Айлин Гоудж
Бодлите на истината (5)

Глава 4

Август

Сърдечно сте поканени да присъствате на годежа на нашата дъщеря Айрис и Андрю Грифин, който ще се състои на 10 август в 18:30 ч. Ще има коктейли и бюфет. Церемонията ще бъде на Грамърси Парк Саут 12, апартамент V, Ню Йорк, щат Ню Йорк. Моля, отговорете на господин и госпожа Брайън Макланахън, тел. 889–9078

Рейчъл хвърли поглед към ученичката с опашници на стола за прегледи, после направи знак на Кей Кремпел — една от директорките на Здравния център за жени в Ийст Сайд. Когато двете излязоха в коридора, тя попита тихо:

— На колко е?

— Около четири месеца — предположи Кей. — Ще узнаем повече, след като Алтея я прегледа.

Рейчъл забеляза, че Кей беше в обичайното си войнствено настроение. Висока само метър и петдесет и седем, тя беше сложила ръце на кръста, вдигнала високо брадичка, като че ли се готвеше за битка. Къдравата й коса бе почти напълно побеляла, но пламъците в лешниковите й очи горяха ярко както някога.

Не беше ли Кей, която преди толкова години я убеди да изостави обещаващо място в болницата „Гуд Шепърд“, за да участва в мисионерска болница във военната зона на другия край на света? Във Виетнам беше ужасно, въпреки това, Рейчъл не съжаляваше. Нали там се беше запознала с Брайън и там беше разбрала какво е истинско приятелство. Ако някога претърпя корабокрушение, бих поискала Кей да бъде в моята спасителна лодка — помисли си и се усмихна на себе си.

— Аз ли си въобразявам или всяка година момичетата са все по-млади? — Рейчъл въздъхна, когато върна на Кей картона на момичето.

— Вчера дойде едно тринайсетгодишно момиче, което очаква близнаци.

Рейчъл поклати глава по-скоро от умора, отколкото от невъзможност да го повярва. Тези момичета биха могли да бъдат и дъщери на жени, които двете с Кей бяха лекували още когато отвориха клиниката — изоставен склад, грубо закърпен с подарени материали и оскъдна помощ от Министерството на здравеопазването, където сервираха кафе и понички, за да преодолеят подозрението на добронамерени представители на околността.

Сега Центърът в Ийст Сайд заемаше цяла червеникавокафява сграда на ъгъла на Четиринадесета улица и Трето Авеню, но колко бяха постигнали всъщност? Сега, както и преди, се беше превърнало в нещо като епидемия недорасли бъдещи майки да носят нежелани бебета.

— В „Светите ангели“ ли? — попита Рейчъл.

Тя знаеше, че за много родители, девическото училище „Светите ангели“, както и мъжкото „Свети Себастиян“ изглеждаха като идеална алтернатива на препълнените, славещи се с насилие държавни училища в долната част на Ийст Сайд. Макар че от онова, което Рейчъл бе видяла тук, „Светите ангели“ не представляваше кой знае какво разрешение на проблема. Там се преподаваше четене, писане и аритметика, обаче младите трябваше да учат и за значението на контрола над раждаемостта — предмет, оставен на онези, които още не се бяха научили да упражняват самоконтрол. Една монахиня ги информираше с леден глас. Или както Кей каза: Учат момичетата да кръстосват крака.

В този момент Кей кимаше мрачно:

— В седми клас е. Може би има нещо в светената вода. Чудя се, как оня стар бухал сестра Алис ще реагира, ако и кажем, че от молитвите момичетата получават не само рани на коленете.

— Сигурно ще те обвини, че си езичница.

— Това е най-малкото — изсумтя тя. — Познай какво дойде със сутрешната поща? Копие от петиция, която е била изпратена в кабинета на кмета. Изглежда, че на нашата дама не й стига да държи момичетата неосведомени — тя и нейните фаворитки искат да ни забранят да издаваме информация за птичките и пчелите.

Рейчъл сви рамене.

— От кметството няма да й обърнат внимание. Активистите за борба със СПИН най-накрая накараха хората да гласуват с главите си, а не само с вдигане на ръце — опита се гласът й да звучи равнодушно, но не можа да заблуди приятелката си.

— Това не е всичко — довери й Кей и измъкна един илик от широката жилетка, която покриваше до коленете памучния й панталон. — Прочети какво пише тук.

Със замряло сърце Рейчъл прегледа листа, който тя й подаде.

Беше копие от писмо, адресирано до сестра Алис в отговор на нейната петиция, подписано от Филип Сканлън, изпълнителен директор на Здравния фонд на общината. Сканлън пишеше, че той също е разтревожен от морала на днешната младеж и би направил всичко, което е по възможностите му, за да помогне на сестра Алис в нейните усилия да предпази ученичките си от това зло. Банални фрази, които биха си останали написани само на хартия, с изключение на едно: Здравният фонд на общината беше основният поддръжник на Центъра в Ийст Сайд.

— Не виждам да има някаква тайна в това, което правим тук — Рейчъл смачка листа, с желанието и проблемът да се реши така лесно. Имайки предвид факта, че като много други независими клиники тяхната отпращаше пациентките към частни лекари за всякакъв вид хирургическа намеса, включително и за аборти, тя добави с по-голяма от обичайната си ирония: — Все пак си оставаме добрите, нали?

— Ти не забравяй, че добрите свършват последни — напомни й Кей. — Субсидията от Здравния фонд на общината ще трябва да се поднови през септември. Ако сестра Алис спечели, ние ще останем без работа. Защото, без тези пари клиниката няма да издържи и месец.

Рейчъл престорено се хвана за главата. В същото време си помисли: Ами ако Кей се окаже права?

— Не мога да мисля за това сега. Трябва да звъня на шестнайсет места, а след по-малко от час имам среща в центъра на града. Налага се да отида да опитам нещата в „Мезон Анри“, обещах на човека, че няма да закъснявам. Какво става? За вечеря за четирийсет души трябва да дадеш колкото да изстреляш спътник на НАСА.

