Айлин Гоудж
Бодлите на истината (1)

Истината и розите имат бодли

Поговорка

6 юли 1996 година

„Скъпа моя дъще,

Да, именно моя дъще. Знам какво си мислиш. Как бих могла да те наричам моя дъщеря, когато никой друг, освен нас тримата — ти, аз и Никос, не знае истината? Причината е много проста: аз съм твоята майка. В действителност и в сърцето ми, макар и не пред хората.

Пиша ти тези редове не като извинение, а с надеждата да хвърля известна светлина върху мястото, което моята тайна те принуди да заемеш. Единствено Бог знае, колко дълбоко скърбя за живота, който би могъл да бъде наш общ, ако преди много години бях постъпила другояче. Разказах ти какво се случи… но ти не знаеш, от деня, в който дойде при мен с желанието да научиш истината, много пъти ми се е искало да седнем заедно с теб и просто да си поговорим. Да ми разкажеш какво мислиш, какво чувстваш… и аз да споделя същото. По-рано ми се струваше, че имам много време. Но сега, докато седя до прозореца на спалнята, обърнат към градината, вместо розите, които цяла сутрин подрязвах, виждам само как се удължават сенките.

Искам да ти кажа, мила моя Роуз, че скоро ще умра. Доктор Чоудри ме убеждава, че ми остават още месеци. Сърцето ми, което през седемдесетте и четири години е било мой верен пастир, е износено. Когато прочетеш тази редове, мен вече няма да ме има. Надявам се да забравиш и огорчението, което изпитваш към мен.

Ето защо, ти пиша това писмо, последното от многото, адресирани до теб, но неизпратени. Отначало не ги изпращах, защото нямаше да разбереш, тъй като не ме познаваше, а по-късно, защото се страхувах. Боях се, че ще ги възприемеш не като израз на обич, а като блед заместител на онова, което не можах да ти дам. След смъртта ми това писмо също ще отиде при другите. Може би, тогава ще разбереш, че не искам от теб нищо друго, освен да повярваш, че те обичах много.

Не бих те оставила да те отгледа друга жена, ако знаех колко е жестока. Това не е решение, което някога съм си представяла, че ще трябва да взема. Нашият живот, бъдещето ни, всичко би се развило по друг начин, ако не се бе случило онова през нощта, когато ти се роди. Пожарът, Роуз, не можеш да си представиш какво беше! Дим, сирени, хора тичат като луди по коридорите на болницата. Струва ми се, че и аз не бях на себе си. Единствената ми ясна мисъл бе, че трябва да те намеря. Да те спася.

Когато стигнах до отделението за бебетата, беше останало само едно новородено… и това не беше ти. По-късно, когато всички приеха, че момиченцето, което спасих, е моето, разбрах, че нямам избор, освен да продължа по пътя, който съдбата ми е отредила. Не можеш да си представиш колко отчаяна бях! Като видеше тъмните ти очи и черната ти коса, съпругът ми Джералд веднага щеше да познае, че не си негова. Всякакви съмнения, които би могъл да има относно Никос — истинския ти баща, биха се потвърдили.

В миг на лудост, аз самата повярвах, че бебето с бяла кожа и сини очи, което държах в ръцете си, е отговорът на моите молитви. Коя бях аз, че да се съмнявам в онова, което явно бе Божий замисъл? Почувствах, че ми се дава последен шанс да се спася… а също да спася и теб. Да, колкото и налудничаво да ти се струва, аз наистина повярвах, че така е по-добре.

Не ми бе нужно много време, за да разбера каква ужасна грешка извърших. Но вече бе много късно. Тогава не само че щях да загубя брака си, но това означаваше, че трябваше да се откажа от Рейчъл, която силно бях обикнала. Съжалявам, ако те заболи от това, моя скъпа Роуз, но иначе нещо от това щеше ли да има смисъл? Ако не беше Рейчъл, нямаше да продължа да пазя тайната след смъртта на Джералд. Нямаше да има нужда да предпазвам, когото и да било.

Не мисли, че не си давам сметка какво ти е струвало това на теб. А как ти се отплатих аз? Вместо да те призная, аз те накарах да обещаеш да пазиш тайна. Ти остана не само без майка, а и без баба на синовете си. И защо? За да не бъде отнето спокойствието на Рейчъл, на дъщерята, която смяташ, че неправилно е облагодетелствана.

Де да беше толкова просто. Но положението, както знаеш, е съвсем объркано. Кой беше казал, че когато засадиш една лъжа, изникват още хиляда? Сега, след толкова много години не мисля само за Рейчъл, а и за нейната дъщеря. Какво ще се случи, ако Айрис разбере, че всичко, в което е научена да вярва, е само изкусна измама? Ако тя беше по-силна, може би нямаше да има нужда от закрила. Но ти знаеш колко крехка е Айрис. Колко лесно подобно нещо би я извадило от релсите.

Сега се налага да те оставя, както едно време те изоставих — със съжаление. Наистина съжалявам. Не само че те изоставих, а и сега в най-лошия възможен момент ти съобщавам всичко това. Знам какво е да загубиш любим съпруг. Любовта ви с Макс беше прекрасна — страст, съчетана с приятелство. Макар че ние така и не се оженихме, това открих и в Никос. Грижи се за него. Ще му бъде трудно без мен. Не му се сърди. Той не е виновен за нищо. Мълча през всичките тези години от вярност към мен, а не защото не обичаше теб, своето единствено дете.

Опитай се също да не обвиняваш и Рейчъл. Независимо дали ще ми повярваш или не, но в някои отношения тя ти завижда. На ума. На смелостта. Разбираш ли, нещастието те е направило силна, а Рейчъл, боя се, е по-скоро своеволна. Тя се втурва натам, където и ангелите се боят да пристъпят, често решава да спаси света, а не забелязва, че самата тя трябва да бъде спасена.

Твоето най-силно качество, мила моя Роуз, е и твоето бреме: състраданието. Ако не беше толкова добра по сърце, щеше да ми обърнеш гръб още преди години. Всъщност кой знае? Вероятно тогава твоят живот би се развил по-добре.

Мога да ти кажа със сигурност само едно и то е, че моят живот се обогати много повече, откакто ти се появи в него. Чудо е, че и двете оцеляхме. И се надявам, че се сближихме. Защото ако засадиш любов, тя може да израсте и в най-бедната почва. Ако й се даде възможност, дори може да разцъфне.

Вярвай в силата на любовта, Роуз. Не се страхувай да отвориш сърцето си, когато ти се удаде възможност, а аз ти обещавам, че това ще ти се случи. Това няма да означава, че не тъгуваш за съпруга си. Точно обратното. Би било почит към онова, което имахте с Макс.

Трябва да привършвам. Ако не побързам да се облека, ще закъснея за тържеството в чест на Брайън. Никой, освен Никос не знае колко съм болна, затова трябва да изглеждам добре. Ти също ще бъдеш там. Ще ти се усмихна, ще поговорим. Надявам се, че един ден ще гледаш на нещата като мен — понякога в живота изборът прилича на смъртта. Слага се край без надежда за връщане назад. Просто трябва да изживееш тези моменти с колкото се може повече достойнство.

Вечно ще те обичам,

Силвия“