Барбара Маколи
Жената на Белия рог (6)

Шеста глава

— Престани да гризеш ноктите си.

Брук се намръщи и дръпна палец от устата.

— А как разбра, че си гриза ноктите?

Кели пишеше на машина няколко писма до клиенти, които сестра й беше продиктувала, пресегна се и изключи касетофона.

— Чак тук се чува как мляскаш.

Брук стана от стола и започна нервно да крачи из малкия офис.

— Пратката трябваше да пристигне преди един час. Защо се бавят толкова?

— Преносвачът каза, че ще бъде тук към четири. Сега е само пет и десет. Може да са попаднали в задръстване.

Брук взе един молив и започна да барабани с него по бюрото. Кели поклати глава и отново се захвана за работа.

— Ти каза, че Шелдън се е погрижил за боядисването на поставките за скулптурите, нали? Проверил ли е осветлението в задния ъгъл? Мисля, че е прекалено слабо.

— Брук, до изложбата остават цели три дни. Имаме предостатъчно време. Защо си толкова нервна?

— Не съм нервна.

Ритъмът на молива премина в стакато. Кели избухна в смях.

— Правилно.

— Не съм — настоя Брук и остави молива.

— Откак си дойде от Аризона имам чувството, че подскачаш като босоного момче на горещ цимент. Искаш ли да ми кажеш защо?

„Ами, знаеш ли, Кели, влюбих се лудо във внука на Синия орел в секундата, в която го зърнах. След като спахме заедно, той ме остави и сега се чувствам като най-голямата глупачка на земята.“

— Просто тази изложба е много специална — каза тя тихо.

Кели вдигна вежди. Брук знаеше, че сестра й умира от любопитство. Всъщност откак се върна от Аризона, Кели непрекъснато задаваше въпроси за това какво е правила и дали не е срещнала някой друг, освен Синия орел. Сякаш знаеше нещо, а Брук дори не беше споменала за Джонас.

— Няма защо да се безпокоиш. Изпратили сме съобщения до всички местни критици, доставчиците ще се погрижат за виното и ордьоврите, а Шелдън е резервирал стая за Синия орел. Успокой се. Нищо повече не можеш да направиш.

Да се успокоя? Мисълта за това я накара да се изсмее.

 

 

Брук спря поглед върху гърнето. То продължаваше да бъде все така красиво, както в началото. Донесе го у дома и го сложи на бюрото си, за да й напомня за Джонас.

Не че имаше нужда от напомняне. Той беше в мислите й и в сънищата й… Господи, никога не беше имала такива еротични сънища.

Телефонът иззвъня и я стресна. Кели го вдигна.

— Галерия „Келибрук“? — тя замълча за момент. — Сигурен ли сте?

Брук вдигна очи. Не й хареса тонът на сестра й.

— А-ха, ще се погрижа. Благодаря ви.

— Какво? Какво има?

— Ами… Беше преносвачът. Каза, че когато екипът му отишъл да вземе пратката тази сутрин, изпращачът му казал, че е променил решението си.

— Какво?

Кели кимна мрачно.

— Щели да се обадят и по-рано, но шофьорът току-що се прибрал в офиса.

Това беше невъзможно. Сърцето на Брук спря. Синия орел не можеше да й стори това. Но Джонас би могъл.

От самото начало й заяви, че не иска дядо му да идва тук. Всички онези приказки, че той сам решавал какво да прави може да са били уловка, за да я предразположи и да я накара да си тръгне без много шум. Нямаше да му бъде трудно да отпрати пренос пача и след това да се разбере със Синия орел. Тя стисна зъби и процеди една ругатня.

— Е — каза Кели, — поне гърнето ти остана. Вместо изложба на един художник ще направим изложба с един експонат.

Шегата не успокои гнева, който се надигаше в нея. Бяха разпратили рекламни брошури, организираха рекламна кампания. Всичко беше готово. Как може да й причини това?

