Метаданни
Данни
- Серия
- Градината на лъжите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Thorns of Truth, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Икономова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 29гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa(2011)
- Разпознаване и корекция
- Lenitoo(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Айлин Гоудж. Бодлите на истината
ИК „Бард“, София, 1999
История
- —Добавяне
Глава 3
Силви стоеше на пътеката, която се виеше сред лехите й с рози. Те бяха натежали от цветове. Според градските стандарти, градината й не беше малка — горе-долу колкото едностаен апартамент на Тремънт Авеню, където бе израсла.
Под сянката, която образуваха увивните растения, листата на папратите, поставени в месингови сандъчета, изглеждаха още по-тъмнозелени и стигаха чак до извитата облегалка на любимата й пейка от ковано желязо, купена преди години на антикварна разпродажба в Райнбек. Тогава вниманието й привлече една необикновена подробност — на облегалката имаше две херувимчета със сладки личица. Разтворените им крила представляваха страничните облегалки на пейката. Тогава тя веднага се влюби в нея. Сега две ангелчета носеха успокоение в дома й.
Дом. Странно, за нея той по-скоро беше градината, а не самата къща, защото се чувстваше най-свободна сред розите, божурите и лилиите. Тук, сред всички дървета, растения и цветя, които през сезоните се увиваха и образуваха един прекрасен гоблен, тя като че ли мислеше по-ясно.
Беше средата на юли и почти всичко се нуждаеше от подрязване. Английският бръшлян падаше буйно по тухлената стена и като че щеше да рухне от тежестта си. Зеленината му беше изпъстрена тук-там с ярки цветни петна на лилавия клематис, на грамофончетата, както и на няколко вида пълзящи рози. Невените, виолетките, трицветните теменуги и самакитките, които растяха около издигнатия каменен вътрешен двор и стъпалата, водещи към пътеката, привличаха окото с разнообразието си от цветове. Пчелите чертаеха невидими пътеки около храстите, пълзящите растения и отрупаните с нежни розови цветове рози.
Как ухаеха само! Когато вдъхна смесения аромат, Силви установи, че по-силно усеща как благоуханията на живота се процеждат през нея и някак си я пречистват. Спомни си една случка — тяхна съседка беше отбелязала безчувствено колко пъти най-хубавата рокля на Силви била отпускана, но го изрече достатъчно силно, за да я чуе и тя.
— Ами да — беше казала майка й, усмихвайки се. — Колко бързо расте моята Силви, нали? Радвам се, че имам такава висока и здрава дъщеря.
Силви се усмихна при този спомен. Макар че едва се прехранваха, тя се почувства неописуемо богата. Защото двете с майка й знаеха онова, което приятелите и съседите им — жени с кисели физиономии, вечно недоволни, не можеха да преценят — че богатството не е просто нещо, което може да се купи и продаде, а всеки, който има смелост и въображение, може да се пресегне и да го достигне. Златото на залеза, дивите цветя, които с главичките си проправят място сред бурените на поляната, изглеждат точно като пръснати скъпоценни камъни. Безценните шедьоври, които се показват в музеите — като онзи, в който работеше майка й, бяха напълно достъпни за всички.
Сега, с ръце сковани от артрит, с набраздено от бръчки лице, Силви осъзна смаяна, че майка й почина петнайсет години по-млада от нея. Ако майка й можеше да я види сега, нямаше да я познае. Зачуди се колко бе странно всичко. Все повече й се струваше, че животът е поредица от странни събития, всички навързани по още неоткрит небесен план. Едно от тези странни неща беше, че двете й дъщери станаха много добри приятелки. А сега, синът на Роуз се бе сгодил за дъщерята на Рейчъл…
Предишната седмица Рейчъл й телефонира, за да й каже новината. Беше по-скоро спокойна, отколкото щастлива. Дру беше толкова добър с Айрис, изтъкна тя, той щял да се грижи за нея, щял да направи така, че нищо да не й се случи. Като че ли това беше причина хората да се женят! В същото време, Силви долови тревога в гласа на дъщеря си. Тя знаеше колко лесно може да се излъже човек и да си въобрази, че брак, основан върху вина и страх, е по-добре от нищо.
