Барбара Маколи
Жената на Белия рог (8)

Осма глава

— Изглежда този път успяхме, Брук.

Гласът на Шелдън я накара да се обърне, тя се измъкна от тълпата и застана встрани, наблюдавайки суматохата в галерията. Ароматът на скъпи парфюми се смесваше с уханието на екзотични ордьоври. В залата се носеше тих шепот, съпроводен от звуците на класическа музика.

— Доста меко казано, Шел. През последните петнайсет минути сме продали три неща. Мисля, че това прави общо десет до момента. Не е лошо за един час.

Той кимна със задоволство.

— Госпожа Флорстийн не знае какво да купи „Буреносен облак“ или „Сянка от сънищата“. Представих й Синия орел и тя го отвлече, за да й помогне при избора.

Брук погледна по посока на симпатичната възрастна клиентка и видя как съсредоточено слуша обясненията на Синия орел. Облечен с бяла риза, официални джинси и спортно сако, тази вечер той беше неотразим. Беше прибрал сребристата си коса в опашка, стегната с тясна ивица черна кожа. На врата си носеше наниз от тюркоази и сребро. Несъмнено чарът му щеше да убеди госпожа Флорстийн да купи и двете неща.

Брук поклати глава и се обърна отново към Шелдън.

— Съжалявам, че Гейл не можа да дойде.

— Едва ли съжаляваш колкото нея. Появил се е много лош грип.

— Предай й много поздрави.

— Обади й се ти. Току-виж не съм се прибрал дома заради заразата — пошегува се той и рязко вдигна поглед. — О, трябва да тръгвам. Госпожа Флорстийн ме вика.

Брук го проследи как се отдалечава и тихо благодари на случайността, която доведе Шелдън в „Келибрук“ преди две години. Той дойде от голям престижна галерия, която не беше оценила способностите му. Когато отговори на обявата й за мениджър на галерията, двамата си допаднаха веднага. Той имаше желание да работи за изграждането на галерията с перспективата един ден да се включи кал съдружник. Заедно бяха преживели не един тежък момент. Той обичаше работата си не по-малко Брук, а клиентите и художниците ценяха ентусиазма му.

Брук огледа тълпата и погледът й се спря за стотен път върху Джонас. Той стоеше с наведена глава пред Кели и двамата бяха погълнати в разговор. Сестра й, както винаги, излъчваше одухотвореност и грация. Изглеждаше великолепно в лилавия копринен костюм с панталон, а раираният костюм на Джонас беше направо изумителен. Бяха великолепна двойка и Брук усети как стомахът й се сви от тръпка на ревност.

Е, стига толкова. Омръзна й да страда по Джонас Уайтхорн. Онази вечер той беше нежен с нея, прегърна я и не се присмя на чувствата й към Кели, но след това отново се отдръпна и много старателно избягваше компанията й. Особено снощи. Трябваше всички да отидат на вечеря, но в последната минута Кели и Синия орел се отказаха и останаха да работят. Джонас побърза да се измъкне с извинението, че трябвало да довършва някакъв доклад, който бил взел със себе си.

Прииска й се да изкрещи, да го раздруса, да го залее с кофа студена вода. Изобщо да направи нещо, което би пробудило този човек. Нещо, което да го шокира и да го накара да чувства отново.

Но не беше по силите й да промени душата му. Каквото и да се случеше, промяната трябваше да дойде от самия него.

Колко дълго трябва да чака една влюбена жена за нещо, което може никога да не се случи?

— Много си замислена.

Брук се стресна и подскочи от шепота на Джонас до ухото си.

— О, не съм те забелязала.

Но не и той нея. Всъщност едва успяваше да откъсне поглед от Брук. Беше навила невероятната си червеникавокестенява коса на безброй къдрици, падащи свободно около лицето й, а отзад я беше прибрала в кок. Прилепналата по тялото й черна рокля сякаш беше създадена, за да накара мъжете да се замислят за меките овали под нея. Точно сега обаче той отчаяно желаеше да направи нещо повече. Искаше да плъзне ръце под роклята и да усети топлината на кожата й…

По дяволите! Трябва да престане! Липсата на контрол не водеше до нищо друго, освен до студени душове. Когато се будеше в два часа през нощта, сънищата му вече не бяха за Джоуи, а за Брук — чувствени, еротични спомени за следобеда, прекаран в мотела и блянове за бъдещето.

