забрави.

— Ключовете… не мога да ги намеря… — Манди се спря и започна да рови из чантата си, а съдържанието й се изсипа на тротоара — червило, пудра, писалка, калъф за очила, шишенце парфюм.

Бяха застанали под гранитната козирка, която покриваше входа на гладката сграда от черно стъкло, в която Манди живееше — един от многоетажните жилищни блокове, които изглеждаха еднакви на Ерик. Зеленикави лампи осветяваха входа от двете страни, както и ивицата трева с чимшири по края, което се смяташе за озеленяване.

Той се наведе, извади коженото калъфче с ключове изпод хилаво храстче.

— Ето — каза. — Дръж ги, докато събери останалото — пусна ги в протегнатата й длан и леко сви пръстите й около тях.

Манди просто стоеше на едно място, взираше се глупаво в него и кимаше като заспиващо дете. Когато я преведе през въртящата се врата и влязоха в асансьора, тя се облегна с цялата си тежест върху него. Вероятно е обърнала няколко чашки, преди да тръгне — предположи той. Да, знаеше броя им.

Щом влязоха в апартамента й на двайсет и втория етаж, Ерик не се изненада, когато видя празната бутилка от вино на плота в кухнята, който извиваше и към неприветливата всекидневна. Нямаше нужда да поглежда в хладилника, за да се увери, че беше зареден с алкохол: в камерата му сигурно имаше водка, а няколко бутилки вино се изстудяваха на най-долния му рафт. Изпита болка като от незараснала рана. Обърна се, видя Манди, седнала на дивана и я грабна, преди да се е отпуснала и да е станала тежка като мъртвец. Тя измърмори нещо в знак на протест, изви се, когато той я дръпна да стане, и започна да го удря с юмруци. Ерик само я стисна още по-здраво. Когато заговори, в тона му не се усети никакво обвинение. Колко пъти и на него му се беше случвало същото? Колко ръце му бяха помагали, които той бе изблъсквал?

— Хайде да те сложим да си легнеш.

Поддържайки я с една ръка за раменете, той я поведе по коридора към спалнята. Когато завъртя ключа за осветлението, откри същия безинтересен хотелски декор. Широко легло, покрито с мека покривка с индийска шарка, таблата на дивана, нощните шкафчета и тоалетката бяха от явор. Хубаво, скъпо, но с толкова уют, колкото модел на стая в универсален магазин. Нищо не издаваше каквато и да е следа от обитателката й.

Ясно му беше, че това бе за заблуда. Манди се криеше зад тази гладка баналност като зад маска, която би могла да излъже всекиго, включително и самата нея. Но тази маска бе започнала да се смъква…

Роуз би била напълно подходяща за нея, помисли си. Твърда, безкомпромисна. Би я стреснала, от което доведената й дъщеря се нуждаеше…

Роуз. Дали просто не се заблуждаваше по отношение на нея? Ако тя знаеше дори и частица от сложните чувства, които събуждаше у него, би ли се изплашила и би ли побягнала? Вероятно. По дяволите, самият той се плашеше.

— Много съжалявам… Направих голяма грешка… — Манди седеше на ъгъла на леглото като парцалена кукла. Плачеше, челюстта й се бе отпуснала, устата й зееше отворена. Сълзи, смесени с грим, се търкаляха по страните й.

Ерик коленичи така, че очите им бяха на едно ниво.

— Няма за какво да се извиняваш — каза й. — Поне не на мен.

— Боже мой… Какво направих… — притискаше към устата свитата си в юмрук ръка, очите й приличаха на две размазани петна от въглен върху бяла хартия. — Нещо трябва да пийна — настоя тя внезапно.

Опита се да се изправи, но Ерик я хвана за раменете и я задържа.

— Първо имаш нужда от сън.

Тя примигна към него и присви очи:

— Кой си ти? Познавам ли те?

— Още не. Но ще се запознаем, надявам се. Аз ще бъда този, който ще седи до теб на първата среща на „Анонимни алкохолици“, ако се стигне дотам.

