Айлин Гоудж
Бодлите на истината (22)

Глава 21

Това бе първото, което Роуз забеляза, когато от овъглените останки от къщата излезе на студената слънчева светлина на задния двор. Градината показваше признаци на живот. Тук-там беше покарала трева. На останалите клони от тополата, яркожълти листа трептяха като славното разкъсано знаме на победена армия.

Точно тук, в градината, реши Роуз, щеше да ги накара да сложат паметна плоча за Силви. След като съборят останките от къщата и на нейно място построят новата сграда, щеше да има церемония. На Силви това би й харесало. Сигурно не би й хрумнало онова, което извърши дъщеря й — дари земята за благотворителна дейност, но беше сигурна, че би разбрала. Каква по-добра справедливост от „Дом на вярата“ — агенция за осиновяване, която щеше да дава и временен подслон на нежелани деца.

Все пак изпита тъга, когато видя какво е останало от къщата. Като знаеше, че онова, което предстоеше в бъдеще, щеше да бъде не само нова глава, а цяла нова книга. Повече нямаше да идва тук, поне известно време. Но искаше да види мястото за последен път.

До нея Джей, необикновено мълчалив, най-после се обади:

— Мамо, хайде да си тръгваме. Тук е страшничко. Освен това има счупени стъкла. Ако стъпиш и се порежеш, няма да има кого да съдиш.

Тя го изгледа накриво с присвити очи.

— Много смешно, няма що.

— Сериозно ти говоря — той пъхна ръце в джобовете си и изгледа с присвити очи онова, което бе останало от оградата на градината, по-скоро купчина тухли, почернели от дима. Като че ли през последния месец бе пораснал с още два сантиметра или пък тя си въобразяваше. Както и да е, беше по-висок. Струваше й се, че в известен смисъл е станал по-зрял. Например вече не проявяваше враждебност. Не че нямаше от какво да се оплаква или за какво да я критикува, но пък намираха много неща, за които да се смеят. Роуз имаше чувството, че Джей бе на нейна страна.

— Чудя се, какво ли би казал татко — отбеляза спокойно той. С тесни джинси и яке, докато вятърът рошеше тъмната му коса, изглеждаше на възрастта на Дру.

— Пожарът ли имаш предвид?

— Не само него. Всичко, което се случи.

Роуз помисли малко и твърдо отговори:

— Би казал, че е време да се променят нещата.

— Понякога е трудно. Все още ми липсва — той отново присви очи.

— На мен също.

Въздържа се и не каза, че Макс не беше единственият, който й липсваше. Може би синът й би останал с погрешно впечатление, не би разбрал как е възможно да тъжиш за един човек и в същото време да копнееш за друг. Беше минал месец, откакто говори за последен път с Ерик. Той удържа на думата си — не й се обади. Но не беше същото като с Макс. Знаеше съвсем точно как да влезе във връзка с Ерик, само че просто не го правеше.

Имаше малка тайна: всеки ден между единайсет и два часа заключваше вратата на кабинета си за около половин час и слушаше на уокмена си предаването на Ерик Сандстрьом.

Беше добър. Знаеше как да привлича вниманието на слушателите, как да ги предразположи да бъдат открити. Беше искрен и Роуз знаеше, че не бе само поза. Той обезоръжаваше дори известни личности и политици, които интервюираше.

Не беше същото като да говори с него, разбира се. Но подобно нещо би било твърде рисковано — все едно да го покани на парти, което нямаше да прави. Двамата щяха да бъдат нещастни.

Роуз побутна парче метал така изкривено, че не можеше да се познае какво е било.

— Прав си, тук е страшничко. Хайде да си тръгваме. Не бива да закъсняваме.

Щяха да се срещнат с Дру и Манди на гробището „Сейнт Джоузеф“ на Лонг Айлънд. Беше минала повече от година, откакто стоя до пресния гроб на Макс и наблюдаваше как спускат ковчега му, облаците над главата й се плъзгаха върху излъсканата повърхност на небето. Оттогава не бе ходила там. Не вярваше в поклонение на гробища. Какво беше студеният гранитен надгробен паметник, в сравнение с възглавница, която все още носеше мириса на съпруга, когото обичаш?

На днешния ден, последната неделя на октомври, Макс би навършил седемдесет години. Реши, че е важно семейството да отбележи случая с някакъв ритуал. В тържественото достойнство на гробището имаше нещо, което допадаше на католическото й възпитание. Нямаше да запали свещ за Макс в църква, нито пък щеше да коленичи за молитва, но щеше да постои край гроба му и да си спомни всичките им хубави моменти.

— Може ли да карам? — попита Джей.

Той бе получил книжка предишния месец, но да се довери на по-малкия си син зад кормилото на волвото им, бе все едно да тръгне със завързани очи по средата на улица с голямо движение.

