Айлин Гоудж
Бодлите на истината (16)

Глава 15
Октомври

Моят дом пазеше тайна в дълбините на сърцето си…

„Малкият принц“, Антоан дьо Сент Екзюпери

Манди се чувстваше така, сякаш висеше над пропаст и при най-малкото движение ще падне в нея.

Беше първият понеделник на октомври — месец след разправията с Роуз относно онова, което Манди наричаше „Инцидентът Андерсън“ — погрешна преценка, вярно, но случаят беше раздухан прекалено много от проклетия Хейдън Локуд, който явно се стремеше към повишение. Въпреки всичко, тя остро усещаше извънредно тънката линия между възможността да си остане в луксозния ъглов кабинет във фирмата на баща си и да бъде изхвърлена на улицата. Докато седеше с лице към зала 452 на съда и се мъчеше да се съсредоточи върху днешните процедури — трети и последен ден (моля те, Господи) в както й се струваше, безкрайното бракоразводно дело „Епстейн срещу Епстейн“, нервната й система беше претоварена мрежа, която всеки миг щеше да изключи.

Бяха минали седмици от последния й гаф. Сто шейсет и осем часа, за да бъдем по-точни. Освен това, изпитваше нужда да пие. Огромна. Беше добро момиче, много добре водеше този случай, предната вечер до късно преглежда банкови извлечения и статистически таблици, за да се подготви за днешната сесия. Не заслужаваше ли награда? Само едно малко питие? Чаша вино, за да се успокои? Какво лошо имаше в това?

Ами ако не спреш с първата чаша? — подсказа й един тънък гласец. — Ами тогава? Пред себе си виждаше решителното лице на Роуз и я чуваше как я предупреждава, че след още един инцидент като случая „Андерсън“ ще напусне фирмата.

Сега, също като образи, които се появяват на дъното на чашата, грозният епизод, който запали искрата, изплува на повърхността. Най-ясният й спомен бе как преодолява разстоянието в коридора до кабинета си, като се хваща за всяка дръжка, за да не падне. Главата й се цепеше от болка, устата й беше пресъхнала, потта й миришеше на бърбъна, който бе изпила предната вечер. Невероятно, но явно бе забравила за срещата в единайсет часа с Роб и Джилиън Андерсън. Когато си спомни, сигурно вече наближаваше единайсет. Дори след бързия душ и след като тича до службата, пристигна с един час закъснение.

Най-накрая стигна до вратата с лъскава месингова табелка с нейното име. Но нещо не беше наред. Хейдън изскочи от малката стаичка до нейната, изглеждаше разтревожен, нямаше го обичайния му спокоен вид. Опита се да я спре, но Манди мина бързо покрай него. Сърдито се развика: Какво, по дяволите, става? После се появи Джилиън Андерсън, която зяпна ужасена, като я видя. Съпругът на Джилиън, с когото тя се развеждаше, бе застанал до прозореца със скръстени ръце, със зачервено от гняв лице. Придружаваше го адвокатът му Ал Готлиб, чиито очи като на пор светнаха от радост от този неочакван развой на събитията.

Манди се мъчеше да запази равновесие, извиняваше се непрекъснато, дори подхвърли дребна шега за това, че закъсняла на парти предишната вечер, но нямаше смисъл. От отвратените физиономии на присъстващите, събрали се в кабинета й, разбра, че тайната й е разкрита. Никой не й повярва нито за миг, че предишната вечер е имало парти. Освен ако сама не го бе организирала за себе си.

Какво унижение само! Веднага щом Андерсен си тръгнаха, Манди се втурна към асансьора. Трябваше да се прибере вкъщи, където щеше да бъде в безопасност. Там щеше да се оправи.

Този път се наложи да изпие четвърт бърбън, за да се успокои.

Смъртта на Силви отложи срещата й с Роуз. Но няколко дни след погребението, тя я извика в кабинета си и сериозно й се накара. Още една подобна простъпка и щяла да изхвръкне през вратата. Този път нямало да има прошка.

