Айлин Гоудж
Бодлите на истината (15)

Глава 14

Опелото се състоя в храма „Емануел“. Но онези, които дойдоха да изразят съболезнованията си — синагогата се изпълни с роднини, приятели, няколко нейни бивши колеги от времето, когато се занимаваше с вътрешен дизайн, изразиха съгласие, че истинската почит към Силви щеше да дойде по-късно, когато щеше да бъде положена да почива на зеления склон, засенчен от норвежки клен.

В съгласие с вярата й, ковчегът беше от обикновено чамово дърво, без каквито и да е украшения. Нямаше никакви цветя — не бе прието. Точно след година щеше да се проведе служба при поставяне на паметника и в знак на уважение всеки, който дойдеше, щеше, да остави по едно камъче. Дотогава Силви щеше да бъде покрита само със зеленина, с растения, които тя обичаше, с мека трева, тук-там изпъстрена с глухарчета и опадали листа.

Рейчъл наблюдаваше как Никос коленичи пред открития гроб. Сълзите си бе пролял насаме и сега се взираше със сухи очи в изкопаната земя. Напомняше й на статуя от Ийстър Айлънд — едър, груб, имаше нещо езическо в него. Забеляза, че устните му се движат, сякаш изричаше молитва, но не й беше известно дали той принадлежеше към някаква църква и дори дали вярваше в Бог.

Докато стоеше с вдигната глава, а косата й се развяваше от лекия ветрец, й хрумна, че има много неща, които не знаеше, и то не само за хората, свързани с майка й. Щом Силви толкова години беше успяла да запази тайната за Роуз, какво ли друго беше скрила? Какви ли тайни беше отнесла със себе си?

Още по-обезпокояващото беше, че Рейчъл, която би трябвало с интерес да изследва всяко тъмно ъгълче от живота на майка си, не изпитваше нищо друго, освен любопитство.

Огледа скръбните лица, които образуваха нещо като венец около гроба. Лели, чичовци, братовчеди — всички хора, с които се предполагаше, че носи една и съща кръв.

Отмести поглед към Роуз: не беше в черно, а в пастелно червен костюм. Дали бе разбирала майка си по-добре от другите, или бе наследила изключителния й вкус и предпочитанието й към ярките цветове. Лицето на Роуз беше бледо, напрегнато, но и тя като Никос не плачеше.

От двете страни на Роуз бяха синовете й — Дру и Джей, сериозни, с костюми. Изглеждаха по-скоро замаяни, отколкото печални, но беше трогателно да види човек колко внимателни бяха към майка си. Дру, с мускулесто тяло и тъмнокос като баща си, я бе прегърнал през раменете, а Джей стоеше от другата страна сериозен като млад полицай. Тримата образуваха едно цяло, помисли си Рейчъл. Дори Ерик, застанал няколко крачки встрани, оставаше извън техния кръг.

Рейчъл огледа присъстващите, за да открие Айрис. По време на службата дъщеря й, която бе потресена от смъртта на любимата си баба, стоя чинно между Рейчъл и Брайън, но щом дойдоха на гробището, тя се смеси с тълпата. Когато най-после я откри зад огромното туловище на Морис Бедър, приятел от детинство на майка й от Бронкс, нещо я жегна и очите й се насълзиха. Толкова бе отслабнала! С дългата черна рокля Айрис имаше призрачен вид.

Рейчъл си помисли: Трябва да поговоря с нея и да разбера какво става. Каквото и да бе, то бе разтревожило майка й. Ако не беше тя…

Чувството, че бързо трябва да свърши нещо, се разсея внезапно при силния порив на вятъра, който пръсна шепа дъждовни капки от кленовото дърво. Да гледаш само себе си бе много ангажираща работа, помисли си тъпо Рейчъл. Също като вентрилоквист непрекъснато трябваше да следи дали ръцете и краката й се движат в съзвучие и думите, които изговаря, не са глупости.

Дори Брайън, който беше до нея й се стори много отчужден. Изглеждаха като двама души, застанали от двете страни на стъклена стена. Тя го виждаше, чуваше го, но ако се опиташе да го докосне, бе сигурна, че пръстите ще напипат само хладно, гладко стъкло. Брайън явно го бе усетил, защото дори не я погледна. Беше вперил поглед в Роуз.

Тя също го погледна и като че двамата тайно разговаряха без думи. С тъмночервения си костюм, Роуз беше единственото цвете, украсяващо гроба на майка й. Роуз години наред бе мълчала от уважение към майка си.

Дали Брайън е знаел за Силви? Дали тя му се е доверила преди много години? Мисълта до известна степен я извади от странната летаргия.

Наблюдавайки как съпругът й неохотно свали очи от жената, за която би се оженил, ако Бог не се бе намесил, Рейчъл си каза: Направи нещо! Почувствай нещо, по дяволите!

Но беше безсилна. Като човек в инвалидна количка, който желае парализираните му крайници да се раздвижат. Как би могла да направи така, че съпругът й, детето й, животът й да не й се изплъзнат, когато тя самата не бе в състояние да направи каквото и да е?

Рейчъл почувства, че някой я докосна, и погледна загрижените кафяви очи на приятелката си Кей.

— Изпусна това — прошепна тя и й подаде смачкана кърпичка. Милата Кей, тя се бе облякла в тъмнолилаво, почти черно, макар този цвят да я правеше да изглежда като издут патладжан.

— Благодаря — Рейчъл я пъхна в джоба на черното си манто. В приказките, помисли си тя, любимият вдига кърпичката. Отново погледна към Брайън, за когото може би беше невидима, и изпита първото истинско чувство от дни насам — тъга, която прониза пластовете памук, с които се чувстваше обвита, и стигна чак до сърцето й.

Докосни ръката ми, кажи ми, че всичко ще се оправи… каквото и да е — молеше се тя безмълвно.

Искаше само да й даде възможност да усети, че още е жива. И че това имаше значение за него.