— Разбира се — каза, но не се сдържа да добави, — ако обещаваш да караш внимателно.

— Погледни на нещата от тази страна — ако умрем при катастрофа, поне ще сме близо до гробище — той й се ухили ехидно и тя се засмя въпреки всичко. Може по очите и интереса към математиката да приличаше на баща си, но по мрачното чувство за хумор — на нея.

Движението по магистралата беше по-интензивно, отколкото очакваха. Независимо от студеното време, явно имаше доста хора, за които началото на есента с почти пусти плажове и празни паркинги бе по-вълнуваща от пикник на Четвърти юли. Роуз имаше своя философия за сезоните. Каквото и да се случва в живота ти, винаги можеш да разчиташ на тях, като на нещо сигурно. Всеки от тях носеше своите удоволствия, които се раздават като бонбончета, така че всеки да получи колкото останалите. Сезоните дори ти осигуряват извинение да правиш неща, които иначе отлагаш, помисли си тя, например като пролетно чистене, подготовка за есента, приспособяване към зимата, да не говорим за диетите през сезона за банските костюми.

Докато волвото им спре пред гробището с колони от двете страни на входа, с порти от ковано желязо и мраморни статуи в естествена големина, които приличаха повече на добродушен церемониалмайстор, отколкото на Сейнт Джоузеф, Роуз не се изненада, когато откри, че Манди и Дру са пристигнали преди тях. Доведената й дъщеря беше облечена със зелено палто и носеше цветя. Изглеждаше по-свежа, като че ли както в градината на Силви и нейните цветове се възвръщаха. Роуз беше разбрала от Дру, че редовно посещавала сбирките на „Анонимните алкохолици“, макар че Манди не бе обсъждала въпроса с нея, пък и Роуз не я бе питала. Точно сега, докато Манди я целуваше по бузата и тя почувства миризмата само на парфюм, разбра всичко, което й бе нужно.

Дру изглеждаше уморен и отслабнал. Все пак, страхът в погледа му беше изчезнал. Изглеждаше по-сигурен в себе си и в целите си. Дали Айрис, която все още беше в Аризона, щеше да бъде част от бъдещето му, оставаше да се разбере. Сега той се беше заел сериозно с медицинското си образование.

Четиримата тръгнаха по пътеките, посипани с чакъл, въоръжени с карта, на която гробът на Макс бе очертан с жълто кръгче. Дори имаше номер „С-125“. Кой знае защо, това потисна Роуз, повече от стерилните на вид гробове с техните надписи.

— Ето го — Манди, която излезе от пътеката и тръгна по тревата, посочи камък, на който си личеше, че е бил поставен неотдавна.

Да, Роуз забеляза, че точно такъв бе поръчала. Излъскан черен гранит, върху който бе изписано името на Макс, датата на раждането и на смъртта му. Мислеше да напише и какъв предан съпруг е бил и колко го обичаха децата му, но се отказа. Всички знаеха какво означаваше Макс за тях, така че, какъв бе смисълът?

Дру отбеляза:

— Не е това, което си представях.

— Семпъл е, знам — каза майка му. — Баща ти не би харесал нещо друго.

Той я изгледа, отхвърли кичур тъмна коса от очите си.

— Не исках да кажа това. Нямах предвид, че е трябвало да бъде по-красив. Просто… няма нищо общо с татко.

На Роуз й хрумнаха всички изтъркани клишета като: Той остана в нашите сърца или Не сме много религиозно семейство, знам. Но не ги изрече. Само отговори:

— Знам.

Дру беше прав. Където и да бе Макс сега, той не беше на това място. Ако беше, тук би имало повече цветове, мястото нямаше да бъде толкова мрачно, а напротив — празнично. Би се усмихнал, когато видеше семейството си, събрано около гроба му. Той би им се скарал и би ги отпратил вкъщи. Или на плажа. Ако не друго, помисли Роуз, студената вода ти напомня, че си жив.

Мислите й се върнаха към Ерик. Изненадващо не усети чувство за вина. Макс би я разбрал. Той не би желал тя да погребе чувствата си все едно, че е умряла.

Това не беше избор, напомни си. Не избираше между двама мъже, които обичаше. Ако Макс беше жив, никога не би се стигнало дотам. Първо никога не би се влюбила в Ерик.

Тогава какво чакаш? Позволение да бъдеш извинена ли? — гласът на Макс, леко шеговит, прозвуча в главата й. — Роузи, никога в живота си не си искала позволение да вземеш онова, което желаеш. Какво те задържа сега?

Роуз примигна. Гърлото й се бе свило, очите я щипеха, все едно че се взираше в силна светлина. Но на небето имаше много облаци, а тревата не беше толкова зелена, както й се стори преди малко. Тук-там бе потъмняла и образуваше петна по поляната, а някои дървета бяха голи. Зимата наближаваше. Дори катеричките на няколко крачки от тях изглеждаха по-смели от друг път.