След ултиматума на Роуз, беше напълно трезва. Никакви гуляи повече. Беше го решила. Този път трябваше да издържи. Какво не би дала за една глътка. Желаеш ли да поемеш риска?

Не… по-добре засега да се въздържа. По-късно, когато мине известно време, когато всички във фирмата престанат да се държат с нея като с побъркано опитно зайче, когато докажеше, че е в състояние да се владее като тях, би могла да се почерпи с някоя чаша вино и тогава никой не би забелязал.

Споменът за провала й с Андерсън избледня и Манди се насили да разбере какво говори Джанет Брейтуейт — адвокатката на господин Епстейн — около трийсетгодишна брюнетка, доста привлекателна, с поне двайсетина килограма наднормено тегло, чийто глас напомняше нокти, дращещи по дъска, и както винаги въобще не осъзнаваше за какво говори. След минута Манди се изправи.

— Ваша чест, мога ли да напомня на съда, че моята клиентка, госпожа Епстейн, е участвала активно в бизнеса на съпруга си, преди да се оженят. Следователно смятаме, че има право на част от печалбите преди брака.

Забеляза как клиентката й вади носната си кърпичка. Тя използваше алергията си, за да напомни на присъстващите в залата коя е жертвата в случая. Добър ход — каза си Манди. Госпожа Епстейн с тънки устни и приближени очи, които изглеждаха кривогледи, имаше нужда от голяма подкрепа.

Джанет скочи.

— Тя е била негова секретарка, ваша чест.

Джанет беше облечена с втален виненочервен костюм, но независимо колко бе платила за шев, винаги изглеждаше така, сякаш ще пръсне дрехите си.

— Какво искате да кажете, госпожице Брейтуейт? — попита съдията Корнфийлд, спретнат и белокос, чийто профил с изгърбен нос напомняше на Манди за орела на сребърния долар.

Адвокатката се намръщи и се отпусна на стола си, започна да почуква с молива по бележника пред себе си по начин, който напомняше на Манди за птица, която кълве насекоми. След като прочисти гърлото си, тя започна:

— Какво искам да кажа ли? Искам да кажа, че като служителка тя е получавала заплата… Госпожа Епстейн е получила подходяща компенсация навремето. Във всеки случай, каквото и да е допринесла, то явно не е имало трайно значение. Ваша чест, от цифрите, които са пред вас, можете да видите, че веригата железарски магазини на господин Епстейн са понесли сериозни загуби през последните осем години.

— Така ли? — Корнфийлд сви устни, докато четеше документа, който държеше близо до носа си. — Е, не знам защо, но не виждам тези цифри, госпожице Брейтуейт. Изглежда, липсват от това ваше предложение.

Джанет прокара пръсти през косата си.

— Би трябвало да има втори доклад… от счетоводителя. Абсолютно сигурна съм, че го прикачих към първия. Може да е изпаднал… — огледа залата, сякаш очакваше, че съдебният пристав или някой от свидетелите ще поднесе липсващото допълнение. Щом се изясни, че никой няма да я спаси, тя отправи молба:

— Ваша чест, мога ли да се приближа до пейката?

Докато наблюдаваше как Джанет върви към съдията, Манди се почувства победителка. Този път, не тя бе на горещия стол и не се шушукаше по неин адрес. Никой не я гледаше с неприязън за това, че е провалила клиента си.

Заслужаваше го — въздържанието й се струваше безкрайно и тежко, сякаш прекосяваше пеш Сахара. Дни, през които почти не можеше да говори по телефона, без да крещи, искаше й се да накаже клиентите заради глупостите им, когато се оплакваха или се държаха дребнаво. Вечерите прекарваше вкъщи и нервите й така се бяха изопнали, че не можеше да седи на едно място, дори не смееше да излезе на разходка от страх да не би краката й да я отведат в някой бар. Нощем лежеше будна с пресъхнала от ужас уста и се чудеше дали това мъчение някога ще свърши. Дали някога отново ще се почувства нормално? Дали щеше да дойде време, когато й предложат да пийне, тя честно да отвърне: Не, благодаря, не ми се пие.

