Айлин Гоудж
Бодлите на истината (11)

Глава 10
Септември

— Сбогом — каза лисицата. — Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

„Малкият принц“, Антоан дьо Сент Екзюпери

Рейчъл изгледа учудено дребната калугерка, седнала пред нея зад масивно дъбово. Това не беше бълващото огън чудовище, което очакваше да види — повече приличаше на персонаж от комиксите. Изпита желание да се наведе и да погледне под бюрото, за да види дали краката на сестра Алис стигат до земята.

Прикова очи в лицето на възрастната игуменка на „Светите ангели“. Колосана бяла лента очертаваше кръгло лице, преливащо като тесто от нощвите, сред което се забелязваха недоволно присвити розови устни. Напълно безвредна… с изключение на очите. Бледи и светлосиви, те гледаха Рейчъл с не мигващо спокойствие, от което я побиваха тръпки. Възможно ли беше сестра Алис да не знае?

Трябва да знае — помисли си Рейчъл. — Иначе нямаше да се съгласи да ме приеме. Първият срок бе започнал и сестра Алис сигурно имаше доста работа. При обикновени обстоятелства, нищо не би позволило на старицата да допусне заклетия си враг да пристъпи свещеното място, ако една от ученичките й едва не бе умряла.

— Седнете, доктор Розентал — предложи тя любезно и посочи към два твърди дъбови стола, обърнати към бюрото й. — Имам няколко минути преди последния звънец, тогава трябва да отида в параклиса, за да водя следобедната молитва.

— Няма да ви задържам.

Рейчъл имаше работа в клиниката, която остави, за да дойде тук с надеждата, че… Какво? Ще се окаже, че сестра Алис е на нейното мнение. Това щеше да се случи, когато папата подкрепи контрола над раждаемостта, помисли см. Обаче не можеше да не откликне на отчаяната молба на майката на една от младите й пациентки, ученичка в „Светите ангели“, да прояви поне известно чувство на отговорност след случилото се. Дали няма да се съгласи поне да се откаже от петицията си?

Рейчъл седна сковано на по-близкия стол и огледа мрачното помещение. В него нямаше никаква украса, освен кръста от дърворезба на стената и посредствена картина с маслени бои, която като че ли представяше Възкресението. В библиотеката от орехово дърво бяха подредени потъмнели от времето, подвързани с груб ленен плат книги — без съмнение известно лечебно средство за страдащите от безсъние. Върху бюрото й бе поставена само кана с вода, която едва отразяваше оскъдната светлина, процеждаща се през двата високи прозореца с решетки.

Явно, че когато Бог е казал „Нека има светлина“, Той не е имал предвид тази мрачна стая, помисли си. Не, защото тук сестра Алис ръководеше нещата.

Рейчъл започна направо:

— Не съм дошла тук, за да обсъждаме различията си. Във всеки случай се съмнявам, че бихме постигнали много. Но положението… е сериозно.

— Какво би могло да бъде по-сериозно от Божиите дела? — отвърна сестра Алис с леко хрипкав глас, който предполагаше астма или може би начало на емфизем. — Ние в „Светите ангели“ сме се посветили да научим нашите момичета на божествените писания за вярата.

Рейчъл застина, после рязко отвърна:

— Религиозното обучение, както аз го виждам, би трябвало да научи малките момичета как да не стават майки.

Сестрата леко поклати глава.

— Вярата в Бога е онова, което предпазва нашите момичета да не кривнат по лош път. А не — добави натъртено — да пълни главите им с много идеи, за които иначе нямаше да сетят.

Изведнъж стана така, колкото и невероятно да бе, че сестрата се скара на Рейчъл като на съгрешила ученичка, извикана при директорката.

— Кажете това на Елви Родригес, когато излезе от интензивното отделение — Рейчъл трепереше от възмущение и едва се сдържаше да не кресне: Лицемерна дърта кучка!

Съвзе се и се изуми как за малко не загуби самообладание. Какво й ставаше? Вярно, че сестра Алис представляваше заплаха, но…

Не се дължи на сестра Алис, а на самата теб — подсказа й влудяващо един вътрешен глас. От няколко седмици бе много нервна, не се хранеше, почти не спеше, откакто Брайън…

Не. Няма да мисли за това. Прекалено силна болка й причиняваше и я плашеше. По-добре да съсредоточи вниманието си върху врага пред себе си.

