Айлин Гоудж
Бодлите на истината (3)

Глава 2

На следващата сутрин, малко след девет, докато Роуз чистеше клетката на господин Чипс, телефонът иззвъня. Сивото папагалче седеше с вирната глава и както бе кацнало на облегалката на кухненския стол, проследи как тя пусна табличката, която миеше, и се пресегна за телефонната слушалка. Роуз забеляза, че ръката й, от която капеше сапунена вода, трепери: Дано да не е този, който мисля. Дано да е някой, когото не познавам. Някой идиот, който предлага абонамент за списание или прави някакво изследване…

— Здравей, мамо. Как се прибра снощи?

Дру. Част от напрежението я напусна, но същевременно изпита и известно съжаление. Колко глупаво от нейна страна, упрекна се, да си помисли, че Ерик ще се обади. Дори да се интересуваше от нея, което не бе така, след тази ужасна сцена миналата вечер, защо би поискал да се забърква с нея? Може вече да няма съпруг, но за добро или за зло, винаги щеше да си остане майка.

Майчинският й инстинкт сега я накара да настръхне. Усети, че Дру не й се обаждаше, за да й съобщи, че е скъсал с Айрис.

— Ами… цяла — увери го тя. — А ти?

— Когато се прибрах, позвъних, за да ти кажа, че всичко е наред. Но те нямаше.

С глас фалшив като копринените цветя върху перваза на прозореца над нея — африкански теменужки, подарени й от Рейчъл след смъртта на Макс, когато всички цветя в къщата изсъхнаха, защото не бяха поливани, Роуз започна да обяснява:

— Взехме такси с приятеля на Брайън — Ерик Сандстрьом, нали го помпиш, седеше на нашата маса? По пътя за вкъщи се отбихме да пием кафе.

— Той опита ли се да те свали? — поиска да узнае Дру.

Тя нервно се изсмя:

— Та ние почти не се познаваме!

— Е, само попитах. Не ми ли е позволено да се безпокоя за теб?

— Ако някой трябва да се безпокои, това съм аз — стисна очи и попита: — Дру, какво стана снощи?

Той въздъхна и майка му си го представи как несъзнателно се почесва зад ухото точно както Макс правеше.

— Грешката е моя — призна той. — Казах нещо, което не биваше. Работата е там, че Айрис… тя по-дълбоко изживява нещата от другите. Да, понякога това ме плаши много, но, мамо, не искам да я загубя — пое дълбоко дъх. — Точно сега вероятно съм малко объркан. Цяла нощ седяхме с Айрис, разговаряхме и съм изтощен.

— Продължавай. Слушам те.

Последва мълчание. Роуз чуваше как капки вода удрят по табличката на клетката. Господин Чипс издаваше ниски звуци, а това й напомни за един стар човек на скамейка в парка, който си мърмореше нещо под носа. Огледа безпорядъка в кухнята, сякаш я виждаше за пръв път от месеци — дъбовата маса, отрупана с вестници и списания, комплектът й от формички за сладки висеше на стената над печката, стария скрин, в който държеше хубавите сребърни прибори и ленени покривки. Изведнъж й се доплака.

Тогава Дру й съобщи:

— Решихме да се съберем да живеем заедно — гласът му като че се носеше от далечно разстояние, от друга часова зона, където слънцето още не беше изгряло и не бе хвърлило светлина върху това среднощно негово решение. — Мамо, предложих на Айрис да се оженим.

Гласът му звучеше прекалено високо, също като музиката в зъболекарските кабинети, която сковава човек повече от новокаин. Но това нямаше да премине като упойка, Роуз бе сигурна. Синът й щеше да прекара целия си живот в грижи около Айрис. В опити да я спаси.

Предишната вечер, докато наблюдаваше безпомощно как Дру поведе Айрис към едно такси толкова нежно и внимателно, сякаш е инвалид, Роуз осъзна нещо ужасно: синът й никога нямаше да се откъсне от това момиче. Как можеше да остави Айрис, след като знаеше какво би й причинил?

Как би могла тя, Роуз, да седи и да не направи нищо, когато Дру жертваше живота си? Особено, когато отчасти и тя бе виновна? Ако не бях влязла в ролята на Господ… представих си, че бих могла да дам на едно бедно дете онова, което на мен ми беше отнето. Какво бе очаквала тогава? Да влезе в ролята на Ребека от фермата „Сънибрук“ ли?

— Мамо? Там ли си? — разтревоженият му глас прекъсна мислите й.

— Тук съм — отвърна тя, изненадана колко спокойно звучеше гласът й, макар че цялата трепереше.

— Виж какво — каза той. — Не очаквам, че ще подскочиш от радост. Особено след снощи. Но, повярвай ми, мамо, знам какво правя.

Наистина ли? — прииска й се да извика. — Дру, имаш ли представа на какво се обричаш? За нея бракът беше радост. Ако беше избрала друг мъж, това щеше да бъде като доживотна присъда. Дори развод би бил по-добър, отколкото човек да бъде окован във вериги, които биха го теглили към дъното. Но Дру никога не би се развел с Айрис. Твърде много приличаше на баща си: първата му жена го бе докарала до лудост и все пак той нямаше да я остави, в това Роуз беше сигурна, ако бе усетил, че съществува, макар и зрънце обич между тях.

— Не се съмнявам, че вярваш, че го правиш за добро… — Роуз замълча, като спря погледа си върху господин Чипс, изпънал глава напред и отворил леко човката си като любознателен ученик. Истина е, четеше лекции на сина си. Това бе последното, от което Дру имаше нужда в момента. — Миличък, нали ме знаеш, обичам всичко да бъде както трябва. Защо да не обсъдим въпроса по-късно, когато и двамата сме по-спокойни? Не знам как си ти, но аз се чувствам така, сякаш ме е прегазил камион.