Силви поиска да й възрази, че това е погрешно. Но не посмя. Не направи ли вече достатъчно? Обърка живота на две невинни деца — на Роуз и на Рейчъл. Ако не беше нейната самонадеяност да смята, че може да промени съдбата, нищо нямаше да се случи. Рейчъл нямаше да загуби съня си заради обърканата си очарователна дъщеря. Роуз пък нямаше да се тревожи за сина си, който се чувстваше отговорен за всеки.
Роуз. Силви не беше разговаряла с нея от вечерта на партито, но предполагаше, че колкото и да бе привързана към Айрис, сигурно не е на себе си. При дадените обстоятелства коя майка би била?
Силви не би могла да предложи съвет. Дори сутринта, след като се бе мятала в леглото цяла нощ, за малко не го ли направи? Всъщност тъкмо бе започнала да набира номера на Рейчъл, когато разумът й надделя. Все пак, какво би могла да направи Рейчъл? Или пък Роуз? Дру и Айрис бяха достатъчно големи, за да знаят какво искат, ако не и какво чувстват. Или Бог ще ги преведе на правия път, или сами ще го намерят. В края на краищата, намесата само щеше да усложни нещата.
Като видя какъв хубав слънчев ден предстои, Силви реши да подкастри розите.
Наближаваше три следобед, когато излезе навън. Как летеше времето? Бави се на закуска — трудно й беше да се храни, когато нямаше никакъв апетит, после уж легна да подремне, а се оказа, че е спала дълго. Миларгос дойде до леглото й с подноса за обяд и я гледаше така, сякаш кой знае какво щеше да й се случи, ако не хапнеше поне една-две лъжици от хубавата супа, която й бе сготвила.
Бедната Миларгос! Преди идваше по три пъти седмично, но Никос я накара да се пренесе, за да има винаги човек при Силви, докато той е на работа. На Силви това не й харесваше. Грижите на икономката нарушаваха независимостта й, личния й живот, но най-вече беше против, защото те го смятаха за необходимо.
Последното, което можеше да направи, бе да продължава да пълни къщата с уханието на току-що откъснати букети рози.
Когато се наведе, за да отреже един розовозлатист цвят, Силви си помисли колко по-лесно е да вземеш решение, отколкото да го спазиш. Също като нейното — когато тя настоя двамата — Никос и доктор Чоудри, да скрият от семейството й колко е болна. Заяви им, че в момента Роуз и Рейчъл имат достатъчно грижи, за да поемат и още. Но в два часа през нощта, когато гърдите й изгаряха, а сърцето й биеше като мотор на кола, затънала в кал, понякога дори любящите ръце на Никос и успокоителните думи, които й шепнеше, не бяха достатъчни. В такива часове отчаяно копнееше да сграбчи онова, което й се изплъзваше, и да се хване здраво за любимите си Никос, Роуз, Рейчъл и внуците.
Чу, че се звъни.
Миларгос щеше да отвори, помисли си. Най-вероятно някой търсеше Никос.
Тя продължи да се занимава с градината си — завърза един ластар, отстрани японски бръмбар от едно листо, което бе надупчил като фина дантела. Слънцето огряваше раменете и ръцете й като прекрасен топъл шал, разтопяващ леда, който вече доста често се настаняваше в пръстите на ръцете и краката й.
Силви се замисли, че от известно време работата й липсваше. Липсваха й вълнението и предизвикателството да се замисля над някоя разкошна тъкан и образци за тапети в сградата „Д и Д“ на Трето Авеню, да наддава на търгове, да чува радостните викове при вида на красиво и уютно обзаведени стаи. Обаче, бе открила голямата радост от това просто да живее, или да прекарва времето си, като съзерцава как се извиват листенцата на роза.
Никос, усмихна се тя на себе си, какво би правил, ако се пенсионираше — за него животът беше работа. Ако имаше нещо хубаво в това нейно съществувание покрай цветята, тя сега го виждаше — иглики, кученца, ружи, които протягат клони, сякаш да докоснат следобедното слънце, и калинката, тръгнала по зелен лист с червени ръбове като картичка за Свети Валентин…
— Силвия?
