Айлин Гоудж
Бодлите на истината (17)

Глава 16

— Сети ли се да сложиш в багажа и закачалката за шлифера си? В Синсинати ще бъде хладно — Рейчъл наблюдаваше как съпругът й пренася багажа си и го реди до вратата — старата брезентова торба, която бе изминала може би стотици хиляди километри и изтърканото кожено куфарче.

— Ще се справя. Сложих си още един пуловер — Брайън погледна часовника си — минаваше пет, най-голямото движение.

Кой знае защо, заминаването му я безпокоеше. Нали отиваше само по работа, каза си. Две нощи и един ден, за да разговаря с голям търговец. Също както и заради други издателски начинания. С изключение на едно — хладното му делово отношение към нея, като че ли беше точка от дневната му програма.

И защо говореха за времето в Синсинати, за Бога, когато температурата в тази стая бе паднала до нулата? Разбира се, семейни двойки се сърдят, карат се, но това бе по-лошо. Ние сме си чужди — помисли си тя. Като спътници в самолет, кимат си учтиво, но вътрешно се ужасяват, че биха били принудени да разговарят. Внимателни, наистина дотолкова, че дори докато дремят, обръщат глави на различни страни и се стараят да не докосват лактите си.

Ако Брайън я напусне, така ли щеше да стане? Без никакъв шум. Колко ужасно! Рейчъл почувства как тревогата й се усилва и си спомни как се изрази Манди, за да представи един твърде лесен случай „развод с ниска степен на въздействие“. Тогава Рейчъл се бе засмяла. Сега се размисли дали наистина има такова нещо.

— Остави ли копие от програмата си? — попита тя.

— На бюрото ти е в кабинета — разсеяно махна с ръка, докато разлистваше самолетните си билети и ваучерите за хотела. С панталона цвят каки и тъмносиньото яке, с очилата, той й напомни за археолог, тръгнал за някоя отдалечена част на света.

— Няма да се обаждам, освен ако не е спешно — каза му Рейчъл. — Знам колко ще си зает.

Брайън внезапно вдигна очи. Това бе необичайно за нея и двамата го знаеха. Едно време тя го очакваше да позвъни още щом се настанеше в хотела. По-късно му позвъняваше, за да му пожелае лека нощ. Няколко пъти без особена причина разговаряха в продължение на часове.

Сега чакаше, надяваше се на чудо Брайън да счупи леда. Да се засмее, като че ли тя само се е пошегувала, и да каже нещо като Готова ли си за телефонен секс по-късно? След смъртта на майка й бе много внимателен. Беше нежен и грижлив в дните след погребението, изпълняваше по-голямата част от домакинските задължения, докато Рейчъл вървеше като замаяна. Никос, според желанието на майка й, уведоми семейството на Силви за Роуз, така че освен всичко друго, лели, чичовци, братовчеди задаваха въпроси, на които Рейчъл не бе готова да отговори. Брайън ги отпращаше, обясняваше им толкова, колкото да задоволи любопитството им и в същото време ги държеше настрана.

Що се отнасяше до истинска близост като между мъж и жена, имаше само кратки прегръдки и най-обикновени целувки. От това я болеше най-много — усещаше, че съпругът й се изплъзва и че е безсилна, за да го задържи. Всеки ден дебелата ледена стена, която ги разделяше, ставаше все по-дебела.

Не беше заради Роуз. Всъщност не. Каквото и да се бе случило между Брайън и нея, каквото и той да искаше да се случи, Роуз беше просто мястото на дебаркиране след дълго и бурно пътешествие, продължило няколко години. Но каквито и бури Рейчъл и Брайън да бяха изживели, нито една от тях не беше по-лоша от това… това…

Безветрие — помисли си тя. — Точно така, попаднали сме в безветрие. Онова, от което едно време моряците са се страхували повече и от големите вълни. Храна и вода в ограничено количество, земя не се вижда.

— Ти самата ще бъдеш много заета, сигурен съм. — Брайън се опитваше да се шегува, но думите му прозвучаха обвинително. После добави по-нежно: — Ще ти се обадя, когато пристигна, за да знам, че си добре.

Кога нещата се обърнаха? Едно време Рейчъл се тревожеше. Сега той очакваше възможна опасност, която я дебне зад всеки ъгъл. Само не спомена за катастрофа с кола или със самолет. Явно той също бе видял бездната, която се бе разтворила в краката им.