— Бих могъл да поспя няколко часа — призна Дру. — Защо да не се отбия по-късно? Тогава ще поговорим.

— Чудесно — имаше толкова неща да му каже, но нещо я спря. Синът й се канеше да затвори, когато Роуз изрече високо: — Дру, обичам те.

— Аз също те обичам, мамо — той се засмя леко притеснен.

— Напомняш ми на баща ти.

— Да. Всички ми казват, че съм негово копие.

— Не исках да кажа точно това. Ти си… морално отговорен — твърде старомоден израз, но много точен. — Много се радвам, че реши да следваш медицина.

— Защо?

— Защото не би излязъл добър политик от теб — тя се усмихна, като си помисли, че той не би могъл да излъже дори да допрат дуло до слепоочието му.

— Ами благодаря.

— Не се тревожи. Така или иначе имаш моя вот.

— Радвам се да го чуя. Благодаря, мамо. Обичам те. По-късно ще поговорим, нали? Кажи на Джей, че може да използва каската ми за колелото, каишката й е скъсана, но той може да я оправи.

Веднага след като затвори, тя видя по-малкия си син. Беше застанал на прага на кухнята и се прозяваше, явно току-що се беше събудил. Беше по широка тениска и боксерки — неговата представа за пижама, и стоеше на един крак като щъркел, а с другия разсеяно чешеше глезена си. Тъмнокестенявата му коса, права като на баба му, бе щръкнала и го правеше да изглежда като кльощав петел.

— Дру ли беше? — попита.

Тя кимна.

— Каза да ти предам…

— Чух, че говорихте за партито — прекъсна я той. — Как мина? Пропуснах ли нещо?

Майка му за малко да се изсмее на невинния му въпрос.

— Ще ти разкажа всичко. След закуска — не й се говореше точно сега, на празен стомах, докато господин Чипс цвърчеше и пърхаше с крила, за да привлече вниманието на Джей.

— Сигурно си се прибрала късно. Дру се обади след полунощ — той й хвърли изпитателен поглед като подозрителен баща.

— На път за вкъщи спрях в един ресторант. Какво ви става? Трябва ли да давам обяснения всеки път, когато пия кафе с някой приятел?

Джей изсумтя с разбиране.

— Мъж, точно така си го представях — забави се из кухнята и извади кутия с корнфлейкс от бюфета над печката. — Познавам ли го?

— Не вярвам да го познаваш. Приятел на Брайън е.

— Мамо, цялата се изчерви — той се канеше да налапа шепа корнфлейкс, спря и я изгледа. — Сигурно го харесваш.

— Глупости — Роуз почервеня още повече и изведнъж се направи на много заета, докато постилаше нов вестник върху табличната на клетката.

Но момчето продължи да се взира в нея.

— Май наистина го харесваш.

Без да вдигне очи, тя бързо отвърна:

— По-добре се облечи. Леля ти Мари ще дойде — сестра й щеше да дойде, за да вземе стария им диван, тъй като Роуз неотдавна бе купила друг.

— Добре, добре. Разбирам от намек.

— Защо не си сипеш това в купичка? Ръсиш по пода.

— Добре, де. Нали няма да ми отрежеш главата? Не съм виновен, че се чувстваш гузна от това, че все се криеш зад гърба на татко… — Джей замълча внезапно. Лицето му, вече пламнало от акне, стана тъмночервено. Явно не бе имал намерение да се изтърве.

Дори и така да бе, Роуз гневно се обърна към него:

— Какво каза?

Момчето с виновен вид отстъпи към плота, а малките зрънца от ръката му се посипаха върху линолеума и хрущяха под босите му крака. Зеленикавите му очи — същите като на Силви, се извърнаха настрани, защото не смееше да я погледне.

— Извинявай. Нямах предвид това — гласът му я накара да настръхне.

— Виж какво — погледна сина си право в очите. — Не се крия зад гърба на никого. Баща ти… — преглътна трудно буцата в гърлото си. — Не би искал да си стоя вкъщи всяка вечер — ето, каза го. Макар и да не го мислеше съвсем.

— Казах, че съжалявам.

— Казваш го така, сякаш кой знае какво е станало. Така ли е? — нямаше да му позволи да се измъкне.

— Не и с този мъж, който и да е той — очите на Джей блестяха с неприязън, породена кой знае от какво. — Както и да е, моето мнение няма значение.

— В такъв случай за кого говорим?

В мига, в който изрече думите, разбра, че е попаднала в капан. Усети как се стегна около нея, студен като стомана дори преди момчето да отговори с леко свиване на раменете:

— Знаеш за кого. За татко.

— Баща ти е мъртъв — напомни му тя.

— Да, но нали винаги все за него става дума? За всичко. Дори за новия диван — каза, че той би избрал този. Да не би някога да го види? Като че ли за него има някакво значение — като гледаше сина си с толкова сериозен вид, с щръкнала коса, Роуз щеше да се засмее, ако не и се плачеше. Той поклати глава като професор и каза: — Мамо, не се сърди, но ти трябва да продължиш живота си. Отделно от татко. Искаш да се виждаш с този човек? Срещай се. Само не ми обяснявай, че е просто приятел.

— И сама мога да се оправя с живота си, много ти благодаря — отсече тя. — Засега толкова ми стига — плъзна табличната в клетката така, че тя издрънча.

Не прекаляваше ли? Обаче беше толкова разстроена, че не можеше да мисли ясно. Както стоеше с гръб към Джей, облегнала юмруци върху плота, Роуз си спомни предната вечер. Тихият оазис на малкото кафене на Трето Авеню, удоволствието, което изпита някой да седи насреща й. Човек, който й подаде захарта без тя да го моли, който по интуиция знаеше от какво имаше нужда — от разговор, нямащ нищо общо със случилото се на партито.

