Айлин Гоудж
Бодлите на истината (6)

Глава 5

Роуз изхвръкна от кабинета на Брайън и щеше да затръшне вратата зад гърба си, когато си напомни, че не бива да блъска врати в чужди домове. Особено в този на приятелка, и то на такава, която скоро щеше да стане тъща на сина й. И най-вече, не пред четирийсет души в съседната стая, много от които щяха да се запитат какво ли става.

Все пак захлопна силно вратата.

Рейчъл да върви по дяволите, както и проклетото й парти. Рейчъл имаше всичко, което една жена можеше да желае — любящ съпруг, хубав дом, успешна кариера. Дори майка, която би направила всичко, за да я направи щастлива. А сега искаше и Дру.

Как не. Роуз изруга наум, бесът бушуваше в нея. Рейчъл беше права в едно — Макс беше мъртъв. Но тя не беше. И щеше да направи всичко възможно тази жена да го запомни.

Сблъска се с някого и червената мъгла, която бе изпълнила главата й, изведнъж се вдигна. Брайън. Той сложи ръка на рамото й и я хвана да не падне. В неясната светлина на коридора очите й се спряха върху познатите черти на лицето му.

— Ей, закъде си се забързала толкова? — в свободната си ръка държеше чаша с уиски и сода. Тя се загледа за миг като хипнотизирана в изпотената чаша, кубчетата топящ се лед плуваха в кехлибарената течност.

После откъсна очи от чашата и погледна Брайън в лицето, което пазеше в спомените си през цялото време, докато той бе във Виетнам, също и дълго след това, като снимка на умрял любим. В известен смисъл, той беше умрял там, точно както тя се страхуваше, че ще стане. Защото Брайън, който се върна, вече не й принадлежеше. Беше на Рейчъл.

Сега видя пред себе си мъж, който остаряваше по най-добрия възможен начин — острите му черти бяха по-загладени. Носеше свободен блейзър и светлосиня риза с разкопчана яка. Забеляза, че коженият колан на кръста му беше, който тя му бе подарила някога. Явно той го е пазил през всичките тези години. Защо ли по-рано не го е забелязала?

— Трябва да си тръгвам — каза му.

— Толкова рано? — изгледа я изпитателно като човек, който я познава добре и не би могла лесно да го заблуди.

— Имам работа вкъщи — излъга Роуз. Сведе очи към черните си лачени обувки, които меко проблясваха на слабата светлина. Почувства се точно като лицемерка. Затова, че се нагласи така, че се държеше като всички останали. Но не се ли забавлява? Флиртува с Ерик. Приятно й беше вниманието, с което той се отнасяше към нея, сякаш наистина щеше да се получи нещо.

Нали искаше това? — обади се един вътрешен глас. — Някой, който да се пресегне в мрака… и да те прегърне?

— Къде, е Рейчъл? Стори ми се, че ви видях заедно — Брайън погледна покрай нея, видя затворената врата на кабинета си и като че ли разбра, че нещо ужасно се бе случило. — Роуз, какво става?

Естествено — помисли си тя. — Брайън ме познава толкова добре. Дори докато бяхме деца…

— Поговорихме си — отвърна му предпазливо. — Слушай, Брай, съжалявам. Единствената причина, поради която не си останах вкъщи тази вечер, бе, че не исках да обиждам Дру. Но, изглежда, сгреших, като дойдох.

Брайън не изглеждаше изненадан.

— Не те упреквам — въздъхна, заобиколи я, остави чашата си на тясната масичка в коридора и застана с гръб към кабинета. — Слушай, може ли да си поговорим повече за това някъде само двамата?

Вратата зад гърба му се отвори. Роуз видя Рейчъл на прага.

— С удоволствие — отвърна Роуз достатъчно силно, за да го чуе съпругата му. Тя продължаваше да страда от обвиненията на Рейчъл, а също и от разправията със Силви. Макар и станала преди седмици, тя отвори стари рани. Може би, наистина беше детинско да се възползва от предложението на Брайън главно за да отмъсти на Рейчъл… но, по дяволите.

— Защо да не те откарам до вас? — предложи той. — Може да поговорим по пътя.

Тя го зяпна.

— Сега?

Брайън сви рамене.

— Сигурен съм, че Рейчъл ще се справи и без мен. Обикновено й се удава — в гласа му нямаше омраза, само констатация.

— Ще помоля Манди да се грижи за Джей и да го доведе вкъщи — отвърна Роуз. Знаеше, че Джейсън нямаше да се зарадва. Той винаги недоволстваше, че на всичките му приятели позволяваха да остават, без някой да ги надзирава. Не беше честно, тя се отнасяше към него като към малко момче. А нима животът е честен? — искаше да му каже. — Честно ли е това, което се случи с баща ти?

— Ще телефонирам за кола. След седем минути ще се срещнем на вратата — Брайън не изглеждаше да съжалява, че напуска партито. Така и така, хората скоро щяха да се разотидат, реши Роуз.

Зад тях вратата тихо се затвори.