Но те не бяха нищо повече. Само блянове. Заминава си утре и ако трябва, ще се къпе в ледена вода, за да я държи далеч от себе си.

Решен да мисли само за изложбата, а не за Брук, той каза:

— Дядо ми явно се превръща в хит.

— Наистина.

Тя почти не го погледна. Вместо това се усмихваше и махаше на познати клиенти. Близостта й предизвикваше неутолим глад у Джонас, караше кръвта му да кипи, а стомахът му да се свива на топка. Измъкна се от вечерята снощи, защото знаеше, че не може да остане сам с нея, без да я докосне. Неговата сдържаност вече граничеше с болка, трябваше му само един неин поглед, за да я грабне в прегръдките си. Възбуждаха го дори хладните й маниери.

Мисли за изложбата, напомни си той.

— Синия орел каза ли ти какво смята да прави с всичките пари, които спечели благодарение на теб?

Устните й се леко се извиха нагоре и тя кимна сковано.

— Каза ми, че иска да направи дарение на центъра за приложни изкуства за инвалиди в Скотсдейл.

Погледът му спря върху перлите, които се поклащаха изкусително от ушите на Брук, спусна се бавно по изящната извивка на шията й и още по-надолу към гърдите й. Знаеше, че кожата й е гладка и нежна като перлите и изгаряше от желание да я докосне.

По дяволите изложбата и всичко останало. Ако това е последната му нощ с нея, няма да позволи тази ледена стена да остане между тях.

— Много си красива тази вечер, Брук.

— Благодаря ти.

— И ухаеш прекрасно.

Той се наведе и вдъхна лекия аромат на парфюма й. Сякаш усещаше ритъма на сърцето й.

Защо се измъчва така? Защо просто не си отиде? Това щеше да бъде най-разумното нещо. Желанието, което изпитваше, се беше превърнало в болка. Той посегна към Брук, но докосна само една копринена къдрица от косата и. Тя си пое рязко въздух и гърдите й се повдигнаха.

— Брук, скъпа… — разнесе се писклив женски глас, — би ли ми дала един ценоразпис? Направо умирам за онази безценна малка статуя в ъгъла.

Джонас отдръпна ръката си. Ниска закръглена жена с червен сатенен гащеризон си проправи път през тълпата, като махаше на Брук с натежала от диаманти ръка. Почти беше забравил къде се намират и че Брук има ангажименти.

— Разбира се, госпожо Билингс. Нека отидем да видим статуята и ще отговоря на въпросите ви.

Джонас проследи как тя се отдалечава, изпълнен едновременно с гняв и облекчение. Още три секунди и щеше да я докосне. Инстинктът му подсказваше, че ако го беше направил, нямаше да може да се спре.

Той изчака докато пулсът му се нормализира и тръгна през тълпата към дядо си и една симпатична възрастна дама, която изглежда беше очарована от разказите на Синия орел.

— А, Джонас, ето те и теб. Искам да те запозная с госпожа Флорстийн…

— Елизабет — поправи го тя.

Той се усмихна.

— Елизабет. Това е моят внук, Джонас Уайтхорн.

Здрависаха се и жената кимна одобрително.

— Красив млад мъж — после погледна Синия орел и се усмихна. — Като дядото.

Тя флиртува с него, помисли си Джонас развеселен. Вероятно беше с десетина години по-млада от дядо му, но все още беше запазила фаталния блясък в очите си.

— Елизабет ме покани на вечеря след изложбата, Джонас. Надявам се, че нямаш нищо против да останеш сам.

— Вие… Сте добре дошъл с нас, разбира се — додаде госпожа Флорстийн.

Джонас разбираше, че възпитанието й налага да го покани, но тонът не беше много възторжен.

— Страхувам се, че няма да мога. Имам други планове за вечерта.

Например един студен душ, помисли си той и погледна към Брук, която разговаряше с Шелдън. Джонас се намръщи, като видя разтревожените им лица. След миг тръгнаха към изхода.

