Барбара Маколи
Жената на Белия рог (9)

Девета глава

Целуна я жадно, ненаситно. Силните му ръце я обгърнаха и повдигнаха. Устните му бяха горещи и настойчиви. Брук осъзна, че ако не го спре, Джонас ще отнесе със себе си не само сърцето, но и душата й. Ала бе напълно безсилна срещу желанието, напиращо в тялото й. Обви ръце около врата на мъжа и го целуна пламенно.

Джонас притисна гърба й към стената и бавно плъзна роклята нагоре към кръста й. Брук вкопчи ръце в раменете му и, тръпнеща да докосне кожата му, започна да разкопчава ризата му. Топлината на тялото му изгаряше гърдите й през тънката материя на роклята, а стената зад гърба й се стори невероятно хладна. С рязко движение той сграбчи плата и разкъса роклята. Перлени копчета се пръснаха по килима.

Отдели устни от нейните и обсипа шията й с жарки целувки. Засмука гръдта й и навлажни с език чувствителното зърно. Сякаш огнена лава заля тялото й. Тя зарови пръсти в гъстата му коса и прехапа устни, за да не извика. Разбираше, че той най-сетне се е освободил от задръжките и всички чувства, които беше потискал непримиримо, изведнъж бяха изплували на повърхността. Бе изплашена, но страхът я възбуждаше още повече. Желанието — остро и болезнено, пулсираше в нея.

Изви се в ръцете му в безмълвна молба. Поддал се на дивото желание, той разкъса фината дантела на бельото й и го захвърли встрани, повдигна я и проникна в нея със силен тласък. Тя впи пръсти в гърба му, неспособна да овладее тръпнещото си тяло. Границата между удоволствието и болката беше тъй незабележима, че напълно се стопи, когато екстазът завладя пламналото й тяло. Брук заглуши вика си в рамото му и останала без дъх, долови дълбокия му стон и блажената тръпка, която го разтърси.

Не можаха да помръднат дълго време. Все още в нея, Джонас я притегли към себе си и я целуна по слепоочието. Устните му обсипваха с целувки тялото й, тя усещаше горещия му дъх и ударите на сърцето му. Той легна на пода и я взе в прегръдките си.

— Причиних ли ти болка? — нямаше сили да проговори и успя само да поклати глава. — Никога досега не ми се е случвало… Искам да кажа, че никога не съм бил такъв — той докосна деколтето на разкъсаната рокля. — Съжалявам.

— А аз не — прошепна тя.

Времето сякаш спря. Минутите, които можеха да бъдат секунди или дори часове, минаваха, а тя лежеше безмълвно и си мислеше, че може би няма да успее да помръдне до края на живота си.

Но грешеше. Бе невъзможно да остане неподвижна, когато той отново погали хладната й кожа. Докосваше я мъчително нежно и бавно. Помилва с длан гърдите й и леко разтри болезнено втвърдените зърна. Пръстите му се плъзнаха по корема, после още по-надолу…

Тя затвори очи и изстена. Посегна към него и нетърпеливо свали дрехите му. Той я галеше с устни и ръце, докато тялото й започна да се извива под неговото.

Брук рязко си пое въздух, когато мъжът повдигна бедрата й. Ноктите й се впиха в гърба му, когато той проникна в нея. Сграбчи го за раменете и го притегли към себе си, следвайки движенията му. Удоволствието разкъса тялото й като експлозия и стоновете на Джонас я поведоха към разтърсващата кулминация. Тя се отпусна със стон, прекалено изтощена, за да може да помръдне.

Лежаха върху постелята от дрехи и дишаха тежко. Брук отвори бавно очи. Джонас я гледаше втренчено. Явно мислеше за нещо, което го смущаваше и плашеше. Изпитваше нежелани чувства и тя усещаше как започва да се отдръпва от нея. Не физически, а емоционално.

Няма да му позволи да го направи. Макар и за една нощ той ще бъде неин. Ще му дари сърцето си и ще му покаже безкрайната си обич. Посегна към него и то притегли към себе си, притискайки устни до неговите.

