Метаданни
Данни
- Серия
- Градината на лъжите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Thorns of Truth, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Икономова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 29гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa(2011)
- Разпознаване и корекция
- Lenitoo(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Айлин Гоудж. Бодлите на истината
ИК „Бард“, София, 1999
История
- —Добавяне
Глава 17
Рейчъл не чуваше никого и нищо, бе обвита в плътен дим. Закашля се и започна да размахва ръце. Усещаше горещата сива мъгла като нещо материално, като гумена упояваща маска, залепнала за носа и устата й, която я замайваше.
Тръгна покрай едната стена на преддверието и стигна до малката всекидневна отдясно на стълбата. Забеляза очертанията на маса, извивката на облегалката на дивана, проблясък на порцелан като млечно сляпо око. Но нямаше пламъци. Пожарът трябва да бе започнал на някой от горните етажи. Все още имаше време — няколко минути, а може би и повече.
Айрис. Трябваше да я намери. Тя бе тук… някъде.
Нещо огромно и тъмно изникна пред Рейчъл и тя отскочи назад с приглушен вик. Оказа се бюфетът в стил кралица Ана, който взе за вратата към трапезарията. Зад стъклените вратички видя спретната купчина бележници със спирала — счетоводните книги на майка й за къщата, написани с нейния точен, елегантен почерк, после се разкашля и се преви.
Чуваше как се изливат потоците вода под налягане, която се удряше в стените на къщата с тъп барабанящ звук, следван от слабо дрънчене на счупено стъкло някъде горе. Сирените виеха, хора крещяха. Стори й се, че чува някой да я вика, но гласът като че ли идваше от вътрешността на къщата. Сигурно си въобразяваше. Нямаше друг луд, който да я последва.
— Айрис! — викът се понесе от раздразненото гърло на Рейчъл. — Айрис… Къде си?
Имаше чувството, че дъщеря й е някъде вътре в къщата. Ранена, а може би изпаднала в безсъзнание. Моля те, Господи, помогни ми да я намеря. Не е искала да го извърши. Тя не е виновна, а аз.
Рейчъл се втурна напред. Удари се силно в нещо, спъна се и едва не падна.
В цялата тази лудница как щеше да намери дъщеря си? Представяше си я свита в някой ъгъл в стая на горния етаж, безпомощна срещу настъпващия огън. Обзе я толкова голям и замайващ ужас, че се вцепени за миг. Стоеше като закована върху килима, докато димът протягаше към нея лакомите си лапи. После й хрумна страшна мисъл:
Ами ако Айрис не желае да бъде спасена?
Не, не биваше да мисли така. Това само щеше да я забави, а вече се чувстваше слаба, като че ли участваше в някой от онези кошмари, в които тичаш като луд, но въобще не напредваш. Трябваше да се стегне. Веднага.
— Айрис! — викът й, който като че идваше някъде извън нея, беше като тежък ковашки чук, който разруши стената и й освободи място, за да се втурне към следващата стая.
Дълга маса, столове. Бюфет с дърворезба. Намираше се в трапезарията, където като дете беше присъствала на много официални семейни вечери. Нещо просветна в далечния край сред виещия се пушек — лъснатите месингови дръжки на френските прозорци, които се отваряха към градината. Усети как паниката й намалява. Ако по някаква причина не би могла да стигне до външната врата навреме, винаги можеше да избяга към задния двор.
Но не без Айрис.
Трополещ шум над главата й от влачещи се мебели. Или пък стъпки на обезумял човек. Дали не бе Айрис?
Изрида тихо и се втурна с ръце, протегнати напред, опипвайки пътя покрай стената. Мислите й се въртяха като парченца разноцветни стъкълца в калейдоскоп.
Къде бяха другите? Къде беше майка й?
В съзнанието й се оформи ясна картина — майка й в детската стая на горния етаж, където люлееше четиригодишната Айрис на ръце. Устните й се движеха, но думите й бяха заглушени от ревящите пламъци. Тя се опитваше да предупреди Рейчъл. Щеше да се случи нещо ужасно. Също както бе опитвала по-рано, когато…
Тогава си спомни, че майка й беше мъртва.
Сърцето й заудря силно.
Не мисли. Не си спомняй нищо. Просто продължавай да се движиш.
Рейчъл се олюля покрай зиналата дупка на мраморната камина, в която две дървета стояха, поставени едно до друго заедно със смачкан вестник, готови да бъдат запалени. Като видя това, тя за малко не се изкикоти истерично.
После си представи друго — стар спомен, по-ужасен от кошмар. Кръв. Навсякъде. Размазана по плочките над ваната. Локвичка на пода като жестока шега. В средата на всичко това Айрис…
Какво ли съм си мислила през всичките тези месеци? Как стана така, че не обърнах внимание на предупредителните знаци? Бе изоставила семейството си.
Още едно тупване горе, сякаш нещо се счупи. Горещина. Беше толкова горещо. Не можеше да се диша. Пот се стичаше по лицето й.