Роуз изпита известна вина, която веднага бе изместена от справедлив гняв. След всички ужасни неща, които Рейчъл й наговори, защо трябваше да се интересува дали тя се е обидила? Както и да е, на нея й беше омръзнало да се прикрива…

От малкото думи, които си размениха, тя предположи, че Брайън ще застане на нейна страна. Щеше да си осигури съюзник. Нещо повече, щеше да има приятел.

Най-неочаквано се сети за Ерик.

След предаването излизаха няколко пъти, но нищо не се бе случило. Спомни си една вечер. Предишната седмица, след като едва не й стана лошо да чете дребния шрифт на някои показания под клетва, Ерик я отвлече в любимия си ресторант във Вилидж. Намериха места в едно задно сепаре, навиваха спагети на вилиците си и слушаха как група възрастни италианци свиреха отвън, на улицата.

— Вярваш ли, че хората са в състояние да се поправят? — зададе й въпроса Ерик. — Нямам предвид просто да коригират лош навик, а действително да се променят — приведе се напред и започна да обяснява: — Онзи ден се обади един слушател — съпругът на онази, битата жена, която участва в предаването. Беше готов да се разплаче. Каза, че едва като чул гласа на жена си в ефир, осъзнал каква глупост са били всичките му извинения. Сега отишъл да иска съвет. Разбрал е, че не може да контролира поведението си, и се опитва да разбере защо. Закле се, че няма да се приближи до нея, докато не е сигурен, че няма да я удари пак.

— Ти повярва ли му? — попита тя.

Той се засмя.

— Мисля, че това е отговорът на въпроса ми.

— Не исках думите ми да прозвучат толкова скептично — Роуз сви рамене и се облегна назад. Бяха пуснали тихо запис на „Райчъс Брадърс“ и тя изпита носталгия.

— Няколко пъти съм се опарила.

Неочаквано усети топлината на ръката на Ерик, която покри нейната. Сините му очи, които сякаш хвърляха светлина в тъмното помещение, се спряха върху лицето й, като че ли той разбираше точно защо й е трудно да повярвай чудеса. Беше му разказала някои неща за Макс и макар че не му бе споменала нищо за майка си, той като че знаеше всичко най-важно за нея.

Разговаряха и по телефона — всъщност почти всяка вечер. Ерик беше добър слушател, можеше да му довери всичко — за Джей и Дру, да сподели проблеми от службата си, той не бързаше да й дава съвети, освен ако тя не поискаше. Роуз лежеше със затворени очи в тъмнината, а гласът му я успокояваше като милувка.

В някои отношения така беше по-добре, отколкото той да е до нея. Физическото му присъствие я вълнуваше, и то така, че направо се разпалваше. Така не рискуваше нищо. Освен това във всеки момент можеше да прекъсне разговора, без той да се обиди. Колкото и голям приятел да се окажеше, не биваше да забравя нито за секунда, че Ерик не бе заместник на Макс. Не биваше да бърка самотата и желанието с онази любов, която изпитваха двамата с мъжа си.

Дори и така да бе, в състоянието, в което се намираше сега, Ерик много й липсваше. Когато влезе отново в хола, веднага го забеляза. Беше прехвърлил ръка върху облегалката на дивана и крепеше чаша с кафе на коляното си. Разговаряше с Мари, която, за разлика от друг път изглеждаше обезоръжена. В демодирания си костюм, с гарвановочерна коса, прибрана зад ушите, сестрата й имаше лъчезарен вид.

Роуз усети как температурата й се покачва, когато започна да си проправя път към Ерик. Пулсът й се ускори. Нямаше значение онова, което си казваше или колко често си го повтаряше, фактът си оставаше, че щом се доближеше до него, се вълнуваше като гимназистка.

Само ще им каже довиждане…

Бе по средата на пътя, когато вниманието й бе привлечено от Манди, седнала сама в ъгъла до библиотеката. Тя също държеше чаша с кафе, но начинът, по който я поднасяше към устните си, я накара да се замисли дали доведената й дъщеря пие кафе или нещо по-силно.

Докато я наблюдаваше как вдига ръка, за да оправи несръчно нещо на зелената си рокля, Роуз си помисли:

Тя е пияна.

Кога бе виждала Манди да си тръгва от парти, без да бъде поне на градус? Един-два пъти, дори бе споменала пред Макс, но той винаги я успокояваше. Нито един от младите съдружници не работеше повече от Манди изтъкваше той. През десетте години, през които тя работеше във фирмата, само няколко дни бе отсъствала по болест. Ако дъщеря му имаше проблем, той нямаше ли да се отрази на работата й?

Роуз си спомни, че напоследък Манди почти не идваше във фирмата. Обясняваше си го с напрегнатата й програма, но сега вече не беше толкова сигурна. Дали наистина доведената й дъщеря нямаше проблем?

Изведнъж Роуз осъзна, че не е сигурна дали въобще иска да знае. Точно сега би й дошло твърде много…

— Дъждът спря.

Беше гласът на Ерик. Роуз се обърна и откри, че е тръгнал към нея. Сърцето й се разтуптя още по-силно. Трябва да измислят закон срещу мъже като него, помисли си. Мъже, които те възбуждат само с поглед. В момента той я гледаше точно така — с откровено желание, сякаш се взираше в нея от възглавницата. Сиворусата му коса беше разрошена, а сините му очи я караха да забрави, че в стаята присъстват и други хора.