Манди кимна и затвори очи. Той усети как напрежението в ръцете и раменете й внезапно изчезна. Внимателно я положи върху леглото. Когато Ерик излезе от банята с мокра кърпа, за да избърше лицето й, тя вече дълбоко спеше.

 

 

Петнайсет минути по-късно стоеше сам на брулената от вятъра еспланада, която гледаше към пристанището на Ню Йорк. Освен няколкото двойки, които се разхождаха по криволичещите пътеки, Бетъри Парк Сити — смяташе го за сметище, покрито с пръст и превърнато в съмнителен жилищен квартал, разположен в най-южния край на Манхатън като обширна бетонна протеза, беше пуст по това време. Всички продавачи на хотдог се бяха прибрали и детският кът наподобяваше изоставен строеж. Единственото свидетелство, че този фалшив град е обитаем, бяха редиците осветени прозорци в близките жилищни кули зад гърба му.

Ерик се облегна на железния парапет и се взря в отражението на небето във водата с цвят на застояло кафе. Статуята на свободата, осветена в далечината, ръката й, вдигната за поздрав — или пък беше само за добре дошли? — кой знае защо му напомни за детството, когато животът изглеждаше много по-ясен, като игра, получена заедно с писмено обяснение. Независимо дали печелиш или губиш, винаги знаеш къде се намираш. А когато загубиш, нищо не ти пречи да започнеш отначало.

Усмихна се тъжно. Когато порасна, откри, че животът беше по-скоро тест, отколкото игра — тест, който не се знае колко дълго ще издържиш и поуката от него в повечето случаи оставаше неясна. Всеки ден сякаш буташ някаква скала нагоре по склон, а тя се спуска надолу, за да те смаже.

С времето ставаше по-лесно да не пие. Иначе, как човек би могъл да се справи? Но нямаше да забрави колко трудно му бе в началото. Как му се струваше невъзможно да изкара и един ден без алкохол.

А Манди? Та тя дори не е започнала това пътуване. Той знаеше, че на другия ден смътно ще си спомня как се е напила на партито и как той я е довел вкъщи. Дори би могла да се чувства толкова унизена, че ден-два да не пие. Но докато не осъзнаеше невъзможността да се справи сама, нямаше никакви изгледи да се оправи.

На Ерик това му бе добре известно. Беше познавач, точно на тази дълбочина на мрака. Десет години, прекарани в крайпътни барове, загубени уикенди, застояване в непознати заведения… плюс още пет, през които му бе много трудно да заключи вратата, после изключваше телефона, за да пие, когато алкохолът се бе превърнал в единствената причина да живее. Едва когато се събуди на трийсет и девет години в отделението за пияни на мемфиския затвор, той установи колко се е отдалечил, от който и да е път, който би избрал за себе си.

Когато му съобщиха, че Джини, която караше наетата от тях кола, я е блъснала в парапета, си помисли, че би трябвало да е благодарен, че не е умрял той. Но бързо осъзна кой е истинският виновник. Джини, толкова свита зад волана, колкото наперена бе пред камерата, ненавиждаше да шофира нощем, особено в непознати градове. Ако бе спазил обещанието, което й даде и бе останал трезвен по време на командировката им в Мемфис, Джини Грегсън щеше да бъде жива.

Ерик Сандстрьом, русокосото момче от „Добро утро, Америка“, от друга страна, възкръсна като някакъв съвременен Лазар. Дори след като шефовете му от телевизията настояваха той да престане да пие „или иначе“, а приятелите му вече бяха престанали да му се обаждат, той буквално се размина със смъртта.

Единственото му наказание бе, че продължи да живее. Алкохолът притъпяваше болката. „Литърът на Сандстрьом за изпълняване на ежедневния план“, както неговият приятел Бил Стимсън го бе нарекъл, видял в израза толкова хумор, колкото някой пиян плаща наем за стола, на който седи в таверната „Дъфи“. „Не се плаща в брой, а на малки вноски, само се разпишете тук, където са точките, господине.“

Бил умря няколко години по-рано, така чу. Черният му дроб не издържал.