— Дядо — Джонас го докосна по рамото, — извини ме, но трябва да разговарям с Брук — той се обърна към госпожа Флорстийн и взе ръката й. — Много ми беше приятно, Елизабет. Може би някой друг път ще вечеряме заедно.

След това си проби път до Брук и Шелдън.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Така изглежда — отвърна Шелдън сериозно. — Тъща ми току-що се обади и ми съобщи, че е закарала жена ми в болница. Болна е от грип и температурата й се е повишила много. Тръгвам натам — той извади ключовете от колата от джоба си. — О, Джонас, имаш ли нещо против да прибереш Брук? Дойдохме заедно и тя е без кола.

Брук погледна Джонас.

— Не е необходимо. Мога…

— Ще я прибера. Ти тръгвай.

Брук целуна Шелдън.

— Обади ми се, щом разбереш нещо.

Шелдън излезе бързо и ги остави сами.

— Джонас, ще се оправя сама. Познавам много хора тук.

— Казах, че ще те изпратя — той разбираше, че е нежелан и въпреки че не я упрекваше, умираше от яд. — Ще имаш нужда от помощ, за да затвориш. Освен това Синия орел отива на вечеря с госпожа Флорстийн. И без това няма какво да правя.

Много си любезен, помисли си Брук, вирна брадичка и срещна тъмния му поглед.

— Изложбата ще приключи след около час. После ще ни трябват около трийсет минути да опишем всичко.

Безразличието й го подлудяваше. Страхуваше се, че ще я сграбчи и ще задуши с целувка този леден тон, затова бръкна в джобовете си.

— Няма проблеми.

Той ще изпълни дълга си, каза си Брук. Дори ако това означава да остане сам с мен.

— Извини ме, ще трябва да обиколя залата.

Отдалечи се от него, решена по никакъв начин да не издаде, че душата й се разкъсва. Разтегна устни в усмивка и тръгна през тълпата, като спираше от време на време, за да поговори с клиентите. Когато зърна госпожа Флорстийн да й маха, отиде при нея.

— Брук, много трудно ми беше да реша дали да взема „Буреносен облак“, или „Сянка от сънищата“, затова ще купя и двете.

— Чудесно, госпожо Флорстийн. Ще извикам Кели, за да уговорите доставката.

— Сама ще я намеря. Ти стой тук и дръж под око Синия орел вместо мен.

— Разбира се.

— Веднага ще се върна. Не си отивайте.

— Очаквам с нетърпение вашето завръщане. Още не съм свършил притчата за Малката птица.

Брук можеше да се закълне, че жената се изкикоти отдалечавайки се.

— Очарователна жена — каза Синия орел. — Покани ме на вечеря.

— Джонас ми каза.

Тя го потърси с поглед и го видя в компанията на Валери Шорн — привлекателна звезда от евтини сериали. Разясняваше й едно от паната. Но странно защо жената гледаше Джонас, не паното.

— Ти много го обичаш.

— Моля? — тя погледна отново Синия орел и разбра, че очите й са я издали. Бузите и пламнаха. Искаше да отрече, но някак не можеше да излъже и кимна. — Да, така е.

— Джонас е голям инат.

Брук се засмя.

— Меко казано.

— Вече ти казах, че още не се е научил да ходи с вятъра. Противопоставя се на Духовете и на собственото си сърце, но не може да промени съдбата.

— Съдбата ли? Какво значи това?

— Гърнето, което си купила в Скотсдейл, е необикновено.

— Знам. То е любимото ми.

Синия орел се усмихна.

— Това е защото твоето минало и бъдеще са изпечени с глината. Съдбата ти е втъкана в кожената плитка.

Минало, бъдеще, съдба?

Тя се намръщи.

— Не съм сигурна, че те разбирам напълно.

— Направих това гърне за теб, Брук.

— За мен? — тя потръпна от лекия повей, който я погали по врата. — Но ние не сме се познавали, когато си го направил. Как е възможно?

— Знаеш ли какво е „видение“?

— Нещо като сън, нали?

Той кимна.