Егоистичният й инстинкт я караше настоятелно да се върне, да бяга и да се спаси… но не можеше да остави дъщеря си да загине.
Стъпала. Качвай се, преди да е станало твърде късно…
— Рейчъл? Рейчъл!
Гласът на Роуз.
— Рейчъл!
Тя спря на стъпалата и се извърна тромаво. На десетина крачки зад нея познатата фигура на Роуз се клатеше като дух зад тънка димна завеса. Стоеше близо до вратата на хола, притиснала устата си с ръце, главата й се въртеше почти комично назад-напред на широки кръгове; напомняше на корабокрушенец в морето. Лицето й беше изцапано, тъмната й коса беше разрошена. Токът на едната й обувка се беше счупил и когато Роуз я зърна и закуцука към нея, на Рейчъл й хрумна да избяга от нея.
— Не се качвай горе! — извика Роуз и посочи с пръст стълбата. — Няма да успееш да стигнеш. Ще умреш.
— Трябва — задавено изрече Рейчъл. — Тя е горе. Чувствам го.
— Не можеш да си сигурна.
— Ти… самата… го каза.
— Може да греша.
Роуз се закашля.
— Ако наистина е запалила къщата, нямаше да остане тук. Би било… — замълча. Лицето й изглеждаше съкрушено в сивия дим.
— Самоубийство ли? — изкрещя Рейчъл замаяна. Гласът й стана писклив, почти истеричен. — Може би… но този път трябва да направя нещо! — тя се изви към стълбата и се хвана за перилото.
— Недей! — Роуз се втурна след нея.
Над главите им се разнесе гръм. Горе, на стъпалата, нещо ярко и опасно разцъфна. Рейчъл вдигна очи, когато голяма вълна черен дим се изтърколи от площадката надолу, а зад него се видяха бушуващи пламъци. Тя подскочи, сърцето й щеше да изскочи. После като в транс отново заизкачва стъпалата. Държеше очите си сведени надолу. Виждаше само лъснатите стъпала едно след друго и персийската пътека, захваната с месингови пръчки и остри винтове, които блестяха с мека светлина сред пушека.
Беше на половината път до площадката, когато почувства как една ръка я дърпа за лакътя.
Рейчъл примигна и погледна надолу… към побелелите кокалчета на пръстите на Роуз и черните петна, които й бяха оставили. Да върви по дяволите. Опита се да се освободи, но кашляше твърде силно. Едва успя да изхрипти:
— Пусни ме веднага.
— Ти си луда! — извика Роуз и я притисна към перилото. Рейчъл усети как гладката му извивка се впива в талията й.
— Какво, по дяволите, те е грижа? Тя не е твоя дъщеря! Искаше да се отървеш от нея! — изрида силно.
После бутна Роуз — усилие, от което падна на колене, но успя да се отскубне. Сграбчи резбованата пръчка на парапета и се изправи, успя да изкачи още две стъпала. На няколко метра над нея солидното перило блестеше.
Една ръка обви глезена й. Пръсти като орлови нокти се впиваха все по-силно. Загуби равновесие и се строполи едно стъпало по-надолу и силна болка прониза хълбока й. С яростен вик се изви и се взря в Роуз, свила се в краката й. Тя гледаше диво и се държеше за нея, като че спасяваше живота си. Рейчъл започна да рита като озверяла и я блъсна.
— Върви по дяволите! Пусни ме!
— Не. Няма да те оставя да умреш!
— Какво… те е грижа? — изрече задъхано.
— Може да не ме е грижа — озъби й се Роуз. — Нашата майка не те е отгледала, само за да захвърлиш живота си ей така. По дяволите, Рейчъл, това трябва да означава нещо за теб!
Само две думи проникнаха в бясно въртящия се калейдоскоп в главата на Рейчъл: Нашата майка!
Без да вижда, тя започна да пълзи към Роуз. Почувства глезена си по-свободен. Ритна Роуз в корема и я чу как изстена от болка.
Рейчъл усети, че нещо избухна на бузата й. Главата й се удари в стената и болката я прониза от зъбите до тила. Червен дъжд заваля пред затворените й очи. Тъпо отбеляза: Тя ме удари.
Това бе последната й мисъл, преди да изпадне в безсъзнание.
Роуз си помисли: Боже мой, какво да правя сега?
Не искаше да нарани Рейчъл, а само да й попречи да не извърши глупост. Рейчъл лежеше в безсъзнание. Ако беше кукла, лесно би я пренесла.
Роуз се взря надолу по стъпалата, тясното й бледо лице бе изцапано със сажди. Рейчъл изглеждаше млада, почти като дете, паднало някъде, където не е трябвало да бъде. Светлокестенявата й коса бе разделена на тъмни кичури и едната й златна обица се беше откопчала. Лежеше изкривена настрани и кой знае защо, накара Роуз да си спомни за незатворена телефонна слушалка.