Брук присви очи, бързо намери номера на Синия орел в тефтерчето си и грабна телефона. Нямаше да остави работата така. Ако се наложи, ще отиде до там, дори ако трябва отново да срещне Джонас.

 

 

Ако не беше толкова уморен, Джонас щеше да се изсмее на слисания й поглед. Нещо му подсказваше, че току-що е разбрала за анулирането на пратката и в момента набира телефона му. Начинът, по който го затвори — тя не успя да постави слушалката на мястото й от първия път — потвърди предположението му.

Синия орел прекоси малката галерия до приемната, където седеше Брук, заедно с една руса жена. Джонас затвори стъклената врата след себе си и изостана малко.

— Син орел! Аз… Аз мислех…

— Може би си помислила, че съм променил решението си?

— Ами, не съвсем.

Брук стрелна с поглед Джонас и той веднага разбра какво е помислила — че Синия орел се е отказал от изложбата заради него.

— Реших, че ще е най-добре да докарам нещата сам, а когато Джонас предложи да си вземе отпуска и да ми помогне, приех.

Той предложил да го докара дотук!? Тя погледна през витрината и забеляза пикапа, паркиран отпред. Беше натоварен с дървени каси. Обзе я вълнение и се обърна към Синия орел с широка усмивка. Но се натъкна на погледа на Джонас и неговият тъмен, напрегнат взор я хипнотизира. Чу силните удари на сърцето си, не можеше да откъсне очи от него, въпреки че не бяха сами.

— Брук.

— Джонас.

Стомахът му се сви. Червената й коса се спускаше по раменете й като коприна и контрастираше с бялото сако. Яркосинята блуза подчертаваше цвета на очите й. На ушите й се люлееха дълги сребърни обеци и привличаха вниманието върху красивата й шия. Сякаш беше вчера, когато очите й изгаряха от страст, а гладката й кожа блестеше в прегръдките му.

Жената зад бюрото се изкашля и Брук се обърна с пламнало лице.

— А, Кели, това е Синия орел Уайтхорн и неговият внук — Джонас Уайтхорн.

Джонас беше най-близо до жената, обърна се към нея и леко се намръщи, когато тя протегна ръка в противоположна посока. Очите й бяха неподвижни и безизразни, а усмивката — насочена към празното пространство.

Тогава разбра, че е сляпа.

Джонас пристъпи по-близо и пое малката ръка на Кели. Тя стисна силно неговата с изящните си пръсти. Беше привлекателна жена. Косата й беше с цвят на избуяла пшеница, имаше високи скули и тъмни гъсти мигли, засенчващи големите светлокафяви очи. Въпреки че между двете жени имаше някои прилики, той никога не би предположил, че са сестри.

— Радвам се да се запозная с теб, Кели.

— Аз също. Някой да ти е казвал, че имаш страшно секси глас?

Джонас почувства как вратът му пламна от комплимента и погледна към Брук, чиито бузи бяха станали яркочервени.

— Ей, сестричке, защо не си ми казала нищо за Джонас?

Брук посрещна хладнокръвно острия му поглед.

— Сигурно съм пропуснала в разгара на подготовката.

Той стисна устни и се опита да потисне раздразнението, което го обзе. Трябваше да се зарадва, че не е мислила за него. Нали точно това искаше? Никакво обвързване, никакви ангажименти и излишни усложнения.

Синия орел мина пред Джонас, пресегна се през бюрото и сграбчи ръцете на Кели.

— Аз съм Синия орел.

— Приятно ми е — отвърна тя, без да изтегли ръцете си.

Той се усмихна широко и ги задържа в своите.

— Имаш ръце на художник — обяви той и прокара палец по дланите й.

Как позна, помисли си Брук. Никога не беше говорила за миналото на Кели. Беше споменала само за злополуката и за галерията. Не беше възможно само от допира с нечии ръце да познаеш какво са вършили. Тя погледна своите и притеснено ги пъхна в джобовете на панталона.