Но устоя на думата си. Това доказваше, че не е алкохоличка. Иначе нямаше да може да се откаже така лесно. Това бе най-дългият й период на трезвеност.

Седмицата, която последва последния й запой, мина като насън. Спомняше си пиянския здрач, който като че ли я обвиваше непрекъснато, сякаш извършваше трансконтинентален полет, при който всяка часова зона се сливаше със следващата. Макар че ако съдеше по погледите, които й отправяха в службата, бе загазила повече, отколкото си представяше. Защо иначе Хейдън би отишъл да говори с Роуз?

Ето и Робърт. Той също бе охладнял. Не заради нещо, което бе извършила, слава Богу. Но колко пъти можеш да отхвърляш мъж като него? След непрекъснатите й извинения, той престана да я пита кога биха могли да се видят и сега дори случаите, когато й се обаждаше по телефона и казваше, че „просто искал да провери как е“, станаха съвсем редки.

Манди извади смачкана кърпичка от джоба на сакото си и нервно попи потта от челото си. Чувстваше се като ръждива кофа, протекла от десетки места, освен това никога не можеше да каже кога щеше да избухне в сълзи. Струваше й се като че всичко започна да се разпада след смъртта на Силви и това бе странно, защото не беше близка с нея. Отчасти шокът от откритието, че е била истинска майка на Роуз. Което Роуз е знаела и е държала в тайна в продължение на години. Но най-вече заради самата Роуз. Втората й майка, която Манди винаги бе смятала за близка, а като дете буквално я обожаваше, като че ли се превърна в друга личност. Беше станала по-твърда. Като че ли случилото се засили решителността й. Манди не се съмняваше, че Роуз щеше да изпълни заканата си да я уволни, ако я хване, че отново е пила.

Така че бе принудена да се въздържа. Просто нямаше друг избор. И ето я тук не само трезва, но и реабилитирана поне в собствените си очи. Колкото и гадно да се чувстваше, хубаво беше да знае, че е в състояние да се владее така. Може би след време щеше да й стане по-леко. Вероятно някой ден дори ще успее да прекара цял ден, без да мисли за пиене.

Междувременно все още бе на работа и бизнесът вървеше добре. Разводите никога нямаше да свършат.

Съдията Корнфийлд я изтръгна от размислите й, като заяви строго:

— Госпожице Брейтуейт, не разполагаме с цял ден. Ще представите ли този липсващ списък или не?

Смеховете в залата накараха Джанет да се изчерви.

— Аз… не знам как се е случило — заекна, докато като обезумяла започна да рови листата, които взе от пейката. — Може някъде да се е изплъзнал — вдигна отчаяното си лице към съдията. — Ще го донеса в кабинета ви следобед.

Манди си отдъхна, когато чукчето на Корнфийлд сложи край на сутрешното заседание и той обяви, че делото ще продължи на другата сутрин. Тя учтиво отказа на госпожа Епстейн да отиде с нея на обяд. Реши да си вземе сандвич от близкия деликатесен магазин на път към кантората. Напоследък бе открила, че ресторантите не бяха сигурно място, изкушението беше прекалено голямо. Освен това, в шест часа бе обещала да отиде при Дру, а дотогава трябваше да изчисти всичко от бюрото си. Той й се обади предишната вечер, гласът му звучеше твърде напрегнато. Каза й, че трябвало да поговорят, било важно. Не искаше да го кара да я чака.

Манди ядеше сандвича си и в същото време преглеждаше бележките си по черновата на документа за развод по взаимно съгласие, когато вътрешният й телефон иззвъня. Секретарката й съобщи, че госпожа Грифин е на втора линия, госпожа Бърнис Грифин. Съдейки по тона на Лори, й стана ясно, че за по-малко от минута дори от Бока Рейтън майката на Манди бе успяла да я засегне по някакъв начин. Боже мой, само това ми липсваше сега! Вдигна внимателно слушалката, сякаш беше змия, която можеше да я ухапе.