— Отивам в клиниката, за да свърша някои неща. Може би ще се прибера по-късно — каза му и внезапно изпита нужда да се отдръпне и да се защити. — Много съм изостанала. Нали знаеш, след всичко, което се случи…

— Сигурен съм — изрече го нетърпеливо.

Беше стиснал зъби и гледаше отчуждено. Тази вечер, докато го наблюдаваше как приготвя багажа си — чорапи, ризи, вратовръзки, любимата си писалка за автографи, й направи впечатление колко съсредоточено действа. Беше резервиран. Като че ли щеше да му бъде също толкова удобно да живее, където и да е, като че нямаше значение колко време щеше да отсъства. Ден, седмица или месец — може би на човек му беше безразлично, когато нямаше желание да се прибира вкъщи.

Но вината изцяло нейна ли беше? Ако си разменяха ролите — Брайън да имаше собствена фирма, тя нямаше ли да го разбира по-добре? Защо всички жени с професии чувстваха, че непрекъснато се разкъсват, а съпрузите им почти никога?

Рейчъл усети неприязън, която също така бързо изчезна.

Бракът, беше нещо повече от феминистка кауза. Също като Бог се проявяваше тъкмо в дребните неща — в незначителни жестове, в докосването с обич при разминаване, в сърдечните прегръдки. Спомни си времето, когато на един от двамата му се налагаше да стане по-рано, оставяше мила бележка за другия до кафе машината. Как носеше вечерята на Брайън върху поднос, когато той бързаше, защото имаше срок, или обратното — когато се налагаше тя да работи до късно, той идваше в клиниката с кошничка като за пикник. В зимните вечери, когато си лягаше с ледени крака, Брайън ги затопляше.

Вечерта на годежа за последен път се любиха, ако това би могло да се нарече така. Оттогава спяха с гръб един към друг. Въпреки всичко мисълта да изгуби Брайън я ужаси. Какво щеше да прави без него? Как щеше да живее? Кой щеше да я обича?

Освен Айрис, тя нямаше друго истинско семейство. Само кокалестата упорита Мари и непоносимата лицемерна Клеър — кръвните й сестри. Бе общувала с тях, разбира се, у Роуз, на семейни празници, но мисълта, че те са кръвно свързани с нея, все още й беше неприятна. Предишната седмица, когато Мари, груба като затворничка, която посреща нова съкилийничка, я покани на кафе, Рейчъл побърза да си намери извинение и да откаже.

Когато лимузината на Брайън пристигна, за да го откара до летището, Рейчъл го целуна леко по бузата и сдържа сълзите си. Това поне му спести.

— Пази се — прошепна и си помисли каква ирония само: през годините досега тя си беше представяла катастрофи, а е пропуснала заплахата за щастието им.

Докато наблюдаваше от прозореца как той излезе на тротоара, Рейчъл се зачуди дали си е въобразила, че я изгледа изпитателно. Направи й впечатление и начинът, по който замислените му сиви очи се спряха върху нея, като че ли чакаха отговор на въпрос, който нито един от двамата не смееше да зададе.

Когато лимузината тръгна, тя притисна чело до студеното стъкло, стана й приятно как хладината стигна и до пламналите й бузи.

Часове по-късно довършваше последните папки върху бюрото си, когато външният й телефон в клиниката иззвъня. Брайън, помисли си. Пресегна се към слушалката, погледна часовника върху бюрото си и видя, че още няма девет часът. Значи не можеше да е той. Самолетът му може и да бе кацнал, но не би могъл да стигне до хотела.

— Дру е — изрече напрегнат глас от другата страна. Стори и се разтревожен. — Не мога да открия Айрис. Виждала ли си я?

— Айрис ли? — повтори Рейчъл и изведнъж се уплаши. — Мислех, че тя е с теб. Вчера, когато се обадих, ми каза, че двамата сте имали планове.

— Имахме.

— Опитах се да си определя среща с нея — за обяд, на кафе, когато и да е, но тя все ми казва, че е много заета — докато го изричаше, Рейчъл почувства вина, че не е настояла, за това, че толкова бе затънала в собствените си тревоги, та не отиде право там и не поиска да узнае какво точно става. — Дру, безпокоя се за нея. Тя не изглежда добре. Знам колко се разстрои за баба си, но… — пое дъх. — Дру, нещо случило ли се е?