Той също я желаеше. Знаеше го от известно време — как би могла да не го усети? Обаче имаше разлика между това просто да знаеш нещо и да го усещаш. Роуз потрепери, почувства, че се изпотява между гърдите… и бедрата.

Отмести очи към прозорците; действително бе спряло да вали.

— В такъв случай няма да имам нужда от чадър — заяви тя.

— Да не би вече да тръгваш? — в тона му долови разочарование.

— Веднага щом уговоря някого да докара Джей — добави тихо: — Щях да помоля доведената ми дъщеря, но мисля, че не е във форма.

Видя как Ерик погледна Манди, която се взираше с празен, глупав поглед. Разбрал положението той кимна и меко отбеляза:

— Струва ми се, че не й е за пръв път.

— Не. Боя се, че не.

— Ще се постарая да се прибере вкъщи — той го предложи като нещо в реда на нещата, все едно й помагаше да облече палтото си.

Роуз изпита огромна благодарност към него. Колко бе хубаво поне веднъж някой да свали товара от плещите й.

— Не бих искала да правиш допълнителни обиколки из града — възрази все пак.

— Няма да ме затрудни.

— Ами тогава… благодаря ти.

— Няма нужда. Не беше толкова отдавна, когато мен ме напъхваха в такси — довери й той. — Не желая да си спомням за това време, но не искам и да го забравям. Така оставам честен към себе си — слабата му загадъчна усмивка бе твърда като скъпоценен минерал, изваден с големи усилия от недрата на земята. — Ще бъде в сигурни ръце, не се тревожи.

— Знам — каза тя.

Роуз го целуна леко по бузата и долови мириса му, който незнайно защо, свърза не с предмети или други ухания, а със спомени, нямащи нищо общо с него — за спане до късно в неделя сутрин, закуска с намазана с масло препечена филия, за горещи летни дни на плажа. Тя отстъпи назад, почувства се глупаво, ранима. Сети се за един виц — самотната вдовица отчаяно търси мъж, за да попълни празнината.

Тя се извини, преди сълзите, които пареха очите й, да са потекли. Набързо си взе довиждане. Най-накрая реши, че постъпва глупаво с Джейсън и му даде пари за такси. Синът й беше прав — вече не бе дете.

Обличаше шлифера си в антрето, когато Силви, която отбягваше цяла вечер, най-накрая я хвана. В бледолилавата си рокля тя изглеждаше нереална като гирляндите с японски фенери, които в летни вечери опъваше в градината си. Обзета от смесени чувства, които се бореха в душата й, неохотно пое ръката, която Силви протегна към нея — хладна и безтегловна като на привидение.

— Не можех да те пусна без поне да ти кажа довиждане — гласът на майка й беше топъл, уверен… Роуз се зачуди за миг, дали не си е въобразила онзи ужасен следобед само преди месец. Силви попита с надежда в гласа: — Някой ден другата седмица бихме ли могли да обядваме заедно или да пием чай?

Дъщеря й наведе глава и изведнъж много старателно се зае да завързва колана на шлифера си.

— Ами не знам — промърмори. — Доста съм заета.

— А по-следващата седмица?

Роуз я погледна и забеляза, че тя едва се сдържаше — примигваше често, за да попречи на сълзите да потекат, ъгълчетата на широко усмихнатата й уста потрепваха. Въпреки всичко, Роуз се изпълни със съчувствие към нея. Не мога да го понеса — помисли си. — Нито миг повече.

— Честно казано не виждам защо — отговори по-студено, отколкото имаше намерение, сякаш да замрази бушуващите в гърдите си чувства.

С болка в душата мина бързо покрай Силви.

Слава Богу, Брайън я чакаше на вратата. Рейчъл не се виждаше никъде.

Роуз тръгна напред. Може би беше време да разменят местата си и Рейчъл да разбере какво значи да бъдеш изоставена.

 

 

Докато влизаше в колата, Роуз осъзна колко е изтощена. Искаше й се само да се прибере вкъщи и да си легне. Но преди това трябваше да поговорят с Брайън.

По пътя към дома й разговаряха за всичко друго, но не и за Дру и Айрис. Той й разказа за романа, върху който работи, за представянето на последната му книга в десет града. Роуз на свой ред говори за голямото дело следващия месец и как адвокатите на госпожа Еспозито бяха протестирали силно, срещу изслушване на доказателствата предната седмица. Тя беше представила касови бележки за нов телевизор и стереоуредба, които клиентката им беше купила същия ден, когато се смяташе, че е била на легло и твърде болна, за да бъде преместена.

Щом спряха пред къщата, облицована с кафяв камък, Роуз осъзна, че дори не бяха споменали истинската причина Брайън да поиска да я изпрати. Дали той си пазеше дългото изказване за момента, когато влязат вътре?

Брайън спря на тротоара пред входа на къщата й, изгледа я замислено и попита:

— Знаеш ли, чудех се дали поддържаш връзка с някой от старата махала?

Тя му се усмихна.

— Само с теб.

Той също й се усмихна.