— Манди, ти ли си? Това ваше момиче ме накара да чакам много дълго и помислих, че ме е забравило — Бърнис се изсмя, в смеха й се усети нотка на упрек, като че ли дъщеря й бе виновна за немарливостта на Лори.

Манди усети познатото схващане на гърлото.

— Съжалявам, мамо, цяла сутрин бях в съда. Току-що влизам — защо й се извиняваше? Изглежда, цял живот изкупваше някакви грехове, каквито не си спомняше да е извършила. Грехове, които бяха записани в тефтера на Бърнис Грифин. — Какво има? Обикновено не ми звъниш в службата. Всичко наред ли е?

Майка й изпусна дълга въздишка като въздух от спукана гума. После каза:

— Щях да те попитам същото. Понеже в неделя не ми се обади, помислих, че може да си болна или нещо да ти се е случило. Много се разтревожих.

— Защо ще мислиш такива работи? — Манди се замисли напрегнато. Какво е имало тази неделя? Рожденият ден на майка й? Не. Беше през април… и тя си спомни, че й изпрати цветя — рози, за които майка й, й благодари и веднага отбеляза високомерно, че задният й двор в Бока бил пълен с толкова цветя, че градинарят й трябвало да окастри храстите.

— Щом като не го смяташ за достатъчно важно, за да го помниш, няма смисъл да ти го казвам — отвърна майка й с тон на многострадална жена, свикнала никой да не й обръща внимание.

— Мамо, недей така. Разбира се, че искам да знам. Работата е там, че напоследък имах много натоварена програма. Каквото и да е, сигурно ми се е изплъзнало.

— Ясно ми е колко си заета. Да не мислиш, че се обаждам, за да се оплаквам? Бях разтревожена, това е всичко — Манди чу щракването на запалката й, последвано от издишване. — Как вървят бракоразводните дела напоследък? Както винаги бизнесът процъфтява, нали?

— Успяваме да платим наема си — Манди стисна очи. — Слушай, мамо, ако имаш да ми кажеш нещо, казвай. Или само се обаждаш, за да ме накараш да се почувствам виновна?

— Е, щом като така приемаш нещата, съжалявам, че те обезпокоих — рязко изрече майка й. — Извинявай, че отнемам толкова от скъпоценното ти време.

Манди си представи майка си, някога с естествена червена коса, а сега боядисана, къса и с толкова много лак, че приличаше на обърната саксия. Сигурно е край басейна в задния двор, в едната си ръка държи телефона, а в другата — цигара. В Хасиенда Харбър, обществото от пенсионери, към които се присъедини шест години по-рано (описан в брошурата, която майка й, й изпрати като „идеално място за зрели хора в активна възраст“), тя бе сред най-младите там — факт, който я подтикваше често да споменава интереса, който проявяват към нея мъжете.

— Съжалявам, мамо, не исках да го възприемаш така — въздъхна. — Напоследък съм много напрегната.

Бърнис издиша силно, което прозвуча подигравателно. Манди си я представи как примижава с очи заради дима, който се носеше нагоре на бавни талази. Стори й се, че чува съскане на поливачка някъде наблизо и почти усети мириса на мокра трева.

— Не се изненадвам — каза Бърнис.

Манди веднага настръхна.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва ли да го кажа? Всеки глупак би го разбрал. Тази жена, мащехата ти, те кара да работиш като вол. Откакто баща ти почина, Бог да го прости, ти не си на себе си.

— Мамо, това няма нищо общо с Роуз — в известен смисъл имаше. Но тя по-скоро би тръгнала гола по улицата, отколкото да й обясни за пиенето.

— А онзи млад мъж, с когото се срещаш? Напоследък не го споменаваш — изведнъж се чу статичен шум и гласът на майка й заглъхна. Манди си я представи как върви към другия край на басейна. Нищо чудно да къса увехнал цвят от храстите хибискус, които направо влудяваха Бърнис за това, че цъфтят непрекъснато.