Приятелката й поклати глава усмихната.

— Годежът е след четири дни. Сигурно имаш много неща да свършиш.

— Никога не съм твърдяла, че съм Марта Стюарт.

— Сигурна съм, че дъщеря ти ще се съгласи.

— Също и съпругът ми.

— Може би. Поне все още имаш такъв — Кей й се усмихна тъжно като напомняне, че дори браковете, които изглеждат най-солидни, не са застраховани. Когато преди шестнайсет години, след редица от неуспешни връзки Кей се омъжи за солидния на вид Саймън Либърман — борсов агент със собствена голяма фирма, Рейчъл най-много се радваше. Но непосредствено след десетата им годишнина, Саймън се разведе с нея заради много по-млада жена, като остави бившата си съпруга да се шегува кисело, че мъжът й бил по-добър в дългосрочните инвестиции, отколкото в личните ангажименти. Само Рейчъл знаеше колко страдаше приятелката й.

Тя въздъхна, мислейки си за Брайън. Как по-рано готвеха заедно и се смееха. Кога за последен път бяха седнали да вечерят заедно?

Може би ще успее да открадне една минута, за да се обади вкъщи и да знае той, че тя мисли за него.

Като погледна часовника си, забеляза, че има достатъчно време за телефонните разговори, които не търпяха отлагане. С Мейзън Голд например. Много търсен областен прокурор, вярно, но той винаги би отделил една минута, за да направи услуга на стара приятелка, изпаднала в нужда. Ще го помоли да разучи в Кметството, дали има някаква реакция на петицията на сестра Алис. След това на Филип Сканлън от Здравния фонд на общината, като че ли този двулик ястреб би й подал някаква вътрешна информация.

Това означаваше да отложи за следобед обаждането вкъщи. Отново въздъхна — този път от притеснение, преди да тръгне по коридора към кабинета си.

Докато минаваше покрай Г-образната приемна, която вече бе пълна, Рейчъл болезнено усети шума наоколо, който беше като електрически ток: телефони звъняха, автоматът на външната врата бръмчеше, говореха на испански, бебета плачеха, лекари и сестри влизаха и излизаха от стаите за прегледи. Звуците и гласовете обикновено й даваха чувство на удовлетворение, че въпреки главоболията и досадниците, при тях наистина бе различно.

Сега беше толкова здраво завързана, че за малко да се пречупи. Изпитваше притеснение, което нямаше нищо общо с фанатичните монахини или с безгръбначните президенти на бордове, нито дори с нейния претрупан график за деня. Изпитваше дълбоко неудовлетворение. Тя беше лекар, не администратор. Как стана така, че облече костюм на Ан Клайн вместо престилка? Да жонглира с бюджет прекалено тънък, да пише предложения за дарения, да лобира за субсидии, да не говорим, че постоянно трябваше да издирва най-добрите и най-умните лекари и медицински сестри, които да желаят да работят без пари.

Какво се случи с онова, което обичаше най-много — да се грижи за бременни жени и да изражда бебета? Откога не беше виждала сълзи на благодарност в очите на току-що родила изтощена пациентка или да прегърне новородено бебе?

Липсваха й дори притесненията. Трудността да обясни с ограничения брой испански думи, че не оргазмът на жената е причина за забременяването й. Понякога да става свидетелка на спречквания в чакалнята — обикновено между младо момиче — бъдеща майка, и приятеля му, който не желае да става баща. Дори спешните случаи й даваха замайващо чувство за собствената й сила — най-голямата от всички, силата да лекува.

Уморена си, дори преуморена — каза си тя. — Наистина имаш нужда от почивка — няколко седмици на някой бряг, където няма да правиш абсолютно нищо. Когато отново постигне равновесие, ще преоцени какъв е приносът й в това начинание. На колко хора помага по този начин.

Независимо от това, винаги щеше да й липсва лекарската практика, която обикна още като студентка. Дори в полева болница в джунглата, където мъжете умираха в ръцете й и само кафе и адреналин я държаха на крака, имаше връзка с хората. Беше по-_жива_.

Напрежението и неудовлетвореността се отразяваха и на отношенията им с Брайън. Все едно, че сега виждаше само блясъка на повърхността, а под нея имаше цял океан, с който не беше готова да се сблъска. Неизречени обиди и неудовлетворени желания биха изисквали повече от месец, за да заздравеят. Тя не смееше и да помисли за възможността, че ако нещата не се променят, един ден може би ще се окаже твърде късно. Дори най-търпеливият съпруг понася до известна степен, тя го знаеше. И най-силната страст, ако не се задоволява, угасва.

Кой би могъл да знае по-добре от нея? Като младоженци едва не се разделиха заради поредица недоразумения и погрешни заключения, за които не бяха говорили. Но на Рейчъл и през ум не й минаваше, че Брайън би могъл да я напусне. Не беше възможно. Както и животът без него.

Въпреки всичко, тя усети как гърдите й се свиват.

Тя имаше също и Айрис. Знаеше, че състоянието на дъщеря й не се подобрява, дори в някои отношения се влошаваше и Рейчъл продължаваше да се тревожи дали постъпва правилно. Да продължава приготовленията за този несполучлив годеж, да подготвя това парти, не беше ли, призна тя дълбоко в себе си, нещо подобно като пренареждане на столовете на палубата на потъващия „Титаник“?

Престани. Ставаш сантиментална. Нали доктор Ейзинджър каза, че вече е добре? — укори се. Той правеше опити с дозировката на лекарствата й, обясни им, които много лесно биха довели до реакция като тази на партито на Брайън. Това можеше да се обясни, да. Самата Рейчъл знаеше колко трудно е да се определи точната доза антидепресанти. Айрис наистина изглеждаше по-добре сега. Може би женитбата с Дру ще й помогне.

