Барбара Маколи
Жената на Белия рог (7)

Седма глава

— Какво?! — Брук отново погледна часовника си. — Не е възможно да са още навън с Кели.

Джонас стоеше зад нея. Тя отвори вратата.

— Минах покрай галерията към десет часа. Мислех, че може да са там, но беше тъмно. Оттогава се лутам с колата.

— Излязох от галерията към девет и половина — Брук запали осветлението и тръгна към телефона.

— Наближава дванайсет и половина — рече Джонас с такъв остър тон, че я накара да се обърне. — Ти къде беше?

Хич не й беше до това. Преуморена и изнервена, тя нямаше никакво намерение да се кара.

— Наистина не мога да разбера какво общо има това с теб.

Той присви очи.

— Пет пари не давам дали имам, или нямам общо. Къде беше, по дяволите?

Брук го погледна изумено. Това ревност ли беше? Непрекъснато я отблъскваше, а сега имаше нахалството да стои в апартамента й и да иска — не, да изисква — отговор на въпроса си? Невероятно. Тя скръсти ръце и смело отвърна на погледа му.

— Не мисля, че трябва да ти давам отчет за тези три часа или дори за три минути от живота си, Джонас Уайтхорн.

Той пристъпи към нея със стисната челюст. Погледите им се срещнаха — нейният решителен, неговият гневен. Когато разбра, че няма да научи къде е била, той въздъхна и прокара пръсти през косата си.

— Виж, просто искам да знам къде е Синия орел. Малко съм нервен. Това е всичко. Нямаше да се тревожа, ако бяхме у дома, но сме в Лос Анджелис. Мисля, че няма нужда от повече обяснения.

Тя въздъхна и бързо вдигна телефона, за да се обади в галерията.

— Провери ли в ресторанта?

— Тъкмо затваряха, когато отидох. Управителят ми каза, че са си тръгнали отдавна.

— А в кафенето?

— И там ги нямаше. Проверих всички други отворени заведения в квартала.

— По дяволите!

— Какво има?

— Отговори ми телефонният секретар на Кели.

Джонас изруга, грабна слушалката от ръката на Брук и се обади в хотела. Никакъв отговор. Тресна телефона, грабна я за ръката и я измъкна от апартамента.

 

 

Брук слезе от пикапа с ключовете в ръка и забърза към галерията. Джонас мрачно я следваше по петите. През цялото време се опитваше да убеди себе си и него, че всичко ще бъде наред. В края на краищата Синия орел и Кели не бяха деца. Кели знаеше много добре как да се пази, къде да ходи и къде — не. Най-вероятно вече спеше, а Синия орел се беше върнал в хотела. Може би не чуваше телефона.

И все пак отключи вратата с треперещи ръце. Щом я отвори, погледна втрещено зелените светлини на контролния панел. Джонас я сграбчи за ръката.

— Какво има? — попита той през зъби.

— Алармата не е включена. Кели никога не би забравила да я включи.

Той я дръпна вътре и тихо затвори вратата. Обгради ги пълен мрак и тишина.

— Къде е апартаментът?

— Горе. Вляво от стълбите.

Очите й привикнаха към тъмнината. Мозъкът й трескаво работеше. Ами ако Синия орел и сестра й са били проследени дотук?

Стига! Трябваше да обуздае въображението си. Може би Кели е била много уморена, когато се е върнала, и просто е забравила за алармата. Точно затова Брук настояваше да живеят заедно.

Стисна здраво Джонас за ръката и го последва нагоре по тясната стълба. Под вратата на горния етаж се процеждаше светлина. Застанаха неподвижно и се ослушаха. Заедно с ударите на сърцето си тя чу и някакво далечно бръмчене сякаш от двигател на автомобил. Звукът беше толкова познат. Знаеше, че го е чувала и преди, но не можеше да си спомни къде.

Брук посегна с потни длани и отвори вратата. Светлина заля стълбището. Притаи дъх, впи пръсти в ръката на Джонас и го последва в стаята.

И двамата се заковаха на място.

С прехапана долна устна Кели седеше пред едно грънчарско колело, а Синия орел беше застанал точно срещу нея. Кракът й въртеше колелото колебливо, а в ръцете й се оформяше буца глина. Между пръстите й се процеждаше червена кал. Челото й бе набраздено от напрежение.

Брук си пое дълбоко въздух с облекчение и погледна Джонас. Той влезе в стаята с небрежна походка, сякаш съвсем случайно се е отбил.

Синия орел го поздрави, без да вдига очи.

— Здравей, Джонас.

Той леко се подсмихна.

— Здрасти, дядо.

Кели изтърва мократа глина и рязко вдигна глава.

— Джонас! Какво правиш тук?

— Двамата с Брук се попритеснихме за вас.

— И тя ли е тук?

— Да. Включила си телефонния секретар и не можах да се свържа.

— О, мислех да го изключа, като дойдохме, но от вълнение съм забравила. Колко е часът, все пак?

— Един.

— Не може да бъде! Върнахме се в десет. Не е възможно три часа да минат толкова бързо — тя се обърна към Синия орел.

Той се засмя тихо.

— И аз не съм усетил.