— Робърт ли имаш предвид? Виждаме се, когато можем. И двамата сме много заети — излъга тя. — Не се безпокой. Ако някога реша да се омъжа, ще те предупредя навреме, за да можеш да си намериш рокля.

— Няма нужда да се държиш нахално. Само попитах — чу се някакво шумолене, като че ли клон бе отстранен. — Но понеже стана дума, мога ли да ти напомня, че не ставаш по-млада. На твоите години имах съпруг и дъщеря.

— Да, мамо, знам. Съпруг и дъщеря, които направо подлуди с натякванията си.

— Да не мислиш, че не знам какъв е проблемът.

— Кой е казал, че имам проблем? — пот изби по челото на Манди. Почувства се като в парна баня.

Майка й продължи, сякаш не беше чула:

— Чета книги, гледам телевизия, не съм глупава.

— Мамо, за какво, по дяволите, ми говориш?

— За развода, ето за какво. Беше дванайсетгодишна, когато баща ти ни остави, не ми казвай, че си го изживяла безболезнено.

— Не разбирам…

— Естествено, че не разбираш. Беше толкова малка. И то заради онази жена. Тя му беше хвърлила око. Трябваше да го забележа. Бях толкова сляпа. Ходеше на работа всеки ден и никой не предполагаше, докато тя не нанесе удара.

— Преди двайсет и четири години — Манди се мъчеше да сподави вика си. Чуваше същото за стотен път и знаеше наизуст всяко жалко обвинение и измислена част от историята. — Какъв е смисълът непрекъснато да го повтаряш? Татко е мъртъв, а Роуз не е тук, за да се защити.

— Ти винаги си на нейна страна. Още от самото начало — още шумолене на листа, после думите на майка й се изляха като порой: — Може би това е причината да забравиш чия годишнина беше миналата неделя. С баща ти щяхме да сме женени четирийсет и две години. Но кой ги брои?

Манди трепна: По дяволите… Трябваше да се сетя.

Но какъв бе смисълът? Всяка година, когато се обаждаше или изпращаше картичка, се мразеше, че се поддава и подхранва илюзиите на майка си. Може би затова бе забравила.

— Щастлива годишнина — поздрави я безизразно Манди. — Ще ти изпратя картичка.

— Не си прави труда. И без това е твърде късно… О, вратата — дъщерята дочу звънеца, последван от шляпане на джапанки по плочите около басейна. — Майсторът на басейна — трябва да поправи филтъра. Обеща да се отбие. Минаха две седмици, можеш ли да повярваш? Когато отново му позвъних, за да му напомня, той се държа така, сякаш ми прави услуга. Като че ли не му плащам достатъчно всеки месец.

— Ще ти се обадя в събота или неделя — обеща Манди и благослови майстора на басейна.

Когато затвори, се размисли за баща си. Колко й липсваха смехът му и навикът му да се отбива в кабинета й по всяко време през деня, само да я попита как е или да я прегърне. Липсваше й чувството му за хумор, тъпите вицове, които й разказваше с такова удоволствие, че не можеше да не се засмее. Когато бяха сами, той се обръщаше към нея с прякора от детството й.

— Мънки — шегуваше се и рошеше косата й. — Беше като същинска маймунка, катереше се на дървото, преди да успея да ти кажа нещо.

Точно в този момент Манди беше готова да се разплаче. Защото онова, което наистина желаеше, не можеше да има.

Майка й беше права в едно — остаряваше. А Робърт? Опита се да си спомни кога за последен път й се бе обаждал. Вчера или онзи ден? Не… предишната седмица. Тя гледаше телевизия и той я прекъсна, докато даваха реклама на „Будвайзър“.

Каза, че имал билети за събота за Карнеги Хол, и я попита дали иска да отиде с него? Манди прехапа устна, за да не изрече истината — че с удоволствие би го направила, но се ужасяваше да я види в това състояние. Вместо това се извини на Робърт, че ще вечеря с брат си.