— Не мисли за това, Джонас. Остани с мен тази нощ.

Докосна лицето му и го целуна страстно. Той простена тихо, легна по гръб и я привлече върху себе си.

Последната й мисъл, преди отново да загуби представа за действителността, беше, че поне тази нощ той е неин.

 

 

Джонас стоеше до прозореца с чаша кафе в ръка и наблюдаваше колите на улицата. Далечният приглушен рев на двигателите и клаксоните нарушаваше тишината. Беше почти девет часа. Погледна през рамо към леглото, където спеше Брук, и се усмихна при спомена за изминалата нощ.

Устоя на изкушението да се пъхне обратно при нея, защото знаеше, че ако го направи, ще пожелае да прекара и деня там, а после и нощта. И всяка следваща нощ. Невероятна тежест се стовари върху гърдите му при тази мисъл. Обзе го непреодолим копнеж. Представи си как се събужда до Брук ден след ден с усещането на копринената й кожа до своята и стройното й тяло, притиснато в неговото. Картината го изкуши и в същото време го ужаси. Откъсна поглед от нея и се взря през прозореца. Днес заминаваше. И двамата го знаеха, а тази нощ не променяше нищо.

Какъв глупак беше, ако си вярваше.

Изобщо не трябваше да я докосва. Това го погуби. Начинът, по който я облада снощи, шокира самия него, но тя отвърна на страстта му с диво, ненаситно отдаване, което го подлуди. За пръв път през живота си разбра животинския нагон, който караше мъжете да убиват заради секс. Макар и погребан под пластовете на хиляди години и обуздан от цивилизацията, инстинктът съществуваше и желанието му да се слее с тази жена извираше с такава мощ, че нищо не можеше да го спре. Пръстите му стиснаха чашата при мисълта, че вероятно дори Брук не би могла да го стори.

Тя се събуди бавно, като за момент се почуди дали не е сънувала. Но сладката болка в тялото й и ароматът на кафе потвърдиха, че любовната нощ с Джонас не е била сън. Той беше тук, до прозореца, обул панталоните си, но с боси крака и гол гръб. Забеляза белезите, които беше оставила на раменете му, и бузите й пламнаха. Никога не беше предполагала, че е способна на подобно нещо.

Докато го гледаше, усети, че я обгръща хлад. Мъжът се беше втренчил замислено в чашата с кафе и никак не беше трудно да се досети какво мисли. Издаваше го извивката на раменете му и строгия профил.

Джонас се чудеше как да се сбогува.

Сърцето и се сви. Тя затвори очи, за да задържи сълзите. Ще ги запази за после, когато той си замине. Сега ще се опита да улови мига и да се наслади на всяка минута.

Когато отново отвори очи, той я гледаше така, че цялата пламна и се усмихна свенливо.

— Добро утро — отвърна той на усмивката й и тръгна към леглото.

— Добро утро — тя прокара ръка през разрешената си коса и се повдигна на лакът. Нежната му целувка я стопли.

— Открих кафето в шкафа и направих малко. Нямаш нищо против, нали? — той й предложи една чаша.

— Не, разбира се.

Странно, помисли си тя, как може двама души, които са били толкова интимни през нощта, да са така отчуждени на следващата сутрин.

— Апартаментът ти е хубав. Голям е.

— Благодаря. Всъщност е прекалено голям. Убеждавам Кели да дойде да живее с мен, но тя отказва. Държи да бъде самостоятелна.

— Изглежда доста упорита.

„Също като теб, помисли си Брук.“

Още не съм се предала, но понякога ми се струва, че го правя повече заради себе си — за малко да му каже, че е самотна, но не искаше да се оплаква.

— Тя е не само прекрасен събеседник, а и каквото посади, избуява. Цветята ми я обичат.

Сърцето й бясно заби, когато той приближи до нея.

— Забелязах, че акварелите в гостната са нейни. Добри са.

Тя кимна.

— Синия орел бе първият човек, който й даде надежда след катастрофата. Не знам какво ще прави, когато той замине.