В кабинета, който разделяше с Кей, Рейчъл се отпусна на въртящия стол зад отрупаното си бюро. Само за миг си позволи невероятния лукс просто да затвори очи. Спомни си цитата от Библията: „Лекарю, излекувай себе си.“

Хубава идея — помисли си. — Но какво правиш, когато си се затрупал с работа? Когато не обръщаш внимание на мъжа си толкова дълго, че той вече дори не ти се обажда?

Годежът, спомни си внезапно. Все пак, бе една възможност да покаже, че при нея семейството е на първо място. Ще го организира много добре. Апартаментът ще светне, ще се погрижи всичко да бъде идеално. Навсякъде ще има свещи. Музиката ще бъде прекрасна — джаз, който двамата с Брайън обичаха да слушат вечер, когато ходеха в „Блу Ноут“ и „Вилидж Вангард“. Храната ще бъде грижливо подбрана, шампанското ще бъде качествено, цветята ще поръча от „Грамърси Флауърс“, те ще бъдат прекрасни и ухаещи.

Това щеше да бъде само едно начало, няма дори да се сравнява с романтичния уикенд в Хамптънс, но може би ще покаже на Брайън колко хубаво би могло да бъде отново. Как с малко късмет и много търпение, един брак може да бъде изведен благополучно от тресавището.

 

 

В късния следобед в събота, когато до пристигането на гостите оставаше по-малко от час, Рейчъл, която непрекъснато тичаше насам-натам, както предрече Кей, най-накрая спря, за да огледа това, което бе свършила. Застанала в хола до прозорците, които гледаха към Грамърси Парк, тя остана удивена. Въпреки проливния дъжд навън, апартаментът грееше, облян от слънчева светлина. Нямаше ги клюмналите растения в саксии, които добронамерената й икономка твърде често поливаше, както и купчините вестници и списания, изчакващи свободно време, за да ги прочете. Намазаният дъбов паркет лъщеше, а мраморната камина беше лъсната така, че блестеше като огледалото над нея. Дори избелелите цветове на стария индийски шал, сгънат върху облегалката на дивана, след химическото чистене изглеждаха някак по-ярки.

Дори на Ханука, помисли си, тази стая не бе изглеждала толкова красива. За пръв път от месеци насам тя оцени сводестите прозорци и високия таван, прекрасните огледала от двете страни на камината, които в слънчеви дни рисуваха бледи дъги върху кремавите стени, и леко протритите персийски килими.

Денят беше твърде мрачен. Дъждът, който валеше проливно цял следобед, превърна улиците в реки. Оттам, където бе застанала, Рейчъл виждаше коли и таксита, които летяха по Лексингтън Авеню сред кални локви. Пешеходците стискаха яките на шлиферите си и се бореха с насрещния вятър, държаха чадърите си напред като щитове. А пощаджията с найлонова шапка и пончо, който се осмели да излезе изпод капеща стряха, й се стори доста жалък.

Но Айрис пееше от сърце в съседната стая. Сякаш слънцето грееше, въобще не я интересуваше какво става навън. Чистото й меко сопрано напомни на Рейчъл канарче, каквото едно време имаха. Един слънчев ден дъщеря й забрави вратичката на клетката отворена и то бе излетяло през прозореца. Беше неутешима, спомни си Рейчъл. Обвиняваше се, отказваше дори да помисли да си вземат друга птичка. Докато Дру й подари дългоопашат папагал с яркосиня окраска, със зелено по краищата на крилете. Айрис го нарече Скай и забрави за канарчето.

Дру и Айрис. Вече си търсеха апартамент и правеха планове да се оженят следващото лято. Засега Айрис предпочиташе студиото на Дру пред стаята си тук. Рейчъл не го приемаше като обида, нито пък имаше нещо против, че спят заедно. Трябваше да бъде сляпа да не разбере, че са интимно близки.

Истината беше, че Рейчъл би пожертвала всичко, за да види дъщеря си толкова лъчезарна — със светнали очи, със зачервени страни, смееща се и на най-глупавата шега. Дори започна да рисува отново, подът около триножника й бе напръскан с водни бои, широките ризи, които носеше, имаха петна с всички цветове на дъгата. Закрепила бе един прекрасен пейзаж от парка на корковата стена в стаята до спалнята, която използваше за студио, в папката й имаше още няколко. Дори лошото време не се отрази на настроението й. Докато Рейчъл слушаше, Айрис пееше една песен от албума на Ан Мъри, който бе намерила, докато подреждаше компактдисковете.

Дано никога да не престане да пее… — молеше се майка й.

— Мила, искаш ли да сложа това на масата или до дивана? — гласът на Силви накара Рейчъл да се обърне.

Видя майка си, застанала на прага на трапезарията. Носеше ваза с внимателно подредени цветя от нейната градина — богородички, ружи, далии, бял равнец. Изглеждаше по-измъчена от друг път, а може би причината беше светлината, падаща върху слабото й лице. Така изглеждаше като портрет на Гойя. Беше облечена със семпла копринена рокля в същия бледолилав цвят, каквито бяха и торбичките с благоуханни билки, които пъхаше в чекмеджетата вкъщи. Единственото й бижу бе наниз перли. Рейчъл съжали, че не са близки с майка си, нещо все не се получаваше. Искаше й се между двете да има близост както между майка й и Айрис. В същото време, нещо я дразнеше. Защо майка й настоя да донесе цветя, колкото и прекрасни да бяха, след като Рейчъл й беше казала, че цветята в апартамента ще бъдат аранжирани от специалист.

— Там е добре — отговори й Рейчъл и разсеяно махна с ръка към масичката зад дивана. Тъй като не искаше да се покаже неблагодарна, защото майка й го бе направила с добро чувство, добави с усмивка: — Анри не допуска никого до кухнята и трапезарията. Там не може да се ходи дори за чаша чай. Много е стриктен.