Ерик й разказа за работата си като доброволец в „Хейвън Хаус“, а тя — за голямото дело „Еспозито срещу болницата Свети Вартоломей“. Вече имаше определена дата през август за предварителното разглеждане на случая след повече от три години събиране на писмени показания и доказателства, след безкрайната поредица от изслушване на показания и разпити на свидетели. Той сподели с нея своята любов към авиацията, довери й, че понякога отивал на летището. „Нищо не ти изглежда невъзможно, когато наблюдаваш как тези огромни реактивни самолети излитат“ — отбеляза той със смях.

Веднъж Ерик летял с бомбардировач „Б-57“, тъй като снимал филм за бивш военен пилот от Втората световна пойна, който възстановил един от старите самолети.

— Ако искаш да знаеш какво е да летиш — каза й той, — качи се на някой от тези самолети. Само от шума ти излиза въздухът от дробовете.

— Предпочитам да рискувам на земята — отвърна тя, потръпвайки, когато си спомни как Айрис стоеше на терасата.

Ерик сви рамене.

— Независимо дали печелиш или губиш, това е хазарт. Така както аз виждам нещата, единственото, за което човек може да бъде сигурен, е, че ако не желае да поема рискове, най-накрая ще остане без нищо.

Докато го слушаше, това й изглеждаше толкова просто… един напълно приемлив риск. Следващия път ще последва вечеря, може и кино. Или дори да се разходят до някое летище, за да наблюдават как самолетите излитат. Какво лошо имаше в това?

Обаче като погледна Ерик в очите, разбра, че не е толкова просто. Около него, предположи тя, всичко е сложно, дори начинът, по който седеше — с отпуснати крайници, обвил с ръка чашата си за кафе, за да почувства топлината й, в същото време нямаше вид, че бърза течността да изстине. Предполагаше, че ако го опознае, ще открие и грубост, и много нежност.

Не бе посмяла да го погледне истински. Ами ако прекалено много хареса онова, което види? Сега гузно си позволи това малко удоволствие и забеляза дългите му пръсти и необикновено широките китки, стар белег над едната му вежда и начина, по който раменете му се привеждаха. Беше отпуснал папийонката си, разкопчал бе смокинга си и това му придаваше малко нехаен вид, който тя свързваше със старите филми на Кари Грант. Все пак нямаше нищо фалшиво в държанието му. Забеляза по-тъмно петно под челюстта наляво от адамовата ябълка, което явно бе забравил да избръсне, и се усмихна. Макс непрекъснато го правеше, припомни си тя. Неговото „сляпо място“ както го наричаше той.

Вместо да й се приплаче както обикновено, тя се изпълни с топло чувство към Ерик. Прииска й се да се пресегне през масата и да сплете пръсти с неговите. Но не го направи, за да не го възприеме той погрешно. Защото истината беше, че колкото и интересен да беше този човек, колкото и желан да беше, тя не бе готова за нещо повече от разговор с приятел на чаша кафе.

Джей е прав — помисли си сега в топлия уют на кухнята. — Трябва да живея живота си. Въпросът беше какъв живот? Какво би могъл да й предложи друг мъж, което нейният съпруг вече не й е дал? Не беше ли това, което я безпокоеше най-много за отношенията между Дру и Айрис? Че ако синът й се ожени и направи грешка, никога няма да усети щастието, което двамата с Макс изживяха?

Тя бавно се обърна към Джей, който също обичаше баща си и продължаваше да му се сърди, че ги бе изоставил. Познаваше го по лицето му. Беше го изоставила и тя. Беше позволила на мъката си да погълне всичко останало.

Сега не знаеше какво да каже, което да промени нещата. Видя как Джей внезапно се извърна и започна да рови из шкафа, където държаха купичките и чиниите. Докато беше с гръб към нея, тя набързо изтри очите си.

— Забравих да купя мляко — каза му. Прииска й се да изрече още нещо, да обясни, но нищо не би подобрило нещата, не би намалило болката й, нито пък би върнало Макс. — Ще се обадя на Мари и ще я помоля да купи една кутия.

 

 

— По-добре Дру да се пази. Това момиче ще го доведе до лудост, казвам ти — Мари поклати глава.

Седеше срещу Роуз на кухненската маса с лице към прозореца, който гледаше към каменната стена на градина, където сноп слънчеви лъчи наподобяваха на парче от някакъв екзотичен плод. Сестрата на Роуз, като че ли не го забелязваше. Слабото й лице бе изпито, ноктите на пръстите й бяха по-изпочупени от обикновено.

— Айрис не го прави с намерение да нарани някого — Роуз се почувства задължена да защити момичето. Вече съжаляваше, че разказа на Мари какво се бе случило предната вечер. По-голямата й сестра, която не беше от хората, които лесно прощават, само изразяваше онова, което самата тя си мислеше.

— Такива като нея никога не го правят нарочно — заяви Мари авторитетно. — Те са като разходка вечер в лош квартал — може да ти се случи да те нападнат в гръб и да те удушат, но не бива да смяташ, че това е нещо лично. Аз направих същата грешка, като се омъжих за Пит — взря се в захарницата и набърчи нос. — Ей, нямаш ли друга захар?

Мари, която като момиче можеше да яде всичко и никога нищо не й се лепеше, вече не беше толкова мършава. Петдесет и няколко годишна, тя изглеждаше поне десет години по-възрастна. Лицето й бе набръчкано от много разочарования, кестенявата й коса бе боядисана в наситеночерен цвят като боя за обувки.

— В шкафа отдясно на печката — докато наблюдаваше сестра си как рови сред кутиите и бурканите. Роуз попита: — Щеше ли да бъде различно, ако се бях опитала да разубедя теб? — Мари беше на деветнайсет години, когато забременя.

Сестра й сви рамене и се настани на стола.

— Говориш за стари истории. Кой знае? Единственото, което мога да ти кажа, е, че след като Нона ме дебнеше по двайсет и четири часа на денонощие, щях да избягам с всеки. Единственото, за което съжалявах тогава, е, че те оставих сама с оная дърта брантия.