Напоследък Ерик се връщаше към спомените от онова време толкова често, колкото имаше нужда, за да се въздържа да не ги възкреси отново. За щастие тези години, общо взето, бяха като мъглявина в съзнанието му, в която се открояваха няколко по-ясни петна. Как една сутрин се събуди и осъзна, че не чувства ръката си от лакътя надолу, тогава един дълбок глас в замаяния му мозък съвсем спокойно му обясни, че ако не спре да пие, следващата му спирка щеше да бъде в общинската морга. Заглуши този глас с гуляй, продължил три дни, който го отнесе на непозната поляна, където откри, че вие към луната в малките часове на нощта — този номер му спечели място в отрезвителното отделение на болницата „Санта Моника“.

За Ерик в това преживяване имаше един-единствен ясен момент: огледа се около себе си, видя вонящите пияници в измачкани болнични пижами и си помисли: Какво правя тук? Аз не съм като тях. Мястото ми не е тук.

Гласът в главата му се обади отново — този път по-силно, така че да го чуе въпреки силната болка — сякаш пневматичен чук правеше всичко възможно, да стрие черепа му на сол: Грешиш, приятелю, точно тук ти е мястото. Единствената разлика между теб и останалите е, че те знаят какво представляват.

Навремето това му се стори като още една причина да продължи бавно да убива себе си, но всъщност онова, което го разбуди и разтърси окончателно, бе, че прие предложението на доброжелателен по-възрастен от него мъж на име Фил, който го посети на следващия ден и го покани да присъства на сбирка на „Анонимните алкохолици“. Това бе началото на съвършено нов живот. Първият от редица дни, седмици, месеци, през които го водеше една цел — да остане трезв, за да завърши програмата, като се придържа към дванайсетте стъпки, посочени от Бил У.

Сега, пет години по-късно, оставил зад гърба си много километри тежък път, на Ерик му се стори, че не бе стигнал дотам, докъдето се надяваше. Все още имаше моменти, когато споменът за всички тези пропилени години го заливаше като помия, когато не се чувстваше цял, тъй като назъбените краища на миналото и настоящето му не можеха да се съединят.

Точно в този момент обаче, беше достатъчно просто да стои на крака и да се взира с трезв поглед в символа на града.

Щеше да направи каквото му бе възможно за Манди, но неговата работа не бе да спасява хората. Можеше да помогне на друг, само като продължи да спасява себе си.

Ерик потрепери от хладния вятър, който зашумоля в храстите, засадени в редици по продължение на еспланадата. През годините на заточението си в Демойн и по-късно в Лос Анжелис, той си мечтаеше един ден да се завърне в Ню Йорк. В този град имаше някакво величие, което се отразяваше и на най-нисшите му граждани. Бе сурово красив и приемаше грубо блудните си синове. Докато наблюдаваше как влекач пори водата, проправяйки си път по течението на реката, той се усмихна, като си помисли колко различно бе това от триумфалното завръщане, което си бе представял.

На тази възраст би могъл да има жена, две деца, много добра работа в телевизионна мрежа, огромна заплата, както и всякакви допълнителни възнаграждения и премиални. Вместо това, все още беше сам, готов да си тръгне към удобното си, но далеч не модерно жилище на третия етаж в сграда на Мъри Хил без асансьор. Малко хора го помнеха от „Добро утро, Америка“ по телевизията. Но когато работиш в радио, ако името ти не е Хауърд Стърн или Ръш Лимбо, ти си никой.

Въпреки всичко, не съжаляваше. Радиото му даваше свобода, която би била немислима в телевизията, там би се сметнала за незаконна. Имаше възможност да обсъжда интересни въпроси. Безспорно работата беше много трудна: пет дни седмично по три часа предаване на живо, плюс половин ден подготовка, която обаче си заслужаваше. Понякога дори бе забавна.

Не съжаляваше и че не се е оженил. За Бога, имал бе жени. На една от тях за малко да предложи да се оженят. Сузан Уитакър бе продуцентката на „Добро утро, Америка“ — умна, сексапилна, цели десет… но той я обичаше. Но в края на краищата, каза си, явно не я бе обичал достатъчно. Сузан не беше жената, която търсеше.