— Помниш ли онова укрепление, което построихме на покрива? Истинско чудо е, че не се стовари върху нас — всички онези дъски с ръждиви пирони и навита бодлива тел.

— Не то, а ние се разпаднахме — тя се позасмя, погледна го и си спомни укреплението, което беше нещо повече от игра. Всъщност, то се превърна в свещено място, където Брайън я целуна за пръв път и тя усети най-голямата сила на земята — любовта. — Животът наистина е странен. Сега нашите деца не могат да живеят един без друг.

Брайън изкачи стъпалата до всекидневната на втория стаж и тежко се отпусна на дивана. Тя видя как той събу обувките си. Все още носеше мокасини на фирмата „Доксайдър“. Как може те толкова да се променят, а дребните неща да си останат същите?

— Да, странно — той въздъхна и прокара пръсти през косата си.

Слаба светлина идваше от високите прозорци, които направо влудяваха икономката й. На мраморната полица блестяха снимки в сребърни рамки — Макс, прегърнал през раменете синовете им, друга, по-нова на Дру с тога и шапка при завършване на колежа. Стана й тъжно, сякаш пазените спомени не бяха нещо повече от бледото отражение на дъждовните капки.

— Ще направя кафе — изрече тя тихо.

Когато се върна с кафето, тя се изненада, щом видя Брайън да завинтва нова крушка на месинговия аплик над пианото. Беше благодарна, разбира се, и донякъде се учуди, че той си спомня къде държи крушки, канап и закачалки за картини. От месеци се канеше да смени крушката, както да направи и милион други дребни неща. Само че обикновено се прибираше вкъщи или твърде изморена, или натоварена с купища документи.

— Наемам те — засмя се и му подаде чаша. — След като свършиш с това, батерията в банята тече.

Брайън се ухили.

— Сериозно, нямам нищо против. Понякога е хубав да бъдеш оценен.

Тя не обърна внимание на забележката му, понеже не искаше да пристъпи по нещо, което би се оказало тънък лед. Вече бе започнала да съжалява за импулсивното си решение да отмъсти на Рейчъл с Брайън. Ако двамата си имаха проблеми, сами трябваше да си ги разрешат. Както и да е, главната й грижа в момента беше Дру.

— Брай — започна тя колебливо и се настани на фотьойла срещу дивана, — относно този годеж, кажи ми, че и според теб идеята е лоша. Ще ми дойде твърде много, ако и ти си против мен.

Той я изгледа. Лицето му не издаваше нищо, той не се усмихваше.

— Не, Роуз, не съм против теб — каза. — Това обаче не значи, че нямам свое мнение — отиде до дивана и седна. Наведе се напред с опрени на коленете лакти и напрегнато се взря в нея. — Виж какво, представям си как се чувстваш, ако зависеше от мен… — отмести очи и се пресегна за чашата, която бе оставил върху масичката. — Но не зависи от мен. Роуз, знаеш добре, че не можем да предпазим децата си да не правят същите грешки като нас. Някога ние чувахме ли гласа на разума?

Роуз поклати глава, тъй като не искаше да слуша онова, което й говореше.

— Не ме интересува кое е разумно — повиши тон: — Брай, плаша се. Разбира се, най-вече за Дру. Но независимо дали ми вярваш или не, загрижена съм и за Айрис.

— Знам — вдигна хубавите си сиви очи към нея. — Роуз, ако започна да ти благодаря, не бих могъл да го направя до края на живота си. Не мисли, че съм забравил, че именно ти ни доведе Айрис.

Тя се размърда, явно се почувства неудобно. Брайън не знае цялата истина — помисли си. Че истинската майка на Айрис умря от свръхдоза малко след като научиха истинската й самоличност, когато я задържаха за притежание на наркотици — Роуз не беше разказала на никого за несвързания й брътвеж вечерта, когато се отби в участъка. Какъв смисъл имаше да повтаря тези абсурдни обвинения срещу Айрис? Явно, че жената не е била на себе си.

— Не ми дължиш нищо — отвърна му тя и добави твърдо: — Каквото правиш, правиш го за Айрис.

Брайън отпусни глава в заговори е глух глас:

— Мислиш ли, че вече не сме опитали всичко? Сега тя е добре, разбира се, но всеки миг… то е като бомба с часовников механизъм, до която не мога да стигна, и знам, че ако не го направя, тя просто ще избухне — той вдигна очи към нея и тя видя болката му, болка, за която Рейчъл й намекна и която не бе свързана само с Айрис. — Роуз, просто не знам какво друго да направя.

— Аз също не знам — тихо отвърна тя. — Но не можем просто да седим така.

— По дяволите, истинска война пламна между нас — усмихна й се безрадостно.

— Рейчъл ме обвини, че се опитвам да задържа Дру, защото не съм могла да приема смъртта на Макс — тя впери очи в репродукцията на Шагал, която висеше между двата прозореца. — Може би е права. Сигурно до известна степен разчитам на него.

— Поне си имала нещо, на което да разчиташ — гласът му бе необичайно тъжен.

— Трябва да се бориш, за да задържиш този, когото обичаш. С Макс нямах тази възможност — обърна се към него, внезапно обхваната от гняв, искаше й се да го разтърси или поне да го стресне, да го накара да разбере мъката, която изпитваше.