— Бяхме заедно с Клеър, не помниш ли?

При споменаването на по-малката им сестра Мари изсумтя.

— Както и да е, все пак си заслужаваше. Когато изрича всички тези молитви, това може би я приближава с още една крачка към рая, но да си говорим откровено, животът с Клеър си беше истински ад — разбърка захарта в чашата си, после се облегна назад и запали цигара. Тя беше единственият човек, на когото Роуз разрешаваше да пуши в къщата й. — Както и да е. Пит не беше лош, когато не пиеше.

Роуз бавно разбърка кафето си. Какво можеш да кажеш на жена, пребивана от съпруга си в продължение на години, докато намери сили да го напусне. Жена, откарана в болница с разкъсан далак, чиито нос бе чупен повече пъти, отколкото на професионален боксьор? Едно време Роуз можеше да й каже много неща, но сега…

Ако Мари изпитваше малко съчувствие към другите, към себе си не проявяваше никакво. И ако апартаментчето й в Порт Вашингтон, което можеше да си позволи със заплатата като чиновничка в универсалния магазин „Мейси“, не беше точно онова, което желаеше в живота си, тя бе твърде горда, за да го покаже.

— А ако се отнасяше за един от твоите синове? — настоя Роуз.

Мари остави чашата си. На силната сутрешна светлина, докато димът се виеше бавно като венци около главата й, очите й имаха особен млечносин нюанс, който Роуз свързваше с цвета на изгоряла крушка.

— Бих направила всичко, за да ги спася — изрече твърдо. — Ако потрябва, сама бих се отървала от момичето.

 

 

В понеделник сутрин, Роуз седеше зад бюрото в кабинета си и се чувстваше странно отпаднала. Не можеше да разбере точно какво й липсваше… докато си спомни, че този месец трябваше с Макс да заминат на пътешествие в Непал, за което много пъти бяха говорили — той искаше да се катери по Хималаите поне веднъж, преди да умре, така й беше казал.

Два месеца след като изпратиха депозитната вноска, той бе положен в махагонов ковчег и спуснат в земята.

Сега вдовицата му седеше с гръб към зашеметяващата гледка към Парк Авеню и Петдесет и втора улица, която се разкриваше от двайсет и четвъртия етаж и за която друг би се лишил от няколко отпуски само за да я гледа. Роуз въздъхна и се облегна на въртящия се стол, загледа се в дебелата папка пред себе си, съдържаща бележки, писма, писмени свидетелски показания, постановления, и то само от последните месеци. Във външния кабинет имаше цяло чекмедже, посветено на делото „Еспозито срещу болницата Свети Вартоломей“. Най-накрая делото щеше да се гледа. Макс би бил доволен, помисли си тя. Макар че технически случаят беше неин. Рейчъл, която беше съдружник в болницата още от самото й създаване, я бе препоръчала. Роуз и Макс работиха заедно, събираха материали и документация. Нали тъкмо той настояваше да представляват болницата и да се нагърбят с на пръв поглед безнадеждния случай? Беше изтъкнал, че колкото и съчувствено да се отнесат съдебните заседатели, ищцата — седемдесетгодишна старица, която получила удар на операционната маса, докато й вадели жлъчката — първо е била хронично болна и от страна на лекарския персонал не е имало небрежност.

Макс. Колко й се искаше да бе тук. Докато упорито се канеше да огледа планините от материали в желанието си да сглоби случая парче по парче, той обикновено се спираше на едно доказателство, което бе толкова очевидно, че всички го изпускаха. Както при „Акерман срещу Бръшрайт Индъстрис“ — Макс посочи източника на отравянето на клиента му с олово, като не само произвежданата боя от „Бръшрайт“ бе изследвана, но и пластовете боя по стените на фабриката, някои от които бяха от времето, за което твърдеше Акерман.

Ако имаше някой чудотворен куршум, скрит някъде в „Еспозито срещу Свети Вартоломей“, тя бе длъжна да го открие. Адвокатите на госпожа Еспозито — парализирана стара жена, придвижваща се в инвалидна количка, обвиняваха екипа на линейката, Роуз трябваше да противопостави някой безспорен аргумент, за да направи мултимилионна институция да заприлича на победен състезател…

Преглеждаше показанията под клетва на анестезиолога — петдесет страници от наистина вледеняващо описание, когато вътрешният й телефон иззвъня.

— Роуз? Копирах онази папка, както поиска. Каза ми да я дам на Манди… но тя още не е дошла — гласът на секретарката звучеше извинително. Тя обаче не бе виновна, че Манди отсъстваше.

Роуз с раздразнение почука с молив по бюрото. Доведената й дъщеря беше обещала да прегледа предложения бюджет за следващата година преди срещата на съдружниците в единайсет часа. Роуз имаше нужда от цифрите за отдела на Манди. Щеше да й е от помощ да има и цялостен поглед върху фирмата. Също като баща си, Манди беше добра при откриването на слаби места, които биха могли да използват, а тъй като обикновено идваше първа сутрин и си тръгваше последна следобед, много добре познаваше нещата.

Но напоследък Манди често отсъстваше.

Роуз се замисли кога за последен път е видяла доведената си дъщеря. Щом й позвънеше в стаята, или отиваше при нея, получаваше информацията, че Манди е или на среща, или в съда, или обядва с клиент. Да не би семейната адвокатска фирма да е процъфтяла напоследък? Или просто младата жена я отбягваше?

Роуз си отбеляза да покани доведената си дъщеря на вечеря другата седмица. Всъщност самата тя не отбягваше ли Манди? Кога за последен път й предложи да пият кафе? Манди също скърбеше, напомни си тя. Да не би именно по тази причина несъзнателно да страняха една от друга? Всяка от тях твърде болезнено напомняше на другата за съпруга и бащата, когото загубиха.