Като насън Роуз си помисли, че Силви е била в същото положение, в което тя се намираше сега. Представи си ясно сцената, за която толкова пъти бе мислила — износен болничен линолеум, горещина, Силви я усеща с босите си крака, докато тича към отделението, където държат бебетата, после се спуска по стълбите с притиснато към гърдите й откраднато новородено, обърнатите нагоре лица на хората, които чакат долу, блестяха като фенери.
Роуз изпита нови сили, мислите й се проясниха.
Можеше да влачи Рейчъл. Тялото на другата жена щеше да се натърти, но беше по-добре, отколкото да стои тук, докато и тя припадне. А както се чувстваше — със замаяна глава, с пламнали дробове и гърло, това щеше да стане много скоро. Опита се да поеме дъх колкото се може по-дълбоко, хвана глезените на Рейчъл и започна да я тегли.
След малко усети, че отпуснатото тяло се отмества и се свлече няколко стъпала по-надолу. Рейчъл се размърда леко, но не дойде в съзнание.
Роуз се опита да не мисли за Айрис… която може и да умираше на горния етаж. Но не можеше да стори нищо повече. Твърде късно бе да се направи каквото и да било, освен да спаси Рейчъл и себе си.
— Помощ! — извика.
Защо ли никой не идваше? Къде, по дяволите, бяха всички пожарникари, които видя отпред? Нали затова плащат данъци. Закле се, че когато всичко свърши, ще отиде в кметството. Щеше да поиска пълно разследване на полицията и на пожар…
Престани — един глас прекъсна мислите й. — Престани веднага.
Дръпна силно. Стори й се, че чу как Рейчъл изохка, докато ту се плъзгаше, ту подскачаше на всяко стъпало, сред пукота на обграждащите ги пламъци.
В подножието на стълбата отново спря, задъхано пое въздух през дима. Чувстваше се замаяна, повдигаше й се.
Припомняйки си часовете по първа помощ с момичетата от „Свещеното сърце“, тя се отпусна по корем и притисна бузата си до пода. Близо до земята димът не бе толкова задушлив. Трябваше да побърза.
Стори й се, че чува гласове наблизо, но може би идваха отвън.
— Помощ! — извика отново.
Никакъв отговор. Външната врата сигурно бе на десетина крачки разстояние, но на нея й се струваха като стотици километри.
Оглушителен удар разтърси пода. Роуз вдигна глава и видя с ужас как огромен стълб дим избухна в хола точно отляво, пръскайки искри и запалени парчета на всички страни.
Това бе подтикът, от който се нуждаеше. Хвана здраво глезените на Рейчъл и започна да пълзи към външната врата. Сърцето й биеше силно. Тъмни петна започнаха да танцуват пред очите й. Закашля се и изплю черна слюнка.
Само ако можеше да види накъде се движи.
Не натам, вървиш към хола — това бе гласът на Силви, който като че ли шепнеше в ухото й. Роуз усети как кожата на главата й се свива, сякаш беше с шапка. После чу отново гласа: — Тръгни напред и малко настрани. Ето така. Сега си точно пред вратата. Трябва да побързаш…
Усети как я обзе странно спокойствие. Беше лудост, разбира се, но като че ли чувстваше Силви до себе си, сякаш майка й я насочваше и леко я буташе, докато пълзеше към вратата, дърпайки Рейчъл. Не като ангел, както ги рисуват с крила в учебниците по катехизис, а истинско, почти осезаемо присъствие, което като че ли повдигаше нея и Рейчъл.
Времето започна да тече по-бавно. Остро усещаше всеки сантиметър от плочите по пода, всяко поемане на дъх. Чу дрънкането на полилей, последвано от сгромолясване.
Почти стигна. Още само няколко крачки. Ето го отново почти осезаемият допир на ръце, които сякаш я повдигаха. Дали не сънуваше?
Не. Усещането беше твърде реално. Въпреки зашеметяващия ужас тя се бе съсредоточила. И ето я напред… вратата.
Изохка и се разплака.
Не се бой, спасени сте. Аз ще се погрижа за вас…
Сълзи, които не знаеше, че таи, потекоха по страните на Роуз.
С последни сили издърпа Рейчъл и… излязоха на благословения чист въздух навън.
Когато се строполи в локвата под навеса, за миг си помисли с кристална яснота, че начинът, по който се обърна животът й, съвсем не беше случайност. Всичко съвпадаше, точно както и трябваше да бъде. Защото ако Силви беше постъпила другояче през онази отдавнашна нощ, тя, жената, която всички познаваха като Роуз Сантини Грифин, нямаше да съществува.
Колкото и тежко да беше детството й, колкото и големи предизвикателствата, които се налагаше да преодолява, те я оформиха, направиха я такава, каквато беше — жена, която можеше да се справя почти с всичко.
Как би могла да съжалява?
Роуз усети тежестта на това, което проумя. После тежестта изчезна, огромният товар, който носеше в продължение на години, падна от плещите й. Като че ли светът се сгромоляса. Шум. Викове.
Вдигна очи към лицата, почернели от дима под каските, и дрезгаво извика:
— Къде бяхте досега, момчета?