„Не знам какво ще нравя аз, когато ти си заминеш.“ Болката при тази мисъл беше разкъсваща. Тя притегли чаршафа към себе си, сякаш скривайки голотата си, щеше да защити сърцето си.

Докато я наблюдаваше, той се навъси и докосна нежно ръката й.

— Аз ли направих това?

Тя сведе поглед и забеляза малка синина. Беше направо смешно. Беше се загрижил за нещо незначително, а в същото време душата й се късаше.

— Това е нищо. Виж само какво съм направила на гърбати.

Той остави кафето и прокара ръце по тялото й, сякаш проверяваше дали всичко е наред. Дори сега тялото й реагира и при най-лекото докосване. Тя потръпна, когато дланите му спряха върху гърдите й. Затвори очи и посегна към ципа на панталоните му…

В този момент звънецът на вратата ги накара да подскочат.

— Очакваш ли някого? — Джонас взе ризата си и я навлече.

— Не толкова рано — „Ама че момент избраха да ме тревожат“, помисли си тя ядосано и грабна нощницата, захвърлена на пода. Изруга тихо и я облече, измъкна се от леглото и взе един халат от шкафа. — Сега ще отида да видя кой е — „И ще го убия, добави наум“.

На вратата стояха Кели и Синия орел.

— Здравей, сестричке — Кели с усмивка мина покрай Брук и я докосна по ръката. — Сега ли ставаш?

— Ами, да — Синия орел я последва и поздрави Брук с кимване, а тя погледна тревожно към спалнята. — Мислех… че тази сутрин ще работите.

— Хрумна ни друга идея — Кели се насочи към гостната без усилия. — Може ли чашка кафе, сестричке? Мирише страхотно.

— Разбира се.

Брук погледна към Синия орел, който поклати глава. Когато погледът му се насочи към спалнята, дъхът й спря.

— Добро утро, сине.

Джонас беше застанал на вратата с полузакопчана риза и боси крака.

— Добро утро, дядо.

— Хей, Джонас — обърна се Кели към него. — Как си?

— Добре съм.

Не беше за вярване. Всички, включително и Джонас, се държаха така, сякаш присъствието му тук е напълно естествено. Брук подаде кафето на Кели.

— Нещо ми подсказва, че вие двамата не се отбихте тук случайно. Защо не изплюете камъчето?

Кели стисна чашата с две ръце. Лицето й беше пламнало от вълнение.

— Няма да повярваш.

По гърба на Брук полази тревожна тръпка. Тя седна на ръба на канапето. Кели се поколеба и Синия орел застана до нея.

— Заминавам.

— Какво? — изгледа я смаяно Брук.

— Заминавам за Аризона.

За Аризона ли? Брук се намръщи неразбиращо.

— Там има институт, който работи с инвалиди — гласът й леко изневери. — Имат специална катедра за слепи художници.

Брук преглъщаше с усилие думите на Кели.

— Имаш предвид института в Скотсдейл ли? Този, на който Синия орел направи дарение?

Кели кимна.

— Обадих им се тази сутрин и съм приета по препоръка на Синия орел.

Брук докосна слепоочието си с ледени пръсти. Погледна Джонас и се запита дали е знаел нещо за това, но изненадата на лицето му беше неподправена.

Кели подаде кафето си на Синия орел, приближи до Брук и седна до нея.

— Извинявай, Брук. Зная, че трябваше да избера по-подходящ момент да ти го съобщя, но бях прекалено развълнувана.

— А къде ще живееш? Кой ще се грижи за теб?

— Към института има общежития. Сега имат свободно място. След десет дни заминавам.

— Десет дни?

— Институтът е малък и нямат много свободни места. Ако изчакам, може да изпусна шанса си.

Събитията се развиваха с трескава бързина.

— А какво ще стане с галерията?

— Сестричке — гласът на Кели стана нежен, — знам, че купи галерията заради мен и те обичам, но не това исках. „Келибрук“ винаги е била твоя рожба, не моя.