Роуз смяташе, че няма да понесе чуждата мъка. Когато подреждането на някой шкаф ти се отразява като разкопките на Миконос, за семейството ти не остава нищо, призна си печално тя.

— Помоли я да ми се обади, когато дойде — нареди на секретарката си, млада жена с блеснали очи, чиято упоритост понякога я влудяваше. — И… Малъри, какво виждам тук в календара си — реч, която трябвало утре следобед да произнеса?

— На Асоциацията на наемателите в Челси — напомни й тя. — Мисля, че е относно законните права при спорове със собственика — добави нервно: — Говорихте с жените, не си ли спомняте?

— Разбира се. Сега вече се сетих — излъга Роуз.

— Искате ли да проверя дали не може да се отложи?

— Не… сигурна съм, че вече е включена в бюлетина им. Някак ще я вместя — беше открила, че е по-добре да бяга като кокошка с отрязана глава, отколкото да има твърде много време да мисли.

— А, и още нещо — сети се Малъри. — Докато разговаряхте със съдията Хенри, ви търсиха. Някакъв мъж, каза, че бил приятел.

Лицето на Роуз пламна. Ерик? От събота вечер той се беше настанил като неканен гост в мислите й. Като не й позвъни в неделя, тя си помисли, че няма намерение да й се обади. Би трябвало да се успокои, но вместо това се разочарова. Сега обаче усети, че я обзема паника.

— Остави ли някакъв номер? — несъзнателно бе сложила ръка на гърлото си. Роуз бързо свали ръката си и я сложи в скута си.

— Каза, че отново ще позвъни.

— Следващия път го попитай за името — по-добре да не събужда подозрения у секретарката си.

Линията прекъсна.

Роуз се върна към документите върху бюрото си, но разбра, че не може да се съсредоточи. Дори простичката задача да прегледа картотеката си, търсейки име, което отначало не успя да намери, защото не можеше да си спомни дали „п“ е преди „р“ или обратното, я обърка и ядоса.

Загледа се в портрета в рамка на стената — скица с въглен на Макс, направена от уличен художник. Не особено сполучлива, но все пак художникът бе успял да долови основното — леката ирония в очите и начина, по който бе наклонил глава — като боксьор, който се готви да нанесе удар.

Спомни си за Макс в леглото, за ръцете му, които така добре познаваха тялото й, всички места, където тя обичаше да я докосва. Ритъмът на любовта им беше като позната песен, която никога не ти омръзва да слушаш. След като и двамата свършеха, той оставаше в нея още няколко минути, без да се движи, сякаш ако се отдръпнеше, щеше да развали нещо ценно.

Сега тя дори мислено го чуваше как й шепне в ухото: Знам, че ме обичаше, Роузи. Нали разбираш, това не е възможно да се заличи?

В мислите си да. Но в сърцето й… То бе изградено от по-здрава материя. Вероятно би могла да спи с друг мъж, но тя не можеше да си представи да използва една и съща баня с друг, който не е Макс. Или гардероб. Или по летищата при дългото изчакване на полетите да заспи в нечий друг скут…

Почти бе преполовила купчината с документи върху бюрото си, когато телефонът отново иззвъня.

— Пак е той и този път научих името му — обяви заговорнически секретарката. Още едно нещо, което дразнеше Роуз — Малъри мислеше, че също като нея, всяка свободна жена над трийсетгодишна възраст непрекъснато и неуморно търси съпруг. — Ерик Сандстрьом на втора линия.

Роуз се ядоса, че бе поставена в това положение и натисна примигващото копче.

— Роуз Грифин — изрече рязко.

— Да не би да те хващам в лош момент?

От гласа на Ерик — леко дрезгав и в същото време плътен, тя настръхна. Е, разбира се, помисли си, нали печели хляба си като водещ в радиостанция?

— Имам среща след половин час, затова малко бързам.

— Ще ти отнема само минута.

— С какво мога да ти помогна?

Последва пауза и после той се засмя:

— Много си делова.

— Намирам се в кабинета си — напомни му.

— Добре, тогава няма да те задържам — изрече той с твърде официален тон и я накара да се почувства малко гузна. — Имам нужда от адвокат-експерт за едно предаване, което ще правя следващата седмица. Това интересува ли те?

Роуз се почувства глупаво. Какво си помисли? Че всеки мъж над четирийсет години ще се подаде на чара на жена на средна възраст с двама пораснали синове и с повече побелели нишки в косата от документите на бюрото й?

— Зависи. Как е темата? — попита тя по-бързо, отколкото би го направила, ако сърцето й не биеше толкова лудо.

— Жертви на домашно насилие. Основният ми гост е малтретирана жена, която описва преживяното в неотдавна издадена книга. Поканил съм и директора на един дом за подслон, също и две жени, които живеят там.

— Струва ми се интересно, но се боя, че не е по моята част — отвърна тя. — Дали да не накарам доведената ми дъщеря да ти се обади? Тя специализира семейно право.

— На мен не ми трябва специалист, тъй като това не е съд — засмя се. — Някога говорила ли си по радио или по телевизия? Струва ми се, че ще бъдеш добра. Точно затова си помислих за теб.

Роуз се поколеба, тъй като не знаеше какво да му отговори. Толкова сили употреби да издигне бариери срещу евентуален романтичен интерес от страна на Ерик, какъвто той не прояви, че поканата му я свари неподготвена. Може пък да е забавно да бъдеш гост на подобно предаване.

— Защо не? — отстъпи тя и се засмя.

— Какво ще кажеш за вторник в един и половина?

— Добре — взе един плик и записа адреса. В Сохо, Западен Бродуей. Нямаше много свободно време, но дори да се забавеше поради движението, все пак щеше да се прибере по три часа в службата.