Точно в този миг изразът на лицето му я накара да спре и гневът й се изпари. Беше толкова нещастен и това беше необичайно за Брайън, за този Брайън, който я пазеше, когато бяха деца. Винаги беше търпелив и я защитаваше с юмруците си, когато бе необходимо. Никога нямаше да забрави какво й каза, когато получи повиквателната за Виетнам: Ако не отида, ще пратят някой друг. Не мога да живея с мисълта, че друг може да умре вместо мен.

Какво бе станало с този млад човек? Дали Айрис беше виновна за бръчките около очите и устата му — непрекъснато да знае, че му предстои битка, която не би могъл да спечели? Или просто защото остаряваха? Откриваха, че животът не е обещание, а поредица от компромиси?

Тя седна на дивана до него и двамата се прегърнаха. Спомни си времето, когато смяташе, че няма да преживее мъката по заминаването му. Сега отчаянието на Брайън й напомни, че животът наистина продължава и че раните в сърцата заздравяват.

Роуз зарови лице в гърдите му. Усети смътно, че Брайън я гали по косата и й говори нежно. Отговаряше й както винаги с доброта. Когато я целуна леко по устните, й се стори съвсем естествено и тя да го целуне.

Отчаяно сграбчи ризата на Брайън, притисна се към него, сякаш той можеше да я предпази да не потъне.

— Моля те — прошепна, макар и да не знаеше за какво го молеше. — Моля те.

Един спомен възкръсна в паметта й, едновременно хубав и болезнен — пръснати монети по пода на стаята на Брайън, стотици монети от буркан, който тя счупи в миг на ярост, когато й съобщи, че е получил повиквателна да замине във Виетнам. Той примигваше, а тя, ридаейки, падна на колене. После се любиха за последен път на килима — мълчаливо, яростно, с такава страст, която идва само от отчаяние, че всичко свършва. Лицата им бяха мокри от сълзи, а монетите, всяка от тях почти без стойност, освен ако не се събират дълго време като спомените, се отпечатваха в телата им.

— Роуз — прошепна той с надебелял глас. — Роуз, съжалявам.

— Недей… Нищо не сме сторили. Няма и да направим.

— Не, не за това. За връзката ни. През всичките тези години исках да ти го кажа. Не съм престанал да те обичам.

Тя притисна пръст към устните му. Голямата страст отпреди миг угасна, като пламъче на клечка кибрит. Някои неща — помисли си тя — никога не могат да се повторят. Част от нея искаше да се отпусне отново в удобната бразда на миналото, макар да знаеше, че това е илюзия. По онова време бе готова да направи всичко, за да задържи Брайън. С течение на годините обаче разбра, че на някои връзки е съдено да просъществуват, а други се скриват някъде като ценни спомени за неуловимата радост, която е в основата на сладостта на живота.

— Това беше в друго време. Ние вече дори не сме същите. Ти имаш Рейчъл. Аз имах Макс — довърши със задавен глас.

— Не исках да кажа… — той наведе глава, явно изпита болка.

— Знам, че не си искал. Уморени сме, това е истината. Аз тъгувам по моя съпруг. Страдам, че вече нямам съпруг.

— Знам какво е — отвърна той тъжно.

— За теб не е късно — искаше й се да му обясни какво става, когато човекът, когото обичаш, умре. — Ти просто си загубил посоката. Каквато и да е причината, има време да се оправите.

Роуз мислеше за Макс. След като загуби Брайън и бяха нужни години, за да му отдаде цялото си сърце… Беше се заклела, че никога повече няма да позволи да я тъпчат. И ето я сега, оцеляла още веднъж, научила урока, че има много начини да загубиш любим или да останеш с разбито сърце.

Сети се за Ерик и изведнъж усети страх. Не желаеше да преживее отново всичко това, тази мъка. Не искаше да се влюбва и после животът да отнеме любимия й.

— Смяташ ли, че децата ни ще имат по-голям късмет? — попита Брайън.

— Надявам се.

Последва дълго, неудобно мълчание, през което единственият звук беше мяукането на котка някъде навън — улична котка, която бе решила, че нейната градина е най-подходящото място, където да роди котенцата си. Нямаше сърце да съобщи за тях на Хуманитарното общество. Не й се струваше честно. Искаше нещата да следват естествения си ход.

Той се отдръпна от нея и неохотно се изправи.

— По-добре да си ходя — каза.

Докато го наблюдаваше как върви към вратата. Роуз си помисли уморено: Да, иди при жена си. И се радвай, че все още имаш такава.

На прага Брайън се обърна.

— Радвам се, че си поговорихме.

— Аз също — отговори тя.

Роуз чу как вратата долу леко се затваря, когато той излезе.

Седеше заслушана в падащите капки, звук подобен на неравномерно тиктакане на часовник, и отново се замисли за Ерик.

Какво би станало, ако той я целуне? Ерик, който не беше женен, който би могъл да остане и през нощта. С когото нямаха общо минало. Толкова бързо ли би го отпратила? Би ли могла да устои на силния копнеж да се притисне отново към мъжко тяло в леглото. Мъж, който явно също я желаеше.