Но когато Брайън наистина я заговори, той само каза:

— Питър иска да се срещнем в къщата след службата. Да се прочете завещанието. Съгласна ли си? — ставаше дума за Питър Харбинсън, адвоката на майка й и неин добър приятел.

Рейчъл кимна, тъй като не бе в състояние да говори.

Завещанието. Разбира се. Бе забравила, че имаше да се чете завещание, да се разпредели значително имущество. Като че ли нещата на майка й бяха торта, която трябваше да се разреже на равни парчета! Като че ли къщата на Силви, градината й с отгледаните с любов рози биха могли да принадлежат на друг човек.

Вярваше, че и ти си част от нея, нали помниш? Но това бе само една илюзия.

Не по-реална от ръката, с която хвана под ръка съпруга си. Защото ако беше от плът и кръв, нямаше ли да почувства нещо — някаква топлина, известно притискане от негова страна? Вместо това усети само хладен габардин, върху който пръстите й не направиха и гънка.

Когато си тръгнаха, Рейчъл се зарадва на меката влажна кал, която се залепи, за обувките й, тъй като й напомни, че все още е жива и продължава да стои здраво на земята.

Когато се събраха в къщата на Силви, сред тях бе и икономката й — филипинката Миларгос, която за пръв път беше гостенка в дома, за който толкова предано се грижеше.

Питър Харбинсън, слаб като плашило, с дълги ръце и крака, беше седнал на тапицирания с кожа въртящ се стол, който някога бе издържал значителната тежест на бащата на Рейчъл или човека, когото смяташе за свой баща. С тъмнокафяв костюм, Харбинсън й напомняше на дълга пура „Дънхил“, същата като релефната украса върху кожената кутия, която все още стоеше в един ъгъл на масивното бюро в стил крал Едуард.

Той прочисти гърлото си и се огледа. Рейчъл едва забелязваше останалите в стаята — Брайън и Айрис, Роуз и синовете й и Никос, разбира се. Но тъжните очи на Харбинсън като че ли възприемаха всички наведнъж.

— Първо бих искал да знаете колко съжалявам за загубата, която претърпяхте — започна той с тънък глас. — Преди две години, когато определиха диагнозата на съпругата ми — левкемия, Силви ни намери най-добрия онколог в града, който посещаваше Маргарет в болницата почти всеки ден. Искам да изразя съчувствието на жена ми, която каза, че Силви е рядък и прекрасен приятел, който при нужда винаги ще ви се притече на помощ. Щедростта й дълго ще се помни. Това ни събра днес тук — той отново прочисти гърлото си и сведе очи към документа пред себе си. — Както знаете, тя… х-м… беше богата жена. Според мен е честно да се каже, че всеки присъстващ тук ще бъде щедро осигурен…

Като сложи очилата си на дългия си кокалест нос, той започна да чете завещанието на Силви и последното й желание. Рейчъл седеше сковано на стола си и с всички сили се опитваше да не се поддава на познатата притегателна сила на любимата стая на баща й. Тъмните полирани лавици с книги и подвързани либрета на опери, които бе обичал. Поставените в рамки репродукции на ловни сцени. Колекцията от ножове за отваряне на писма върху малката масичка до кожения диван. Дори миризмата му се носеше във въздуха като мирис от лула и стари пуловери.

Но мъжът, когото наричаше „баща“, който я носеше по стълбите всяка вечер към леглото, докато стана твърде тежка да я вдига, не бе ничий баща…

Лъжи. Всичко това бяха лъжи…

Когато Рейчъл чу списъка, който Харбинсън прочете на всичко, притежавано от майка й, което включваше значителна банкова сметка, инвестиционни полици за близо шест милиона, няколко административни сгради, тя не се изненада. Дори когато научи, че са завещани на нея, с изключение на сумите под попечителство, предназначени за внуците й, това като че ли въобще не й направи впечатление. Само когато Харбинсън стигна до разпореждането относно къщата, Рейчъл изведнъж наостри уши.

— … Давам и завещавам имота на Ривърсайд Драйв на Роуз Сантини Грифин с настояването дългогодишният ми спътник Никос Александрос да я използва пълноправно и да живее в нея до края на дните си…

На Роуз? Къщата? Рейчъл се почувства като сомнамбул, събуден внезапно. Извърна се към Роуз, която изглеждаше също толкова изненадана. Матовата й кожа сега бе бледа като стара избеляла глина. Седеше, хванала се за стола, и клатеше глава, сякаш за да отрече това, което току-що бе чула.

Мама й оставя тази къща, а тя дори не я желае.

Рейчъл осъзна чудовищността на предателството. Стори й се, че се търкаля по нанадолнище и няма за какво да се задържи. Брайън, моля те… помогни ми. Но той, макар и седнал до нея, изглеждаше като самотна фигура на далечен бряг. Не протегна ръка към нея, само наблюдаваше с озадачен израз как тя се бореше да си поеме дъх, как устата й се отваряше и затваряше.

Айрис наруши гробното мълчание. Като пламък, разгорял се изведнъж от на вид загаснала жар, тя скочи от отоманката, където се бе свила до краката на Дру.

— Не! Не е възможно! — извика тя. — Не ме интересува каква си била на баба. Тази къща не може да бъде твоя!

Когато дъщеря й излетя от стаята, Рейчъл събра сили, за да се изправи, да се пребори с вцепенеността, която я бе стегнала като обръч. Тръгна след Айрис сковано, защото крайниците й бяха изтръпнали, но бе твърде късно да я настигне. Айрис изхвръкна през вратата, бързото потропване на високите й токчета по плочите в коридора беше като спешно съобщение, предадено по телеграфа. Съобщение, което майката отчаяно се опитваше да разгадае.

 

 

— Как са момчетата? — попита Рейчъл.

— Не са зле… имайки предвид събитията — сви рамене Роуз.