Пое дъх, вдигна очи към възкръсналия Христос на стената — мъж с брада по сандали и развята дълга бяла роба, около който се бе събрала възторжена тълпа. Но онова, което не можеше да забрави, бе Елви, свитата осмокласничка с плитчици, която бе дошла в Здравния център за жени в Ийст Сайд преди седмици с надеждата да стане някакво чудо, но там получи лошата и едва ли неочаквана новина, че е бременна. Беше кимнала разбиращо и прилежно прибра номера за нов преглед. Тогава я видяха за последен път. До предишния ден.

Рейчъл беше в кабинета си, когато се обадиха по телефона — майката на Елви, която говореше несвързано на испански, казваше нещо, че дъщеря й е била откарана по спешност в болница. Дали сеньората доктор би могла да отиде?

Тя остави всичко и се завтече в болницата „Свети Вартоломей“. Нещо в гласа на госпожа Родригес — ужас, който само друга майка, която за малко не е загубила детето си, би могла да познае. Познат страх я обзе, докато се качваше с асансьора към спешното отделение, където дребничкото тъмнокосо четиринайсетгодишно момиче лежеше почти в безсъзнание сред плетеница от тръбички и примигващи монитори.

Рейчъл взе ръката на момичето, отпусната като на парцалена кукла.

— Всичко ще се оправи, Елви. Изгубила си много кръв, но ще се оправиш — механично повтори онова, което й бе казано от дежурния лекар, надявайки се, че е вярно.

Но Елви само поклати глава, сълзи се търкулнаха по слепоочията й и образуваха петна по колосаната калъфка на възглавницата.

— Не, извърших нещо лошо. Смъртен грях. Ще горя в ада, както каза учителката.

Рейчъл едва не се разплака, заради подлостта на дребните души, заради загубата на невинност. Представи си Айрис на четиринайсет години в болница, бледа от загубата на кръв, със синкави петна под очите. Обстоятелствата бяха различни, но нима и двете момичета не бяха жертви на отчаянието си? Бяха деца, но се чувстваха като в капан — едната от своите демони, а другата от самопровъзгласилите се говорители на Бога.

Айрис. След годежа Рейчъл рядко виждаше дъщеря си. Когато понякога се отбиваше, Айрис или беше с Дру, или обикаляха да търсят апартамент. Рейчъл имаше прекалено много работа и едва забелязваше какво става с нея. Единственият, за когото можеше да мисли, бе Брайън.

Когато се любиха онази нощ, всеки би забелязал, че той всъщност желаеше Роуз. Беше по-лошо от унизително. Беше…

Възбуждащо. Признай си. Беше възбудена.

При този спомен по страните й изби червенина и дори погребално мрачният кабинет на сестра Алис не успя да ги прикрие. Как можа да падне толкова ниско? Толкова ли се страхуваше да не загуби съпруга си? А това, че й достави удоволствие, я унижаваше още повече. Не че имаше нещо лошо в случилото се, но още от самото начало тя знаеше, че той всъщност целува Роуз, а не нея. Мислеше си за Роуз, когато я взе.

За Роуз като млада.

Как можеше да се състезава тя с такъв красив спомен, в който нямаше ежедневното омръзване и износване на брака? Никакви глупави спорове чий ред е да изхвърли боклука. Никой на никого не се кара, че другият е забравил да плати някоя сметка. Никакви тревоги за болно дете.

На Рейчъл й прилоша. Но в същото време се ядоса. Прииска й се да запрати нещо към стената, да направи каквото и да било, само да се отърве от ужасното подозрение, че е извършила компромис със себе си, не само заради мъжа си, но и професионален. Да дойде на крака тук, при сестра Алис, вместо да се обади по телефона, когато онази, пред която наистина би желала да се изправи, беше Роуз.

Рейчъл примигна и се опита да се съсредоточи върху сестра Алис, чието гладко бяло чело бе набръчкано от тревога.

— Елви, да… бедното дете — изрече старата калугерка, късите й дебели ръце подпираха брадичката й. — Майка й се обади сутринта, за да ни съобщи какво се е случило. Една от най-благочестивите ни ученички, госпожа Родригес беше много разстроена.

Понеже дъщеря й едва не умря, след като е направила аборт… или защото вашата църква го смята за грях?

Взря се в сестра Алис с ледени очи.

— Госпожа Родригес има пълното право да бъде разстроена. Елви е доверила на учителката си, че е бременна. Тази жена, която работи при вас, я е нарекла грешница и й е казала, че трябва да се изповяда на свещеника, иначе щяла да отиде в ада.

Възрастната монахиня поклати глава тъжно, сякаш усилието да обясни Божиите дела на толкова непросветен човек просто би било загуба на време.