Една нощ — това бе всичко, което желаеше. Само толкова би се осмелила да рискува.

* * *

Брайън тръгна по тротоара, без да обръща внимание на такситата, които се плъзгаха като риби по мокрото от дъжда платно на Седмо Авеню. Реши да върви пеша, тъй като имаше нужда да размисли, преди да се върне вкъщи. При Рейчъл. Трябваше да се подготви за сцената, която без съмнение го очакваше. Зачуди се какво би станало, ако просто продължи да върви като в онези песни за каубоите — просто да слага единия крак пред другия.

Не правиш ли точно това? Всъщност какво те доведе тук? — обади се някакъв глас.

Всеки ден си казваше, че нещата ще се подобрят, че онази Рейчъл, в която се бе влюбил преди толкова години и за която се бе оженил вместо за Роуз — онова нежно и упорито момиче, решило да спаси света, а също и него, ще се върне.

Вече не беше толкова сигурен.

След смъртта на Макс, осъзна колко лесно всичко може да бъде изтръгнато от ръцете ти. Тази вечер с Роуз си припомни и нещо друго — колко добре се чувстваше с нея. Първата му любов. Споменът за времето, прекарано с Роуз, не бе помрачен и не бе избледнял като някакъв прекрасен плод, от който отново би могъл да опита.

Едно време го вярваше, когато тя му каза, че би умряла без него.

Дори сега вярваше в дълбочината на чувствата й. Роуз, която го прегръщаше силно през последната им вечер, преди той да замине за Виетнам, не се бе променила. Макар укротена от годините и от загубата, носеше нещо в себе си, което му напомняше на единствения път, когато опита да се спусне с парашут — на онзи миг на залитане, когато започна да пада свободно във въздуха — вълнуващо и в същото време сковаващо ума. Въпреки всичко, никога не бе чувствал, че живее истински както тогава.

Онова, което повечето хора не осъзнаваха, беше колко рядко се случва това. Усещането, че летиш. За съжаление дори онези, на които се бе паднал късметът да изживеят такава любов, рядко я оценяваха, докато не станеше твърде късно. Оставяха я да повехне. Или пък позволяваха да им бъде отнета.

После се замисли за втория си роман, който след успеха на „Двойният орел“ за някои се оказа малко разочароващ. „Кралският път“ в много отношения бе по-спокойна книга и представляваше автобиографичната история на дете, чието детство минава в Мидууд в голямо ирландско католическо семейство, което се сприятелява със самотното момиче на съседите. Неудачник, който се превръща в красавец… и който най-накрая бива победен от независещи от него обстоятелства.

Когато я прочете, Рейчъл не каза почти нищо. Явно бе разбрала кой бе прототипът на Роуина, но дори и да бе изпитала ревност, не се издаде. Затова й се възхищаваше. Беше достатъчно умна да знае, че с брачната халка не си купуваш всички мисли и чувства на другия.

Сега той се замисли дали мълчанието на Рейчъл не е било просто знак, че вече е поохладняла. При същите обстоятелства, Роуз би се развикала, а после биха се любили страстно. Неизречените неща в брака, осъзна той, не изчезват просто ей така. Натрупват се като лед върху покрив, докато започнат да се появяват малки пукнатини и най-накрая целият таван рухне.

Годежът на дъщеря му му напомни за много неща, повечето от които предпочиташе да е забравил. Напомни му за времето, когато също като Дру, беше твърде млад, за да оцени напълно дара, който беше получил — дар, който се дава само веднъж в живота.

Продължи да върви. Големите навеси от двете страни на улицата отстъпиха на по-малки витрини, когато сви на изток — към парка. Мина покрай „Барне и Ноубл“, където беше партито по случай последната му книга. Присъстваха двеста души. Невероятно. Този спомен го стопли, но само за миг. После празнотата отново го обгърна.

Когато зави към Грамърси Парк, той се замисли за приятеля си Ерик Сандстрьом и усети ревност. Ерик и Роуз се срещаха, така бе чул. Кой знае защо, тази новина го засегна повече отколкото сватбата на Роуз с Макс преди много години. Може би защото Макс бе по-възрастен. Ерик, макар да бе приблизително на негова възраст, го караше да се чувства много по-стар — баща на пораснала дъщеря, скоро щеше да стане тъст. Времето на младежките забавления отдавна бе отминало.

Вярно ли беше? Животът му с Рейчъл беше доста объркан не поради това, че вече не изпитваше чувства към нея, а тъкмо защото я обичаше и желаеше нещо повече. Вярваше, че в края на краищата, търпението му ще бъде възнаградено. Сега искаше всичко — всичко, което бе възможно.

Бъди реалист, човече, нямаше да се чувстваш така, ако имаше жена, която усеща липсата ти така, както Макс липсва на Роуз. Ако умреше, Рейчъл щеше да скърби, бе сигурен в това. Но дали неговото отсъствие би породило такъв копнеж, какъвто Роуз изпитваше? Вероятно не.

Наближаваше единайсет и половина, когато влезе в апартамента. Изненада се, че Рейчъл го чакаше, свила се на дивана по халат.

Беше разстроена, очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала.