Стояха една до друга на дворчето близо до стъпалата, водещи към градината, две жени — едната висока и тъмнокоса, другата — ниска и руса. Издължените им сенки като стрелки на огромен часовник висяха като откачени от оста надолу. Следобедното слънце бе слязло ниско на небето, приказната му светлина осветяваше отсрещната тухлена стена и образуваше прекрасна зелена ивица през тъмната купчина бръшлян, сред която един немирен пурпурен цвят от късно цъфтящо увивно растение висеше предизвикателно.

Бяха минали повече от две седмици от погребението. Но за Роуз всеки ден приличаше на предходния: светът съвсем не беше такъв, какъвто й изглеждаше. Непознати, които вече официално й бяха роднини, се обаждаха или идваха, за да изразят съболезнованията си, което бе просто извинение да я видят. На работа Манди я гледаше особено, сякаш искаше да каже какво право има Роуз да я съди как живее, след като е крила такава тайна. Никос се опитваше да обясни на Дру и Джей, и двамата смутени и доста обидени, защо чак сега е трябвало да научат истината за дядо си и баба си.

Роуз не можеше да свикне, че тази къща е нейна. Просто нямаше смисъл! Завещанието на Силви нямаше да свърши нищо друго, освен да я отчужди още повече от Рейчъл. Само какви неприятности й бе докарала досега — като ужасната сцена на Айрис, докато четяха завещанието. Роуз, която беше стъписана, се чувстваше лично отговорна, че е отнела на Рейчъл и дъщеря й онова, което им се полагаше. Тъкмо затова, когато предишната седмица Рейчъл предложи да се срещнат и да прегледат документите в кабинета на Силви, тя се зарадва на възможността да се види насаме с нея.

И ето ги двете тук. Въпреки, че часове наред бяха почиствали и подреждали, продължаваха да се чувстват неловко както в началото.

Роуз огледа градината, която доскоро бе гордостта и радостта на Силви, забеляза как храстите и растенията бяха клюмнали, жълти листа бяха пръснати върху тревата. Помисли си: Другия месец трябва да извикаме градинар, преди всичко да е замръзнало.

В същото време се подразни от идеята си. Градинар ли? Та Силви сама гледаше градината. Всеки друг сред розовите й храсти и лехите с цветя щеше да изглежда като натрапник.

Майка ти е мъртва — напомни й един глас.

Майка. Кратката еуфория, която Роуз изпита в началото — да може най-после да изрича тази дума! — отмина. Мъката й беше понамаляла. Но като неизтръгнат от корена бурен, възмущението й от лъжата отново растеше. Как е могла Силви да постъпи така с нея? Да остави най-важното нещо за последния момент, когато вече бе твърде късно?

Обърна се към старата си приятелка, изгледа я предпазливо, но с обич. Беше престанала да изпитва към Рейчъл неприязън още преди смъртта на Силви. Онова, с което й бе трудно да се справи, бе студенината на Рейчъл — като че ли тайната, която Силви разкри на смъртния си одър, бе грешка на Роуз, като че ли самата тя не страдаше от това.

В този момент Рейчъл се взираше някъде надалеч, потънала в мисли, очите й бяха сини и празни като небето над главите им. Лек ветрец бе излязъл, рошеше косата й, от него бузите й бяха поруменели и така тя изглеждаше по-млада.

Роуз изпита нежност към нея. Докосна рамото й и усети как тя леко трепна.

— Искаш ли да свършваме? Няма смисъл да го правим наведнъж. Има толкова много неща, тя като че ли никога не е хвърляла нищо — иронията в думите й предизвика глух смях. Същата жена, която бе пазила тайната си толкова грижливо, бе пазила и най-незначителни бележки от таксита и магазини.

— Да свършваме? — повтори Рейчъл. — Разбира се. Защо не? Какво значение има още един ден? Или още една година? — обърна се към Роуз: — Просто исках да се свърши… и всичко да си бъде така, както беше. Ясно ми е, че не е възможно. Смешно, но това е горе-долу единственото, в което съм сигурна напоследък — че животът ми вече няма да бъде същият. Дори аз не съм същата.

— Тук грешиш — каза й Роуз е увереността на човек, който го преживял. — Ти си точно такава, каквато винаги си била. Само мястото, което ти бе отредено във всичко това, не беше смислено.

Рейчъл продължи да се взира в далечината. После бавно изрече:

— Винаги съм мислела, че причината да се чувствам не на място тук е, защото има нещо в мен.

Роуз се усмихна със същата горчивина.

— Знам. Аз се чувствах по същия начин. Но поне си имала майка, която те е обичала.

Сведе очи, като че ли това можеше да спре сълзите й. С върха на кафявата си обувка побутна един паднал лист. Рейчъл приглушено изстена:

— Каква любов е било това? Да не ми каже през всичките тези години? Да ме отстрани от моето семейство? Харесвам сестрите ти, не ме разбирай погрешно. Особено Мари. Но те са твои. Как да залича всичко и да започна отначало?

— Не искам да кажа, че това, което е направила Силви, е било правилно. Само че тя те обичаше.

— Откъде знаеш? — сърдито се обърна към нея.

— Защото — започна бавно Роуз, вдигна лице към светлината, която като че ли изведнъж започна да струи от всичко — от розовите цветове, сребристите лентички на растенията под храстите. — Защото ако ме обичаше наполовина колкото теб, щеше да каже истината много по-рано.

Опита се в гласа й да не проличи раздразнение, но не успя. Рейчъл се чувствала излъгана? Тя не може ли да проумее колко по-богата е поради факта, че е била излъгана? На сватбата на Роуз не присъстваше майка й, за да я гледа със светнало лице от първия ред. При кръщенетата на двамата й сина я нямаше баба им, която да ги вземе на ръце, след като ги благословяха със светена вода. Дори когато Макс умря, Роуз внимаваше да не се осланя много на Силви.

Така че какво толкова й беше дала майка й?

Къщата. В която е била зачената, но не и отгледана. Да не би Силви да си е представяла, че това ще компенсира всички изгубени години? Да не би да е вярвала, че би могла да получи прошка от Роуз?