Откакто Ерик се помнеше, той бе убеден, че съществува такава жена. Някъде. Не знаеше кога или къде щяха да се срещнат, но имаше смътна представа как ще изглежда — тъмнокоса, с дълги крака, със силни черти на лицето и една доза лудост. Подробностите не бяха важни. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че като я видеше, веднага щеше да я познае.

Позна я. Онази вечер на партито на Брайън Макланахън. Непозната, въпреки всичко той я бе познавал цял живот. От мига, в който седна до него — висока, тъмнокоса и прекрасна, стегнала се за вечерта, която явно не бе очаквала с нетърпение, с пламнали страни заради онази история, че движението я било забавило, което му се стори преувеличено. Ерик бе сигурен — това бе жената, която ще му стане съпруга.

Роуз още не го знаеше.

Още не беше готова да го научи.

Скоро — помисли си. — С малко късмет и Божията помощ.

Ерик не вярваше в Бога и твърдението, че небесният баща направлява всяка негова стъпка, събуждаше неприятното чувство, че е шайба в хокейната игра с магнит, каквато имаше като дете. Неговият Бог бе: да работи усилено, да си върши работата възможно най-добре, тогава и шефът би могъл да те възнагради.

Сега, докато гледаше луната, обвита в мъгла, Ерик откри, че за пръв път се молеше: Само това, Господи, то е всичко, което искам.

След малко вече крачеше по еспланадата към Уест Стрийт, където по това време да намери такси, би могло да се окаже толкова трудно, че да го накара да съжали, че е влязъл в ролята на добрия самарянин. Забърза и му хрумна, че може Роуз още да не си е легнала и не беше чак толкова късно да й се обади, когато се прибере…

 

 

Таксито завиваше от магистралата Уест Сайд към Двайсет и трета улица, когато той се сети, че Роуз щеше да се тревожи за Манди. Вместо да се обади, защо просто да не се отбие?!

Погледна часовника си. Стори му се, че бе напуснал партито преди часове, но видя, че едва минаваше единайсет. Не бе време за гости, но то нямаше да бъде точно гости. Освен това, почти не се видяха на партито и тя му липсваше.

Беше ходил веднъж при нея — предишния петък, когато се срещнаха, преди да вечерят заедно. Разбира се, тогава тя го очакваше. Докато излизаше от таксито пред къщата й, покрита с кафяв пясъчник, Ерик с облекчение забеляза, че на горния етаж свети — във всекидневната, където седнаха, пиха сода и слушаха Моцарт.

Разговаряха за общи неща, докато той мислеше само как би се любил с нея.

Сега се запита дали тя няма да се разсърди за късното посещение. Да не си помисли, че го води при нея само физическото привличане.

Преди да е променил решението си, завесата се дръпна и след секунда лампата над вратата светна. Четири стъпала водеха към предната врата, която бе широко отворена и Роуз се видя на светлината. Беше облечена само по тънък памучен халат и топлият ветрец го издуваше.

— Видях таксито да спира — обясни тя. — Помислих, че е Джей. Той ми се обади да ми каже, че двамата с Дру ще се забавят след партито. Но вече е време да се прибере.

— Може би аз също трябваше да се обадя — извини се Ерик.

— Както виждаш, готвех се да си лягам — тонът й беше комично целомъдрен, но усмивката й я издаде като топло питие в снежен ден. Тя добави: — Все пак влез. Ще ми правиш компания.

Всекидневната се осветяваше слабо откъм кухнята. Спомняше си, че у тях беше уютно, но сега апартаментът му се стори запуснат. Пълен със спомени и те напомняха на параклис. Този път Ерик забеляза следи от мъжко присъствие — кожения стол с висока облегалка, морски карти от деветнайсети век, месингов корабен компас на стената до полицата с книги. Също и снимките — снимки в рамки на семейството й, на които едър по-възрастен мъж гледаше с любов Роуз.