Силви й се усмихна с разбиране, явно й бяха известни изискванията на готвачите, които възприемаха кухнята на клиента, като свое феодално владение. През трапезарията до Рейчъл достигаше шум от кухнята — дрънчене на тенджери и тракане на чинии, както и команди на френски. Той нямаше да й излезе евтино, сигурна бе, но съдейки по онова, което вече бе опитала, всяка хапка си заслужаваше състоянието, което щяха да платят.

Рейчъл проследи майка си как слага вазата върху по-малка маса до библиотеката, а не където й беше посочила и се ядоса. Нямаше значение, че цветята стояха великолепно там, където Силви ги постави, осветени от една насочваща лампа. Майка й имаше усет. Откакто Рейчъл се помнеше, тя й купуваше хубави роклички, които стояха в гардероба, етикетчетата с цените висяха от ръкавите. На рождени дни и на Ханука тя й подаряваше дебели албуми на Реноар, Ван Гог, които тя прелистваше веднъж и повече никога не се докосваше до тях. На семейни празници сервираше ястията в сервиза от лиможки порцелан, макар че дъщеря й винаги преобръщаше чашата си и чупеше крехкия позлатен ръб на чиниите.

— Чаша чай би ми дошла добре — изрече майка й. — През лятото не ми липсва много, но в ден като днешния… — въздъхна, изправи гръб и разтърка тила си. — Дано дъждът да спре, докато дойдат гостите. Иначе някои може да се разколебаят.

— Знам, че един от тях си е търсил поводи да не дойде — прошепна Рейчъл.

— Така ли? Кой? — Силви веднага наостри уши, явно забравила схванатия си гръб. Настани се на дивана и изглеждаше толкова не на място на фона на зелените брезентови калъфи като лилия на поляна с детелина.

Рейчъл се поколеба, после си помисли: По дяволите, защо не?

— Роуз — каза. — Когато се обади да съобщи, че ще дойде, човек би си помислил, че я канят да присъства на публична екзекуция.

Знаеше колко е привързана майка й към Роуз и не беше честно да я представя като човек, който разваля удоволствието на другите. Кой не изпитва съмнения? Като всяка майка, Роуз просто се безпокоеше за сина си. От друга страна, никой не бе заставил Дру да го направи.

Проблемът не беше в момчето, каза си, а в самата Роуз.

Тя загуби съпруг, а сега се бои, че ще загуби и син. След смъртта на баща си, Дру бе изключително внимателен към майка си. Поне веднъж седмично отиваше да я види, често оставаше за вечеря. Стремеше се да прекарва повече време с по-малкия си брат. Но след като Дру и Айрис заживеят заедно, Рейчъл предполагаше, че всичко това щеше да се промени. Тогава нямаше да му остава много време за Роуз и Джейсън.

Поне Роуз да си имаше приятел! Една любовна история би отклонила мислите й от Дру. Брайън й беше споменал, че тя се среща с Ерик Сандстрьом, но Роуз не й бе доверила нищо. Или засега го държеше в тайна, или нямаше много за казване.

Във всеки случай, Рейчъл не можеше да си представи тя да има сериозна връзка с Ерик — малко по-млад от нея, никога не е бил женен, нямаше и деца. Рейчъл го харесваше, а Брайън смяташе, че той е единственият честен глас, останал в радиото. Дори и така да бе, тя се замисли дали не сгреши, като покани Ерик на годежа. Дали това няма още повече да я нервира? Последното, което ми трябва, е да си намери още един повод да ми се разсърди.

— Знам. Тя самата ми каза — Силви се обърна и погледна Рейчъл, която забеляза с тревога и известно учудване, че очите на майка й бяха пълни със сълзи. — Рейчъл, мисля си, знаеш, че не съм човек, който се меси, но не смяташ ли, че тя има право?

Отново усети раздразнение. Защо майка й държеше страната на Роуз? Прииска й се да каже нещо лошо, но в края на краищата само въздъхна.

— И аз бих била по-щастлива, ако бяха изчакали. Но от друга страна, никой не може да каже, че годежът е неочакван и идва изневиделица. Двамата са заедно от деца.

— Може би са били твърде близки — изказа предположение Силви с обичайното си убеждение. — Ако се бяха отделили за известно време, може би щеше да им е от полза.

— Цели четири години бяха в различни колежи — възрази й Рейчъл.

— Нямах предвид само разстоянието. Може би трябваше да се срещат и с други.

Рейчъл се загледа в нея. Майка й не просто желаеше тя да приеме риска, че светът на Айрис би могъл да се срути, тя дори го предвиждаше.

— Двете с Роуз явно сте на едно мнение — отвърна хладно.

Силви поклати глава.

— Въпросът не е в Роуз.

Раздразнението на дъщеря й прерасна в гняв и тя рязко изрече:

— Разбира се, че е! Нямаше да имам нищо против, ако тревогата й беше само за Дру. Ако не го правеше, за да продължава да разчита на него. Не мога да повярвам, че не разбираш, мамо. Все пак, на чия страна си ти?

Възрастната жена трепна, после отвърна:

— Просто предлагам да се опиташ да погледнеш на въпроса през очите на Роуз. Тя обича сина си така, както ти обичаш Айрис.

— Лоялността към собственото ти семейство би трябвало да стои на първо място.

На Силви не убягна сарказмът на Рейчъл. Очите й притъмняха, сякаш под повърхността им бушуваше студена зелена вода.

— Не съм забравила задълженията си — изправи се и тръгна бавно и с голямо достойнство към мястото, където бе застанала Рейчъл.

Дъждът продължаваше да се лее отвън, вятърът яростно блъскаше металната дограма. Това напомни на Рейчъл джунглата на Тиен Сънг, безжалостните тропически мусони, калта до глезените — свят, изпълнен със страх, където небето наистина се продънва.