Той се забави с отговора може би малко по-дълго и тогава тя разбра. Разчиташе на него да се държи като куче-пазач, но къде бе тя, майката на Айрис?

Малко гузно той отвърна:

— Чаках я снощи да се прибере… но тя не дойде.

— Снощи ли? — Рейчъл едва се сдържа да не извика. — Защо не ни позвъни?

— Беше при една приятелка. Просто си помислих, че е променила решението си. Напоследък нещо не се разбираме. Освен това… — замълча. — Виж какво, знам, че сгреших, но тя ме накара да обещая. Не искаше да ви тревожи. Затова ви избягва напоследък.

— Коя майка няма да се разтревожи? — тя повиши тон: — Опита се да се самоубие. Два пъти. Това не е ли достатъчна причина?

— Знам, че трябваше да се обадя по-рано — говореше тихо и засрамено той. — Мислех, че вие можете да се справите. Тя дори разговаря с психоаналитика си за това. После, малко по-късно, наистина изглеждаше по-добре… но случилото се със Силви и с къщата, наистина я довърши.

— Дру, какво се случи?

— Заключи се в банята — отговори той. — Беше извадила бръснача и… — гласът му прекъсна и завърши с приглушено ридание.

Тя изтръпна. Роуз ме предупреди. Мама също… Когато почувства, че можеше да говори нормално, изрече напрегнато:

— Разкажи ми какво точно се случи.

Дру прочисти гърлото си и гласът му прозвуча по-силно:

— Добре, но не сега. Трябва да я потърсим. Това е първото, което трябва да направим.

Рейчъл стисна очи.

— Обади ли се в полицията?

— Не съм казвал на никого, освен на сестра ми — отвърна той. — Тя тръгна да я търси с приятеля на мама Ерик. Той ще заведе Манди в някакъв приют за избягали от къщи, който знае.

— Айрис е… — Рейчъл замълча. Щеше да възрази, че Айрис е голяма, за да се смята, че е избягала от къщи, освен това тя си имаше дом. После си спомни, че тя не е като другите момичета на нейната възраст. Стисна слушалката и каза на Дру: — Тръгвам.

Рейчъл затвори, грабна палтото и чантата си. Не беше само изплашена — беше бясна. На себе си. За това, че изостави дъщеря си, повярва, че Айрис е извън опасност, а не е било така.

Аз съм нейна майка. Трябваше да направя нещо.

Дори майка й, колкото и погрешно да бе постъпила и колкото и ужасни да бяха последствията, се беше опитала да защити дъщеря си Рейчъл, макар че в края на краищата именно тя, а не майка й плащаше цената за дълго пазената тайна.

Искаше й се да се разкрещи, да захвърли нещо по стената. Единственото, което можеше да направи, бе да застане на прага, докато несръчно обличаше палтото си. Всичко в главата й се обърка. Заминаването на Брайън, бягството на Айрис… смъртта на майка й.

Да, мамо, сърдя ти се. За това, че ми отне единствената майка, която познавах не само тялом, но и духом. Защото жената, към която Рейчъл се бе обръщала с думата „мамо“, никога не би могла да изостави собственото си бебе, а десетилетия по-късно да отрече на това дете правото на раждане. Беше чудовищно, жестоко, непростимо.

Изведнъж разбра на кого трябваше да се обади.

На Роуз.

Роуз, с която ги свързваше тайна, по-силна от кръвта, тайна, объркала човешки живот, но която е трябвало да има някаква цел. И колкото и да бе тънка връзката, колкото и здраво да бе вплетена в тъканта на лъжите и измамите, в края на краищата би могла да я отведе при дъщеря й.

 

 

В кабинета беше тихо. Минаваше девет часът, а Малъри си бе заминала преди часове. Роуз се готвеше да си тръгне, беше обещала на Джей, че ще се отбие в „Блокбъстър“, за да вземе филм, който той желаеше да гледа. Дори неприятната перспектива да гледа лукавия Сталоун, потънал в пот и кръв, който се движи бавно срещу лошите, не бе в състояние да я спре от вероятно последната възможност да се свие на дивана с по-малкия си син, който в един кратък момент като че ли бе забравил, че тя бе лошата.

Добре. Защото в момента се чувстваше по-скоро като невинен свидетел, прострелян в сърцето.