Тъкмо се канеше да се сбогува с него, когато Ерик отбеляза:

— Между другото, тази сутрин разговарях с Брайън. Каза ми, че Айрис и Дру са се сгодили.

Поне бе достатъчно тактичен да не й поднесе поздравления. От друга страна, не изглеждаше разтревожен. И защо да бъде? Нали не неговият син щеше да съсипе живота си?

— Дру смята, че ще разрешат разногласията си — изрече предпазливо тя. — Както и да е, нищо не мога да направя. Не се е съветвал преди това с мен.

— А ако беше го направил?

— Щях да му кажа да изчака, докато бъде абсолютно сигурен. Както се казва в песента само глупаците бързат.

— … но аз все пак се влюбих в теб — довърши той.

В мълчанието, което последва, Роуз внезапно се почувства ужасно ранима, сякаш с едно рязко движение бе обелил деловата й обвивка и вече виждаше колко отчаяно самотна е. Но усети, че Ерик не й се присмива.

— Нещо такова — тя затвори очи и притисна ръка към гърдите си, където усети болка.

— Ти никога не си се чувствала така, нали — че ако не получиш веднага онова, което желаеш, ще умреш? — чу тихия и успокоителен глас на Ерик.

— Дори и да съм го чувствала, било е толкова отдавна, че не го помня — излъга тя.

— Или по-скоро си го забравила — отговори замислено той с привидната лекота на човек, който пристъпва внимателно, за да не отвори стари рани.

Роуз си помисли за Брайън и колко влюбена бе в него, когато бе на възрастта на Дру. И какво спечели, освен разбити мечти? Ако Макс не се бе появил тогава, може би нямаше да събере смелост да се влюби отново. Тъкмо той я накара да повярва, че има още възможности… които й показаха, че дори разбито сърце може да бъде излекувано…

Изведнъж изпита желание да се отърве от този човек. Няма написани сантиментални песни за жени, които четат „Уолстрийт Джърнъл“. Нито пък имаше бисове за тях.

Толкова й стигаше. Сега трябваше да се съсредоточи върху онова, което беше важно за нея — децата и работата. След като процесът „Еспозито срещу болницата Свети Вартоломей“ приближаваше, щеше да бъде щастлива, ако й останеше време да се погледне и половин час сутрин да прави гимнастика. Секс? Да, смътно си спомняше какво беше това. Но точно сега, само като си представеше, че може да опознае Ерик и да спи с него, това й се струваше далечно и недействително като пътуване до островите Фиджи с частна яхта.

— Трябва да тръгвам — каза му. — Ще се видим другата седмица.

 

 

Във вторника на следващата седмица, точно в един и половина Роуз излезе от асансьора на десетия етаж на административната сграда в Западен Бродуей, където се помещаваше и радиостанцията WQNA. След като премина през няколко врати, стигна до приемната, облицована с дъбова ламперия. Една блондинка с пънкарска прическа и черна минипола я поведе по коридор с кабинети с големината на пощенски кутии, които бяха отрупани с електронна апаратура и висящи кабели.

Най-накрая Роуз бе въведена в едно студио, което се намираше зад плексигласовата преграда на техниците. Помещението беше малко, в него имаше само маса, два въртящи се стола и два микрофона, закрепени на подвижно метално рамо от двете страни на масата. Ерик, седнал пред един от микрофоните, се изправи, за да я посрещне.

— Извинявай, че е толкова тясно — каза той. — Чувствам се като стария шарлатанин, който се крие зад завесата в „Магьосникът от Оз“. Повечето ми гости очакват нещо по-луксозно.

— Това е последното, от което имам нужда — отвърна тя засмяна. — Прекарах цяла сутрин в съда и точно сега искам само да сваля това сако — чувстваше се не на място с костюма „Айзък Мизрахи“ и с перлите на врата.

Самият Ерик се държеше непринудено. Носеше тъмносин кадифен панталон и синя раирана риза с навити ръкави. Все пак, явно знаеше как да се облича. Той бе от богато семейство — беше й разказал за подготвителното училище, после за Принстън. Само потомък на богато семейство, помисли си тя, може да се разхожда с маркови чорапи и с обувки марка „Гучи“. Освен това, тази негова коса — руса и разрошена, сякаш току-що е станал от леглото. Караше я да си го представя как тича бос по пясъчна дюна в топла лятна вечер.

В същото време под повърхността се усещаше някакво неспокойствие, сякаш беше дошъл случайно и вече нямаше търпение да си тръгне. Сините му очи я гледаха напрегнато.

Роуз постепенно схвана, че Ерик говореше на нея.

— Лиз Айкънс и Шърли Кънингъм — двете гостенки на предаването, са в друго студио — обясни той. — Ще ги чуваш, когато си сложиш слушалките. А когато говориш пред микрофона, и те ще могат да те чуват.

Докато нагласяваше микрофона й, тя почувства внезапно желание да зарови пръсти в косата му.

Сведе очи, тъй като усети, че се изчервява. Откакто умря Макс, не се беше сещала да се люби с мъж.

Ерик беше седнал срещу нея, микрофоните бяха отворени и докато лентата за запис се въртеше, Роуз направи всичко възможно, за да се съсредоточи, да произнася думите ясно и да изглежда добре осведомена. Но имаше нещо, което я дразнеше — погледът й непрекъснато се насочваше към Ерик, забеляза старата лепенка на единия му палец, формата на горната му устна беше такава, че правеше долната да изглежда още по-пълна. На предния му джоб имаше синьо петънце от химикалка… и тя мислено пак си го представи в онова кафене как записва телефонния й номер върху салфетка. Не се надяваше, че ще й се обади, а в същото време се боеше какво ще й каже, ако й позвънеше.

Роуз, вземи се в ръце! — укори се наум.

Тя се наведе към микрофона.