— Спасението е в търсенето на Божията прошка — каза и вдигна ръце нагоре с жест на смирение. — Ще помоля отеца да прочете молитва за Елви и за семейството й на неделната служба.

Рейчъл кипна:

— Понеже стана дума за това, помолете го да прочете и една молитва за душите на тесногръдите лицемери.

Забеляза как сестра Алис леко присви очи и си спомни израза, който Кей често използваше: „Винаги внимавай да не попаднеш на вълк в овча кожа.“ Зъбите на вълка се показаха най-после в студения стоманен блясък в очите на старата жена.

— Не се съмнявам, че вие и вашата клиника имате полезна роля в нашето общество — отвърна тя ледено. — Но вие прекрачвате границата. Тъкмо вие, доктор Розентал, представлявате заплаха за младежта на нашата община. Когато момичета като Елви бъдат окуражавани да практикуват контрол над раждаемостта, вие потвърждавате, че одобрявате неморалните им постъпки.

— В случая на Елви вратата на плевнята беше вече отворена — съобщи й Рейчъл. — Когато я прегледахме, тя беше бременна.

За пръв път сестра Алис изрази тревога.

— Не разбирам — каза. — Беше толкова добро момиче.

Рейчъл настръхна, когато я чу да говори в минало време. Като че ли Елви Родригес беше мъртва.

— Може би вашата светена вода съдържа нещо — не можа да сдържи подигравката.

Лицето на сестра Алис не издаде никакво вълнение. Чуваше се само свирещият звук, когато поемаше дъх, докато изричаше със сдържана ярост:

— Имайте предвид, доктор Розентал, че църквата съществува от хиляди години — сложи ръка на гърдите си. — Заблудени кръстоносци като вашата клиника са само леки вълнички в океана. Могат да разклатят лодката, но не и да я преобърнат.

Чу се звънец. Сестра Алис се изправи. Дишането й като че се успокои. Нямаше да стане чудо, Рейчъл го знаеше. Ако беше дошла с надеждата, че нещо щеше да трепне в сърцето на сестрата, горчиво се беше излъгала. Онова, на което стана свидетел, беше само дребнава набожност. Дори когато протягаше ръка на Рейчъл, един слаб лъч слънчева светлина освети бледото чело на сестра Алис и тя й заприлича на пластмасова кукла на светица.

— Боя се, че трябва да тръгвам — съжалението в гласа й беше последният удар — наистина съжаляваше, че губи възможността да образова повече Рейчъл. Дори прояви благоволението да добави: — Благодаря ви, че се погрижихте Елви да попадне в добри ръце в болницата „Свети Вартоломей“. Майка й е много благодарна. Вас също ще включим в молитвите си, доктор Розентал.

Дребната монахиня изведе Рейчъл в коридора, постлан със зелен линолеум и се понесе като невидимо течение. Дори не се обърна да я погледне.

Едва сдържайки яростта си, Рейчъл мина покрай секретарката, подстригана като пудел, после през двойните врати и излезе на улицата. Когато спря на стъпалата отпред, погледът й бе привлечен от отделна сграда отляво, която реши, че е параклисът. Млади момичета с тъмносини униформи прекосяваха двора, който го делеше от училищната сграда. Повечето от тях бяха тъмнокоси, с мургава кожа, дъщери на работници — латиноамериканци.

Докато ги гледаше как изчезват в страничния вход на параклиса, на Рейчъл й направи впечатление, че вече са започнали да се развиват. Нямаше да мине много време и щяха да имат сексуална връзка. И след това щяха да се появят в Центъра в Ийст Сайд. Бременни.

Какво щеше да попречи на следващата Елви Родригес да не се изплаши и да не извърши нещо също толкова опасно?

Рейчъл се почувства съвсем безпомощна. Къде беше тя, когато Елви Родригес сама и изплашена е абортирала бебето си с кука за плетене? Ако онзи ден в клиниката беше седнала до нея, беше й отделила време да я предразположи, да чуе тревогите й, може би нещата щяха да се развият другояче.

Тъкмо това никога не успяваше да обясни на Брайън. Колко критично бе положението на момичетата и жените, които влизаха в Центъра за жени в Ийст Сайд, когато нямаше къде да отидат. Колко мизерно бе съществуванието им и колко недоверчиви бяха. И как една пропусната възможност би означавала избор между живота и смъртта.

Понякога бе необходимо да отдели още една минута, но за съжаление времето все не достигаше.