И за да се объркат нещата съвсем, Никос настоя да се изнесе. Не можел да понася мисълта, че щял да живее там без Силви, така каза. Чувал гласа й зад всяка врата, всеки път, когато влизал в стаята, си представял, че ще я намери да го чака. Както и да е, според него къщата принадлежала на Роуз. Парите не бяха проблем, самият Никос беше богат. Седмица след погребението той си нае апартамент в една от построените от неговата фирма сгради.

Сега къщата и градината бяха пусти и празни, както се чувстваше и Роуз.

Донякъде разбираше, че намерението на Силви беше добро. По свой начин е искала да постигне равновесие, да направи онова, което е смятала за правилно. Къщата струваше поне няколко милиона. Но какво щеше да прави Роуз с тази къща? Наистина, не се виждаше да живее тук. Все пак, как би могла да я продаде? Независимо дали й харесваше или не, тя бе част от наследството й и бе колкото нейна, толкова и на Рейчъл.

— Виж! Ей там… божурите — посочи й Рейчъл. — Помня кога мама ги насади, веднага след като се оженихме с Брайън. Всъщност в наша чест — леко се изчерви. — Не знаех, че божури цъфтят по това време на годината.

— Не цъфтят — отговори Роуз.

Зърна нещо снежнобяло, което прозираше през спускащите се надолу клони на японския клен — едно-единствено цветче, което призрачно напомняше за Силви. Погледна към Рейчъл, която се усмихваше. Роуз също се усмихна. „Божур, моля ти се. Бог се проявява в подробностите“ — реши тя.

— Ще ти липсва ли… тази къща искам да кажа? — попита предпазливо.

— Липсва ми майка ми — отвърна Рейчъл.

Роуз поклати глава.

— Ако знаех, че има намерение да ми остави къщата, щях да й откажа — потрепери. — Какво, по дяволите, да правя с нея?

— Продай я.

Роуз хвърли поглед към другата жена, за да се увери, че не се шегува. Но Рейчъл бе напълно сериозна. Присвила сините си очи от ярката светлина, тя прямо изгледа Роуз.

— Не говориш сериозно, нали?

— Всъщност напълно сериозно — Роуз смяташе, че Рейчъл много държи на къщата. — Искаш ли да ти кажа нещо? — продължи Рейчъл. — Тук никога не съм се чувствала като у дома си. Никога. Винаги съм пристъпвала на пръсти, бояла съм се да не счупя нещо. Дори понякога мислех дали мама се е чувствала също така. Може би това е причината толкова време да е прекарвала в градината си.

— Не знам — Роуз поклати глава. — Струва ми се някак погрешно да я продавам.

— Вече е твоя — напомни й тя. — Можеш да правиш с нея каквото пожелаеш — пое дъх, който сякаш я изведе на верния път като кораб, който за малко не се е заблудил. Добави с тихо огорчение: — Вече имаш онова, което винаги си искала — Брайън. Би могла да задържиш и къщата.

Роуз сведе очи. Почувства се като на опасно кръстовище. Пристъпвай внимателно! — продиктуваха й инстинктите.

— Имаше време, когато бих избягала с Брайън, дори ако това означаваше да те изостави — замълча, тъй като знаеше, че трябваше да мери думите си. — Някога наистина го обичах много, но ние вече дори не сме същите.

— Може би Брайън вижда нещата по друг начин.

Роуз я погледна озадачена.

— Рейчъл, какво искаш да кажеш?

— Ти ми отговори.

— Сгрешила си адреса — пламна Роуз.

Бузите на Рейчъл се зачервиха, очите й заблестяха. С равен тон изрече:

— Знам. Нищо не се е случило вечерта, когато те изпрати. Брайън вече ми го каза. Но двете с теб знаем, че истината има много лица.

Имаше предвид Силви, осъзна Роуз.

— Щом го знаеш — каза, — тогава трябва да знаеш и че онова, което е било вярно вчера, не е задължително и днес да е вярно — внимателно добави: — Един съвет — не търси неща, които не съществуват.

— Какво искаш да кажеш? Че си въобразявам ли… или че не знам какво става?

— Казвам само, че няма да откриеш дали ме обича Брайън, като питаш мен.

Много си добра, когато говориш за любовта — помисли си Роуз. Какво направи с чувствата си към Ерик? Почти не го беше виждала след погребението, извини му се, че е заета. Истината бе, че го избягваше. Наистина, заяви му, че не може да се омъжи за него. Но докато не събереше сили да го погледне в очите и да му обясни съвсем честно, че не го обича достатъчно, как би могла да се среща с него? Това никога нямаше да стане — не можеше да престане да го обича, освен това само би рискувала да събуди чувства, които би било по-добре да не закача.

Рейчъл отпусна рамене и сложи длани на бузите си.

— Боже мой, толкова ми липсва мама! Тя би знаела какво трябва да направя. Тя би оправила нещата.

— Както направи с нас ли? — предизвика я Роуз.

Рейчъл й хвърли отчаян поглед.

— Бих искала, ти да беше израснала в други условия, но тогава тя нямаше да ми бъде майка.

— Това не е зависело от нас — напомни й Роуз. — Не ни е бил даден избор.

— Все още не мога да свикна с тази мисъл. Не само с това, че мама я няма, но че сме… — Рейчъл отстъпи назад, облегна се на ниската каменна стена и избърса очите си. Роуз си я представи като малка. — Всъщност какви сме ние? Не сме сестри, но като че ли така излиза, ти как смяташ?

— Ние сме… — щеше да каже „приятелки“. Но и това не бе съвсем вярно. Поне в момента — … оцелели от една и съща буря, би могло да се каже.

— Ами сега? Накъде оттук нататък?

— Ще правим онова, което винаги сме правили. Просто ще вървим напред.

Рейчъл замълча и като че ли се замисли — минута, която се проточи твърде дълго. Най-накрая погледна часовника си и каза:

— Късно е. Трябва да тръгвам.