— Съжалявам, мамо — изрече Рейчъл. — Работя толкова много, че вече почти не издържам. Да, права си — би могло да се окаже огромна грешка. Но какъв избор имаме? Двамата с Брайън й дадохме безкрайна любов и всичко това — направи жест с ръка, който включваше не само техния дом, но и цялото възпитание и образование на Айрис — най-добрите училища, семейни пътувания през почивките, летни лагери, дори най-добрите психиатри, когато нищо друго не помагаше. — А може би и то не е достатъчно. Вероятно Дру би могъл да й даде онова, от което има нужда. Само можем да се надяваме за най-доброто.

Майка й поклати глава и сложи ръка върху рамото й.

— И аз това си мислех, когато се омъжих за баща ти. Моля те, не ме разбирай погрешно — обичах го с цялото си сърце. Но, мила моя, никой не може да ти даде онова, което липсва в самата теб.

— Дори и да бях казала нещо, Айрис нямаше да ме послуша — възрази й Рейчъл. Усещаше ръката на майка си изтъркана и мека като стара дамаска, тя й вдъхна някакво тревожно чувство, което не можеше да определи. — Когато Брайън се опита да поговори с нея, тя се разстрои и така нещата се влошиха. Плака с часове.

— Има и по-лоши неща от сълзите — отвърна Силви.

— Искаме тя да е щастлива. Толкова ли е лошо? — Рейчъл, почти разплакана, се отдръпна и отстъпи назад.

Хладните зелени очи на майка й я изгледаха така, че кожата й настръхна.

— Добрият брак изисква усилия — каза. — Както и двама души, които ще си поделят по равно товара.

Рейчъл си спомни отново първата трудна година с Брайън — колко несигурна беше с него, особено поради чувствата му към Роуз. Не се съмняваше, че ако не беше получил повиквателна, той щеше да се ожени за любимото си момиче. Но отиде във Виетнам и там… е, останалото беше история. Въпреки всичко, на нея често й бе напомняно колко различни са двете не само по произход, но и по светоусещане. Съдбовната им среща, когато тя буквално го изтръгна от смъртта, лудостта на войната във Виетнам — всичко това ги събра. Но в края на краищата, дори общите им спомени, които ги свързаха здраво, защото в тях не участваше никой друг, можеха да се окажат недостатъчни, за да победят врага, по-коварен от онзи, с който се сблъскаха там: невъзможността си да затворят пропастта, зейнала между тях.

Когато Айрис се изнесе, какво щеше да стане с тях? Дали ще успеят да намерят обратния път натам, откъдето започнаха?

— Между другото, къде е Айрис? — поинтересува се майка й. — Обещах й да й помогна за прическата — позасмя се и каза: — Кой знае защо, но тя си мисли, че не съм толкова стара, та да не знам какво е модерно.

Рейчъл вдигна глава и се заслуша. Айрис беше спряла да пее — чуваше се само шумът от тракането на Анри в кухнята. Вероятно беше в стаята си и се обличаше. Рейчъл отново погледна майка си и се усмихна.

— О, мамо — изведнъж осъзна, че Силви наистина беше стара и че един ден няма да я има, за да й мърмори. От тази мисъл ядът й мина. — Много просто, тя ти вярва.

Прииска й се и тя да имаше такава вяра не само в майка си, но в съпруга и дъщеря си, да може да повярва, че всичко щеше да се уреди.

Какво щеше да стане с Роуз? Тук залогът беше по-голям от щастието на децата им. Ако тя не можеше да се примири с положението, Рейчъл щеше да загуби не само дъщеря, можеше да загуби и приятелка.

Мислеше си за това, докато наблюдаваше как майка й върви бавно към съседната стая — много внимателно, като възрастна жена с голямо достойнство, която не би издала колко крехка е вече.

 

 

Гостите започнаха да пристигат в шест и половина. Мейсън Голд, придружен от жена си и двете си дъщери, последвани от много приятели на Айрис и Дру, които се изсипаха шумно от асансьора. После няколко писатели от кръжока, който Брайън организираше през лятото. И Кей — милата Кей, на която разчиташе, дойде с две акушерки от клиниката, Алтея Търнбил и Рут Джейкъбс. Скоро ги последваха и други гости, появяваха се на групички пред вратата, задъхани от удоволствието, че вече са на сушина, от чадърите им се лееше вода, която намокри изтривалката.

След половин час, всички прозорци се замъглиха, а кофичката за лед трябваше да се напълни отново. На никого не правеше впечатление, че е станало доста задушно. Явно всички се забавляваха добре.

Освен Роуз. Тя пристигна рано, но не бързаше да се смеси с гостите. Рейчъл я поглеждаше крадешком, надявайки се и тя да я погледне. Но Роуз не се обръщаше към нея. В момента разговаряше с двете си сестри. Видът им говореше, че предпочитат да бъдат, където и да е, но не и тук. Мари, която беше слаба и с остри черти, напомняше на Рейчъл нервна котка, готова да се хвърли срещу някого. А Клеър се беше свила като дебела врана, страхуваща се някой да не я излапа.

Роуз не приличаше нито на едната, нито на другата. По-висока, по-мургава, с резки черти и предизвикателна, по много малко неща си личеше, че им е сестра — най-вече в израза и в жестовете. Явно, че трите бяха обединени около едно — годежът на Дру не беше повод за празненство.

Рейчъл изведнъж изпита желание да отиде при тях и да ги предизвика: Защо, по дяволите, въобще дойдохте? Ако така се чувствате, да си бяхте останали вкъщи.

Отчаяна, тя се обърна към приятелката си журналистка Сю Гарсия. Тя имаше кралски вид в широкия кафтан и гердан от портокалови цветове. Преди няколко години, Сю беше написала статия за Здравния центъра за жени в Ийст Сайд, в която описваше Рейчъл като „смел пионер в областта на женското здраве“. Макар и малко притеснена от всички хвалби, Рейчъл й позвъни, за да й благодари. След това се срещнаха и се сприятелиха. Наистина Сю изказваше открито мнението си, но поне не се бъркаше в годежа на Айрис.