— Няма да те питам защо се забави, не бих паднала толкова ниско — гласът й бе спокоен, твърд и тих, което го изненада.

— Прибрах се пеша — не го каза като извинение, а само като обяснение. Свали обувките си на вратата и докато го правеше, установи, че са подгизнали, дори чорапите му бяха мокри.

По лицето на Рейчъл забеляза каква борба се водеше в душата й, когато стана да го посрещне със скръстени ръце.

— Поне можеше да се обадиш. Или да ме предупредиш, преди да излезеш и да ме оставиш с гостите. Какво трябваше да им обяснявам? Че за теб е по-важно да изпратиш милата си приятелка Роуз, отколкото да останеш при жена си и дъщеря си ли?

— Изненадан съм, че дори си го забелязала — отиде до бара, където бутилките още не бяха прибрани. Единственото, което бе останало, бе малко уиски на дъното на шишето, наля си от него — толкова, колкото да стопи буцата лед, която се бе образувала в стомаха му.

— Върви по дяволите! — извика тя. — Няма да ти позволя да постъпваш така с мен.

— Кой е казал нещо за теб? — извърна се бавно и я погледна, твърде уморен, за да спори. — Рейчъл, ако искаш вярвай, ако не искаш недей, не го направих, за да те накажа или да взема нечия страна. Колкото и невероятно да ти звучи, тази вечер прекарах добре.

— Не се и съмнявам в това — тя се приближи към него, лицето й се отразяваше в огледалата от двете страни на камината. — За Бога, Брайън, да не ме мислиш за глупачка? Да не смяташ, че не знам за какво е всичко?

— Ти ми кажи.

— Заради Роуз. Заради самотната вдовица, която протяга към теб ръце. Тя има нужда някой да запълни празнината. Като във всички сълзливи филми, които съм гледала — замълча, после подхвърли: — Не мога да повярвам, че й се върза.

Бе обидена. Това бе едно от нещата, които най-много го вбесяваха у нея и в същото време му ставаше много мила. Колкото по-ранима се чувстваше, толкова по-твърда искаше да изглежда.

Тъкмо нейната твърдост спаси живота ти, глупако! Спомените нахлуха в главата му. Когато се събуди, се намери в желязно легло и едни ясносини очи се взираха в него. Очите на ангел, помисли си той замаян, докато научи от една сестра как доктор Розентал е водила истинска борба, за да го оперира, вместо да го оставят, където е лежал и след това да го прехвърлят в полиетиленов чувал. Успяла да говори с всеки, който се мярнал пред очите й, за да й помогне да пренаредят вътрешностите в корема му. Освен това, ангелите не носят кални сандали и ноктите им не са изгризани до дъно.

Но тук не беше Виетнам и той не умираше. Макар и понякога да му се струваше, че става точно това.

Брайън сви рамене и се обърна, като знаеше, че хладното му държание щеше да я обиди още повече. Искаше да я засегне.

— Почти бях забравил какво е да го изпиташ — каза. — Да си нужен някому.

Рейчъл се взря в него с немигащи очи, сякаш знаеше какво се бе случило вечерта. Какво би се случило, ако не се бе спрял. Най-лошото от всичко бе, че не изпитвате никакъв срам. Само съжаление.

Тя отстъпи крачка назад и запита:

— Какво казваш? Случило ли се е нещо, което не ми казваш?

Отначало Брайън мълчеше. След това събра сили и поклати глава.

— Нищо. Нищо не се случи. Поговорихме си. Това е всичко.

Тя продължи да се взира в него изпитателно. Въздъхна:

— Съжалявам. Не исках да ти крещя — прокара пръсти през косата си. — Беше дълга вечер. Разтревожена съм, но знам, че ти не би… е… с Роуз.

Дори не можа да изрече думите. Изведнъж му се прииска да ги бе казала. Да се любиш. Да се чукаш. Или както искаше да го нарече. Каквото и да бе, но нещо, което би му показало, че продължава да го желае толкова, че да се ядоса при мисълта за друга жена. Тя ревнуваше от Роуз, особено от Роуз.

Нещо в душата му се пречупи и той отиде, хвана Рейчъл за раменете, ръцете му потънаха в меката хавлиена материя също като в пясък, който може да се изплъзне измежду пръстите ти.

— Нищо не се случи — повтори.

Онова, което се случи след това, го изуми. Рейчъл избухна в сълзи, неочаквано се притисна до него и за малко не го събори.

— Брайън, какво става с нас?

Въпреки всичко той вдигна ръце, за да я утеши — жест, който успокои и него. Погали я по главата, пъхна ръката си под косата й и прокара пръсти по врата й, както тя обичаше.

Когато тя вдигна глава, за да я целуне, той откри, че страстно й отвръща. Не можеше да си спомни кога за последен път бе изживял нещо подобно с жена си. Всичко беше, защото точно в този момент не мислеше за нея, а за Роуз. Изгаряше по Роуз. Спомни си устните й, отзивчивостта й. Не само тази вечер, а и преди години. Как го галеше по тила. Гладките й крака преплетени с неговите. Как го гледаше гола на слабата светлина с черната коса и тъмните очи, кожата на ръцете й бе като разтопено масло. Изглеждаше като прекрасна езическа жрица, а малкото златно кръстче, което й бе подарил, проблясваше.