Рейчъл си тръгна с ниско наведена глава, с превити рамене, по-нещастна и напрегната, отколкото, когато отиваше при сестра Алис.

Когато стигна ъгъла на Четиринадесета улица и Второ Авеню, където в четириетажно здание се помещаваше Центърът за жени в Ийст Сайд, солиден и спасителен като фар, главата я болеше ужасно. Какво не би дала да се отпусне за пет минути в една от стаите за прегледи!

Когато премина през вратите от шлифовано стъкло, заобиколи чакалнята, където както винаги бе пълно с пациенти, нямаше никакво желание да се разправя с Кей, тръгнала към нея с ревящо детенце в ръце.

— Нали нямаш нищо против да го подържиш малко? Майка му е при Мери Ан, правят й изследване с ултразвук, а всички други са заети. Не мога да го накарам да престане да плаче — тя й подаде зачервеното дете. — Ти си майка. Знаеш как да се справиш.

— Ти имаш по-голяма практика с деца от мен — възрази Рейчъл и взе неспокойното дете. Беше на не повече от две години, с тъмни къдрици и дълги клепки, които след двайсет години щяха да разбиват женски сърца. Въздъхна. — Обаждай се вместо мен, Моник — подхвърли през рамо на момичето на рецепцията — млада хаитянка с коса, сплетена на много плитчици, украсени с мъниста, която също бе много заета в момента, тъй като работеше на телефона и успокояваше родители, които чакаха с часове, а някои от тях и цяла сутрин.

Докато Рейчъл носеше момченцето по коридора към кабинета си, воят му премина в кашляне и подсмърчане. С облещени очи то наблюдаваше Карлин — една от акушерките, която буташе бременна жена в количка. Слава Богу, че „Свети Вартоломей“ се намираше само на една пряка, помисли си Рейчъл. Тук нямаха родилно отделение, но имаше случаи, когато бебетата решаваха друго.

Усети силен копнеж. Колко й липсваше това — тръпката да види раждането на нов живот. Страхопочитанието, което съпътстваше всяко раждане, в което нейната роля изглеждаше почти без значение. Радостта на присъстващите, след като преброяха всички пръсти на ръцете и краката на новороденото.

Непрекъснато трябваше да си напомня за всичко, което двете с Кей извършиха в клиниката, всички причини, поради които беше по-полезна като администратор, отколкото като практикуващ лекар. Откакто Центърът в Ийст Сайд отвори врати в началото на седемдесетте години с написана на ръка бележка на един прозорец, разликата в тази община се чувстваше. Детската смъртност намаля с петнайсет процента. Много по-малко жени правеха аборт. А програмата срещу СПИН, която предлагаха заедно с безплатни презервативи, бе възприета от поне десетина училища.

Въпреки намаления федерален бюджет направиха два големи ремонта. Щяха да надживеят и сестра Алис.

В кабинета, който деляха с Кей, Рейчъл пусна подсмърчащото дете на килима при кошничката с играчки, които пазеше за такива случаи, и седна до него. То веднага се зае да удря камион с друга играчка.

— Видя ли? Казах ти. Това е магия, позната само на майките — Кей неочаквано се появи на вратата, после се отпусна върху фотьойла, подарен им преди години от една пациентка.

— Магия ли? Ако имах някаква магическа пръчица, бих я размахала пред сестра Алис поне да спре петициите си — каза Рейчъл. Наведе се, за да помогне на момченцето да нанизва цветни пластмасови кръгове на пръчка. — Трябваше да я видиш — беше направо невероятно. Напразно ходих там. Дори влоших нещата.

Кей потупа разсеяно широкото си ленено сако.

— Добре, че не съм била там. Имам стриктни правила за поваляне на монахини.

— И аз едва не я ударих — сниши глас. — Знаеш ли какво ми каза? Че ние сме били виновни за случилото се с Елви.

В кафявите очи на Кей, обградени с бръчки, които тя не правеше и опит да прикрие с грим, вместо гняв имаше разочарование.

— Не се изненадвам. Единственото, което бих искала да знам, е, какво посестримите на Алис по света очакват да направим с всички тези нежелани бебета.

— Предполагам тя се надява семейства като нас с Брайън да ги осиновят — замисли се за домашните си грижи, които й изглеждаха толкова нищожни, докато седеше тук и се чудеше как да се справи със злото по света. — Кей, честна дума, не знам какво да правя.

Тя я изгледа замислено.

— Още ли сме на темата сестра Алис?

Рейчъл замълча. Кей беше най-старата й приятелка, бяха споделяли една стая в колежа. Бяха заедно във Виетнам. На кого другиго да се довери?