Дълбоко в сърцето си Брук знаеше, че галерията не носи удовлетворение на Кели, но не искаше да си го признае. Нищо не можеше да замести любовта й към изкуството. А сега, благодарение на Синия орел, сестра й имаше възможност да започне отново да се занимава с това, което обичаше повече от всичко. Брук знаеше, че за нищо на света не би попречила на Кели да осъществи амбициите си.

— Надявам се, че ще успееш да дойдеш с мен за няколко дни, за да ми помогнеш да се установя?

Тя кимна като в сън.

— Естествено.

— Ще бъде чудесно, сестричке. После пак ще поговорим за това. Госпожа Флорстийн ни чака долу. Спряла е колата в забранена зона.

— Госпожа Флорстийн е долу?! — тази сутрин беше пълна с изненади.

— Двамата със Синия орел ме поканиха на закуска.

Брук погледна към стареца и можеше да се закълне, че в черните му очи проблесна искрица. Той се обърна към Джонас.

— Получи ли съобщението, което ти оставих в хотела?

— Да, късно снощи.

— С Елизабет искахме да заведем Кели някъде, за да отпразнуваме случая. Вие двамата ще дойдете ли?

— Дядо, днес трябваше да си тръгнем.

— А, да, почти бях забравил. Няма да се прибера с теб Джонас. Искам да остана тук, за да помогна на Кели. Ще се върна у дома, след като я настаня в института.

Джонас присви очи.

— Сигурен съм, че Брук ще успее да се справи.

— Аз също, но бих искал да посетя Елизабет. Тя ме покани да й погостувам.

— В дома й?!

Синия орел кимна.

— В косата ми може да е дошла зимата, сине, но в сърцето ми е пролет. Елизабет е прекрасна жена — той се обърна с усмивка към Кели. — Ще тръгваме ли?

— Ще ти се обадя по-късно, сестричке — извика Кели през рамо.

След като си тръгнаха, Брук остана неподвижна, загледана в ръцете си. Кели заминаваше. Синия орел отиваше на гости на госпожа Флорстийн.

И Джонас си заминаваше.

Тя затвори очи и пое дълбоко въздух. Когато повдигна клепачи, Джонас долови в погледа й недоверие. По дяволите, дори той не знаеше какво точно се е случило. Тя сякаш не забелязваше присъствието му.

— Бил съм в института — каза той тихо. — Синия орел ходи там всяка година като преподавател, без да приема заплащане.

— Какво представлява?

— Вероятно имат около стотина студенти. Някои живеят в обща спалня, а останалите са в общежитието, където ще бъде и Кели. Повечето от преподавателите и помощниците са доброволци.

— Звучи чудесно.

— Наистина е така — знаеше, че не трябва да я докосва. Това само щеше да усложни положението и все пак я прегърна. — Кели ще бъде щастлива там.

Брук допря лице до гърдите му и се заслуша в силния, уверен ритъм на сърцето му.

— Знам, че тя иска точно това и трябва да бъда щастлива заради нея. След катастрофата винаги съм мислела, че тя има нужда от мен, но може би аз съм имала повече нужда от нея — тя се отдръпна от него с въздишка. — Ще ми трябва малко време, за да свикна с мисълта за заминаването й. Ще ми липсва. — „Ще ми липсваш и ти, помисли си“.

Брук погледна към гърнето на масичката и си помисли колко много се промени животът й след деня, в който го купи. Спомни си думите на Синия орел от миналата вечер и поклати глава. Колко абсурдна изглеждаше идеята, че гърнето е благословено. Тя неочаквано се засмя.

— Какво има? — Джонас проследи погледа й.

Тя стана с въздишка и тръгна към кухнята.

— Нищо, просто си мислех за нещо, което ми каза дядо ти.

— Какво по-точно?

Мъжът я последва в кухнята. Мислеше си колко секси изглежда тя сутрин с разрошена коса и устни, подути от целувки.

— За гърнето, което купих от Скотсдейл.

Той приближи зад нея, докато тя отваряше шкафа, и я прегърна.

— И какво ти каза?

Целуна я по тила и тя рязко си пое въздух.

— Според него гърнето е необикновено. Той го направил и помолил духовете да го благословят и когато се появих с него, разбрал, че аз съм избраницата.