Още нямаше четирийсет и осем часа, откакто Ерик излезе от живота й и мисълта, че няма да го види никога вече, я караше да се чувства като умряла. Не предполагаше, че толкова ще й липсва. Роуз не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова нещастна. Най-кошмарното бе, когато загуби Макс, тогава едва не умря от мъка, но нямаше кого да обвинява, най-малко себе си. И както винаги, когато беше най-нещастна, знаеше, че ако има начин, би пожертвала всичко, за да върне съпруга си.

С Ерик не бе необходимо да се отказва от каквото и да било. Само трябва да му се обади по телефона.

Спомни си едно пътуване до Монтана за три дни сред дивата природа. Щяло да бъде интересно за момчетата, убеждаваше я Макс. Като градски хора не знаеха почти нищо за живота при трудни условия, още по-малко за коне. Тя се съгласи и после съжали. На втория ден по средата на тесен стръмен път конят й спря. Най-неочаквано започна да се връща назад и направи див танц. Тогава разбра със сигурност, че ще умре от сърдечен удар, ако конят не счупи врата й, но все пак успя да го овладее, преди да полетят в пропастта. После водачът им каза:

— Няма безопасен кон. Никой не знае кога и най-тихите ще се разбеснеят.

Роуз знаеше защо. Бедното животно бе изплашено.

През всичките години по-късно се чувстваше близка с този кон. Нямаше никаква причина, за да прекъсне отношенията си с Ерик. Просто беше изплашена.

Седнала зад бюрото в кабинета си, взирайки се в колите, движещи се по Парк Авеню, Роуз се замисли дали някои хора не са родени, за да бъдат нещастни в любовта. Дали истинското завещание, по-реално, от която и да е къща, бяха загубите, които бе претърпяла, подредени като парченца домино една след друга, започвайки с майка, която я бе изоставила още при раждането й.

Само ако можеше да престане да го желае толкова силно. Само ако можеше да приеме съдбата си и да продължи напред.

Върви си вкъщи — каза си, отвратена от самосъжалението, което изпитваше. — Върни се вкъщи при сина си. Там ти е мястото. Той има нужда от теб.

Роуз се изправи и започна да прибира книжа в чантата си. Минути по-късно, докато вървеше по коридора към асансьорите, мина покрай отворената врата на кабинета на Манди и махна на Хейдън Локуд, свит като голяма въпросителна над купчина папки, които оставяше върху бюрото на Манди. Както беше по жилетка и с очилата си с рамки от костенурка, той изглеждаше странно не в съзвучие със своето поколение, като млад актьор, облечен с неподходящи дрехи, за да изглежда по-възрастен. Но къде беше Манди? Доведената й дъщеря обикновено работеше до късно, може да е имала планове. Или пък…

Не си го и помисляй — предупреди я вътрешен глас.

Въпреки всичко се помоли Манди да не се гипсира в някой бар. След неприятния случай тя, доколкото Роуз знаеше, бе трезва, но човек никога не знае. Манди имаше ли някаква представа колко се тревожеше за нея? И колко много я обичаше, като че ли беше нейна дъщеря? Почувства се малко виновна. Като че ли Макс я бе оставил да наблюдава не само фирмата, но и дъщеря му и тя не го изпълняваше.

Роуз слезе с асансьора и пристъпи във фоайето. Изведнъж забеляза Рейчъл, която решително крачеше към нея. Шлиферът й бе разкопчан, единият край на колана й се влачеше по мраморните плочи. Очите им се срещнаха и Рейчъл й се усмихна нерадостно.

— Опитах се да те намеря вкъщи — обясни. — Джей ми каза, че ще работиш до късно. Дойдох направо тук.

— Какво има? Да не се е случило нещо? — Роуз веднага застана нащрек.

— Имам нужда от помощта ти — изрече Рейчъл тихо и я дръпна настрани. — Айрис — няма я от вчера и никой не знае къде е. Дори Дру. Той се безпокои, че може би… е в беда.

— Сигурна ли си, че не избързва? — почувства се задължена да попита. — Може да са се скарали.

— Едва ли — Рейчъл явно предпочиташе да беше така. Очите й гледаха напрегнато, устните й бяха свити и бяха станали тънки като хирургически разрез. — Ти така ли мислиш?

Изведнъж устата на Роуз пресъхна.

