Айлин Гоудж
Бодлите на истината (21)

Глава 20

— Това е среща на „Анонимни алкохолици“ от Ийст Мидтаун. Добре дошли…

Манди разглеждаше човека на подиума — хубав млад мъж с костюм и вратовръзка. Не изглеждаше да е пияница. Но никой от присъстващите около нея не приличаше на такъв. В това мазе на църква, където ставаше течение, с подредени в редици метални сгъващи се столове, голяма кафе машина и дъска, на която бе закачено съобщение за специална служба в чест на Света Троица, тя съвсем не се чувстваше неудобно. С изключение на няколко души, които изглеждаха като че са прекарали нощта на не много удобни места, повечето от петдесетината присъстващи бяха професионалисти като нея, всички добре облечени, много от тях с куфарчета. Стори й се, че средната възраст беше около трийсет и пет години.

Изненада се, но и определено се почувства неудобно. Ако тези хора бяха алкохолици, тогава къде беше разделителната линия между нея и тях? Явно, че не са влезли случайно от улицата. Какво ги бе довело тук? Ултиматум от страна на шефовете им ли? Или понеже им бе омръзнало да стоят при семействата си и това бе едно извинение за тях? Или пък не можеха повече да понасят тежестта да водят двоен живот, както в случая с нея и Робърт?

Робърт. Все още се чувстваше виновна пред него, но той не беше главната причина тя да дойде на това място. Дори не беше ултиматумът на Роуз, нито пък опъващото нервите напрежение сякаш всеки ден вървеше по въже. Сламката, която натежа, мислеше си Манди, бе брат й, Дру разчиташе на нея да му помогне в спешен случай и тя го направи — обади се на много места по телефона, посети няколко приюта за бездомни и за малко да започне да пие отново. Но тогава какво щеше да прави Дру? Не би могла да допусне да изостави милия си любим брат, когато той имаше най-голяма нужда от нея.

Манди погледна крадешком Ерик, седнал до нея. Тази вечер бе на спикерите, обясни й той и го бяха поканили да говори. Стори й се, че той изглежда забележително спокоен. Бе облечен с избелели джинси и джинсово яке. Манди разбра, защо Роуз го намираше за толкова привлекателен — беше сексапилен и умен разбира се, но просто беше свестен. Когато му се обади от деликатесния магазин, той не я постави в неудобно положение да се почувства, като че ли кой знае какво бе станало. Но не се и смути. Просто я изслуша…

Докато го наблюдаваше как върви към предната част на стаята и се обляга на катедрата, тя си помисли: Добър е за Роуз. Татко би го одобрил.

Спокойно, сякаш разговаряше със спътник в самолет, Ерик започна:

— Преди пет години дойдох на първата среща. Тогава имаше един мъж, едър и як шофьор на камиони от Талахаси с двайсетгодишен стаж в пиенето. Бяхме много различни с него, но странното е, че неговата история много приличаше на моята…

Манди слушаше и все повече се изумяваше от онова, което Ерик разказваше, в сравнение, с което, нейната история изглеждаше направо скучна. Научи за времето, което прекарал в колежа, където пиели бира, как се изнизали седемдесетте години, които се смятали за апатични, а те преминали неусетно в бурните осемдесет, когато били много модерни забавления по къщите в края на седмицата, в Кан или Лорел Каньон, на които било нормално бутилките да бъдат нареждани като бисквити. Пиенето му коствало не само професионалната кариера, продължи той, но косвено и смъртта на негова колежка.

Манди се замисли за собствената си работа и че бе на път да я загуби. Както и Робърт, когото очевидно бе отблъснала не един път. Но какво щеше да се случи, ако нещо още по-лошо би станало? Например ако умреше от пиене или причинеше смъртта на друг човек? Тя потреперя и откри, че й е трудно да се преструва на различна от всички.

Да присъства тук не й беше леко. Желанието й да пие дори се бе засилило. Добре, значи на събирането на „Анонимните алкохолици“ в този квартал не бяха дошли само хора, които нямаше къде другаде да отидат. Но това означаваше ли непременно, че бяха на един и същи стадий? Или че би могла да им довери най-съкровените си мисли и чувства?

Въпреки всичко, тя се усмихваше на шегите на Ерик и ръкопляска заедно с останалите, когато той завърши. После дори се представи на седналата до нея по-възрастна жена, която изглеждаше заслужаваща уважение и изпълнена с достойнство. Човек не би могъл да си представи, че пие повече от чашка шери от време на време. Когато срещата свърши и онези, които явно се познаваха, се събраха, за да поприказват, Манди тайно си отдъхна.

Тръгвайки към вратата, тя изчака Ерик да довърши разговора си с един добре облечен млад мъж, както й се стори с костюм „Армани“. Държеше палтото си сгънато на ръка и се опитваше да не изглежда нетърпелива. Той сигурно щеше да я попита какво мисли за срещата, затова използва времето, за да съчини мислено учтив, неангажиращ отговор.