Като че някъде отдалеч чу гласа на Манди:

— Няма да е лошо да кажем молитва.

Роуз преглътна и кимна. Преди да се осъзнае, думите започнаха да излизат от устата й толкова естествено, сякаш си бе намислила да ги каже: Отче наш, който си на небето, да се свети името ти…

Едва когато седна в колата, тя се разплака. Толкова силно, че трябваше да отбие от пътя и да остави Джей да кара, макар да бе настоявала, че е неин ред. Този път обаче не се нервира от шофирането му. Джей наистина е пораснал — помисли си.

Вкъщи веднага свали обувките си и се зае да свари чай, без да обръща внимание на недоволния господин Чипс. Джей имаше намерение да отиде на футболен мач с приятеля си Къртис, но предпазливо я попита дали не иска да остане при нея. Трогната, тя направи гримаса и го побутна леко към вратата. После изключи газта от котлона, съблече се и седна на леглото. Не беше уморена. Дори не се чувстваше потисната. Само й се струваше, че ще мисли по-ясно легнала.

Може би това беше нейният проблем — мислеше прекалено много, разсъждаваше, когато просто трябваше да чувства. Цял живот се бе проявявала като импулсивна. Къде беше тази дързост, когато най-много се нуждаеше от нея?

Посегна към телефона до леглото си. Този път нямаше да анализира, нито пък да го подлага на кръстосан разпит. Дори нямаше да се спре, за да погледне към опасната пропаст, която се бе отворила пред нея. Просто щеше да набере номера.

Той се обади на второто позвъняване. В хубав неделен следобед, докато хиляди хора се забавляваха навън, Ерик стоеше вкъщи. Сякаш я бе очаквал.

— Здравей — каза той.

— Здрасти.

— Настинала ли си?

— Плаках.

Последва мълчание, после, вместо да попита защо, както биха направили повечето хора, той просто изрече:

— Радвам се, че ми каза.

— Току-що се връщам от гробищата, но не плаках по тази причина — обясни му тя. — Е, може би, донякъде. Не беше толкова ужасно. Сякаш наблюдавах някого отстрани.

— Същото се случи и с мен на погребението на баща ми. Сякаш гледах филм. Като дете съм плакал повече, докато гледах „Ласи“. Не че не обичах баща си. Това само означава, че човек издържа на скръб само до известна граница.

Както винаги, Ерик разбра как се чувства, дори без да му обяснява. Имаше само едно нещо, което той изпускаше.

— Само че аз не мислех за „Ласи“ — отвърна тя и се позасмя, — а за теб.

Настана гробно мълчание и този път Роуз си представи какво той чувства и дори, как изглежда точно в този момент: с разрошена тъмноруса коса, докато прокарва пръсти през нея, и с леко присвити сини очи в очакване на онова, за което не бе престанал да се надява.

— Избра подходящ момент да се обадиш — изрече той предпазливо с ниския си дрезгав глас. — Тъкмо излизах.

— Не бих искала да те задържам.

— Може да почака.

— Добре, защото това не може — пое дълбоко дъх. — Ерик, липсваш ми. Не мога да си намеря място без теб. След пожара… поне десетина пъти вдигах слушалката, за да ти се обадя. Но сигурно не съм била готова.

— А сега? — гласът му продължаваше да звучи предпазливо. — Не бих искал да се връщаме там, където бяхме, Роуз. Искам да се оженя за теб.

— Знам.

— Желаеш ли да рискуваш?

— Да — отвърна тя, изумена колко лесно го изрече.

— Ами добре. Чудесно — Ерик също беше смаян. После изведнъж се засмя. — Роуз, за пръв път не знам какво да кажа… но май нищо, което е свързано с теб, не би трябвало да ме изненадва.

Тя също се засмя, чувстваше се така, сякаш е глътнала мълния. Гъделичкащата й топлина пулсираше в тялото й, като по електрическа жица.

— Добре — каза тя. — Преживях достатъчно изненади, които ще стигнат до края на живота ми. Ще се задоволя с онова, което е пред мен.

— Искаш ли да дойда? Ще успея да стигна за половин час.

— Още не — Роуз стисна слушалката по-здраво. — Не съм готова да затворя. Толкова много неща имам да ти казвам.

— Тогава да поговорим.

Тя се усмихна към тавана, който се люлееше над главата й като дъно на лодка, която най-после е поела в правилна посока.

— Толкова неща се случиха през последните няколко седмици. Дори не знам откъде да… — замълча и си пое дъх. — Защо не започна отначало? — каза и изведнъж се почувства по-спокойна. — Оттам е най-добре.