— Тук не е Седона — намеси се Джонас. — Трябваше да ми се обадиш.

— Прав си. Извинявай, че не съобразих. Не исках да те притеснявам.

Погледът на Синия орел се спря върху ръката на Брук, вкопчена в Джонас. Тя се засрами, пусна го бързо и отиде зад Кели.

— Какво правиш?

— Синия орел ме учи как да работя с глина.

Кели докосна буцата лепкава кал и прокара пръсти по нея. Старецът се усмихна широко.

— Тя е много възприемчива.

Лицето на Кели грееше, а очите й искряха. Този блясък нямаше нищо общо със способността й да вижда, а със състоянието на духа й. Брук не я беше виждала такава след катастрофата. Гърлото й се сви, тя се усмихна на Синия орел и му благодари с очи. Той й се усмихна също и кимна.

— Но къде открихте материалите и грънчарското колело по това време?

— От Джон Раскин.

Брук си го спомни. Беше излагал свои неща в галерията няколко пъти.

— Но той работи с бронз, не с глина.

— Така е, но преди е бил грънчар. Когато Синия орел ми предложи да опитам, аз му се обадих и го помолих да ми услужи с колелото. Оказа се, че е свободен и ми го донесе сам — тя вкопа пръсти в глината и лицето й светна от вълнение. — Не е ли страхотно?!

Дори нещо повече. Синия орел бе дал на Кели нещо много по-скъпоценно от диаманти и злато. Бе й вдъхнал надежда.

— Аз ще закарам Брук вкъщи, дядо. Обади ми се в хотела, когато свършите тук, и ще дойда да те взема.

Усмивката на Кели угасна.

— Можеш да си тръгнеш още сега. Сигурно си преуморен. Ако имаш време утре, ще поработим пак.

— Не съм уморен. Ще работим, докато завършиш първото си произведение.

Кели се зарадва като дете.

— Би могъл да спиш на канапето, ако искаш. Или аз ще спя там, а ти ще ползваш моето легло.

— Канапето е чудесно — Синия орел погледна Джонас. — Можеш да ме вземеш утре сутринта.

Брук и Джонас излязоха на улицата. Беше скоро измита и въздухът миришеше на чисто и свежо.

— Дядо ти е необикновен човек — каза Брук тихо.

Джонас я прегърна през раменете.

— Съгласен съм.

Тя се облегна на него, жадувайки да сподели щастието си с някого.

— След катастрофата нито един художник не се е държал с Кели като с равна. Основах галерията с парите на родителите ни, за да й създам работа, да контактува с колеги, но знам, че това не й беше достатъчно. Когато научи, че вече никога няма да може да рисува, сякаш нещо в нея умря.

Без да мигне, Джонас се взря в тъмната галерия. Стори й се, че той е в някакъв друг свят и се запита дали осъзнава, че я притегля към себе си. Ръцете му бяха силни и в същото време нежни. Тялото му излъчваше топлина — като нагорещения пясък в пустинята. Тя зарови лице в гърдите му. Искаше да потъне в божествените му прегръдки.

Една кола мина покрай тях и ги оплиска с вода, но те не забелязаха.

— Едва се справих през първата година от смъртта на Джоуи — Джонас я погали по гърба. — В началото се опитах да пия до забрава, а когато и това не прогони болката, се отдадох на работата си. Кели не е имала тази възможност — Брук сложи ръце на гърдите му и вдигна очи.

— Как мога да се отблагодаря на Синия орел? Какво можеш да кажеш, когато не ти достигат думи?

— Нищо. Оставяш тишината да говори вместо теб — Джонас погледна лицето й. Кожата й отразяваше с кехлибарен отблясък уличното осветление, а в очите й светеха сълзи. Дарлин никога не беше плакала заради чуждо щастие, само от съжаление към себе си. Той се развълнува дълбоко и изпита към нея нежност, каквато не беше изпитвал към друга жена. Между него и бившата му съпруга съществуваше физическа близост, но без топлина и нежност. Беше казал истината на Брук. Когато Дарлин си тръгна, не почувства нищо.

— Джонас — каза тя тихо и го погледна в очите, — тази вечер работих с Шелдън. След като разопаковахме всичко, той настоя да ме заведе на вечеря.

Знаеше, че няма право да пита, но го направи.

— Виждаш ли се с него?

Долови лекия й смях.

— Да, виждаме се всеки ден, а вечер е с жена си.

Глупаво беше, но изпита облекчение.

— О!

Тя въздъхна и го прегърна. Той се досещаше какво си мисли. „Джонас, ти си пълен глупак.“

Защо не я срещна на друго място и по друго време? Всичко щеше да бъде съвсем различно. Тя се сгуши в него и той я приласка.

Ще изживее този момент. Ще сподели радостта й. Гордееше се с това, което Синия орел направи за Кели. Въпреки че в началото беше против идването му тук, сега не мислеше така. Синия орел ще се радва, че е изпълнил желанието на духовете, Кели беше открила отново изкуството и след три дни, ако изложбата мине успешно, Брук също ще бъде щастлива. Накрая двамата с дядо му ще се приберат у дома. Така всички ще бъдат доволни.