— Вкъщи нещата също не вървят — отвърна откровено.

— Защо не ме изненадва това? — Кей скръсти ръце върху едрите си гърди и се взря в нея. — С Айрис ли?

— Не само с Айрис — започна да нарежда кубчета с букви и написа к-о-т-к-а и н-е.

— С Брайън, така ли?

Рейчъл кимна и остана с наведена глава, за да не забележи приятелката й сълзите. Не беше й разказала цялата история — само онази част, за която би понесла да се говори — за скарването й с Роуз и как Брайън я оставил в критичен момент, за да изпрати Роуз вкъщи.

— Почти не си говорим след годежа — каза. — Утре Брайън заминава за Мичиган на някаква писателска конференция. Всяка година го канят, но сега за пръв път прие. Няма нужда човек да е гений, за да разбере защо.

Кей я изгледа без никакво съчувствие.

— Ти какво очакваше? Ако имах избора между студени чаршафи и студено време, бих направила същото.

— Нещата не са толкова прости.

— Какво? Да не ме мислиш за вчерашна? Нищо не е просто. Особено при двама души, които са женени от толкова отдавна като вас с Брайън. Но все някой трябва да разчупи леда, би могла да бъдеш ти.

Рейчъл си помисли за градината на майка си: всеки ден тя плевеше, орязваше, подреждаше розите си. „Градината се нуждае от грижи — обичаше да казва майка й. — Обърни й гръб и или ще умре, или ще започне собствен живот.“

— Не знам откъде да започна — каза.

— Глупости — Кей подскочи и стресна момченцето, лицето му се изкриви, сякаш отново щеше да заплаче. Рейчъл го взе в скута си.

Кей закрачи между двете бюра и започна високопарна реч:

— Рейчъл, заклевам се, понякога си много глупава. Този човек е луд по теб. Винаги ти се е възхищавал. Ако не забелязваш за какво се води тази студена война или както искаш я наречи, тогава аз се предавам. Ти не заслужаваш Брайън.

Приятелката й се стъписа.

— След като си такава специалиста, защо не ми кажеш как иначе трябва да постъпвам?

Кей вдигна ръце и въздъхна отчаяно. Избликът й утихна толкова бързо, както внезапно избухна и тя отново седна на фотьойла.

— Виж какво, не мога да отговоря на всичките ти въпроси. Единственото, което знам, е, че нищо счупено не се залепва, докато стои на полицата. Като начало, защо не си зададеш въпроса, защо съпруг, който обича жена си, ще предпочете да изпрати стара приятелка до вкъщи, когато би могъл да я настани в такси?

Роуз трепна и си помисли: Само ако знаеше.

Спомни си, че когато приятелката й се развеждаше, няколко пъти плака на нейното рамо? Ако мислеше, че съпругът й я лъже, кой би могъл да й даде по-добър съвет от старата й приятелка? Затова с въздишка сподели:

— Толкова ми е трудно да го изрека, но смятам… плаша се, че може би има нещо между Брайън и Роуз. Или ако нищо не се е случило досега, той го желае.

Изведнъж Кей наостри уши, наведе се напред, в очите й имаше тревога.

— Разговаряла ли си с Брайън за това?

Тя кимна.

— Отрича го, разбира се. Но… — не можеше да й каже за случилото се, след като разговаряха. И без това се чувстваше твърде засрамена, ако кажеше на Кей, щеше да стане още по-мъчително.

— Но какво? Смяташ, че те лъже ли? — настоя Кей.

— Ако ме лъже, тогава лъже и себе си — отговори Рейчъл и се постара да бъде честна. — Не съм сигурна какво иска.

— Е, мисля, че е ясно. Иска теб. От това, което си ми разказвала, между вас нямаше да има никакви противоречия, ако двамата прекарвахте повече време заедно.

— Честна дума, и аз желая същото.

— Въпросът е какво смяташ да правиш?

— За човек, който винаги вярва, че има разрешение на всеки проблем, се чувствам много глупаво и ще ти призная, че нямам такова — Рейчъл направи усилие да се усмихне, но не успя. — В някои дни, Кей, заклевам ти се, имам желание да изляза и да не се върна. Да оставя всеки да се справя както може.

— Защо не го направиш?

— Не разбираш ли? Това е от една седмица.

— Защо не си вземеш почивка? — предпазливо добави: — Освен ако ми нямаш доверие, че ще се грижа за всичко тук, докато отсъстваш.