— Ти върви — отвърна Роуз. — Аз ще заключа.

Не бързаше. Истината бе, че искаше да остане за известно време сама в къщата на Силви, за да помисли за това какво да прави. И какво би могла да спаси, ако въобще нещо можеше да се спаси от тази бъркотия, която Силви бе оставила след себе си. Чувстваше се като загубена. Също и объркана. Не беше ли това, което желаеше — светът да узнае, че е дъщеря на Силви? Тогава защо не се радваше?

Нещо я накара да бръкне в джоба на палтото си, същото, с което бе облечена в деня, когато Силви почина.

Пръстите й стиснаха ключа, който майка й, й бе дала. В суматохата го бе забравила. Спомни си, че Силви й беше казала нещо за чекмедже на бюро.

Ще разбереш, когато го видиш — прозвучаха думите на Силви.

В малкия кабинет, който някога е бил килер на иконома, Роуз откри онова, което търсеше. Заключено чекмедже в красивото старо бюро в стил Чипъндейл, върху което Силви бе писала писма на многобройните си приятели, беше подписвала чекове, където педантично беше събирала стари сметки. Пъхна ключа в месинговата ключалка.

Чекмеджето се плъзна леко, сякаш е било отваряно често.

Но вместо да намери счетоводни книги със спретнати колони, прикачени сметки, отказани чекове, привързани с ластичета, Роуз откри купчина писма.

Десетки писма, които Силви никога не бе изпратила. Те бяха привързани с избеляла червена панделка. Всички бяха написани на ръка на различни видове хартия — някои листове бяха пожълтели от времето, но всички започваха с едно и също обръщение „Мила моя дъще“.

Сълзи изпълниха очите на Роуз и се спуснаха по страните й. Тя прегледа писмата едно по едно — някои от тях бяха отпреди десетилетия. Писма, изпълнени с чувства и наблюдения, които по една или друга причина Силви не е била в състояние да сподели с нея.

12 август, 1977 година

Днес ти стана майка. Когато научих, че си родила — момче при това! — изпитах голяма радост. Но имаше и известна тъга. Само ако можех да бъда баба на малкия Дру…

Десет години по-късно

22 ноември, 1986 година

… Когато те видях по телевизията и следях поведението ти пред репортерите и камерите, изпитах голяма гордост! Така се владееше… беше толкова царствена… застанала на стъпалата на съда. Дъщеря ми адвокатка…

Роуз седеше неподвижно и сякаш треперещата й ръка бе единствената част от тялото й, която функционираше. Страница след страница се плъзваха от скута й върху килима и падаха като есенни листа. Твърде много бяха нещата, върху които можеше да разсъждава заради силата на онова, което Силви бе таила в себе си. Дори след като се намериха, тя е продължавала да пише писма, в които е споделяла най-съкровените мисли с дъщеря си, която можеше никога да не ги прочете.

Последното писмо, написано само преди няколко месеца, направи най-силно впечатление на Роуз. В него бе изповедта на Силви — че умира, и молбата й към нея — нещо като последно желание — да я разбере, ако не и да й прости заради невъзможността й да признае открито, че е нейна дъщеря.

Все пак, най-накрая я призна. Куражът да извърши това, както и искрената любов, бликаща от всеки ред на тези писма, спечелиха сърцето на Роуз. Досега тя вярваше, че е затворено завинаги за майка й.

В дълбокия студен кладенец на тъгата й се зараждаше ново светло чувство. Седнала на стола на Силви, Роуз наведе глава и се помоли.

За Силви. За Дру и за Айрис. За Манди. И за Джей — най-малкия от всички, на когото донякъде му беше по-трудно да се справи със смъртта на баща си, отколкото на брат му и на сестра му.

Помоли се и за Ерик, помоли Бог да бъде добър с него и да не позволи да го засегне много, когато дойдеше времето да го освободи да търси онази жена, за която бе мечтал и която тя никога не можеше да бъде.

Но най-вече се помоли за себе си.

 

 

Ерик натисна мигащото копче и гласът на жената, която се обаждаше, отекна в слушалките му.

— Искаш да знаеш какво е ли? Все едно, че са те ритнали в корема — явно по-възрастна жена, която като че ли плачеше. — Днес хората не изпитват никакво уважение. Отнасят се с човека като с парцал.

— На линията е Глория от Хобокен. — Ерик се наведе към микрофона и намери място върху бюрото си — отрупано с ленти, текстове на реклами, листове с новини, за да подпре лактите си. — Глория, какво си помисли, когато те уволниха след трийсет години работа? Трябва да си била много разстроена. Каква причина изтъкна шефът ти?

— Каза ми, че не мога да заемам мястото повече… че другите жени в смяната ми се оплаквали. Но това беше лъжа, той никога не ми е правил дори забележка.

— А ти каква мислиш, че е била причината?

— Не мисля, а знам. Всичко е заради здравната осигуровка, за която всички говорим. Той трябва да плаща повече пари. Сигурно си е казал защо трябва да плаща за възрастна жена, която така и така ще се пенсионира след няколко години?

— Глория, ти какво работиш?

— Искаш да кажеш какво работех ли? Работех в една пералня. Перяхме за разни хотели. Наистина бях много добра. Бях ръководител на смяна.

— За трийсет години трябва да си получила професионални заболявания. Работата ти изискваше ли да вдигаш тежко?

— Е, как, разбира се… нали имаме големи преси. Някои, с които направо трябва да се бориш.

— Глория, болките в гърба ти имат ли нещо общо с вдигането на тежести на работа?

— Как да нямат. От тази проклета работа всеки го боли някъде.

— Струва ми се, че имаш основания да заведеш дело за нещо повече от дискриминация. Говорила ли си с адвокат?

— Х-м — изсумтя презрително тя. — С какво ще платя на адвокат? С марки за намаление от супермаркета ли?