— Самата аз бих се омъжила за този млад мъж, ако се съгласеше да вземе възрастна жена като мен — тя прехвърли дебелата си прошарена плитка през рамото и се засмя. — Остави всички тези феминистки глупости за това, че жените трябвало да празнуват независимостта си. Ужасно е да си легнеш вечер в студено легло.

Рейчъл си представи как двамата с Брайън спят прегърнати. Усети ледени тръпки по гърба си. Толкова неща приемаше за дадени…

Няколко минути по-късно, докато разговаряше с Голд, тя се замисли какво щеше да стане, ако се бе омъжила за Мейсън? Докато го гледаше сега с оредяла коса и коремче, трудно й бе да повярва, че са били любовници, макар и за една нощ. Мейсън, когото познаваше от отделенията, по-скоро й беше като брат. За щастие той също, изглежда, бе забравил несполучливия опит в „Пиер“, вечерта, когато празнуваха двайсет и първия му рожден ден. Докато го гледаше колко доволен изглежда, прегърнал жена си Шанън, дори изпита лека завист за щастието им и се замисли дали той не знаеше нещо, което не й беше известно.

— Проверих чрез моя приятел в кабинета на кмета — уведоми той Рейчъл. — Никой не си спомня да е получавана петиция, но те познават сестра Алис. Явно, че тя създава неприятности на всички, не само на теб.

— Да се тревожа ли? — попита тя.

Мейсън се намръщи. Забеляза, че очилата му от кост на костенурка, подобаващи на адвокат, бяха леко разцепени.

— Да се тревожиш ли? Може би е твърде силно казано, но на твое място бих бил нащрек. Смутители като нея никога не се отказват.

— Ти най-добре знаеш — жена му го побутна с обич, после се обърна към Рейчъл и се усмихна. — Нали се занимава цял живот с престъпни типове — Шанън — руса, устата, облечена от главата до петите в дрехи на Ив Сен Лоран, изглеждаше съвсем различна от дългокосата хипи булка, която за кратко време се бе прекръстила на Шайен.

Рейчъл си спомни за отминалите дни с известна тъга. Мейсън работеше за някой долар като помощник-адвокат и отказваше да взима пари от родителите си. Шанън бе учителка в „Монтесори“ и отглеждаше двете си момиченца.

Представи си снимката, която Мейсън й бе направил: с брезентова торба през рамо, с дълги коси, разделени на прав път, как се качва на самолета за Виетнам. Тогава Мейсън шеговито я наричаше „младата лекарка Розентал“. Стори й се, че огънят, който гореше в нея, всичките й убеждения за правда се бяха изпарили. Все още имаше клиника, но онова, което едно време й се струваше като славно начинание, сега само й тежеше с непосилния труд, който изискваше.

Може би всичко би й изглеждало по-оправдано, ако можеше да спаси семейството си. Хвърли поглед към дъщеря си, застанала до пианото заедно с група приятелки от училището „Брин Моор“. Всяка от тях беше облечена явно по последна мода — официални черни рокли и груби черни обувки. Сред тях, Айрис беше ефирна като пеперуда във вталената тюркоазна чонгсам, която се закопчаваше с копринени клипсове с форма на жабчета. Видя как им показва семплия пръстен със сапфир, който двамата с Дру бяха избрали; тогава Рейчъл бе изпитала гордост. Каквито и проблеми да имаше, Айрис бе с добро сърце.

Забеляза как тя веднага се премести до Дру, който се отдели от приятелите си, за да я прегърне през кръста. В изгладения си черен панталон и широка бяла риза с навити ръкави, той напомняше на идол от петдесетте години — с тъмни очи, къдрава коса, която падаше над челото му и чаровна усмивка. Двамата си размениха погледи, които я пронизаха като стрела в сърцето — навремето Брайън я гледаше по същия начин.

— Не се обръщай, май ни напада врагът.

Рейчъл се извърна и видя Кей, облечена с нещо като копринена пижама на райета, с чаша вино в ръка. С прошарената си коса тя направи знак към по-младата сестра на Роуз застанала сама с безпомощен вид. Но дори и в калугерските си одежди, Клеър едва ли би могла да се сметне за заплаха.

— Лелята на Дру — осведоми я Рейчъл. — Не се безпокой, не хапе.

Наистина никога не бе харесвала особено Клеър, която се плашеше от собствената си сянка и непрекъснато подхвърляше фрази като „Майката игуменка казва“ и „Татко Донахю мисли“. Въобще не приличаше на Роуз или на агресивната си по-голяма сестра Мари, която, когато животът я повали, не само че се изправи, но и успя да си го върне, на когото трябва.

Кей наблюдаваше Клеър, която нервно си играеше със сребърния кръст на врата й, кръглите й сини очи примигваха на дребното й пухкаво лице.

— Виждала ли съм я по-рано? Изглежда ми позната.

— Съмнявам се — отвърна Рейчъл. — Роуз не е много близка със сестра си. Клеър е в някакъв манастир близо до Олбъни. Защо не отидеш да й се представиш? Изглежда има нужда от компания.

— Добра идея. Бих могла да науча някоя клюка, която би ни била полезна срещу сестра Алиса… — с навирен нос като куче, подушило следа, тя си проправи път през тълпата към Клеър.

Рейчъл се огледа и забеляза Роуз до камината да разговаря с Брайън. По-малкият й син — Джейсън, стоеше на няколко крачки от нея и се чувстваше не на място, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона си. Манди — червенокосата му доведена сестра, се наведе и прошепна нещо на ухото му и то предизвика неохотна усмивка на устните му.

Горкият Джей, Рейчъл знаеше колко му е трудно. Момчето загуби баща си, а майка му толкова беше потънала в скръбта си, че едва ли му обръщаше внимание.