— Преди два месеца, когато бях предприел едно пътуване, прадедите ме удостоиха с видение. Тогава видях моя правнук, синът на Джонас, който лежеше до едно гърне, украсено с кожа, мъниста и бяло перо. Един черен орел се спусна, грабна го и го отнесе, но след малко гърнето се върна вече не в ноктите на орела, а на крилете на гълъб.

Някаква жена извика Брук, но тя не се обърна.

— Гърнето е благословено от духовете, Брук. Ти си гълъбът, който върна гърнето — той замълча и я хвана за ръката. — Когато дойде, разбрах, че ти си жената, която праотците са избрали за съпруга на моя внук.

Съпругът? Сърцето на Брук замря и после заби лудешки. Синия орел вярваше, че тя ще се омъжи за Джонас? Заради едно гърне? Покрай тях мина сервитьор със сребърен поднос с шампанско. Тя взе една чаша с трепереща ръка.

— Син орел, прости ми, но изглежда нищо не разбирам.

— Не се безпокой. Скоро ще разбереш.

Тя си помисли, че студените тръпки, които я побиха, се дължат на шампанското. Колкото и да уважаваше вярванията на Синия орел, не можеше да приеме думите му. Погледна към Джонас и проследи с любов познатите черти на лицето му, желаейки от все сърце тази история да е вярна, но съзнавайки ясно, че това е невъзможно. Тя се обърна рязко към Синия орел.

— Твоят внук знае ли?

— Сърцето на Джонас е като очите на Кели. Той трябва да се научи да следва пътя и да преодолее собствения си страх, за да види това, което е пред него.

Нямаше значение дали тя му вярва, или не, защото явно той самият си вярваше. Без значение колко невероятна изглеждаше историята, нямаше да бъде учтиво да я постави под съмнение.

— Е — каза тя небрежно и вдигна чашата с шампанско, — обещавам ти, че ще бъдеш първият, който ще научи за сватбата.

— И това знам — Синия орел се усмихна широко. — Изборът е паднал върху теб по много причини, Брук. Една от тях е твоята честност. Трябва да си спомниш това, когато орелът улови крилото му.

Тъкмо щеше да го попита какво иска да каже, но госпожа Флорстийн се върна и даде да се разбере, че иска Синия орел само за себе си. Брук й го отстъпи с усмивка и опита да се съсредоточи върху изложбата, но лекото гъделичкане на тила й продължаваше. Сякаш някой я докосваше и шепнеше в ухото й. Тя прокара пръсти по тила си и се обърна, очаквайки да срещне втренчения поглед на Синия орел, но той беше ангажиран с госпожа Флорстийн.

Погледът й пробяга по стаята и изведнъж се натъкна на хипнотичния взор на Джонас. Беше застанал зад един добре познат на Брук художник и я наблюдаваше над рамото му. В главата й се въртяха думите на Синия орел. „Духовете са избрали теб… Съдбата…“

Съпруга.

С разтуптяно сърце тя отклони поглед. Колкото до Джонас, единственото, което ги свързваше, беше плътта. Фактът, че тя се беше влюбила в него, си беше неин проблем.

„Гърнето е благословено.“

Тя за малко не се изсмя. Точно сега с тези болки в гърдите и паренето в очите изобщо не се чувстваше благословена.

 

 

Беше изтощена. Масажирайки основата на носа си с палец и показалец, Брук се отпусна на стола зад бюрото и въздъхна. През витрината видя как Кели пожелава лека нощ на Валери — телевизионната звезда, а Джонас товареше една скулптура в черната й спортна кола. Въпреки че Кели разговаряше с нея, очевидно Валери се интересуваше повече от Джонас.

Брук отклони поглед и потисна ревността си. Разбираше, че жена като Валери би привлякла Джонас. Никакви ангажименти, никакво обвързване, никаква вина — просто двама души, които се забавляват.

Със сигурност нямаше да има брак.

Невероятното въображение на Синия орел я изуми. Разбираше, че той иска внукът му да бъде щастлив и отново да се ожени, но идеята, че гърнето ще ги свърже, беше абсурдна. Въпреки че не искаше да разочарова Синия орел, неговото „видение“ просто нямаше да се осъществи. Сега, след края на изложбата, те двамата с Джонас щяха да си отидат у дома и всички да заживеят както преди.