— Не затваряй, Глория. Продуцентът ми ще вземе адреса ти и ще ти изпрати имена на адвокати, които се занимават със случаи като твоя.

— С какво да платя?

— Няма да платиш нито цент, Глория. Само ще почерпиш с парче пай, ако спечелиш. Пожелавам ти всичко добро… — натисна друго копче. Продуцентът му Грег, който сега го поздрави с вдигнати палци от другата страна на плексигласовото стъкло, където стояха техниците, щеше да се заеме с обаждането. — За всички вас, които току-що сте включили, аз съм Ерик Сандстрьом и някои хора, които се обаждат днес, недоумяват дали здравната им застраховка всъщност е за добро или не…

Останалата част от предаването протече като в мъгла. Ерик сякаш беше минал на автопилот, натискаше копчета, отговаряше на слушатели, повечето от които желаеха гласът им да се чуе по радиото. Той изпитваше съчувствие към онези, които наистина бяха изиграни. Само че работата беше там, че уредът, който измерваше съчувствието му, като че ли в момента бе изключил. Иначе Ерик работеше добре, но в душата му цареше хаос, също като в студиото, в което работеше.

Когато сигналът дойде — Грег вдигна ръка с изпънати два пръста, за да му покаже, че остават само две минути, Ерик завърши предаването с реклама на група за медицинска практика в Ню Рошел. В този момент обаче той си мислеше дали за всички ще е добре да повярват на новия здравен осигурителен фонд. По негово мнение хората се нуждаеха не само от лекари, но и от известна доза магия, мъничко звезден прах и малко вяра. По-добре бе според него, някои неща да останат необяснени.

Дали тъкмо в това отношение не е сгрешил с Роуз? Не само, че почти в самото начало поиска твърде много от нея, но се опитваше да извлече смисъл от нерационални неща, да я накара да види нещо, което съществуваше само в неговото въображение. Какво, по дяволите, бе очаквал? За Роуз предложението му сигурно е прозвучало налудничаво. И все пак…

Кога пък влюбването е логично? Има ли определено време, в което човек да се влюби? Той разбираше, че тя е изплашена. Освен това, два пъти любовта, каквато той й предлагаше, й е била отнета. Тя не можеше да е сигурна, че отново нямаше да й се случи. Един от двамата можеше да се разболее и да умре. Единственото, което би могъл да й обещае, бе, че никога по своя воля не би я напуснал. Но за Роуз и това не беше достатъчно.

През последните няколко седмици те като че ли се намираха в различни часови пояси. Почти не я бе виждал след погребението. Разговорите им по телефона обикновено бяха толкова кратки и напрегнати, че той като че се заслушваше в статичното съскане от голямото разстояние помежду им.

Трябваше да изчакам. Не беше готова — заключи той.

Беше твърде нетърпелив. А сега можеше само да седи и да чака… както и да се надява.

Това постепенно го убиваше.

За бивш алкохолик, мислеше си той мрачно, търпението не беше добродетел, а дисциплина. Нещо, с което се пристягаш всяка сутрин, след като станеш от леглото. Аларма, градуирана така, че да реагира на най-малкото трепване. Всеки ден, всяко ново предизвикателство бяха като тесен мост високо над земята и изискваха равновесието и нервите ти да са като на акробат.

Напук на всичко си помисли: Значи не желаеш това, което ти предлагам? Понеже си нямала гаранция? Е, върви по дяволите…

Веднага след това гневът му изчезваше. Тясното студио го задушаваше. Тук бе затворен от часове. Имаше нужда да излезе, да се раздвижи. Иначе щеше да полудее.

Двайсет минути по-късно, след като прегледаха с Грег програмата за следващия ден — интервюта със сенатор републиканец от десницата и бивш холивудски дубльор в опасни каскади, Ерик вървеше бързо по Западен Бродуей. След няколко пресечки главата му започна да се избистря. Отново виждаше смисъл във всичко, светлина в края на тунела, така да се каже. Роуз. Виждаше Роуз…

Спря до уличен телефонен автомат. Бързо набра номера й в службата, но секретарката й го осведоми, че си е взела почивен ден. Вече бе определил Малъри като заклета романтичка, от онези, които гледат сериала „Мелроуз“ и поглъщат любовни романи с меки корици. Не му отне много време да я накара да му съобщи, че Роуз е в къщата на Силви и двете с Рейчъл преглеждат документите на майка си.

Ерик позвъни в къщата на Силви, но записан глас съобщи, че телефонът вече е изключен. По дяволите.

Погледна часовника си. Пет без петнайсет. Малъри му каза, че Роуз ще бъде там до пет часа. Нямаше голяма надежда, но ако вземеше метрото, все още би могъл да я завари там. Освен това, още не бе разгледал този мавзолей, който Роуз наследи.

И той като останалите бе смаян от разкритието, че тя е дъщеря на Силви. Едва сега си даде сметка, че в известен смисъл имаше логика. Не че би могъл да си представи как, при някакви обстоятелства би могъл да изостави собствената си дъщеря, а после да я принуди да живее сред лъжи и полуистини. Но той разбираше как се пази голяма тайна — нима не пиеше тайно в продължение на години? — и знаеше как подобни тайни могат да разкрият много за човека, който ги е пазил. Въпреки първоначалната си инстинктивна реакция, дължаща се на наранена гордост, че Роуз не му се довери, вече започна да вижда по-дълбоко значение в мълчанието й: държеше на думата си.

Може би и затова отказа да се омъжи за него. Същата любов и преданост в отношенията й с майка й, бяха ръководната сила и в брака й… както и в твърдостта, с която държеше на паметта на съпруга си.

Само ако имаше някакъв начин да обуздае тази своя голяма любов, мислеше си Ерик, изпълнен с болезнен копнеж.

Трябваше да я види, да говори с нея. Незабавно.

Но ако бе в къщата на Силви, какво щеше да й каже?

Вече й бе казал всичко, каквото имаше. Единственото, което оставаше за нея, бе да има вяра — Роуз трябваше да повярва в онова, което нейното сърце й диктуваше.