Изпълнен с мисли за Роуз, той грубо привлече жена си към себе си. Чу я как изохка от болка и усети вкус на кръв. Смътно осъзна, че вероятно я бе ухапал по устната.

Не го интересуваше. В момента не бе в състояние да мисли. Изпълнен бе само с желание. Имаше нужда от това. Повече от всичко в живота.

Дръпна колана на халата й, но Рейчъл нежно го отблъсна.

— Айрис — прошепна тя. — Може да ни чуе — хвана го за ръка и го поведе по коридора.

В спалнята, където бяха преспали толкова нощи заедно, той я прихвана изотзад с яростна настойчивост, нещо, което двамата с Рейчъл никога не бяха преживявали. Дори през първата си брачна нощ в онзи хотел като дупка, пълен с пияни, с дървени щори на прозорците, които гледаха към реката Сайгон, той не я облада по този начин. Раздалечи краката й. Засмука силно зърното на гърдата й, а тя се изви като дъга към него. Тя изохка — дали от болка, или от удоволствие той не можа да разбере, но нямаше значение. Защото тя също бе възбудена.

Влажна. Не само отдолу. Беше цялата влажна от пот. Върху ирландската памучна покривка на леглото, подарена й от баба й, той я взе. Усети я, че забърза дори противно на желанието си, мускулите й бяха стегнати, сякаш част от нея се съпротивляваше, но в същото време и отчаяно го желаеше.

Неясни образи заплуваха в съзнанието му като видени от прозореца на летящ влак: Роуз — седемнайсетгодишна, която лягаше с него за пръв път. Малко шокирана от всичко, но изпълнена с желание да му достави удоволствие…

Спомен и за Рейчъл. Катереха се по склона във Върмонт, където през лятото нищо не растеше. На върха, където опустелият лифт приличаше на огромна изоставена играчка, те се любиха. Слънцето жулеше голия му гръб. Влажната кожа на Рейчъл се залепваше за неговата. Очите й го гледаха така, сякаш небето се отразяваше в застиналата повърхност на планинско езеро.

Свърши трудно, като че ли нещо се откъсна от него. Докато изтичаше изгарящият поток, не забеляза как Рейчъл потрепери във върховния си миг.

След като свърши, той легна задъхан до нея. Минаха няколко минути и едва тогава Брайън осъзна, че тя плаче. Тихо, почти безшумно във възглавницата, която притискаше към лицето си.

Той бе потресен. Тя бе разбрала.

Как нямаше да разбере? Никога не бе я любил така.

— Недей — тя се отдръпна, когато се опита да я прегърне.

Искаше да й каже, че не е това, което си мисли. Но щеше да бъде лъжа.

Тя затвори очи, за да не го гледа. Сълзи се процеждаха изпод клепачите й.

Той изпитваше срам и тъга едновременно. Никога не бе лъгал Рейчъл, нито веднъж през двайсетината години, но това, което току-що се случи, бе равносилно на лъжа. От тази мисъл му се догади.

Искаше тя да го погледне, да му посочи поне една основателна причина, за да продължат брака си. Да не изпитва желанието да обладае Роуз и да не си представя нея, когато е с Рейчъл.

Обаче тя остана да лежи свита, със здраво стиснати очи, тялото й наподобяваше огромен юмрук, насочен към него.

Най-лошото от всичко бе, че не можеше да прогони образа на Роуз от съзнанието си. Как би се чувствал, ако тя лежеше до него. При мисълта, че тя може да спи с Ерик, усети силна болка да пронизва слабините му. Дали вече беше спала с него?

Може би не още, но щеше да го направи. Скоро. Затова ако я желаеше и ако тя би се съгласила, трябваше да действа бързо.

Обърна се по гръб, изумен от чудовищността на онова, което изживяваше. Не ставаше просто дума за връзка. Не, той нямаше да постъпи така нито с Роуз, нито с Рейчъл.

Развод?

Тази мисъл го удари като чувал с пясък, хвърлен върху гърдите му. Той остана да лежи неподвижно, измерваше тежестта му, наблюдаваше реакцията си. Откри, че не се парализира от мисълта, както се бе случвало друг път. Усети, че всъщност се осмеляваше да си представи подобно нещо, колкото и ужасно, и страшно да беше.

В същото време му се искаше да грабне Рейчъл и да я разтърси, докато тя най-накрая разбере, че всъщност желаеше нея. Не бледото подобие на брак, каквото имаха сега, а това, което беше в началото. Само двамата.

Заради Рейчъл би стигнал до края на света. Също както във Виетнам, когато рискува живота си, върна се в джунглата и стигна до окупираната болница, където я държаха като заложничка.

Брайън никога нямаше да забрави как тя го погледна, когато влезе през вратата. Най-различни чувства бяха изписани върху лицето й, което бе станало почти прозрачно: шок, разпознаване, недоверие, после абсолютна, неописуема радост.

Какво не би дал отново да види този израз на лицето й.

Имаше само едно, което не би направил: да се задоволи с по-малко, отколкото всеки от двамата заслужаваше. Желаеше всичко. Или нищо.