Робърт повече не позвъни. Ти какво очакваше? Той е умен и може да разбере от намек. Ако все още го желаеш, защо ти не му се обадиш?

Преди да се разколебае, Манди грабна слушалката и набра номера на Робърт.

— Манди Грифин търси господин Грийн — обяви тя бързо на секретарката с надеждата, че тя няма да усети колко трепери гласът й.

Жената се поколеба, преди да отговори любезно:

— Ще проверя дали господин Грийн е в кабинета.

Манди чака както й се стори цяла вечност, преди секретарката да се обади отново:

— Съжалявам, господин Грийн е на среща. Да му предам ли нещо?

Нещо в гласа й подсказа, че тя лъже. Между другото как се казваше секретарката? Не можа да си спомни. Напоследък толкова много неща бе забравила. Само едно бе ясно — нещата се бяха обърнали. Сега Робърт се криеше от нея.

— Не, благодаря. Ще го потърся по-късно — смънка тя.

Затвори и няколко минути се взира в документите върху бюрото си, опитвайки се да събуди у себе си някакъв интерес към чужди семейни кризи. Не можеше да престане да мисли за последния път, когато се любиха с Робърт и колко обиден изглеждаше, когато нежно го подкани да си тръгне. Може да му се бе сторило, че го изгони, когато смънка някакво извинение, че трябвало да става рано на другата сутрин. Но той не знаеше, че тя всъщност искаше той да остане и че се мразеше заради нуждата си да бъде сама. Сама, за да пие…

Сега вече това нямаше значение. Както и за Робърт.

Този път Манди не можа да спре отчаянието си.

 

 

Колкото и смазана да изглеждаше Манди, Дру имаше още по-лош вид. Блед, небръснат, с торбички под очите от тревоги. В малкото студио, за което тя се шегуваше, че било идеално, ако си много нисък и не колекционираш неща по-големи от пощенски марки, брат й се беше свил на дивана.

За последен път Манди го беше виждала на погребението на Силви. Тогава изглеждаше тъжен, но не и сломен. Сега бе ясно, че нещо съвсем не е наред. Тя огледа обикновено подредената стая, забеляза мръсните чинии върху мивката и прането, натрупано в ъгъла.

Апартаментът не само бе разхвърлян, помисли си, изглеждаше направо занемарен. А това бе толкова нетипично за Дру. Като дете живееше щастливо сред клетки с хамстери, терариуми, аквариуми, но винаги бе имало ред.

— Дру, какво има? Да не си болен? — Манди се обезпокои и за миг забрави собственото си нещастие.

Той поклати глава и вдигна хубавото си измъчено лице, което винаги малко я изненадваше, понеже толкова приличаше на баща им.

— Не аз. Айрис не е добре. Не знам къде е. Снощи се обади от уличен телефон, за да ми каже, че идва. Въобще не се появи. Приятелките й, на които позвъних, не са я виждали. Не е и при родителите си.

— Да не би да сте се скарали?

Усмивката му беше толкова нещастна, че Манди извърна очи. Сякаш минаваше покрай място на катастрофа.

— Ние не се караме като нормални хора — гласът му беше дрезгав от умора. — Ако ти кажа някои от нещата, които са се случвали, няма да повярваш.

— Опитай.

Той се замисли за миг, разпери безпомощно ръце, сякаш нямаше смисъл дори да се опитва да обяснява.

— Иначе добре се разбираме — започна несмело — и най-неочаквано тя просто… започва да се заяжда за нещо, ама напълно безсмислено. Като че ли има малки стаички в главата и въобще не знаеш какво се крие зад вратите им.

Тъмнокестенявата коса на Дру беше щръкнала и той разсеяно я приглади.

— Тези стаички как изглеждат? — Манди се почувства като в някоя от мистериите, които поглъщаше като дете — сякаш се изкачваше по тъмни стълби и в ръка носеше само фенер. Не беше сигурна дали искаше да знае какво я очаква.