А ако в края на краищата му откажеше?

Щеше да го преживее.

Но той знаеше, че преживяването бе далеч от това да живееш истински.

На станцията на метрото на Бродуей и Лафайет Ерик се спусна по мръсните стъпала с надеждата да хване влака, който чуваше, че приближава.

Роуз се готвеше да си тръгне, когато чу, че се звъни на вратата.

Дали не бе Рейчъл? Сигурно се връщаше за нещо, което е забравила. Но тя си имаше ключ.

Помисли си уморено: Който и да си, моля те, върви си. Вероятно бе някой от приятелите на Силви или съсед, който идваше с добри намерения, за да предложи помощта си, но сега не искаше да си губи времето, а да се прибере вкъщи.

Спусна се по извитата стълба. В преддверието имаше масичка в стил Бидермайер, над която висеше елипсовидно огледало с позлатена рамка. Огледа се набързо и в този миг й направи впечатление приликата със Силви, която преди не бе забелязвала. Нещо в походката й, в решителния й вид на жена, която никога не пада духом.

Отвори вратата, без да поглежда през шпионката. Оказа се, че посетителят не е съсед, нито семеен приятел, когото би могла бързо и учтиво да отпрати. Висок, русокос мъж стоеше на стъпалата, раменете му бяха приведени от напрежение, беше примижал със сините си очи, като че отмиращата светлина му беше твърде ярка.

Сърцето й подскочи.

— Ерик! Какво правиш тук?

От двете страни на каменния портал, под който бе застанал, растеше клематис. Забеляза, че палецът му е превързан. Но онова, което й направи най-силно впечатление, беше нескритият копнеж в очите му.

По дяволите — каза си. — По дяволите.

— Бях наблизо — отвърна той, гласът му звучеше весело и шеговито в контраст с чувствата, които издаваше лицето му. — Искаш ли да ти правя компания?

— Разбира се. Обаче не мога да ти предложа кафе. Шкафчетата в кухнята са празни. Миларгос идва само веднъж седмично, за да чисти.

Отстъпи, за да го пропусне, и изведнъж си даде сметка как изглежда с най-старите си джинси и риза на Макс, вързана на кръста. След като часове наред бе вдигала кашони и се бе ровила из папки, бе смазана.

— Изглеждаш чудесно — отбеляза той.

Въпреки всичко на Роуз й стана приятно.

— Лъжеш като циганин — отвърна му тя със смях, — но все пак ти благодаря.

Той я целуна по бузата. При допира на устните му, тя почувства как всички скрити места, които Ерик изследваше с такава любов, се възбуждат. Долавяйки познатия мирис на косата му, тя се опита да не диша от страх да не си спомни много неща.

— Вместо кафе набързо ще разгледам къщата, ако имаш време — той се огледа и подсвирна леко в знак на одобрение. — Ето, това е къща. Вероятно би трябвало да оставя визитната си картичка върху сребърен поднос. Не се обиждай, но е трудно да си представя някой наистина да живее тук.

— Силви веднъж ми каза, че тя реагирала по същия начин, когато за пръв път дошла тук. Но къщата принадлежала на семейството много отдавна, така че било изключено да се преместят. Смятам, че тя просто е свикнала. Изумително е с какво може да свикне човек, нали? Хайде, ела да те разведа.

Показа му долния етаж. Влязоха в розовата всекидневна с пъстрите диванчета в нишите на прозорците, издължената предпазна решетка на камината, пред която Силви е сервирала чай в най-красивия си сервиз от лиможки порцелан. Библиотеката с орехова ламперия, където е бил кабинетът на Джералд Розентал. Официалната трапезария с мебели стил Чипъндейл и старовремската кухня, от която се влизаше в килер. Най-накрая влязоха в малката слънчева стая в задната част на къщата, която гледаше към градината. Роуз си представи Силви, седнала на любимия си плетен люлеещ се стол, загърната с бледорозово одеяло от мохер, а около нея английски романи и списания за градинарство.

Докато обясняваше произхода на различни стари предмети и картини, Роуз се изуми не само как е запомнила онова, което Силви й е разказвала, но и колко спокойно звучеше гласът й. Никой не би могъл дори да предположи, че сърцето й бие до пръсване, а устата й е пресъхнала от вълнение.

Ерик не казваше почти нищо, докато не спряха пред френските прозорци, обърнати към градината. За разлика от повечето посетители, които идваха за пръв път, той не изглеждаше твърде впечатлен от разкошния декор. Може би защото през цялото време, докато го развеждаше, той почти не сваляше очи от нея. Ерик, много утежняваш задачата ми — помисли си тя със свито гърло.

— Не е лошо… ако обичаш да живееш в миналото — отбеляза той сухо. — Не те виждам тук.

— Кой казва, че ще живея тук?

— Не си. Напоследък не сме говорили много, ако си спомняш — отвърна Ерик и тя смутено отмести очи.

Той се приближи до прозореца, за да разгледа градината.

Роуз се овладя и изрече:

— Отговорът на въпроса ти е не. Не възнамерявам да се пренеса тук. Тук не ми е мястото. Къщата само би ми напомняла за неща, които предпочитам да забравя — изведнъж коленете й се разтрепериха и тя се отпусна върху кушетката, върху която бе сгънато розовото одеяло на Силви.

Ерик вдигна глава и на устните му се появи лека усмивка.

— Къде виждаш себе си отсега нататък?

Знаеше, че той не пита за адреса й.

Изведнъж усети силен и примитивен копнеж, който я задави. Ерик стоеше, изглеждаше толкова на мястото си в тази къща, където почти всичко бе погрешно. Какво ли би станало, ако го хванеше за ръка както във филмите, където героят и героинята винаги успяват да избягат от преследвачите си и просто изчезват в нощта? Дали ще трябва да забрави всичките си съвършено обмислени доводи и разбираемата си предпазливост? Фантастично! Роуз почти я усети — истинска, физическа тръпка, все едно че пътува в открита кола и вятърът развява косата й.