— Бях художничка — каза Кели. Бавно и неохотно освободи ръцете си. — Сега се занимавам с продажбите.

— Изглежда и аз това ще направя — погледът му падна върху гърнето на бюрото на Брук. — Какво мислиш за работата ми, Кели?

Последва неловко мълчание, преди сестра й да отговори.

— Нямам преки впечатления, но съм сигурна, че е прекрасна.

— Човек вижда не само с очите си — каза Синия орел, отиде до бюрото, взе гърнето и го постави пред нея. След това сложи ръцете й върху него. — Кажи ми сега.

По лицето й премина колебание, после тя решително прокара пръсти по гърнето. Когато свърши, вирна брадичка и се обърна към Синия орел.

— Страшно ми харесва.

Брук полека изпусна въздуха, който беше задържала, и изпита дълбока признателност. След катастрофата нито един художник не беше питал Кели какво мисли за работата му.

Синия орел благодари за комплимента.

— Бих искал да си поговорим като колеги и за сегашните ти интереси и за приложението им. За мен ще бъде чест да вечеряме заедно.

Кели вече посягаше към чантичката си.

— Обичаш ли тайландска кухня? До нас има страхотен ресторант.

— Предлагат ли национални специалитети?

— Най-добрите.

— Разбрахме се — Синия орел се обърна към Джонас. — Ще се справите без нас, нали?

— Разбира се.

Без да го заявява, Синия орел даде да се разбере, че не желае друга компания, освен Кели. Той отиде до нея и младата жена го хвана под ръка.

— Наблизо има и кафене, където можем да изпием по чашка кафе и да почетем поезия, ако искаш — тя се обърна към Брук. — Нямаш нищо против да затвориш галерията, нали, сестричке? Аз ще си отключа, като се върна.

— Добре.

— Радвам се, че се запознахме Джонас — каза Кели и помаха с ръка. — Не се безпокой. Ще се грижа добре за Синия орел.

— Не ме чакай до късно, синко. Ще се прибера в хотела с такси.

Джонас и Брук ги проследиха с погледи как излизат, бъбрейки за любимите си художници. С лека усмивка той наруши пръв тишината.

— Не знам за кого от двамата да се тревожа повече.

— Не мисля, че трябва да се безпокоим за тях. Съжалявам хората в ресторанта и онези, които се изпречат на пътя им.

Двамата стояха и се гледаха, без да знаят какво да кажат. Изведнъж понечиха да заговорят едновременно, но спряха и отново потънаха в неловко мълчание.

— Изглеждаш изморен.

Той изпъна рамене и разтърка тила си.

— Пътят беше дълъг.

Тя си помисли какво удоволствие би изпитала да масажира вцепененото му тяло.

— Как ти хрумна идеята да докараш Синия орел?

Джонас се засмя тихо и приседна на ръба на бюрото.

— Хайде да го наречем другояче. Ако не бях го сторил, в момента щеше да маха с ръка някъде по пътя. Щом веднъж си навие на пръста да направи нещо, не разбира от дума.

— За разлика от теб — подметна тя саркастично и тутакси съжали.

Той я хвана за ръката и я погали лека.

— Брук, съжалявам, че си тръгнах така. Сбърках, но ми се насъбра много. Разбираш ли ме?

Как да не го разбира? Разбираше го, но не й се искаше. Идеше й да му изкрещи, че не може да крие чувствата си вечно, че все някога ще трябва да започне отначало. Само той можеше да вземе това решение, а не беше готов да го направи. Знаеше, че в него се е зародило силно чувство към нея и това го плаши. Освен това усещаше инстинктивно, че той няма да търпи поучения. Това само щеше да го отблъсне.