Стресната, тя се изправи и се огледа наоколо. Заслепена от ярката слънчева светлина, отначало не видя нищо. Когато очите й свикнаха, забеляза Роуз да се приближава към нея.
Силви усети някакво предчувствие, последвано както винаги ставаше с Роуз — от известно съжаление — като знаеше, че колкото и да се опитваше, никога нямаше да бъде майката, каквато дъщеря й желаеше или заслужаваше.
Роуз имаше вид като че бе вървяла пеша чак дотук — лицето й беше зачервено, черната й коса бе разрошена, а бялата панделка изпъкваше като перо на шапка. Но днес беше вторник, спомни си Силви и Роуз явно бе облечена като за работа в стилен костюм и разумно високи токове. Какво правеше тук дъщеря й в работен ден?
— За Бога, изплаши ме! — каза Силви. — Чух звънеца, но нямах представа… — размаха шеговито пръст. — Трябваше да се обадиш и да ме предупредиш, за да се облека по-хубаво — огледа избелялата престилка, която бе сложила.
Все пак, ден, в който се отбиваше някоя от дъщерите й или някой от внуците й, бе смятан за добър, независимо колко лошо бе облечена или как се чувстваше. Нямаше да позволи нищо да развали тази прекрасна изненада. Ще помоли Миларгос да изнесе кана с чай в градината, където двете с Роуз можеха да поседят. Дори ако не се лъжеше, някъде наоколо имаше лимонов джоджен… Да, точно там, под маковете.
— Няма да стоя дълго — възрази Роуз, когато тя се наведе, за да откъсне лимонов джоджен. — Има нещо, което бих искала да обсъдя с теб. Имаш ли няколко минути?
Да обсъди? Толкова делово? Силви й се усмихна окуражително.
— Не знам. Нали виждаш колко съм заета. Толкова, че почти не мога да виждам както трябва — с весел смях тя се качи на каменната площадка. Но от усилието се замая, сякаш беше тичала и изведнъж й се стори много топло. Направи жест към отворените френски прозорци и каза: — Ела, мила, нека да влезем вътре, там е хладно… и мога да вдигна краката си нависоко.
Когато целуна дъщеря си по бузата, на Силви й стана приятно, защото видя, че Роуз е с рубинените обици, които едно време бяха нейни. Бяха стари и ценни. Стана така, че първата обица й бе подарила, когато Роуз беше малка, а втората — години по-късно…
Върна се в миналото и отново я видя застанала пред училището — момиченце с матова кожа и къдрава черна коса… със сериозни очи като на голям човек. След раждането, Силви за пръв път виждаше дъщеря си. Спомняше си какъв срам изпитваше… също и копнеж. Жадуваше да прегърне малката си дъщеря. Да й даде нещо от себе си.
Свали обицата от ухото си и я сложи в ръката на учуденото дете. Това беше грешка, разбира се. Веднага го осъзна. Какво ли си е помислило изуменото момиче? Как би могло да си представи, че непознатата жена, постъпила толкова налудничаво, е майка му?
Все пак, тази единствена обица се оказа компасът, който години по-късно доведе Роуз при нея, на това същото място.
Дали дъщеря й някога е съжалявала, че я е издирила, след като е открила истината?
С годините, приятелството им пусна корени като розите в градината — бавно и не без тръни. Но те никога не говореха за тайните, които бяха разкрити онзи студен следобед.
Сега, докато гледаше как слънцето осветява рубинените обици на ушите на дъщеря й, на Силви й хрумна, че Роуз сигурно ги бе сложила по някакъв повод. Може би имаше връзка с идването й тук този ден.
Силви потръпна, ръцете й пак бяха ледени.
В къщата бе по-хладно от обикновено. Силви я поведе през огряната от слънцето стая с плетените столове с възглавнички от пъстра басма и безбройните саксии с цветя, после по коридора и оттам влязоха във всекидневната точно до хола.