Чуваше се тиха музика — нещо лирично и тъжно. Дали не бе Шуман? Не се замисли много. Роуз вече го канеше в кухнята и му направи място на кръглата дъбова маса, като премести купчина книги върху един сгъваем стол.

— Затоплям един геврек — каза му. — Искаш ли да си го разделим?

Тя изглеждаше много добре — бе махнала грима от лицето си, косата й бе бухнала. Ерик едва се сдържаше да не издаде какъв копнеж изпитва към нея.

— Имаш ли сирене? — попита.

Роуз отиде до хладилника и извади масло, конфитюр, сирене. Подаде му чиния с половин геврек, седна срещу него и попита:

— Как се оправи с Манди?

— Жива е.

— Нямах това предвид — долови нетърпелива нотка в гласа й.

Ерик сви рамене.

— Няма много за казване.

— Как беше, когато я остави?

— Заспа като пън — намаза дебел слой от сиренето върху геврека си, толкова, че да покрие изгорелите краища.

Роуз направи гримаса.

— Точно от което се боях. Ерик, тя зле ли е?

— Достатъчно, за да може мащехата й, а вероятно и половината от присъстващите на партито да се замислят какви ще бъдат последствията — отвърна той.

Тя сведе очи и въздъхна.

— Виж какво, знам, че ще ти прозвучи ужасно себично. Обичам Манди като моя собствена… но точно сега май няма да мога да се справя с нея.

— Прекрасно. Защото тя точно от това се нуждае сега — да не й помагаш.

— Звучи много сурово — изрече изненадана.

— Не, само е честно. Как е на работа?

— През последните дни почти не я виждам. Двете сме много заети.

— Може би те избягва.

— Мислила съм и за това — призна тя и се намръщи.

Ерик я изгледа, седнала срещу него по халат, толкова красива и толкова разстроена, и започна да си представя живота така — заедно с Роуз стоят до късно, двамата обсъждат нещо, разменят идеи. Колко хубаво би било. Само ако тя можеше да види онова, което той виждаше… У него се зароди надежда. Леко я погали по ръката.

— Като говорим за неприятности, искаш ли да ми кажеш какво се случи на партито?

— Толкова ли си пролича? — изгледа го ужасено.

— Не вярвам друг да е забелязал — увери я. — Но когато си тръгвах, видях Рейчъл и ми се стори, че е плакала.

Роуз се облегна назад.

— Дори и така да е, заслужи си го — заяви с необичайна за нея липса на съчувствие. — Рейчъл не се интересува какво ми е на мен. Единственият от семейството, с когото мога да разговарям, е Брайън.

— Затова ли той те изпрати?

Ерик се изненада от тъмночервените петна, които избиха по бузите й, после тя неочаквано отмести стола си и тръгна към печката.

— Искаш ли чай? Имам три вида билков — включи чайника. Отговори му нехайно, макар да не го заблуди и за секунда: — Брайън видя колко съм разстроена. Само прояви любезност към мен.

Ерик знаеше, че някога двамата са били любовници — Роуз го беше признала, но никога не му бе хрумвало, че тя продължава да изпитва несподелена любов към него. Затова ли било всичко?

Обхвана го силна ревност. Някога изпитал ли бе нещо подобно към жена? Към която и да е жена?

— Бих казал, че го очаквах. Искам да кажа от страна на Рейчъл — гласът му беше овладян, същият, с който говореше на микрофона.

— Тя ме обвини, че съм била егоистка — самотна вдовица, която сега се е вкопчила в по-големия си син. Направо покъртително! — изрече възмутено.

Ерик не посмя да каже нещо. Най-накрая се осмели да попита:

— Има ли някаква истина в това?

— Какво искаш да кажеш? — тя присви очи.

Той заговори и в тихия му глас долови съчувствие:

— Скръбта се изразява по различни начини. Някои хора се пропиват. Други просто се държат, като че ли ако забравят мъката си, това ще означава, че не ги боли чак толкова.