Сякаш и сега не бяха достатъчно далечни. Той държеше ръката й нежно и лекото драскане на загрубелите му пръсти я остави без дъх. Нямаше да позволи всичко да се повтори. Този път щеше да й бъде по-трудно от предишния. Ако го допусне отново до себе си, чувствата й щяха да пометат всякакви остатъци от здрав разум.

Тя се стегна, дръпна ръката си и се усмихна.

— Не се безпокой, Джонас. Вече съм голяма. Никога не си ме лъгал. Няма защо да се чувстваш виновен.

Погледът му стана суров.

— Не се чувствам виновен. Само искам да разбереш, че причината не е в теб, а в мен.

Брук се изсмя нервно.

— Не е нужно да съм професор, за да го разбера, Уайтхорн.

Той отвори уста, за да каже нещо, но замълча, обърна й гръб, прокара пръсти през тъмната си коса и въздъхна.

— Слушай — завъртя се отново към нея, — щом през следващите няколко дни ще бъдем заедно, хайде да се придържаме към безобидни теми на разговор. Искаш ли?

Това е твой специалитет, помисли си Брук раздразнено.

— Добре.

— Разкажи ми за Кели.

Тя го погледна втренчено, изумена от финеса, с който овладя чувствата си. Понякога й се искаше и тя да може да го направи. Например точно сега би дала всичко, за да потисне копнежа си по този мъж. Копнеж, безсилие и гняв.

— Ние — родителите ми, Кели и аз — бяхме на път за откриването на една изложба в Брентуд. Майка ми и баща ми бяха добри приятели със собственика и въпреки че Кели беше неизвестна, той предложи да покаже нейни работи в галерията си. Не само заради приятелството ни, но и защото Кели наистина имаше талант. Бяхме толкова развълнувани. Всички се смеехме и я питахме как ще похарчи първия си милион — Брук си пое въздух на пресекулки. — Само това си спомням. Полицаите казаха, че човекът, който е карал камиона пред нас, е получил сърдечен удар и е починал преди катастрофата. Родителите ми са загинали на място, аз бях със счупени ръка и ребра и пробит бял дроб, а Кели… Тя излезе от кома три дни по-късно — сляпа.

Искаше му се да я докосне, така както тя го беше докоснала, когато й разказа за сина си. Но беше потискал чувствата си толкова дълго, че не знаеше как да ги освободи. А дали го искаше? Как да я утеши и да й вдъхне надежда, че всичко ще бъде наред, ако той самият не вярва?

С тези мисли той протегна ръка към нея и докосна с върховете на пръстите си нейните. Смаяна, тя го погледна.

— Брук…

Входната врата се отвори и вътре влетя висок рус мъж. Очите му искряха от вълнение. Джонас отдръпна ръката си.

— Не е за вярване — извика мъжът. — Невероятно!

Брук отметна кичурите коса от лицето си.

— Какво не е за вярване, Шелдън?

— Брайън Йънгстън — той извади един плик от джоба на сакото си и го хвърли на бюрото. — Брайън Йънгстън ще дойде.

Джонас тъкмо беше започнал да се чуди дали някакво нещастие не беше причинило странното заекване на този мъж.

Брук се ококори.

— Искаш да кажеш, че той ще дойде за изложбата на Синия орел?

— Точно така. Виж тук — той почука върху плика. — Току-що го научих.

— Кой е Брайън Йънгстън? — попита Джонас.

Човекът го изгледа с недоумение.

— Как кой? Той е най-престижният и търсен художествен критик в Лос Анджелис.

— Шелдън, това е Джонас Уайтхорн, внукът на Синия орел. Джонас, това е Шелдън Меймън — мениджър на „Келибрук“.

— Мислех, че Синия орел пристига утре — Шелдън се обърна към Джонас и двамата се здрависаха.

— Той реши, че ще е по-добре да докараме сами нещата за изложбата.

— И нима го направихте?

Джонас кимна към пикапа пред галерията. Брук отвори плика и прочете съобщението.

— Шелдън, това е невероятно!