— Не.

Рейчъл се наведе напред и я хвана за китката.

— Ще ми помогнеш ли да я потърсим?

Нещо спря Роуз. Достатъчно. Какви благодарности получи за това, че се опита да я накара да разбере, че Айрис имаше нужда от нещо повече от онова, което Дру би могъл да направи за нея? А сега трябваше да остави всичко и да тръгне на спасителна акция?

Но не можа да събере сили да й откаже.

— Откъде предлагаш да започнем?

За пръв път Рейчъл не прояви желание да ръководи операцията. Тя изглеждаше почти сразена.

— Не знам — призна. — Според Дру, нито една нейна приятелка не знае къде е или къде е отишла. Имаш ли някаква идея?

— Може да е решила да замине някъде, без да каже на никого. Говорила ли е, че иска да замине?

Рейчъл поклати глава.

— Погледнах в чекмеджето, където държи паспорта си. Все още е там, слава Богу.

— Това изключва само чужди държави.

— Намерих чековата книжка в стаята й, а вътре е банковата й карта. Миналата седмица не е теглила нищо. Все пак… не е обичайно за Айрис. Никога не заминава, без да се обади.

— А психоаналитикът й? Може той да знае нещо.

— Обадих му се. Имала е уговорен час с доктор Ейзинджър тази сутрин, но не е отишла — сълзи блестяха в очите на Рейчъл. — Роуз, трябваше да те послушам. Всичко, което ми каза, излезе вярно. Тя наистина има нужда от помощ, много по-голяма отколкото ние можем да й дадем. Сега разбирам.

— Не е толкова късно — увери я тя. — Ще я открием.

— Къде? — изрече майката шепнешком.

Другата жена помисли за миг, не като майка, а като адвокат. Както често й се случваше при дела, изискващи свидетели, които като че ли се изпаряваха във въздуха, когато се опиташе да ги открие, тя мислено се постави на мястото на Айрис — къде би отишла? Къде би било най-безопасно?

При любима леля или чичо? При баба и дядо?

Изведнъж се сети. Силви.

Айрис все още имаше ключ от къщата.

Това е лудост — помисли си. — Вчера почти цял ден прекарах там. Ако е била в къщата, щях да я видя.

Освен, разбира се, ако Айрис не е дошла, след като си бе тръгнала. Или се беше скрила в някоя от горните стаи. Къщата беше огромна. Как иначе Силви би успяла да върти любов практически под носа на съпруга си? Роуз едва не се изсмя горчиво — ако не бяха всички тези потайни кътчета, можеше и да не бъде зачената.

— Да вървим — хвана Рейчъл за ръката, по пътя щеше да се обади по клетъчния телефон на Джей и да му каже, че ще закъснее. — Имам представа къде може да бъде.

 

 

Докато таксито набираше скорост по Парк Авеню, Роуз се помоли наум. Не беше ходила на църква от години, ако не се смяташе погребението на Макс. Винаги когато някой я попиташе каква религия изповядва, тя отговаряше шеговито: Възстановяваща се католичка съм. Двамата й сина бяха кръстени, разбира се. Семейно ходеха на църква на Коледа и Великден. Но щом коленичеше да се помоли, това й се струваше глупаво. Ако Бог наистина съществуваше, щеше да разбере, че само симулира. Защо ли пък да се вслуша в молитвите й? Те бяха просто подредени думи. Кога Бог бе сторил нещо за нея? Какво й бе дал, освен лъжи и фалшиви обещания?

Може би, когато се помоли в къщата на Силви, след като откри писмата, някаква задръстена тръба се бе отпушила, която смяташе, че никога няма да се отприщи. Сега познатите думи й дойдоха лесно, успокояващи като хладни пролетни води: Дева Мария, майко Божия, Бог е с теб…

Може би няма нужда непременно да вярваш в думите — помисли си. — Може би трябва само да ги изречеш и познатата им мелодия да те обгърне като старо одеяло, изтъняло от многократно пране. В този груб свят може би молитвите не са предназначени да разрешат нещо, а само да загладят острите ръбове.