Вратата се отвори и тя се сепна. Сестра й се движеше уверено през залата. Не можеше да се начуди как Кели успява да запомни всеки сантиметър от галерията и винаги знае точно къде се намира. Понякога това й се струваше свръхестествено.

— Е, как сме?

Брук бързо прегледа сметките.

— Двайсет и седем неща са продадени, четири вероятно ще бъдат продадени и шест поръчки.

Лицето на Кели грейна в усмивка.

— Знаех си, че ще успеем. Говори се, че коментарът на Брайън Йънгстън ще бъде благосклонен.

— Той остана до края. Дори спомена, че ще купи едно от паната.

— Брайън Йънгстън да купи работа на неизвестен художник?! — възкликна Кели. — Охо! Това вече е добра новина. Шелдън много ще се зарадва, като научи.

— Той вече знае. Обади се да каже, че Гейл е по-добре и са я върнали у дома.

— Слава Богу — въздъхна Кели облекчено. — Е — подръпна си тя ръкава, — вие двамата с Джонас няма ли да отпразнувате успеха?

Брук погледна отново през витрината. Богинята от сапунените сериали се беше надвесила от предната седалка на кабриолета си, демонстрирайки прочутото си деколте. Брук стисна зъби.

— Не, няма да празнуваме. Той само ще ме изпрати до дома и толкова.

— Много е рано. Все някой трябва да празнува. Такава е традицията.

Валери размаха дългия си маникюр пред Джонас и потегли. Той стоеше усмихнат и я наблюдаваше как се отдалечава.

Брук присви очи и отново погледна сметките.

— Ами ти излез с него тогава.

Кели неочаквано се прозина.

— Само не аз. Трябва да си лягам. Синия орел ще дойде рано сутринта, за да ми даде още един урок, преди да си тръгне.

Вратата на галерията се отвори и двете жени вдигнаха глави. Джонас влезе ухилен и Брук едва устоя на изкушението да се начумери.

— Е — каза той, след като затвори вратата, — какво да направя за теб сега?

— Вече няма какво — Брук изключи калкулатора си. — Свърших с изчисленията и ако си готов, можем да тръгваме.

— Чудесно!

Той изглеждаше ужасно нетърпелив да се измъкне оттук. Може би си беше уредил среща със сапунената кралица. Сякаш камък притисна гърдите й.

— Само изчакай да заключа.

— Аз ще заключа — каза Кели. — Вие тръгвайте.

Явно не можеше да направи нищо, за да предотврати неизбежното. Брук взе чантичката си и една папка с документи, стана от бюрото и погледът й падна върху гърнето. Тъй като имаше нужда от някаква опора, тя го взе. Джонас я погледна въпросително.

— Все още имам няколко работи на дядо ти в галерията. Реших, че мога да занеса гърнето вкъщи.

Той посегна да го вземе, но тя поклати глава.

— Аз ще го нося, благодаря.

Джонас сви рамене, пожела лека нощ на Кели и отвори вратата за Брук.

— Обади ми се сутринта, когато ти свърши урокът, Кели. Ще дойда рано и ще отидем да обядваме заедно — рече Брук.

Нощта беше гореща и те пътуваха към дома й със свалени прозорци. Отпуснала глава на седалката, Брук се наслаждаваше на вятъра в косите си. Затвори очи и се опита да не мисли за заминаването на Джонас. Запита се как така успя да се влюби до уши в този мъж и как ще живее отсега нататък без него.

Джонас вкара колата в подземния паркинг на блока и угаси двигателя. Преди Брук да успее да го спре, той изскочи навън и й отвори вратата. Тя се измъкна навън, здраво стиснала гърнето.

— Благодаря, вече ще се справя сама.

Пожела му лека нощ и тръгна, но той я настигна до асансьора. Носеше папката, която тя бе забравила в колата.

— Ще те изпратя до горе.

Опита да възрази, но явно се нуждаеше от помощ и беше глупаво да прави сцени. Качиха се в асансьора, без да говорят и когато младата жена извади ключовете, той ги взе от нея и отвори вратата. Последва я вътре и светна лампата.