Джонас свъси вежди.

— Явно този Йънгстън е много добър.

— Добър ли? Добър! Позна. Този човек носи успех.

— Ами какво ще стане, ако не хареса работите на Синия орел?

Брук и Шелдън примряха и го изгледаха така, сякаш беше ритнал кутренце.

— Той ще се влюби в тях — каза Брук решително.

— Без съмнение — съгласи се Шелдън. — Виждал съм произведения на Синия орел на диапозитиви. Това ще бъде най-успешната изложба в историята на „Келибрук“ — той се обърна към Брук. — Е, да разтоварваме тогава. Изглежда ще поработим здравата тази вечер. Ще трябва да сложим надписите и да преценим кое къде ще изложим — Брук се поколеба и усмивката му угасна. — Нямаш никакви планове за вечерта, нали?

Тя погледна Джонас.

— Ами те двамата току-що пристигнаха и…

— Не се тревожи за мен — прекъсна я Джонас. — Синия орел ще бъде ангажиран известно време, а след като разтоварим пикапа, ще отида до хотела да направя резервациите. И без това тук ще преча.

Той забеляза моментната болка в сините й очи и леко вирнатата брадичка. Искаше да й каже какво мисли — че ако не я докосне, ако не почувства тялото й до неговото и не вкуси устните й скоро, може да полудее. Но не го направи. Нямаше как.

През изминалите осем часа път той си втълпяваше, че идва в Лос Анджелис само заради дядо си, но щом зърна Брук, разбра, че това далеч не е вярно. Искаше да я види отново, да чуе страстния й глас, да застане близо до нея и да усети уханието на ягода в косите й. През последните две седмици не можа да се съсредоточи върху нищо. Мислеше само за нея и на секундата разбра, че ако не излезе веднага, току-виж я отвлякъл със себе си в хотела, за да прекарат следващите две седмици в леглото. По дяволите и изложбата, и всичко останало!

Господи, колко е хубава…

Запита се дали в хотела има спортна зала, където да излее яда си. В комбинация със студен душ това щеше да го поуспокои.

— Добре тогава… — Брук заобиколи бюрото и тръгна към вратата с изпънати рамене. — Хайде да разтоварваме пикапа, за да не те задържаме.

 

 

Брук не можеше да си спомни по-нещастна вечер в живота си. Дори вълнението при разопаковането не можа да повдигне настроението й. Беше й почти невъзможно да се концентрира върху работата. Непрекъснато мислеше за Джонас. Бяха толкова близо един до друг, и в същото време така невероятно далечни.

Излезе от асансьора и тръгна по коридора, играейки си разсеяно с ключовете от апартамента. Беше почти полунощ. След като приключиха с разтоварването, Шелдън настоя да вечерят в ресторант и да обсъдят всички подробности, свързани с изложбата. Въпреки че не й беше до това, предпочете да изслуша безкрайното бърборене на Шелдън, вместо да се прибере у дома в празния апартамент.

Проклет да си Джонас Уайтхорн, помисли си Брук и стисна ключовете в ръка. Никога не се беше чувствала самотна. Беше доволна от живота. Не се беше притеснявала, че може да остане неомъжена. И сега беше така. Но изведнъж вълнението, че е открила точно този, когото е търсила, я караше да се чувства така, сякаш е намерила забравено лакомство в хладилника.

Е, щяха да бъдат заедно само няколко дни. После всичко ще бъде както преди. Освен това след изложбата сигурно ще бъде толкова ангажирана с галерията, че много бързо ще го забрави.

Стисна зъби, зави към апартамента си и замръзна.

Джонас.

Сърцето й подскочи. Стоеше облегнат на стената до вратата със скръстени ръце и свъсени вежди. Нещо се беше случило.

— Джонас? Какво има?

Той се отблъсна от стената и тръгна към нея.

— Синия орел още не се е върнал в хотела и не мога да го открия.