Като се отпусна върху дивана, тя се почувства, сякаш някой я бе прегърнал. В тази стая, почти непроменена повече от половин век — откакто дойде като млада булка, можеше да повярва, че най-хубавите неща в живота са най-дълговечни. Уморените й очи се спряха върху бюрото й в стил кралица Ан, което блестеше на приглушената слънчева светлина, после върху ярките тонове на берберския килим пред камината, върху железните подпори за дърва в огнището. Дори цветята, аранжирани в китайската ваза върху мраморната полица на камината — лилии и гладиоли, изглеждаха като част от прекрасна вечност.
Роуз се наведе напред във фотьойла под две графики, сложени в рамки, и изрече с нервен смях:
— Извинявай, че идвам така. Сигурно вече си предположила защо съм тук — усмивката изчезна от лицето й. — Сигурна съм, че Рейчъл ти е казала.
— За годежа ли? Да — майка й въздъхна. Мили Боже, дай ми сила да й помогна…
Роуз се беше смръщила. В същото време, Силви си помисли колко по-хубава е станала в средната си възраст. С годините лицето й беше придобило мекота, която преди му липсваше. Дори тъгата след смъртта на Макс не намаляваше хубостта й. Не можеше да откъсне поглед от Роуз, макар че понякога й беше трудно да я погледне в очите.
— В такъв случай сигурно знаеш за тържеството, което ще организира — очите на дъщеря й гневно проблеснаха. — Като че ли има какво да се празнува на този нелеп годеж!
— Да се празнува ли? Аз не вярвам, че Рейчъл гледа на нещата по този начин — не спомена, че Рейчъл я бе помолила да й помогне да организира тържеството, за което вече бе определила дата — оставаха малко повече от три седмици. — Тя иска Айрис да е щастлива, това е всичко.
Не биваше да го казва, веднага го осъзна.
— Тя винаги го е желаела, нали? — хладно отвърна Роуз. — Магическа пръчица, която да оправи дъщеря й. Честно казано, бих се изненадала, ако Рейчъл храни някакви илюзии, че за сина ми това е най-доброто.
Силви се почувства засегната и се опита да защити другата си дъщеря.
— Знам колко е привързана към Дру и не би искала той да пострада. Все пак — изтъкна предпазливо — то не зависи от нея. Нито пък от теб.
— Ако зависеше, повярвай ми, бих казала доста неща — отвърна й веднага Роуз с пламнало лице.
Майка й трепна от съчувствие.
— Мила моя, не те обвинявам. Аз също имах някои съмнения.
Роуз затвори очи.
— Права си в едно — Дру не се интересува от моето мнение. Обаче Айрис… Има един човек, когото тя слуша. Това си ти. Двете винаги сте били много близки. Тя ти вярва. Ти би могла да й кажеш, че това е лудост. Голяма грешка.
Силви се облегна назад, изненадана от молбата й. Не, не беше молба. Беше настояване, каквото никога не би могла да изпълни. А как би могла да го обясни на Роуз, така че да я разбере? Не че не се интересуваше… напротив, твърде много се тревожеше и затова реши, че е по-добре да стои настрани.
— Ако това, което казваш, е вярно — отвърна тя тихо, — в такъв случай Айрис трябва сама да го разбере.
— Кога? След като разруши живота на Дру ли? — Роуз си пое дъх. — Виж какво, не искам да ме сметнеш за безсърдечна. Аз също обичам Айрис. Но не разбираш ли? Този брак ще бъде истинска катастрофа и за двамата. Айрис има нужда от нещо повече, отколкото може да й даде Дру. Много повече. И ти го знаеш.
Силви се напрегна.
— Каквито и да са страховете ни, не виждаш ли колко безплодни биха били опитите ни да ги предпазим? Дру и Айрис само ще ни намразят и ще се отдръпнат от нас. После, ако и когато наистина имат нужда от нас, просто няма да поискат помощта ни — искаше дъщеря й да разбере как тя гледа на нещата, но й се стори, че бе нагазила в голямото студено море на неприязънта на Роуз. Неубедително добави: — Трябва да се молим с времето нещата да се оправят.
— С други думи, Дру може да потъне или да плува, но без твоя помощ — Роуз я гледаше напрегнато и равнодушно.
— Не мога да му помогна. Има известна разлика, не разбираш ли?
— Може би разликата се състои в това, че аз те моля, а не Рейчъл.
Като че температурата в стаята рязко падна. Силви трепереше.