Но Ерик не й зададе никакъв въпрос. Докато вървяха към Медисън Авеню, я разпита за работата й и за семейството й. С него беше лесно да се разговаря. Докато се усети, тя вече му разказваше за баща си, какъв чудесен човек е бил — странен, привързан, понякога прекалено настойчив, но я обичал достатъчно, за да бъде твърд, когато бе необходимо. Мина й през ума, че може би донякъде Ерик се чувстваше застрашен, като се имаше предвид, че бе приятел на Роуз. Но ако го дразнеше това, че по-рано Роуз е била омъжена за такъв прекрасен човек като баща й, той не се издаде. Това бе още една негова черта, която Манди харесваше. С него се чувстваше толкова свободно, че нямаше нужда да обяснява или да се оправдава. Нямаше нужда да крие каквото и да било или да се срамува от нещо.

Все пак беше малко странно, че той не й говореше за „Анонимните алкохолици“. Нали всъщност това бе смисълът да присъства на събирането? Всъщност, самият Ерик имаше нужда от утеха. Под спокойното му държане тя усети напрегнатостта на мъж, застанал на кръстопът. Да не би с Роуз да са се скарали? Не го видя, когато я посети в болницата.

Преди да осъзнае какво прави, Манди предложи между другото:

— Искаш ли да те почерпя кафе?

Той кимна.

— С удоволствие.

Спряха в кафене на ъгъла — едно от хилядите, пръснати в града.

Поръчаха си кафе, което им донесоха в дебели бели високи чаши, то миришеше сякаш бе налято от крана на бензиностанция. Ерик отпи мълчаливо. Почти не поглеждаше към нея, макар че седеше срещу него. За каквото и да си мислеше, той явно не разсъждаваше дали тя смята да посети следващото събиране на „Анонимните алкохолици“.

Хвана го за лакътя.

— Искаш ли да го обсъдим?

— Няма кой знае какво да се каже — погледна Манди и направи гримаса. — Ужасно е, нали? Мирише на мърша.

— Беше блестящ на срещата — каза му тя.

Той сви рамене и продължи да се взира във витрината.

— Не отидох там, за да впечатля някого. Целта не е такава.

Замълча, потънал в мислите си. Почти отчаяна, тя изрече:

— Не беше онова, което очаквах. Кой знае какви хора съм предполагала, че ще видя. Това не означава непременно, че ще отида пак. Аз… По дяволите, не знам какво искам да кажа — с рязко движение бутна чашата си настрани, част от течността се изля върху масата.

— Още не разбираш, нали? — Ерик я изгледа изпитателно като че ли го бе подразнила. — Това не е само за теб, Манди. То е и за мен. За човека пред теб и зад теб. И за жената, която в края сподели какво мисли. Забеляза ли, че никой не закъсня? Направи ли ти впечатление, че срещата започна точно навреме? Помисли си за това. Помисли си за всички случаи, когато сме се напивали и сме закъснявали или въобще не сме се появявали. Каквото и да ти напомня за онова време, колкото и малко да е, то ти причинява неудобство, дори те хваща малко страх. Това ни събира на срещите. Опитът, който споделяме. Общите ни страхове. Когато знаеш, че това не е избор, а начин за оцеляване.

— Как? Как мога да споделя спомените си с хора, които дори не познавам? — запита тя тихо.

— Тогава защо дойде? — попита я не грубо, но обезоръжаващо прямо.

Тя сведе очи към масата, към кафето, което салфетката й попиваше — мръсно кафяво петно, от което леко й прилоша.

— Не знам точно. Заради брат ми, предполагам. Уплаших се, как за малко не го изоставих.

— Но не го направи.

— Благодарение на теб.

— Повярвай ми, каквото и да съм направил, било е колкото за теб, толкова и за мен — отвърна той. — Ако мога да помогна на някого, това помага и на мен. Много е просто. Не мога да ти обясня как действа. Просто действа.

— Точно сега не изглеждаш много щастлив — отбеляза тя с равен глас.

— Кой казва, че резултатът е постигане на щастие? — засмя се Ерик. Изглеждаше уморен — клепачите му бяха подути и малко потъмнели, раменете му бяха приведени, сякаш носеше огромна тежест.

— Скарали сте се, нали? А сега тя ти липсва — Роуз — Манди го изгледа с вдигната глава и малко му завидя. Зачуди се какво ли е да обичаш някого до такава степен, че да ти липсва повече от алкохола.

Ерик кимна. Наблюдаваше двама едри полицаи, които се бяха облегнали на бара и си бъбреха с барманката — жена на средна възраст, с лоша кожа и с прическа като каска. Но в погледа му нямаше никаква жизненост, все едно че се взираше в тухлена стена.

Най-после сви рамене и отвърна:

— Да, липсва ми.

— Защо тогава не й се обадиш?

Той се усмихна искрено и тъжно.

— Няма никакъв смисъл, затова.

Манди поклати глава съчувствено.

— Понякога е много упорита, знам.

— Не е заради това. Скърби за баща ти… повече отколкото й липсвам.

— На мен също ми е мъчно за него. Но това няма да го върне, нали?