Сега обаче Рейчъл погледна повторно обаятелната жена в другия край на стаята, която се смееше и черните й очи блестяха. С яркожълта рокля, с полюшващи се златни обици, Роуз не изглеждаше скърбяща вдовица. Изведнъж Рейчъл съжали, че бе облякла кремава ленена рокля, почувства се твърде обикновена и безцветна пред другата жена.

Между другото, за какво ли се смееха толкова с Брайън? Без съмнение на някоя стара история. Никога не им омръзваше да си спомнят времето, когато са били деца и са живели в една и съща сграда на Авеню К. От месеци не беше виждала Брайън толкова щастлив. Господи, как само я гледаше… Рейчъл усети как старата ревност я обзема отново, предизвикана от хладното отношение на съпруга й.

Разсея се, когато забеляза как Манди, бърза като професионален картоиграч, се пресегна, грабна чаша с шампанско от подноса на един келнер и я надигна. Рейчъл трепна. Колко ли вино вече бе изпила? След колко ли време ще се оттегли в някой ъгъл и ще заспи? Е, поне нямаше да направи сцена, успокои се — това не беше в стила на Манди, макар че би било добре, ако го направеше. Може би, тогава семейството й щеше да забележи какво означава истински проблем.

Докато наблюдаваше как Роуз се премести, за да говори с Ерик Сандстрьом, който току-що бе пристигнал, Рейчъл се увери, че само си бе въобразила, че между нея и Брайън пак е прехвръкнала искра. В същото време й беше обидно, че Роуз явно я избягваше, сякаш все още бяха съперници за сърцето на Брайън. Нали беше приела приятелски протегнатата й ръка — през годините приятелството им се бе затвърдило, а сега Роуз практически я избягваше.

Кой можеше да забрави, че именно Роуз доведе Айрис в живота им? Ако тогава не беше действала толкова бързо, превеждайки ги през непознатия лабиринт от формуляри и процедури, къде щяха да бъдат сега? Длъжна съм й, по дяволите. И тя го знае.

Внезапно я обхвана нетърпение да се отърве от тези мисли и Рейчъл тръгна да поздрави госпожа Айсли — учителката на дъщеря й от отделенията, с която момичето не прекъсна контактите си. Нещастната жена овдовя предишната година, но за разлика от Роуз с кокалестата си фигура не привличаше мъжките погледи.

Рейчъл кимаше в съгласие с нещо, което госпожа Айсли й говореше, без да я слуша, когато Анри направи знак, че вечерята е готова. Като се огледа, видя приятели и роднини да се смеят и разговарят оживено, после се отправиха към разкошния бюфет, подреден на масата за хранене в трапезарията, и Рейчъл кой знае защо си отдъхна. Може и други сред присъстващите като Роуз да не одобряваха повода за партито, но дори и така да беше, никой не го издаваше.

Всички си сипваха студени фетучини с омари, копър и задушена сьомга, червени чушки и салата с ориз. Отваряха се бутилки с вино. Гостите си пълнеха чиниите и втори път. Всички свободни места бяха запълнени, по-младите бяха насядали на пода с кръстосани крака. Когато най-накрая свършиха с яденето и чиниите бяха събрани, Шон, по-малкият от петте братя на Брайън, се изправи, за да вдигне тост.

— Никога не мислех, че ще доживея големият ми брат да ожени дъщеря си — започна той надълго и нашироко, малко замаян от виното. Едър, с червени бузи и с кестенява брада, приличаше на Брайън само в очите. Неочаквано той намигна и добави: — Но нека щастливата двойка да бъде благословена като Рейчъл и Брайън, които сега могат да изкарат втори меден месец, за който говорят, откакто Картър беше президент.

Рейчъл почувства как се изчервява, когато отправи поглед към съпруга си. Очите им се срещнаха и тя усети, а може би й се стори, някаква хладина. Силви също вдигна своята чаша и изрече:

— Обръщам се към милата си внучка и към теб, мили Дру… Не бих могла да ви пожелая по-голямо щастие от това, което аз преживях тази вечер. Да бъдете благословени.

Роуз в другата част на стаята като че се изчерви, очите й светнаха от спотаено вълнение, но едва когато Рейчъл тръгна към кухнята, за да види какво става с десерта, тя най-после я заговори:

— Би ли ми отделила една минута? Трябва да поговорим.

Рейчъл сви рамене и тръгна напред по коридора, за да останат насаме в кабинета на Брайън. Спомни си друго парти, в една отдавнашна лятна вечер в Лондон, когато двамата с Брайън току-що се бяха оженили. По някакво странно съвпадение те се натъкнаха на Роуз, с която Брайън не се бе виждал още отпреди Виетнам. Получи се неудобно за всички, но Роуз не можа да скрие колко е разстроена от новината, че са се оженили. Дори Рейчъл се изненада от силната й реакция…

Представяше си сцената толкова ясно, сякаш това току-що се бе случило: кръвта, която потече от дланта на Роуз, когато стисна чашата си толкова силно, че я счупи. Също и бездънните й черни очи, тогава Рейчъл бе доволна да почисти и превърже раната й, бе готова да направи каквото и да е, само и само да не гледа тези изпълнени с болка очи.

Да, с годините Роуз малко се промени, но си остана жена, способна на силна страст.

Като затвори вратата на кабинета, на Рейчъл не й убягнаха бледостта около устата на Роуз, а също цветът на кожата на високите й скули. Дори буйната й черна коса като че излъчваше негодувание.

— Нямах намерение да идвам тази вечер — съобщи й Роуз. — За малко щях да се откажа, но Дру настоя. Сбърках.

Рейчъл усети, че тежестта в гърдите я притиска още повече. Съвсем обичайно за Роуз, че избра именно сега да я нападне, когато апартаментът беше пълен с гости.

— Тогава да си беше останала вкъщи — предложи хладно.