Брат й я изгледа продължително и изпитателно.

— Обещаваш ли, че няма да кажеш? На никого. Тя ме накара да се закълна.

Младата жена потрепери и й се прииска да се обърне с гръб. Тя бе последният човек, към когото Дру трябваше да се обърне за помощ. Но той й беше брат. В известен смисъл, заради разликата помежду им му беше повече като майка, отколкото сестра. Беше тринайсетгодишна, когато той се появи на бял свят. Много добре си го спомняше как изглеждаше като бебе, повито в одеяло като пашкулче. Как миниатюрното му личице се набръчкваше, когато се прозинеше. Когато го държеше на ръце, си представяше, че той е нейно бебе и това й бе по-приятно, отколкото да прегръща кукла.

Как би могла сега да му откаже помощ?

— Обещавам — каза.

Дру пое дълбоко дъх.

— Преди няколко месеца Айрис наистина откачи. Напълно. Вероятно трябваше да споделя с някого тогава, но тя ме накара да обещая, че ще мълча. Закле се, че ще говори с психоаналитика си и ще направи онова, което е най-добро за нея.

— Колко зле беше?

Брат й посочи с ръка към банята… и тогава Манди забеляза, че вратата виси малко настрани, а дупката беше грубо замазана с маджун. Глухият глас на Дру прозвуча като ехо, идващо от някаква дълбока бездна, зейнала в краката й.

— Молех я да поговорим открито… или поне да ми каже нещо. Ако не бях разбил вратата… — изразът му стана напрегнат и тя като че ли отново видя лицето на баща си — същият решителен израз в критичен момент. Само че Дру беше млад, твърде млад, за да се справи с такъв ужасен случай. Тихо, с дрезгав от изтощение глас той изрече: — Имаше самобръсначка. Беше я сложила на пода до себе си. Щеше да разреже вените си, ако не бях влязъл — силно зарида, а Манди не знаеше дали да го прегърне, или да излезе на пръсти от стаята, за да не става свидетел на страданието му.

Самоубийство! Боже мой! Тя не можеше да си представи да се чувства толкова безпомощна. Колкото и ниско да беше паднала, нито веднъж не й бе минало през ум да се самоубие. Винаги щеше да се намери изход, дори в мигове, когато пътят за бягство й се струваше невъзможен.

Разтревожена, Манди поклати глава.

— Нищо чудно, че изглеждаше толкова ужасно на погребението — като че ли беше болна — хвана ръцете на брат си, които бяха лепкави от пот и отпуснати. — Дру, тя е болна. Ти нямаш никаква вина. Трябва да го осъзнаеш.

Дру се стегна, устните му трепереха.

— Няма значение как аз се чувствам. Не разбираш ли? Та тя можеше да умре. Слушай, аз не съм лекар, но знам достатъчно, за да се плаша.

— Тогава защо не каза на родителите й?

— Не знам — сви рамене и силно потърка носа си. — Сигурно защото исках да повярвам като тях, че благодарение на мен нещата ще се променят. Сър Галахад, спасителят — изсмя се мрачно. — Работата е там, че аз наистина я обичам — изразът на лицето на брат й я накара да се просълзи. — Манди, имам нужда от помощта ти. Моля те. Помогни ми да я намерим.

Тя пое дълбоко дъх. Почувства се като че потъва, не й бе останала капчица енергия от огромното усилие само да държи главата си над водата, а сега брат й я молеше да спаси някого.

Все пак, когато забеляза отчаянието в очите на Дру, не можа да му откаже. Ами ако нещо ужасно се случи, когато откаже да помогне? Никога нямаше да си го прости.

Макар че тялото й крещеше първо да помогне на себе си, преди да протегне ръка на брат си, Манди отговори:

— Ще се опитам.

Господи, дано всички излезем от тази работа живи и здрави!

Минути по-късно тя тичаше надолу по стълбите към деликатесния магазин на ъгъла. Дру й призна, че не се е хранил от предния ден.