Но това не беше филм. В истинския живот добрите хора просто не бягат. А нейната отговорност — преди професията и дори преди семейството й, бе да следи бялата линия, за да не излезе от пътя. Защото следващия път, Роуз бе сигурна, нямаше да оцелее от катастрофата.

Каква гаранция би могъл да й даде Ерик, че някое Божие действие нямаше да ги раздели? Никаква. Вярваше му, когато й обеща, че никога няма да я напусне. Но кой знаеше по-добре от нея завоите в живота, които не бяха отбелязани на картата? Най-неочаквано би могло да се разрази буря…

Смъртта на майка й върна спомените от загубата на Макс. Всяка нощ се събуждаше внезапно, потънала в пот, с разтуптяно сърце от някой кошмар, в който ясно се виждаше как тича след линейка или се опитва да си проправи път в болничните коридори, за да стигне до Макс, преди да е станало твърде късно. Единственото, което й оставаше, беше да се предпази от заплахата отново да й се случи същото…

Все пак сърце не й даваше да скъса с Ерик. Подтикът да вземе в момента онова, което беше добро и я задоволяваше, което стоеше точно пред очите й, беше инстинктивен, както бебето посяга към нещо блестящо, и бе толкова силен, че Роуз почти му се поддаде.

— Ерик… Знам, сигурно ти се струва, че те избягвам, не че бях толкова заета. Истината е, че малко се боя от теб.

— От мен? — изненада се той.

— Да, от теб — тя смръщи чело. — Когато ти казах, че не мога да се омъжа за теб, не ти казах най-важното — че те обичам. Знам, че може би не ми вярваш. Но наистина те обичам и тъкмо това ме плаши — сведе очи.

— Роуз, погледни ме. Погледни ме — Ерик говореше строго и изчака, докато тя неохотно вдигна очи към неговите. — За мен нищо не се е променило. Желая те. В леглото. В живота ми. За всички дни занапред. Но не съм глупав. Знаех какво ме очаква. Готов съм да чакам, докато ти си готова. Единственото, което няма да направя, е да се преструвам, че сме тръгнали за някъде. Кажи, че ме обичаш достатъчно, за да опитаме. Дай ми поне толкова.

Роуз усети как нещо свива гърлото й.

— Искаш ли да ти кажа истината? — попита тя тихо със задавен глас. — Нощем не мога да спя, защото мисля за теб. Денем вървя и те желая. Припомням си отново и отново нещата, които сме си казали, нещата, които сме правили — изправи се. — Но не съм готова да се свържа с някого, дори и с теб. Не мога да ти обещая, че това някога ще стане.

Той се приближи и я хвана здраво за раменете. Заболя я, но бе доволна от болката, която изпита.

— Роуз, разбирам, че се срещаме в момент, когато си мислиш, че не би могла да преживееш още една загуба. Но някога спирало ли те е това, че се боиш от нещо?

Тя горчиво се изсмя:

— Никога. Но, изглежда, че все пак можеш да научиш старо куче на нови трикове.

— Не би трябвало да бъде така.

— Знам. В това е цялата работа. Цял живот съм разчитала други хора да ме направят щастлива. И повечето пъти, с изключение на Макс, съм оставала разочарована. Сега за пръв път това зависи изцяло от мен. Не разбираш ли? Трябва да установя дали мога да разчитам на себе си.

Той я изгледа твърдо, сякаш се опитваше да я разбере.

— Не мога да си представя, защо това би могло да представлява някакъв въпрос. Не те виждам по този начин.

Роуз поклати глава и погледът й попадна на снимката в сребърна рамка върху малката масичка до дивана. На нея беше младата Силви с малко момиченце, което сигурно беше Рейчъл. Една мисъл й мина през главата: Аз трябваше да бъда на тази снимка. Но не бе в състояние да напише отново биографията си, както не можеше да промени факта, че Ерик се появи твърде скоро след смъртта на Макс.

— Нуждая се от време — изрече тя внимателно. — Трябва ми, за да осмисля нещата. Искам да бъда сама — взе лицето му в ръце и за последен път се наслади на гладката му кожа.

Ерик я грабна в обятията си. Притисна я към себе си, обви с една ръка кръста й, а с другата притисна тила й нежно, но твърдо, както Роуз бе прегръщала своите деца. Тя усети как той трепери от усилието да не иска повече от нея, отколкото онова, което вече му бе дала, да не й покаже с тялото си какво ще й липсва, ако сега се отдалечи от него. Роуз вече не се срамуваше, че плаче или че това би могло да се сметне за слабост и вдигна лице към него.

Една сълза се търкулна като топла милувка по бузата й, когато тя затвори очи и вдигна устни към Ерик. В този миг не съществуваше нито минало, нито настояще, никаква болка, която да си спомня или да си измисля. Чувстваше само устните му до своите, чуваше го как поема дъх, мирисът му я изпълни като океан в летен ден край морето. Целувката му я извиси и я отнесе в продължение на няколко секунди до място, където спомените нямаха значение и дори ангелите не смееха да прекрачат.

После Ерик се отдръпна, изгледа я със смесица от копнеж и тъга и изрече:

— Ти си точно такава, каквато те виждах във въображението си — силна, красива, страстна, освен в едно — жената, която си представях, беше готова на компромиси. Роуз, обичам те повече, отколкото можеш да си представиш.

Роуз го наблюдаваше как върви към вратата. Прииска й се да изтича след него, но се боеше да не направи грешка. Дори когато чу външната врата да се затваря, й се наложи да се пребори с желанието си да се втурне навън и да го настигне. Вместо това, остана като закована на мястото си. Не бе в състояние да мръдне. Почти не можеше и да диша. Единствената част от нея, която не се чувстваше мъртва, беше сърцето й — бедното й сърце, което въпреки всички предохранителни мерки отново бе сломено.