— Законите се променят, но съм съгласна с Лиз — не се променят достатъчно бързо — изговаряше думите с лекота и се изненада колко спокойно звучеше гласът й. Всъщност не бе много по-различно от това да представиш някой случай в съда. — В основата си, този проблем все още не е разбран напълно. Ако полицаите, които откликват на домашни повиквания, не го вземат насериозно, много повече съпруги като онази, която току-що описахте, ще грабне пистолет вместо телефонната слушалка и съпрузите им, които ги малтретират, ще свършат в моргата вместо зад решетките, където им е мястото.

— Бих предпочела моят да беше умрял — чу се твърд глас — беше битата съпруга, която Лиз Айкънс защитаваше. Как й беше името? Шърли. Да, точно така.

— Повярвай ми, Шърли, едва ли желаеш подобно нещо — Роуз усети как професионалната й обвивка се свлича и долови леко треперене на гласа си. — Смъртта е… от нея няма връщане назад.

— Нали? Това й е хубавото. Мъжът ми няма повече да ходи из къщата и да се чуди коя кост да ми счупи този път — отвърна жената.

— Шърли, какво чувстваш сега? — Ерик се намеси бързо и вещо като диригент на оркестър. — Какво искаш да кажеш на онези жени, които нямат представа какво е да те бият?

Последва кратка пауза, а след това дойде и отговорът:

— Страшно е.

— В какъв смисъл страшно?

— Просто е… страшно. Не само когато е лош. Страшно е, че свикваш да живееш по този начин. След време ти се струва почти нормално.

Роуз си представи насиненото и подуто лице на Мари и си спомни как посещаваше сестра си в болницата. Нищо от това, което казваше, сякаш не стигаше до съзнанието на Мари. После един ден реши, че не може да понася повече и се разведе.

— Хайде да поговорим малко за ролята на алкохола във всичко това — Ерик малко измести темата. — Лиз, според твоя опит съпрузите, които бият жените си, често ли са под въздействието на алкохола?

Бинго. Заби гвоздея точно на мястото му и накара авторката да произнесе изобличителна реч по, явно, любимата й тема — да накара съдиите да изпращат подобни съпрузи на поправителен труд вместо в препълнените затвори. През следващите десет минути Роуз почти не се обади. После забеляза как едрият червенокос мъж от апаратната направи знак през плексигласовото стъкло на Ерик — беше вдигнал два пръста. Оставаха само още две минути. Роуз примигна изненадана. Как бе отлетяло времето?

Щом предаването свърши, Ерик дръпна настрани подвижното рамо на микрофона, облегна се на стола и се ухили.

— Сториха ти се като пет минути, нали? Повечето хора остават с подобно чувство. Когато си в ефир, сякаш караш колело по нанадолнище — освен ако не водиш предаването.

— Толкова естествено го правиш — каза тя.

Той сви рамене.

— Имам голяма практика в импровизирането — погледна часовника си — швейцарски военен, чиято кожена каишка бе потъмняла от носене, и попита: — Ще успея ли да те изкуша с един късен обяд? Никога не обядвам преди предаване.

Роуз осъзна, че е много гладна. Но нямаше време. След петнайсет минути трябваше да бъде в кабинета си, за да разговаря с Хенри Уейнрайт.

— Може ли да се обадя? Вече закъснявам. — Роуз едновременно си отдъхна и изпита известно съжаление. — Всъщност трябва да позвъня на секретарката си. Може ли да използвам телефона?

Но когато се свърза с фирмата, Малъри й съобщи, че Марк Каницаро от „Каницаро, Палмър и Д’Амико“ — фирмата, която представляваше госпожа Еспозито, е отменил срещата. По дяволите, това означаваше още едно закъснение, тоест датата на делото щеше да се отложи с една седмица или месец.

В същото време празният й стомах се бунтуваше. А Ерик й се усмихваше с тези негови сини очи, които като че ли я познаваха по-добре от самата нея. Стоеше облегнат на вратата, сложил ръка на дръжката, сякаш през цялото време е знаел, че ще обядва с него.

Заведе я в едно евтино кафене, но тя се чувстваше добре. Времето беше идеално — ярко слънце и ясно небе, но не беше много горещо. Под сянката на чадъра слънцето се процеждаше върху мокрия ръб на чашата й с леден чай и за пръв път от месеци Роуз се почувства почти доволна.

— Много добре се справи — похвали я Ерик. — Не беше само адвокат, който дава правни съвети, а жена, реагираща на болката на друга жена.

Тя се усмихна мрачно.

— Това наистина ме влудява. По-голямата ми сестра имаше същия проблем. Бившият й съпруг се напиваше, после я пребиваше от бой. Пит най-сетне престана да пие, след като излежа наказание от деветдесет дни.

Ерик направи гримаса.

— Предполагам, че не изпращаш коледни картички на бившия си зет.

— Поначало не го харесвах. А след всичко, което причини на Мари… наистина, престана да пие, но това не означава, че му прощавам — Роуз се изненада, че след толкова години още се ядосва. Може би защото докато бяха малки, Мари беше единствената, която се грижеше за нея. Дори и когато Мари открадна пари от тайната банкова сметка, направена от Силви на името на Роуз, това не успя да ги раздели.

— Ако това ще те кара да се чувстваш по-добре, към себе си ние се отнасяме дори по-твърдо.

Нужно й беше известно време, за да осъзнае значението на думите му. После си спомни. Ерик е бивш алкохолик.

Неизвестно защо това не я отблъсна. Точно обратното. Имаше нещо възвишено у него. Сякаш имаше грехове, за които трябваше да плаща, но и не прощаваше на никого. Освен това тя не можеше да си представи, че той някога би ударил жена, дори и да е пиян.

— От колко време си престанал да пиеш? — попита го.

— От пет години — отвърна й с равен глас.

— Сигурна съм, че не ти е било лесно.

— Никога не е.

— Не ти се говори на тази тема, нали?