Но в малкото деликатесно магазинче не картонените кутии с мляко и портокалов сок грабнаха веднага вниманието й. Погледът й беше привлечен от редицата бутилки. Помисли си какво би станало да вземе една, да изпита чудесното познато чувство, да си припомни приятната хладина, която овлажняваше дланта й. Какво ще й стане само от една бутилка? Виното не беше много по-силно от сода, едва ли в него имаше достатъчно алкохол, та да й се замае главата.

Манди се разтрепери. Не си спомняше някога да е желаела нещо толкова силно.

Почувства как понечва да бръкне в касетката. Ръката й бе привлечена като към магнит.

Само една. Обещавам…

Всъщност кого заблуждаваше? Нямаше да приключи с една. Никога не й се бе случвало.

С последни остатъци от волята Манди отмести ръката си. Наведе се напред към хладното стъкло на хладилника и избърса потта от челото си с ръкав, не се чувстваше ни най-малко праведна, а направо ограбена.

Взе кошница и започна да хвърля в нея каквото й попадне: хляб, сирене, пуйка, по едно бурканче горчица и майонеза. Едва когато стигна до касата, се сети, че е забравила млякото. Дали да се върне? Да рискува изкушението?

Като в транс Манди се върна до хладилниците. Блестящата редица бутилки с ярки етикети като детски рисунки като че ли й намигаха. За малко да се изсмее на глас на страховете си. Как може да я тревожи нещо толкова веселичко, толкова невинно всъщност?

Преди разумът й да надделее, тя се пресегна и взе две бутилки. Една за здраве, а другата за всеки случай.

На касата, докато явно скучаещият собственик правеше сметката й, тя извади портфейла си и нещо падна на пода. Наведе се да го вдигне — визитна картичка. Намръщено я разгледа: „Ерик Сандстрьом, WQNA Радио“.

На гърба бе написал домашния си телефон.

Изведнъж си спомни вечерята у Роуз и как Ерик я заговори в кухнята. Този човек, когото едва познаваше, я разбираше така, както дори семейството й не я разбираше. Можеш да ми звъниш по всяко време — каза й. Щели да отидат заедно на сбирката на „Анонимни алкохолици“.

Какво си въобразяваше този човек? Само защото я изпрати една вечер, това даваше ли му право да й изнася лекции?

Собственикът на магазина я гледаше особено. Манди замръзна, взирайки се в торбата с покупки върху плота, а в това време си мислеше: Какво чакаш? Плащай и изчезвай оттук. Но когато хвърли поглед към вратата с надеждата бързо да се измъкне, видя нещо, което не бе забелязала на влизане — телефонен апарат върху опушената стена над рафт е вестници.

Обади се на Ерик сега. Веднага — нашепна й го глас, който тя не можа да разпознае — толкова отдавна не беше го чувала. Гласът на баща й.

Очите й се насълзиха.

В същото време се дръпна. Колко глупаво, каза си. Какво чак толкова беше станало? Както и да е, не можеше просто да си излезе и да остави покупките. Продавачът вече я гледаше като смахната. А Дру щеше да се зачуди защо се бави.

И да не забравяме охладените бутилки вино, с твоето име върху тях.

Манди играеше със закопчалката на портфейла си. Ако нямаше монета от четвърт долар, щеше да бъде знак, нали? Знак, че не е трябвало да се обажда на Ерик. Но ако, от друга страна…

Дръпна ципа на отделението за монети, където една-единствена монета от четвърт долар я гледаше смело сред купчината монети от по пет и десет цента. С треперещи пръсти я извади.

По дяволите!

Сви ръката си в юмрук толкова силно, че усети как монетата се впива в дланта й като тъпо острие. Смътно дочуваше носовото пеене от радио, нагласено на някоя индийска станция. Продавачът я чакаше нетърпеливо с отворена каса.

Без да му обръща внимание, тя въздъхна победена, но колкото и да бе странно, това повдигна настроението й, почти изпита облекчение, когато тръгна към телефонния автомат.