— Не съм сигурна дали това е добра идея точно сега — каза. — Да запушваш дупки в затъващия си брак е едно, но когато лодката ще се преобърне всеки момент, въобще не излизаш в морето.

— Тогава тиха вечеря — Кей не се предаваше. — В ресторант, където можете да седнете като цивилизовани хора и да поговорите.

— За човек, който разреши своите проблеми, като стигна до развод, изглежда, че имаш отговори за всичко — сухо отбеляза Рейчъл.

— Е, той може би ме е научил на нещо — тъжно отвърна тя. Колкото и твърда да изглеждаше понякога, колкото и рани да бяха зараснали в сърцето й, тя наистина обичаше съпруга си. — Виж какво, Саймън и аз… не можехме да спасим брака ни. Но смятам, че си заслужава да се бориш за това, което имаш.

— Аз също мисля така — неохотна усмивка се появи на устните й и изненада самата Рейчъл. Погледна Кей със смесица от възхищение и раздразнение. — Казвала ли съм ти някога, че ми напомняш на майка ми?

— От завършването на колежа практически всеки ден. Само че, аз вече започвам да приличам на нея — засмя се и зарови пръсти в прошарената си коса, която в последно време напомняше на Рейчъл на разрошен бухал. — Може би затова не съм мислила сериозно за друг след Саймън. Още в началото приключвам въпроса с всеки мъж, който срещна — поклати глава. — Като стана дума за майка ти, как е тя?

— Все така — Рейчъл въздъхна. — Настоява, че е доволна от доктор Чоудри. Щях да се чувствам по-спокойна, ако имах мнението и на друг лекар.

— Ами ти? — попита Кей. — Знам, че кардиологията не е твоя специалност, но кога за последен път отиде да я видиш?

Рейчъл изпита неудобство.

— Преди няколко седмици — част от проблема й, установи тя, докато разговаряха, бе нежеланието й да приеме факта, че майка й може да не е толкова добре, както твърдеше.

— Трябва да я посетиш. Но първо се оправи със съпруга си — приключи разговора Кей и коленичи пред детето, чиито очи вече се затваряха. — Хей, младо момче, готово ли си да се върнеш при майка си? Наистина така ми мирише — набърчи нос, докато го взимаше на ръце.

Тя вече излизаше от вратата, когато Рейчъл се обади:

— Кей, благодаря ти.

Приятелката й се ухили над тъмните къдрици на детето.

— Знам, че още не го вярваш напълно, но нещата наистина ще се оправят. Няма да съжаляваш, че си ме послушала.

Докато я наблюдаваше, Рейчъл се замисли дали дори милата умна Кей, би могла да знае колко съжаляваше вече. Чувстваше се ужасно, че не можеше да вдигне телефона и да се обади на Брайън. Да сподели с него всичко, което я тревожеше, както беше едно време.

Но как би могла да го направи, когато онзи, който искаше да я утеши й причиняваше болка? Когато беше оставила любовта, от която се нуждаеше, да увехне?

Изведнъж се почувства зле и за пръв път през двайсетте години, откакто бе директор на Здравния център за жени в Ийст Сайд, си позволи да се отпусне върху килима и да затвори очи.

 

 

Ресторантът беше само на десетина минути пеша от апартамента им, но за Рейчъл това би могло да бъде и пътешествие в тъмната страна на Луната. По пътя двамата с Брайън почти не разговаряха. Докато вървеше бавно до нея, той беше разсеян и не изглеждаше да се чувства виновен за случилото се онази вечер. Въпреки добрите й намерения, с всяка крачка Рейчъл чувстваше как гневът й нараства.

Все пак кой беше обиденият? Кой се почувства унизен през нощта след годежа на Айрис? Как смееше той да се държи така, сякаш тя беше съгрешила.

Когато стигнаха „Готъм“, изчакаха, докато ги настанят на любимата й маса — на повдигнатата част на ресторанта, където беше малко по-тихо, отколкото в обзаведения в стил Деко салон долу. Веднага след като келнерът взе поръчките им за питиетата, тя се наведе напред и тихо изрече:

— Виждам, че това няма да е романтичната вечеря, за която всеки от нас мечтае. Но се надявах, че поне ще можем да поговорим.

— Слушам те — съпругът й се облегна назад. На меката светлина сивите му очи, които винаги й се струваха прекрасни и замислени, сега просто я гледаха сдържано.

Искаше гневът й да не минава. Той й помагаше да не се изправи пред истината, че беше сърдита по-скоро на себе си, отколкото на мъжа си. Все пак отправи молба към него:

— Не го прави, Брайън. Не прави така, че аз да изляза лошата.