— Мила моя, не е възможно да вярваш в това — смаяна, тя просто се взираше в Роуз, неспособна да изрече и дума от онова, което наистина мислеше.
Изоставих я заради другото бебе — Рейчъл. Години по-късно, когато помолих Роуз да не издава тайната ми, тогава не се ли грижех пак за Рейчъл? Права е. Винаги всичко заради Рейчъл.
Кой не би се изпълнил с неприязън тогава? Сега Силви виждаше нещата през очите на дъщеря си — Рейчъл расте в красивата къща, посещава частни училища, докато Роуз живее в претъпкан апартамент в Бруклин и се налага да моли за някакво внимание, ужасната жена, която е вярвала, че е нейна баба.
Сега имаше друг, когото Силви трябваше да закриля — Айрис. Колкото и несправедливо да беше за Роуз и за синовете й, истината бе, че Айрис просто не бе в състояние да понесе удара, когато научи, че любимата й баба, на която тя вярваше, е излъгала всички. Докато не се възстанови така, че да може да се справя сама, трябваше да бъде пазена и обграждана с любов също като розов храст през пролетта.
Не всички бяха като Роуз, която от жестоките удари на съдбата беше станала по-силна. Въпреки всичко победи. Ако тя знаеше само, колко се гордее майка й с нея и какво смирение изпитва пред нея!
Но не. Точно в този миг Роуз я гледаше осъдително.
— Какво значение има дали аз вярвам? Или какво желая — Роуз се наведе напред. Беше стиснала страничните облегалки на стола така, че кокалчетата й бяха побелели. — През всичките тези години ти не си се интересувала от мен. Нито веднъж не си се замислила как се чувствам, когато ме представяш за своя приятелка. В края на краищата, аз съм нищо за теб, не е ли така? Не съм твоя дъщеря като Рейчъл.
Болката в гърдите на Силви се усили, но тя не посмя да притисне сърцето си с ръка. Мила Роуз, само ако знаеше…
Писмата. Десетки писма, трупани през годините, но никога неизпратени. Там бяха записани всички мисли и чувства, които искаше да сподели с дъщеря си, с нейната Роуз, които не би могла да изрече на глас. Всяка сълза, която бе проляла насаме, всеки празник, който би празнувала като всяка горда майка — получаването на дипломата от юридическия факултет, сватбата й, раждането на синовете й. В писмата тя обясняваше защо бе необходимо дори сега да пази тайната. Особено сега. Защото, нали с всяка изминала година залогът се вдигаше? Резултатът беше грешка, която се бе самозародила много години преди това, обратният път към прошката вече бе покрит с тръни.
Писмата се намираха в заключено чекмедже на бюрото й, от което само Силви имаше ключ. Понякога си мислеше да ги унищожи, да ги изгори в камината. Но нещо винаги я бе спирало. Вероятно, защото писмата бяха единственото, което щеше да остави на Роуз.
Нямаше снимки в рамки на полицата над камината на Роуз и синовете й, както на Рейчъл и Айрис. Също и никакви фотографии в албума, освен групови, на които бяха двете семейства. Купчината писма беше единствената история, която я свързваше с Роуз. Но това нямаше да е единственото, което щеше да й завещае…
В заключеното чекмедже на бюрото заедно с писмата имаше копие от завещанието на Силви. След смъртта й, когато Роуз научи какво й е оставила, може би тогава ще разбере какво е означавала за майка си.
Сега Силви почти нищо не можеше да направи. Със свито от вълнение гърло изрече:
— Всеки ден през последните петдесет години съм желала да намеря начин да поправя стореното.
— Не е твърде късно да поправиш друго — подкани я яростно Роуз. — Би могла поне да опиташ.
Тя тъжно поклати глава.
Дъщеря й се взря в нея продължително и напрегнато. В този момент Силви осъзна какво си бе спестила през всичките тези години — голямата болка, скрита в тъмните очи на дъщеря й, която едва сега забеляза. Дълбочината на болката просто я обезоръжи и я остави бездиханна. Осъзна, че отношенията й с Роуз — размяната на топли думи, картичките и телефонните разговори, ваканциите, през които седяха една срещу друга на маса, бяха изградени върху плаващи пясъци. Не бяха достатъчно, за да предпази нито едната, нито другата от жестокия вятър на нейната страхливост и на дълбоко вкоренената неприязън на дъщеря й.