Боже — продължи да се моли, — знам, че не съм се обръщала често към теб. Моята сестра върши това вместо мен. Ако човек гледа Клеър, би помислил, че горещата ти линия винаги е заета. Бях останала с впечатлението, че си се отказал от мен, така че какъв бе смисълът да ти досаждам? Този път отправям истинска молба към теб — помогни на Рейчъл да намери дъщеря си. Помогни ми и аз да направя каквото трябва за моите деца…

Роуз гледаше с широко отворени очи, отпуснала ръце в скута си. Въпреки всичко молбата й бе много по-искрена от хилядите, които бе изрекла с притиснати една до друга длани в църквата. По-сърдечна от онези, които отправяше след смъртта на Макс.

Макс. Скърбеше за него с цялото си сърце, всеки ден без него беше като отброено зрънце от броеница, всяка лампа, която палеше в тъмна стая, бе като свещичка, запалена в негова памет. И какво й донесе това? Нищо повече от молбите, които беше отправяла по задължение или от самосъжаление.

С Ерик имаше възможност за нещо истинско и продължително. Но го отхвърли. Може би не й бе писано да бъде щастлива. Може също като Айрис да е кривнала по някакъв път, което не се забелязваше с просто око, а удовлетворението от брака й с Макс да беше по-скоро изключение, отколкото правило…

Айрис, ако ме чуваш в момента, моля те, обади се на семейството си, за да знаят, че си добре. Разбра ли?

Върна се към действителността, като леко тръсна глава. Гласът, който чу неочаквано, беше на Ерик. Дали не си въобразяваше?

Тогава осъзна — идваше от радиото в таксито.

Обърна се към Рейчъл, отворила широко очи от изумление. Размениха си продължителни погледи и после Рейчъл каза с благодарност:

— Сигурно Дру е помолил Ерик да го направи.

— Ерик сигурно замества някого — неговото предаване бе по-рано през деня, явно той се бе постарал специално и е помолил някой от колегите си да се сменят.

Ерик, ти си добър човек. Имаше лошия късмет да се влюбиш в мен.

Загледа се през прозореца към жилищните блокове, построени преди войната, които в октомврийския здрач приличаха на стари генерали, подредени за парад. Ерик беше прав в едно. Заслужаваше жена, готова да прави компромиси, която не бе толкова обсебена от миналото си.

Таксито се носеше по Западна седемдесет и девета и приближаваше Ривърсайд Драйв, когато Роуз първа чу воя на приближаващи сирени. Таксито зави към улицата точно когато пожарната се появи от сгъстяващия се мрак и профуча покрай тях. Роуз се залюля на седалката. Сърцето й подскочи. По-надолу на улицата забеляза сив облак. Подуши дим… и някаква по-остра миризма — на горяща гума.

Не може да бъде…

Но докато таксито забави ход и спре близо до синята полицейска барикада, затваряйки достъпа до Западна седемдесет и девета, тя видя със замряло от ужас сърце, че къщата на ъгъла, гледаща към Ривърсайд, заобиколена от пожарни коли и маркучи, беше тази на Силви. Инстинктивно се прекръсти. Не може да бъде. Беше някакъв кошмар. Не, по-лошо, като че ли отново видя как майка й умира.

Чу как до нея Рейчъл извика:

— Не! Не може да бъде! — стисна здраво ръката на Роуз. — Нали не мислиш… Роуз, кажи ми, че само си предположила. Кажи ми, че Айрис не е вътре.

Тя я изгледа. Стар спомен изплува в съзнанието й. Преди доста години една гореща лятна вечер я извикаха в Седемнадесето полицейско управление. Приятелят й, лейтенант О’Нийл й се обади да знае, че са заловили жената, заподозряна в изоставяне на тригодишното си дете — момиченцето, заради което успя да размести бюрократични планини и да бъде дадено на Брайън и Рейчъл.

Когато пристигна в управлението, се боеше от най-лошото, че жената, независимо как е постъпила, ще иска отново да си вземе детето. Силви не бе ли изпитвала подобно съжаление? Но видя наркоманка, някога хубава жена, която нямаше повече от трийсет години, а изглеждаше като на шейсет — похабена, неподдържана, мръсна. Повечето от бръщолевенията й бяха неразбираеми, освен онова, от което Роуз настръхна.

Чу от нея, че апартаментът й бил подпален. Роуз никога нямаше да забрави налудничавата светлина в хлътналите й очи, как грабна ръката й и я дръпна така, сякаш щеше да я откъсне. Детето, то го направи. Не беше случайно.