— Виж какво, това е нейно решение. Повече нищо не мога да направя.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Искаш ли да поговорим за това. Ако не друго, ще ти стане по-леко.

Ерик се поколеба, после кимна. Разказа й как още щом видял Роуз, разбрал, че тя е жената, която бил търсил през всичките години. Може и да бе сантиментално, но бе вярно. Въпреки всичко, не очаквал тя да го чувства по същия начин, поне не веднага. Надявал се, че с времето ще разбере, че втора възможност като тази няма да й се предостави и че резултатът си заслужавал всички усилия. Но излязло, че Роуз имала други идеи. Не искала друг съпруг, така му казала. Освен това нямала намерение да рискува с още една любовна връзка. Никога.

Манди го слушаше мълчаливо. Замисли се за Робърт. Възможно ли бе да се е чувствал по същия начин с нея? Или поне донякъде? Ако тя не го беше отблъснала, дали той в края на краищата не би поискал да се оженят? Не знаеше и това я безпокоеше, и то много.

— Сърдиш ли се? — попита Манди.

Той се замисли малко, после отвърна:

— Да, но не на нея.

— Мисля, че разбирам какво чувстваш — тя наблюдаваше как стар човек, седнал в ъгъла, бавно ядеше супата си, сякаш искаше да му стигне за по-дълго. Дали няма близък, при когото да отиде? Съпруга, син или дъщеря? Защо е предпочел това място, вместо да си затопли готова супа вкъщи? — Също както аз се чувствам с пиенето — каза тя и неочаквано очите й се насълзиха. — Омръзна ми. Няма кого да обвиня, освен себе си.

— Не бих поставил Роуз точно в същата категория, но… да — лицето му се отпусна малко. — Ами ти? Струва ми се, че имаш приятел.

— Бивш — отвърна тя, надявайки се, че шегата ще й помогне.

Понякога действаше. Ако не се чувстваше по-добре… поне й беше по-леко. Може би, след като цял живот се беше преструвала, най-после щеше да се чувства удобно в собствената си кожа. Не би могла да каже защо. Животът й не бе по-малко проигран, отколкото час по-рано. Но за пръв път Манди почувства, че би било възможно да си прости, че не е съвършена.

— Искаш ли да поговорим за това? — Ерик се усмихна дяволито и прехвърли топката в нейното поле.

— Не мога — отвърна тя и погледна часовника си. — Трябва да вървя — не беше лъжа. Искаше й се да говори, но не с Ерик. Искаше да чуе самия Робърт.

Час по-късно, Манди му позвъни от апартамента си и изчака, докато се увери напълно, че не е вкъщи. Никой не отговори, телефонният му секретар също не беше включен. При всеки звън сърцето й подскачаше като топка. Вероятно беше излязъл с друга. Извиненията на Манди сигурно му бяха омръзнали. Кой би могъл да го обвини?

Понечи да затвори, когато чу гласа на Робърт и той така я стресна, че за малко да изпусне слушалката. Беше задъхан, като че ли бе тичал, за да отговори.

— Аз съм, Манди. Сега ли се прибираш?

— Бях под душа — отвърна той с въздишка. — Имах напрегнат ден. Ще ти разкажа някой ден.

— Какво ще кажеш да вечеряме утре? — тя затвори очи.

Последва мълчание, чуваше го само как диша. Знаех си — помисли си отчаяна. — Среща се с друга. Ама, че съм глупачка. Но дали не е искала точно това? Да се почувства унизена и така да си намери извинение, за да посегне отново към бутилката?

Не — каза си твърдо, — не се обадих за това. Не беше и заради Робърт, а заради самата нея. Трябваше да бъде честна с него, да му каже защо го е отбягвала. Дори той да си състави лошо мнение за нея, все пак щеше да се чувства по-добре.

Манди се отпусна на дивана сред пръснати страници от вестника.

— Робърт? — каза.

— Тук съм — отговори той. — Малко съм изненадан, това е всичко. Смятах, че си охладняла към мен.

— О, Робърт — вдигна крака върху масичката, като си спомни, че това бе едно от нещата, които човек трябваше да направи, когато главата му се замае. — Съжалявам. Трябваше да ти кажа по-рано. Не е свързано с теб.

— Тогава какво е?

— Дълга история — въздъхна тя. — Готов ли си да я чуеш?

— Разбира се.

Манди отпусна глава назад със затворени очи и се усмихна. По-скоро беше вцепенена, отколкото спокойна. Но беше сигурна, че постъпва правилно. Не знаеше дали историята й щеше да има щастлив или нещастен край, но дори и Робърт да я напуснеше завинаги, той заслужаваше да я чуе.

Уреди си среща с него в седем и половина в италиански ресторант близо до кантората й. Робърт си записа адреса и каза весело:

— Ако стигна преди теб, какво вино да поръчам — червено или бяло?

— Няма да пия — отвърна тя, надявайки се, че треперещият й глас нямаше да издаде решителността й, която все още се изразяваше с шепот, но той заплашваше да се превърне във вик.