Най-накрая Роуз се изправи. Сега изглеждаше по-скоро уморена, отколкото гневна, стоеше с приведени рамене. Въпреки това Силви почувства, че трябва да бъде внимателна.
— Не претендирам, че съм ти била кой знае каква майка — изрече тихо. — Бих искала само… — наложи се да преглътне, преди да продължи: — Вече няма значение какво искам. Имаш право да ми се сърдиш. Заслужаваше по-добра съдба. Но грешиш по отношение на Рейчъл. Ако тя се бе обърнала с молба да се намеся, бих й казала същото.
Роуз я изгледа за миг, после студено изрече:
— В такъв случай съжалявам, че дойдох — тръгна към вратата, спря на прага и се обърна, за да огледа стаята, сякаш да я запамети или като че я виждаше за пръв път. — Повече няма да идвам. Омръзна ми да се преструвам. И за какво? Така че можеш да се чувстваш благородна, без да поемаш риска, че някой би могъл да научи истината.
После си тръгна, а възрастната жена остана втренчена в празния огрян от слънцето правоъгълник на вратата, в който прашинки се въртяха като дребни насекоми. Затвори очи и си помисли: „Мили Боже, как се стигна дотук?“ Понеже постъпваше така, както смяташе за правилно, успя само да влоши положението.
Силви си спомни решителния, мил глас на майка си как я убеждаваше: Не е толкова късно. Тя все пак е твоя дъщеря и има нужда от теб. Не я изоставяй втори път.
Чуваше биенето на сърцето си, всеки негов удар беше като тежкото тиктакане на големия часовник отвън в коридора. Когато умре, щеше да има само един човек на земята, в чиито вени щеше да тече нейната кръв и в когото бе записана историята на семейството й — Роуз.
Седя, без да помръдне минути, които се проточиха в часове, докато най-накрая излезе от транса си. Когато сенките се удължиха, тя се пресегне и запали лампата. Заслуша се в пърхането на лястовичките, които си бяха свили гнездо дълбоко в комина. Сълзите й се бяха свършили. Беше й останало единствено съжаление, твърдо като камък.
Твърде късно, каза си. Отдавна бе минало времето открито да признае дъщеря си.
Вярно ли е? Или така ти е по-лесно? — настоятелно продължи гласът на майка й, влудяващо също като пърхането на лястовичките, чиито малки, когато им дойдеше времето да напуснат гнездото, нямаше да бъдат достатъчно силни, за да излетят, и най-вероятно щяха да умрат при това усилие.
Когато Никос се прибра вкъщи, Силви беше събрала сили да прибере градинарските инструменти и да нагласи отрязаните рози в най-красивата ваза от уотърфордски кристал. Тъкмо я поставяше върху лакиран китайски скрин в коридора, когато той влезе.
— Обеща на доктор Чоудри, че няма да ставаш, погледни се — смъмри я нежно и хвана китката й с едрата си мазолеста ръка. — Била си на слънце, под ноктите ти има кал.
— Като говорим за това, всъщност откъде е дошла калта? — тя шеговито се смръщи при вида на калните му ботуши. — Ти трябва да надзираваш строежа, а не сам да строиш.
Тя знаеше, че Никос просто не се стърпява да покаже на всеки дърводелец, оксиженист, каменар и електричар, имали нещастието да се окажат на пътя му, че има и по-добър начин да се свърши онова, което правеха. Неговият начин. Нямаше значение, че „Антерос Констръкшън“ бе получила печалба над дванайсет милиона предишната година и че техният изпълнителен директор би трябвало да се радва на заслужена пенсия. Един негов служител се бе пошегувал, че преди да умре, Никос сам ще си изкопае гроба.