— Лесно е да се говори. За да купиш уиски, трябват пари — усмихна се на собствената си шега, но лицето му под сянката на чадъра беше замислено.

— Разбирам какво имаш предвид. Когато съпругът ми умря, се уморих да слушам, че трябвало да се държа и да продължавам живота си. След време и приятелите ми се умориха да ми повтарят. Една жена от групата на скърбящите, които се събирахме, веднъж се обърна към мен и каза: С разговори няма да ти мине. Беше права. После престанах да говоря и започнах да търся начини как да се самоубия.

Тя сведе очи. Почувства се разголена и си представи, че погледът му прониква чак до сърцето й. Защо му го каза? След онази ужасна сцена с Айрис, последвана от предложението на Дру да се оженят, Ерик щеше да си помисли, че всички в семейството са смахнати.

Роуз се огледа. Тротоарът пред заведението, достатъчно широк, за да приюти поне десетина маси, бе ограден, наоколо имаше саксии с мушката и други цветя с ярки цветове. Долиташе музика от високоговорители. Все пак клиентите от околните галерии в Сохо, които обядваха с художници, не биха могли дори да си представят тъмната вселена, която тя понякога обитаваше.

— Аз също съм се замислял как да се самоубия — думите на Ерик прозвучаха като ехо, което се връщаше към нея от хладната пещера на мислите й и те я уверяваха, че нито е загубена, нито е сама. Трябваше да се обърне към него, за да се увери, че е чула добре. Ерик също я погледна. — През първата година и половина го изпитвах всеки ден — припомни си той с невесела усмивка. — Може да ти се стори странно, но това бе единственото, което ме държеше.

— Какво искаш да кажеш? — тя се наведе напред очарована.

— Некрологът ми — обясни той. — Знаех, че няма да има повече от няколко реда на края на страницата. След като бях провалил кариерата си, най-странното беше, че в края на краищата ме спаси именно моето аз.

— Сестра ми Клеър, монахинята, би го видяла по друг начин. Би казала, че Бог те пази за нещо специално.

Ерик кимна и замислено изрече:

— Не знам за Бог, но направо е изумително какво може да се случи, когато се предадеш и престанеш да вярваш, че всичко зависи от теб. Когато най-после осъзнаеш, че то няма нищо общо с волята.

— Не мога да го разбера — обади се в нея адвокатът. — Щом не зависи от волята и свободния избор, как човек би оставил алкохола?

— Избор има, разбира се — наведе се напред и на процеждащата се светлина лицето му изглеждаше златисто. — Изборът е да се отървеш от мисълта, че си сам във всичко това. Не да вярваш в Бог непременно, но трябва да имаш най-простичка вяра. Да повярваш, че ако полетиш, все някой ще се намери ще те хване — облегна се назад. — Сега стана ли ти по-разбираемо?

— Възпитана съм от католици — довери му тя. — Преди да се науча да чета, ми се струваше, че „свещено сърце“ е същото като изплашено сърце. Понякога е добре човек да си припомня за какво всъщност се отнася религията.

Когато сандвичите им дойдоха, Роуз откри, че е доволна да се храни с Ерик мълчаливо, както й бе приятно и докато разговаряха. Нямаше го онова усещане за неудобство, което обикновено изпитваше не само с чужди хора, но и със стари приятели. Не беше необходимо да обяснява нещо или да се извинява.

Много бързо след това отнесоха чиниите им и Ерик започна да пише чека. Все пак магията, която се бе създала между тях, не изчезваше. Роуз се загледа в ръката му, странно мускулеста за човек с неговата професия, и усети как нещо твърдо и таено в нея сякаш се разтапя и се излива надолу като горещ пясък.

Познати чувства, добри чувства, но от друго време, от друго място. Как би могла да сподели интимността, която имаха с Макс и която се задълбочаваше с всяка изминала година? Какво би могъл Ерик Сандстрьом да знае за тайните местенца по тялото й, където обичаше да бъде докосвана? Или любовните думи, които обичаше да чува?

Молеше се той да се окаже прав и Господ да я хване, ако падне. Иначе би се оказало трудно и дълго пътуване, за да се върне там, където се намираше сега — наполовина на опасния склон на разбития си живот.

Отдъхна си виновно, когато Ерик погледна часовника, си и каза:

— Трябва да побързам, следващото ми предаване е след половин час. Ела, ще те изпратя до ъгъла — изправи се и леко я хвана, докато я превеждаше през масите.

На слънчевата светлина, под топлото синьо небе Роуз потрепери.

Едва в таксито осъзна нещо ужасно: мъката й по Макс не намаляваше, макар Ерик да я привличаше. Всъщност сега съпругът й, й липсваше много повече.

По дяволите, това нейно тяло, което реагираше като по младежки.

Роуз си помисли гневно, че има по-голяма нужда да се вземе в ръце, отколкото да спи с някого. Докато не се справеше със своя живот, как би могла да помогне на синовете си и на доведената си дъщеря да оправят техния?

Спомни си думите на Силви на партито на Брайън. Хората обикновено сами решават, дори когато поемат по дългия заобиколен път.

Запита се дали тя не е права. Но не можеше просто да седи и да гледа как Дру унищожава бъдещето си. Синът й трябваше да разбере, че в брака не бива единият да носи целия товар на плещите си, а трябва двамата да са партньори — всеки да носи собствената си тежест. Както беше с нея и Макс.

Ако майка й поговори с Айрис? Момичето обожаваше баба си. Силви би могла да й обясни, че в края на краищата тя нищо няма да реши за себе си, ако се омъжи за Дру.

Роуз рязко се наведе напред и пусна колана, за който се бе вкопчила като удавник за сламка, докато таксито се носеше напред в слалом между колите по Хюстън.

— Промених решението си. Откарайте ме на Ривърсайд и Западна седемдесет и девета — поиска тя. — И моля… гледайте да не се пребием по пътя.