Блясъкът в очите му я наведе на мисълта за тънък лед върху паважа.

Тогава той протегна ръка през масата и Рейчъл почувства познатата топлина на дланта му. Тя леко я стисна, за да не си помисли той, че за нея жестът му е означавал много.

— Наистина ли искаш да поговорим? — попита той. — Без да се обвиняваме един друг?

— Да — отвърна тя. — Но първо искам да знам истината. За теб и Роуз.

Лицето му отново стана безизразно, той се отдръпна от нея.

— Вече ти казах.

— Не си ми казал всичко.

— Защото нямаше какво друго да ти кажа.

Кръвта й кипна и тя яростно прошепна:

— Как можеш да го кажеш? След… начина, по който… онази нощ. Как се люби с мен.

Брайън отмести очи. Ако беше казал нещо жестоко, не би могъл да я засегне повече.

— Нищо не се е случило — отвърна той тихо, без да я гледа в очите. — Но няма да те лъжа и да се преструвам, че до известна степен не съм искал нещата да се върнат.

Рейчъл отпусна глава, притиснала уста с ръце, за да не се засмее истерично. Очите й се насълзиха.

— Рейчъл, добре ли си? — чу Брайън загрижено да я пита.

Тя рязко вдигна глава и каза:

— Не, не съм. Как мога да съм?

— Не е това, което си мислиш — лицето му омекна и той — още веднъж се пресегна към ръката й. — Рейчъл, аз…

Тя веднага се отдръпна.

— Обичаш ли я? — ето, изрече го.

Докато наблюдаваше как Брайън се обляга назад, Рейчъл се почувства объркана, като че ли опипваше да намери ключа на лампа в тъмна стая и изведнъж осъзнава, че такъв няма. Беше осъдена да се препъва, без да вижда.

— Това би улеснило нещата за теб, нали? — отвърна той. — Да намериш някой друг, върху когото да съсредоточиш вниманието си. Някой, който ще ти помага да не виждаш истинския проблем.

— Разбирам. Значи грешката е изцяло моя.

— Не съм казал подобно нещо.

— И не е необходимо.

— Слушай, грешката е и моя, доволна ли си? Нищо в един брак — добро или лошо, не се случва във вакуум. По отношение на Роуз знам само, че тя има нужда от мен. Като приятел — добави той бързо. — Беше ми приятно да почувствам, че някой има нужда от мен, просто за разнообразие.

— Аз имам нужда от теб — Рейчъл не посмя да повиши глас, иначе сълзите й щяха да потекат.

— Не… нямаш. — Брайън поклати глава. — Ти нямаш нужда от никого. Точно обратното е — опитваш се да носиш света на раменете си.

— Виж, ако имаш предвид клиниката…

— Не искам и да чувам за клиниката — прекъсна я той остро. След това гласът му омекна. — Смъртта на Макс промени нещо и в мен. Гледам Роуз и си мисля: По дяволите, животът наистина е кратък. Не искам да го прекарам сам. Да, знам, винаги се случва нещо и трябва да тичаш да го оправяш. Искам да знам само, някога ще спре ли този влак?

— Не е честно. Като че ли ти седиш на едно място.

— Не е същото — отвърна й той. — И ти го знаеш.

Знаеше го. С изключение на редките случаи, когато пътуваше или бързаше да спази някакъв срок, Брайън винаги си беше вкъщи — не само за нея, а и за дъщеря им. Думите му я настроиха отбранително.

— Прав си. Не е същото — отвърна му тя. — Разликата е в това, че когато забавиш темпото, все пак написваш романа си. Дори и да не го допишеш, в края на краищата никой няма да умре.

Той я изгледа с онази усмивка, която я накара да се влюби в него преди толкова години. Само че, сега тя приличаше повече на спомен, който беше загубила… или се бе отказала от него.

— Рейчъл, нека да гледаме реално на нещата. Ако беше по-малко упорита, аз нямаше да бъда тук. Щяха да ме върнат от Виетнам в чувал. Но войната свърши.

Тя погледна към масите на по-долното ниво, всяка маса, осветена със свещ, без съмнение носеше собствената си драма. Съпрузи, съпруги, любовници, приятели, делови партньори — всеки се бореше по свой начин да задържи онова, което смяташе, че е негово неотменно право.

Самата тя не мислеше ли едно време, че нищо не би могло да разруши брака й?

— Искаш да кажеш… — замълча, тъй като не можа да произнесе думата. Развод. Да не би Брайън да искаше развод? Едва преглътна — виж какво, знам, че има неща, върху които трябва да поработим.