Дните, когато Никос влизаше през задната врата, отдавна бяха минали. Силви си спомняше красивия млад имигрант, подобен на древен гръцки бог, който един ден се появи, за да се кандидатира за мястото на общ работник. Тя го нае веднага — как можеше да не го направи? Вероятно тогава започна да се влюбва в него. Знаеше само, че дори предаността към съпруга й Джералд не би могла да я удържи да не легне с Никос. Вярно е, че се мразеше за това, но нямаше сили да се бори с неизбежността на връзката им, също като варел, пуснат в Ниагарския водопад. Наистина ли бе изненадана, че в един от тези откраднати часове Роуз бе зачената в малката приземна стая на Никос?
— … после възникна проблем с главния водопровод в приземието — Силви се опитваше да се съсредоточи върху онова, което той й разказваше. — Най-накрая успях да го поправя, след като уволних главния водопроводчик — ухили се и белите му зъби блеснаха на набръчканото му лице.
Той я привлече в обятията си и я целуна. Тя усети топлина да се разлива по тялото й, успокои я, но също така й припомни, че дори на тази възраст не можеше да не се поддаде на чара му.
— Гладен ли си? — попита го тихо.
— Като вълк — притисна глава към врата й, от което кожата й леко настръхна и бузите й се изчервиха.
— Миларгос остави нещо в пещта — каза му тя, като го отблъсна със смях. — Нямам представа какво. Не е ли ужасно? Винаги съм била толкова организирана, винаги съм преглеждала седмичното меню с нея, но напоследък… Никос, прав си, трябва да поседна.
— Тогава нека аз да сложа масата — от тона му стана ясно, че това не беше само предложение. — Ти седни и ми разкажи как мина денят ти.
Приближи ръката й към устните си и топлината им подейства като балсам на измръзналите й пръсти.
— Денят ми ли? Ами Роуз се отби следобед…
— Силви, ти трепериш! — разтревожено изрече Никос.
— Добре съм — беше дълъг ден, това е всичко — хвана го за ръката и като се облегна на него, тръгнаха към кухнята.
Един спомен изникна в съзнанието й — онзи ужасен ден, когато Джералд я изненада как се качва по стъпалата на мазето зачервена и освежена — след прегръдките на любимия. Съпругът й е знаел, Джералд трябва да е знаел, но беше твърде голям джентълмен, за да се кара с нея. Затова уволни Никос. Тогава Силви не подозираше, че е бременна вече повече от месец.
Никос, който не знаеше, че тя очаква дете, й направи услуга, като остана настрани. Дори години по-късно, когато научи за Роуз, той уважи желанието на Силви да не разкрива истината пред дъщеря им. Едва когато Джералд умря, Никос отново се върна в живота й… и в леглото й.
И как го възнагради тя за търпението му? Като му отказа единственото, което той желаеше — едничкото му дете. Силви знаеше, че тъкмо от любов към нея, той не обяви публично Роуз за своя дъщеря.
Мили мой, ти заслужаваш толкова много — помисли си сега.
В голямата старомодна кухня Силви се отпусна на един стол. Спомни си, как след смъртта на Джералд й се стори разумно да преустрои стаята — да махне шкафчетата от трийсетте години и емайлираната мивка и на мястото на оригиналните черни и бели шахматно разположени теракотени плочи да сложи нещо по-модерно. Обаче се отказа и сега беше доволна, че всичко остана както си беше. Защото бе по-уютно.
Никос стоеше до печката, сипваше нещо в купички и си припомняше:
— Последния път приготвих вечеря, когато Рейчъл и Брайън дойдоха на рождения ти ден.
— Може би затова не са идвали оттогава.
Той се изсмя и Силви усети как настроението й се подобрява.
Тя го наблюдаваше как отваря и затваря шкафчета и чекмеджета. В последната минута той се сети даже да сложи свещи.
— Сега — каза, когато най-после се настани срещу нея — ще ми кажеш ли какво се е случило?
— По-късно — предложи тя. — Нека изпитаме удоволствие от прекрасната супа. Кой би предположил — филипинка, която готви прекрасно.
На светлината на свещите възрастният мъж изглеждаше солиден като самата кухня и Силви тайно изпита благодарност, че тя, а не Никос ще си отиде първа. Не би могла да си представи живота без него. Нямаше никакво значение, че така и не се ожениха. Причините за отказа й, които изглеждаха съвършено основателни, когато й направи предложение преди много години, нямаха такова значение сега. Никакви сватбени обещания не биха означавали за нея толкова, колкото нежността, която получаваше от мъжа, седнал срещу нея на масата.