Устните му се спускаха надолу по врата й. Ръцете му достигнаха колана и го развързаха.

— Каква избраница?

Трудно й беше да се съсредоточи върху въпроса, когато дланите му се спряха върху гърдите й. Тя отпусна глава на рамото му и затвори очи.

— Ами… Духовете щели да ти доведат съпруга. Усети как тялото му се стегна и ръцете му замръзнаха.

— Каква съпруга?

Отвори очи и се обърна към него. Беше намръщен. Изобщо не беше имала намерение да му казва за Синия орел, но неочакваната новина от Кели я замая и някак й се изплъзна. Опита се да махне с ръка, да смени темата, но нещо я спря. Какво можеше да загуби? И без това той щеше да си замине. А направи ли го, отново ще се скрие зад стената, която така грижливо беше построил.

Тя се стегна и отвърна на погледа му.

— Синия орел вярва, че съм купила това гърне в Скотсдейл, защото така е предопределено, че аз съм жената, която духовете са избрали за теб.

Той стисна челюст.

— Значи такава била работата. Затова Синия орел реши изведнъж да дойде в Лос Анджелис и да продаде работите си. За да ме ожени.

— Толкова ли е лошо това, Джонас. Той те обича.

Мъжът я погледна с черните си като въглен очи и я пусна.

— Ако ме обичаше, щеше да ме остави сам да взема решение и да преценя кого искам и кога го искам.

Душата й се смрази при тези думи и тя се загърна с халата.

— Очевидно изборът ти няма да падне върху мен.

— Не искам да кажа това, по дяволите — той се завъртя и прокара ръка през дългата си тъмна коса. — Просто не обичам да бъда манипулиран.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— От кого? От Синия орел или от мен?

— От когото и да било. Той знае какво е отношението ми към втория брак. На теб също съм ти го разяснил.

Джонас крачеше като животно в клетка. Тя почти си го представи как тресе решетките.

— Разясни ми го много добре. Искаше ме за секс и нищо повече.

Джонас спря.

— Знаеш, че не е вярно.

— Не зная нищо за теб, Уайтхорн, и пет пари не давам — тя се обърна и тръгна към спалнята. — Изобщо не ме е грижа. Върви в някоя пещера и прекарай остатъка от живота си с камъните. Всъщност — подхвърли тя през рамо — може и аз да си намеря някой камък. Едва ли ще бъде по-безчувствен от теб.

Той я хвана, преди да е прекосила гостната, завъртя я и я притегли към себе си. От очите й излизаха сини пламъци, а от неговите — хладна стомана. Обзеха ги чувства, нежелани и от двамата. Желание, гняв, страх, безсилие. Въздухът около тях изпускаше искри, привличаше ги и все пак ги разделяше. Ала дори сега тя го желаеше.

И той я желаеше. Хвана я здраво за раменете. Страхуваше се да я пусне, за да не я загуби. Но тъмнината отново се спусна и го обля с вълна от болка, самота и гняв. Раната му беше прекалено дълбока, неизлечима. Освободи я и тръгна към спалнята.

Тя безмълвно го наблюдаваше как се отдалечава. Знаеше колко малко е необходимо, за да го накара да се отдаде на чувствата си. Прочете го в очите му, почувства го в докосването. Когато се върна от спалнята, беше облечен. Вече нищо не бе в състояние да го задържи.

„Когато орелът улови крилото му — спомни си тя думите на Синия орел… — Ти трябва да си спомниш честността.“

Той стоеше пред нея и я гледаше спокойно. Искаше й се да обвие ръце около врата му и да го помоли да не си тръгва.

Докосна нежно лицето й и тя затвори очи.

— Сбогом — каза той и тръгна към вратата.

Честност. Само това й беше останало.

— Обичам те.

Джонас спря и бавно се обърна. Очите му срещнаха нейните и тя съзря болката в тях.

— Съжалявам — промълви той и излезе.

Тя чу как вратата се затвори след него и скръсти ръце. Ето какво постигнах с честност, помисли си. Сълзите бавно се стичаха по бузите й.