Възцари се тишина, подобна на приливна вълна, която едва не ги погълна. Ерик чу как мокрите клони се удрят в прозореца, както и тихото свирене на чайника, който завираше. Най-накрая Роуз хладно изрече:

— Как скърбя за мъжа си, е моя лична работа.

Той се ядоса, но потисна раздразнението си и каза:

— Май те ядосах.

Тя го изгледа за миг, после отвърна:

— Виж какво, не искам да съм груба, но не съм те канила, за да ми правиш психоанализа.

— Винаги можеш да ми кажеш да си тръгна — спокойно изрече.

— Разбира се. Ще останеш доволен, нали? И така ще докажеш на себе си колко си прав — че съм безнадеждна невротичка, която не може да понесе истината.

— Щом това имаш предвид… — той се усмихна, с което й напомни, че знае много добре за какво толкова фучи — заради Брайън. Тази вечер тук нещо се бе случило с Брайън, за което явно се чувстваше гузна. Но защо ли? Заради Рейчъл ли? Или както сега подчертаваше, заради Макс? Както и да е, къде, по дяволите, беше самият той в цялата тази работа?

— Все още скърбя за съпруга си, вярно е. Това ли искаше да чуеш? — попита предизвикателно. — В отделни моменти много ми липсва. Някога чувствал ли си се по този начин? Обичал ли си толкова, че да ти е трудно да дишаш дори, когато не си с него?

— Веднъж.

Сляпа ли си, Роуз? Нищо ли не забелязваш?

Тя се отдръпна и го изгледа с любопитство. Най-накрая попита:

— Какво се случи?

Ерик усети някакъв предупредителен зелен сигнал. Нищо. Все още. Но нямаше да се откаже, нямаше да остави и Роуз да се откаже.

— Дълга история — отговори. — Някога ще ти я разкажа.

Тя се облегна на стола си, а на устните й се появи лека усмивка.

— Не си изяде геврека. Да ти го увия ли? — като че ли беше забравила за чая, не чуваше дори съскането на чайника.

— Това намек ли е?

— Късно е — каза. — Трябва да си лягам.

— Тогава няма да те задържам.

Ерик се изправи, папагалът, който досега спеше в клетката под покривалото, започна да мърмори тихичко като старец. Той копнееше да я вземе в обятията си, готов бе да рискува в най-неподходящия възможен момент.

Вместо това отиде до печката и я изключи.

Когато отново погледна Роуз, тя бе наклонила глава настрани и го гледаше особено, сякаш го предизвикваше.

— Хайде — подкани го язвително. — По-добре изплюй камъчето.

— Какво?

— Няма ли и ти да ми напомниш, че животът продължава? Че още съм млада и че трябва да се омъжа отново? Вече го чух от всички — скръсти ръце на гърдите си и халатът й леко се разтвори. Дишаше тежко и той забеляза как кожата между едрите й гърди лъщеше от пот.

Това го влуди. Ако веднага не излезеше оттук, щеше да я целуне. Щеше да се случи и нещо повече.

— Това, което ти предлагам, не е съвет — взря се в очите й. Тя първа отмести поглед и това го прониза до дъното на душата.

— Имаш предвид онова, което казах преди, по повод на Манди ли? — отвърна тя тихо. — Така е, Ерик. Точно сега не бих могла да понеса нищо повече.

Значението на думите й беше ясно и на него не му оставаше какво повече да каже. Тази вечер просто трябваше да си тръгне.

Спомни си едно пътуване до Париж преди няколко години. Докато се разхождаше из гробището край една църква, направи му впечатление стар, покрит с мъх надгробен камък. На него бе написано само име на жена, годините на раждането и смъртта й и кратък надпис, толкова стар, че едва се четеше: „С цялата ми любов, завинаги“.

Това го трогна, тогава не успя да разбере дълбочината на чувството зад този искрен израз на любовта на съпруг. Сега го проумя. След като години бе давал само частици от себе си на жени, които са заслужавали повече, почувства, че той също е желаел това — да обича някого толкова силно. Да срещне жена, в чиито очи би могъл да види отражението на всичко, което изпитва. Любов, която ще продължи дори след смъртта.