Нощта ги обгръщаше с тишината си и те стояха в антрето — Джонас с ключовете в ръка и Брук, прегърнала гърнето. Той я погледна втренчено и бавно, без да се обръща, затвори вратата след себе си. После хвърли ключовете на масичката. Пристъпи към нея и сърцето й лудо заби.

Идването му тук беше грешка, той знаеше. Мислеше, че ще му бъде достатъчно да я гледа, да я пожелае, дори да си представи, че е негова. Но сгреши. Жаждата се изостряше все повече и го изпълваше с болка, която само тя можеше да облекчи.

Брук не помръдваше. Бузите й бяха пламнали, а устните — леко разтворени. Ароматът на парфюма й бе като чувствена милувка, която прекосяваше невидимата граница между тях, границата, разделяща реалността и безумието, логиката от разума.

Сякаш съм попаднал в подвижни пясъци, помисли си Джонас. Ако се боря, ще потъна още по-дълбоко. По-добре да се предам…

Ръцете и краката му натежаха и сякаш в забавен кадър той посегна да отметне от лицето й непокорна къдрица. Дъхът й секна и тя затвори очи. Мъжът проследи с върховете на пръстите си овала на лицето й и после прокара леко палец по устните й. Тя потръпна, когато посегна зад нея и освободи кока й. Брук най-сетне издиша въздуха, който беше задържала в гърдите си, и дъхът й докосна ръката му като топъл пустинен повей.

Тя отвори очи и видя собственото си желание, отразено във властния поглед на Джонас. Пръстите й стиснаха гърнето, а ръцете на мъжа се плъзнаха по шията й и бавно, сантиметър по сантиметър, надолу по ръцете.

Дланите му спряха върху ръцете й.

Тя усети топлината на тялото му. Чу ударите на сърцето си, на неговото сърце. Взря се в Джонас и прочете в очите му желанието, превърнало се в по-дълбоко и страстно чувство, издигнало се над плътта, над материалното, в измерение, което тя не познаваше и не беше сънувала дори.

И двамата стояха като зашеметени. Брук почувства, че страстта му вече не е само секс. Желаеше нея. Главата й се замая и тя се наклони към него. Искаше да изкаже чувствата си.

Обичам те.

Шепотът прозвуча в съзнанието на Джонас и го изкара от унеса, в който беше изпаднал. Чу думите така ясно, сякаш бяха наистина изречени. Но в стаята беше толкова тихо, че се долавяше само далечния шум на колите по улицата. И все пак признанието отекна в съзнанието му: Обичам те.

Скова го страх. Желаеше Брук така, както никоя друга жена. Обичаше, както никога досега. Но не можеше да й даде това, което тя искаше, и от което имаше нужда, макар че го заслужаваше.

Той отпусна ръце и отстъпи. Шокираното й изражение, болката, изписала се по лицето й, го принуждаваха да посегне отново към нея, но гневът, който блесна в очите й, го спря.

— Върви си! — процеди тя през зъби, обърна се и сковано се отдалечи.

Нещо сякаш се скъса в Джонас. Не разбираше ли тя, че се опитва да я предпази, да я защити? Обзе го необяснима ярост. Да си върви ли? Ръцете му още горяха от допира до нея, желанието го разкъсваше.

Като безумец той се втурна след нея. Сграбчи я за ръката и я завъртя, после я привлече към себе си.

— Как така да си вървя?

В очите й блесна гняв, но тя не отблъсна Джонас.

— Не е нужно да си гений, за да разбереш. Просто си върви. Веднага.

Брук дишаше тежко, гърдите й мъчително се повдигаха, подклаждаха желанието му до болка. Тялото й тръпнеше, юмруците й бяха опрени в гърдите му. Вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за нежния допир на кожата й. Наведе устни към нейните, но тя се отдръпна.

— Проклет да си, Джонас Уайтхорн, защо ми причиняваш това?

Той плъзна ръка по гърба й, улови буйната коса и дръпна назад главата й.

— За Бога, иска ми се и аз да знам — прошепна дрезгаво и я целуна.