Тя, разбира се, не повярва. Как тригодишно дете можеше нарочно да запали такъв пожар? Затова не го сподели с никого. Какъв беше смисълът да създава паника? Брайън и Рейчъл и без това имаха много грижи.

Две седмици по-късно майката на Айрис умря от свръхдоза наркотик. За Рейчъл и Брайън бе достатъчно да знаят само този факт, реши Роуз, нищо повече. Не стигаше ли, че момиченцето, което бяха взели в дома си и което бяха обикнали, щеше да носи белезите на изоставено дете, трябваше ли и да мислят, че Айрис може да е луда?

Докато годините минаваха, тя често си мислеше дали не трябваше да им каже за пожара. Особено когато започна да се изяснява, че проблемите на Айрис са много по-сериозни, отколкото някой от тях бе предполагал. Но се оказа, че най-голяма вреда беше причинила на себе си.

Роуз никога не се бе замисляла относно преценката си… до този момент.

Ако онази смахната жена наистина е казвала истината?

Тя пое дълбоко дъх и сложи ръка върху рамото на Рейчъл.

— Не съм съвсем сигурна, но съществува възможност Айрис да е причинила пожара. Не ме питай откъде знам, сега няма време. Обещавам, че по-късно ще ти кажа. Повярвай ми.

Рейчъл я изгледа изпитателно, после кимна. Хвана дръжката на вратата, докато Роуз подаде шепа смачкани банкноти на шофьора.

Докато си пробиваха път през тълпата, която се бе събрала зад барикадата, Роуз с голям ужас осъзна, че Айрис е запалила къщата от злоба. Спомни си колко се разстрои момичето, когато научи, че Силви й е завещала къщата. Щом като не беше нито на Айрис, нито на семейството й, сигурно е искала да направи така, че никой да не я притежава…

Ами ако е вътре?

Едър пожарникар с жълта мушама викаше на някого да стои настрани. От другата страна на бариерата бе паркирана пожарникарска кола с червени мигащи светлини, около нея се суетяха десетина полицаи и санитари. Един маркуч бе включен към пожарен кран и се извиваше в ръцете на двама огнеборци. Съскането на литри вода, която веднага се превръщаше в пара, изпълваше въздуха като течение на мощна река. Докато Роуз наблюдаваше вцепенена зрелището, силна експлозия я накара да вдигне глава нагоре. С ужас видя облак гъст черен дим да излиза от счупения прозорец на третия етаж на някогашната красива къща.

Нещата на Силви… прекрасните й стари предмети… книгите и дреболиите й… непрактичните покривки от ирландски лен, които Миларгос прилежно гладеше всяка седмица. Градината й също. Всичко беше унищожено.

Роуз чу как някой изписка.

Смътно осъзнаваше, че Рейчъл крещи.

Трябваше да мисли за Айрис. Останалото бяха просто предмети. Докато се оглеждаше не видя никакви следи от екипировка за спасяване, никакви стълби не бяха издигнати към почернялата фасада на къщата. Но вместо да се успокои, тревогата й прерасна в ужас. Ако Айрис беше вътре и не беше извикала за помощ, откъде пожарникарите щяха да знаят, че трябва да я спасят?

Обърна се към Рейчъл… тъкмо навреме, за да види как тя минава под лентата на полицейския кордон. Роуз извика:

— Рейчъл, недей!

Забеляза как тя изчезна по пътеката към къщата и си помисли: Боже мой, какво прави тя. Никой не я спря.

Изчака, докато полицаите се загледаха на друга страна, после се втурна покрай тях.

Очите й се насълзиха, тъмнината я ослепяваше, мина известно време, докато успее да забележи Рейчъл — дребна фигурка, която изчезна в чернотата под високия покрив на портала, откъдето водата шуртеше непрекъснато.

Не… Рейчъл… Недей…

Мина през вратите от ковано желязо, водещи към главния вход, обикновено затворени, но сега широко отворени, когато една ръка се стовари върху рамото й като падаща тухла и Роуз се закова на място. Един глас изрева:

— Хей, госпожо, какво си мислите, че правите?

Още ценни загубени секунди. Твърде отчаяна дори да се обърне и да погледне мъжа в лицето, тя се освободи от ръката му и препъвайки се, тръгна по късата алея… нагоре по стъпалата с локви мръсна вода… през отворената входна врата…

… и попадна в ада.