— Несъмнено така трябваше да направя — тя я гледаше равнодушно като чужд човек. Но после възкликна: — Рейчъл, за Бога, това е лудост! Айрис има нужда от помощ, а не от празненство, на което всички се правят, че не си спомнят какво се случи на предишното. Знаеш, че не биваше да става. Дълбоко в душата си не може да не си убедена.

Изумена, Рейчъл се отпусна на стола до бюрото на Брайън. Роуз застана до прозореца и се взря замислено в тъмнината. На стената зад нея висеше корицата на „Открадната мълния“, сложена в рамка, представляваща силует, който се появява от изригващ вулкан.

— Какво би предложила да направя — да я затворя в лудница ли? — попита предизвикателно Рейчъл.

Другата жена поклати глава.

— Не искам да кажа, че Айрис е луда. Или дори, че има нещо, което трябва да направим — замълча и прокара пръсти през косата си. — Слушай, нямах възможност да говоря с Брайън. Исках първо да поприказвам с теб. Не виждаш ли? С това парти ти даваш одобрението си за нещо, което поначало е погрешно — после отстъпи малко, вероятно осъзна, че думите й прозвучаха много рязко. — Дру трябва да види нещата по-ясно, без всичките тези фанфари — продължи да разсъждава тя. — Той няма представа с какво се нагърбва.

— Но ти имаш — изведнъж се почувства сигурна, че Роуз нарочно постъпва така, за да провали вечерта й и да унищожи всякаква възможност Рейчъл да блесне пред съпруга си и дъщеря си. Започна да я обзема гняв. — Всичко си премислила. Случайно да ти е хрумвало, че може би не всичко разбираш?

Роуз пое дълбоко дъх.

— Не казвам, че винаги съм сигурна какво е правилно. Но ако го видя, мога да позная кога се заражда беда. Не си правиш никаква услуга, като заравяш главата си в пясъка. Преди един месец Айрис едва не се самоуби. Какво те кара да мислиш, че няма да го повтори?

Рейчъл трепна, сякаш получи шамар. Тогава й хрумна: всичко това не беше само заради Айрис. Нещо по-дълбоко, нещо коварно се разиграваше тук. Стори й се, че в очите на Роуз забелязва искрици от едновремешната неприязън, която тлееше като онази жар в недрата на земята, която може да се разгори след години, дори след десетки години. Дали не бе заради Брайън? Сега, след като бе загубила Макс, дали чувствата й към стария й любим пак не се бяха разгорели? Наистина, двамата с Брайън изглеждаха доста близки тази вечер.

— Правиш го, за да ме засегнеш ли? Това ли е целта ти? — попита Рейчъл. — Защото, честно казано, не се сещам за никаква друга причина да ми напомняш как за малко не загубих дъщеря си.

Роуз се намръщи.

— Защо да искам да те засягам?

— Не знам. Питам те — замълча, после се насили да изрече: — Каза, че си говорила с Брайън. Оплака ли му се и на него? Или двамата само приятелски си поговорихте?

— Рейчъл — въздъхна Роуз. — Нямам намерение да те представя в лоша светлина. Независимо какво си мислиш, това не се дължи на някаква неприязън — тогава направи фаталната грешка, като сведе очи… и Рейчъл разбра. Защото Роуз, като много страстен човек се издаваше, не можеше да скрие, когато лъже.

Нещо става зад гърба ми. Не знам какво е, но, по дяволите, ще открия.

— Така ли? — притисна я тя. — Затова ли пред очите на всички съпругът ми прекара повече време с теб, докато обмисляше това, а не с мен, собствената му жена? — някъде дълбоко в себе си знаеше, че преиграва и изкарва яда си към Брайън върху Роуз. Двамата с него бяха обсъждали годежа на дъщеря си, разбира се, но дали бяха споделили всичко?

— Виж какво, ако двамата с Брайън си имате някакви проблеми… — Роуз махна с ръка и не се доизказа.

Рейчъл усети как нещо сякаш се пречупи в нея, някаква тънка жичка, която поддържаше надеждата, че бракът й щеше да се оправи. Нима тя знае? Дали Брайън й е казал и за нас?

— Как се осмеляваш — изрече. — Идваш тук и правиш какви ли не предположения. И не само за дъщеря ми, а и за брака ми. Кой ти дава това право?

Роуз я погледна в очите, без да й се извинява. И ето го отново този поглед — като че ли мълнии проблясваха в черните дълбини. Първични и яростни.

— Почакай и ще видиш какво ще стане — изрече с тих и напрегнат глас. После сви пълните си устни така, че заприличаха на тънка линийка.

Брайън. Сигурно имаше предвид Брайън. Явно тя все още изпитваше чувства към него. Може би Брайън също отчасти бе виновен, сигурно я е окуражил. Рейчъл усети как страхът изпълва душата й, надига се и образува нещо като вълна. Ако го беше изрекла на глас, би станал по-реален, дори по-опасен.

— Не е заради Айрис — каза. — Нито пък заради сина ти. Всичко е заради самата теб. Нещо те кара да увиснеш на врата му. Загуби Макс… сега чувстваш, че губиш и Дру. Трябва да го преживееш, Роуз, съпругът ти е мъртъв и нищо не може да го върне.

Веднага съжали за думите си. Преди миг се чувстваше силна и усещаше, че има цел, а сега бе сломена — краката й трепереха, сякаш всеки момент щеше да припадне. Боже мой, какво направих! — изстена наум.

Очевидно нещо ужасно. С насълзени очи Роуз отблъсна протегнатата ръка. Обаче ако думите на Рейчъл биха могли да се сравнят с пръчки, тези, които Роуз й отправи, удряха като камъни. С треперещ глас тя изсъска:

— Надявам се, никога да не разбереш какво е да загубиш мъж, когото обичаш. Като мен. Случи ми се два пъти. Макс е мъртъв, вярно е, но загубих Брайън, защото ти ми го отне.