Когато приключиха с вечерята, Никос се пресегна през масата, хвана ръката й и отново я подкани:
— Хайде. Кажи какво те натъжи толкова.
— О, Никос… — издърпа ръката си и я сложи върху очите си, закривайки ги от светлината на свещите, която изведнъж й се стори много ярка. — Много разстроих Роуз. Не можеш да си представиш! Смятах, че вече не се сърди за миналото, но съм грешала. За нея като че ли е било вчера. Никога няма да ми прости.
Силви изхлипа. Тогава столът му изскърца, той заобиколи масата, за да я успокои.
— Какво искаше? — попита той.
— Според нея, аз съм единствената, която може да убеди Айрис да се откаже от годежа. Като че ли бих могла. Да не би някой да може.
— Затова си й отказала — под меката памучна материя на ризата му усети как мускулите му се стегнаха.
— Нямах избор! — извика тя.
— Нищо чудно, че се е разсърдила.
— Това не е всичко. Обвини ме, че взимам страна.
Никос се поколеба, преди да я попита:
— Няма ли право?
Думите му като че избликнаха от някаква пещера в планината, на която се бе облегнала. Силви рязко се отдръпна и вдигна очи към него.
— Не. Разбира се, че не. Не взимам ничия страна.
Той я изгледа мрачно, трепкащата светлина на свещите дълбаеше бразди върху обветреното му лице. Когато заговори, тонът му беше нежен, но твърд:
— Сложи ръка на сърцето си и кажи, би ли могла да обвиниш Роуз, че се чувства така?
Тя стана и започна да трупа чиниите, да събира приборите. Една вилица падна на пода и тя я загледа така, сякаш таванът бе пропаднал.
— Не — въздъхна най-после. — Не я обвинявам. Има причини да се съмнява в предаността ми.
— В такъв случай трябва да й го кажеш.
Силви се обърна и изгледа Никос, застанал в средата на кухнята с ръце, скръстени на гърдите, а пълните му устни — същите като на Роуз — бяха стиснати здраво.
— Какво казваш? — попита тя със страх.
— Че Роуз заслужава толкова, колкото си дала на Рейчъл.
Силви усети как нещо в нея се пречупи.
— Лесно е да се каже! Рейчъл не е твоя дъщеря.
— Но не е и твоя — Никос пристъпи напред и я хвана нежно за раменете. — Не го казвам, за да те засегна, Силви, а защото те обичам. Виждам каква болка ти причинява всичко това, почти същата изпитва и Роуз. Защо заради спокойствието на Рейчъл да има толкова страдания?
— Не е само заради нея — възрази му тя и една сълза се отрони по бузата й. — Също и за Айрис. Представяш ли си какво би могло да й се случи, ако открие истината? Че не съм по-добра от майката, която я изостави? — избърса сълзите от очите си. — Да, искам да се изкача на някой планински връх и оттам да извикам, че Роуз е моя дъщеря! Но не разбираш ли? Не мога. Не мога да поема този риск.
Как да накара Никос да разбере? Тайна, пазена толкова дълго, е като ръждясал катинар, какъвто не можеш да отключиш, независимо колко силно го удряш. Мили Боже, той да не мисли, че тя не е искала да признае открито, че Роуз е тяхна дъщеря? Че през всичките тези години не е копняла нещата да бъдат другояче?
Силви се облегна на плота и изведнъж на лицето на Никос се изписа тревога. Леко, сякаш от много далеч го чу да въздиша.
— Уморена си. Хайде да те сложа да спиш. Сутринта ще поговорим.
— Наистина съм уморена — призна тя.
Остави се да я изведе от кухнята, да минат през затъмнената трапезария, после нагоре по мраморните стъпала към леглото, което изведнъж й се стори като единственото място на света, където щеше да се почувства сигурна.
Нямаше да мисли за годежа и как, когато дойде нейният ред да вдигне тост за щастливата двойка, щеше да изрече още една лъжа — която този път може би щеше да сложи край на надеждите да получи прошката на Роуз.