— Трябва да бъдеш на мястото си, за да поработиш върху тях — напомни й той внимателно.

Тя хвана чашата с виното, която келнерът беше поставил пред нея и я стисна с две ръце.

— Няма винаги да бъде така — каза. — Вече говорих с Кей да си взема почивка. След около месец, когато нещата се поуредят.

Брайън се усмихна и поклати глава.

— Знаеш ли колко пъти съм го чувал, Рейчъл? Колко резервации за самолетни билети сме отказвали? Аз ти говоря за сега. Точно за сега. Не мога да чакам някаква пролука в натоварената ти програма. Нито пък Айрис.

— Какво общо има Айрис с това?

— Може би не си забелязала, но тя като че ли се крие.

— Това е невъзможно. При Дру е.

— Тогава защо е толкова трудно да се разговаря с нея? Когато вдигне слушалката, все едно, че говори непознат. Не може така бързо да се откъсне от къщи. Дру също.

— Забелязах — въздъхна с облекчение, че това е тяхна обща грижа. — Мислех си, че просто е заета. Нали знаеш, че започва да учи, търси апартамент. Брайън, бях доста ангажирана. Не съм се замислила, че може би… — изведнъж замълча, защото изпитваше суеверен страх, че ако изрече на глас онова, което мислеше, то вероятно щеше да се сбъдне — че Айрис може би изпада в криза.

Погледна към съпруга си, с когото бяха преживели толкова неща — болката, че никога няма да имат деца, справи се бързо със славата на Брайън, кризите на Айрис, които те издържаха със стиснати ръце като алпинисти, които се подкрепят един друг, за да не паднат в пропастта.

— Има нещо, което май забравяме — дълбокият глас на Брайън, в който едва се долавяше бруклинският диалект, успокояваше и в същото време жестоко я дразнеше с илюзията, че нещата бързо ще се оправят, което просто беше невъзможно. — Айрис е по-издръжлива, отколкото я мислим. Досега оцеля, нали?

— Вярно е — призна Рейчъл, макар понякога и да не беше толкова сигурна. — Всички ние също оцеляваме, всеки по свой начин.

Той кимна замислено.

— Точно така.

— Знаеш ли — каза тя тихо, — има нещо, за което винаги съм ви завиждала с Роуз — това, че не стареете заедно. Никога не е имало нужда да се карате кой харчи повече пари или кой върши повечето от домакинската работа. Никога не ви се е налагало да гледате болно дете. Когато се обърнеш назад, всичко ти изглежда толкова идеално и красиво… като цвете, изсушено между страниците на книга — разтреперана пое дъх. — Тъкмо затова спомените са толкова прекрасни. Ако човек не се отнася внимателно с тях, те се разпадат.

— Тези, които се разпадат, сме ние — Брайън поклати глава и този път блясъкът в очите му бе отражение от свещите.

Сякаш двамата на края на дълго пътешествие по море осъзнаха, че се задава нова буря. Не знаеше какво да направи.

— Брайън, какво мога да ти кажа? — успя да прошепне.

— Нищо — отвърна й той твърдо, но мило. — Говорихме достатъчно. Нещата трябва да се променят, Рейчъл. Това е. Някой трябва да направи нещо. И този някой, няма да съм аз. Вече направих достатъчно.

Тя не му възрази. Само че той не й каза как да се промени. Как трябваше да раздели нишките на живота си, които се бяха сплели и образували огромен възел?

Рейчъл не знаеше друг начин, освен да тегли силно, но така нещата само се влошаваха. Сигурно имаше възможност да вплете тези нишки в гоблен, който би съчетал нейните желания и тези на Брайън — нещо, което щеше да се окаже едновременно прекрасно и практично.

Изведнъж се замисли за майка си. Защо тя не се бе омъжила за Никос? Освен шеговития отговор, че имала твърдо установени навици, тя никога не беше давала конкретно обяснение. Дали се боеше, че това щеше да я компрометира? Че като се омъжи отново, би погазила нежното клонче на независимостта, което през годините отгледа и то се превърна в голямо дърво?

На другия ден щеше да отиде да поиска съвет от майка си. Сигурно щеше да й каже нещо мъдро.

Каква ирония, помисли си Рейчъл. Беше намислила просто да я посети, за да се увери, че с нея всичко е наред. Но сега тя самата имаше нужда от утеха, копнееше да усети хладната ръка на майка си до челото си и да чуе разумния й глас, който й казва какво да направи.