Барбара Маколи
Жената на Белия рог (4)

Четвърта глава

— Как така го няма?

Брук стоеше неуверено на вратата на кухнята и гледаше озадачено Джонас. Ранното утринно слънце изпълваше помещението и миризмата на прясно сварено кафе бързо я разсъни. Брук се запита дали е чула добре, когато Джонас, след като я поздрави, й съобщи, че дядо му го няма? Погледна часовника над печката. Беше едва седем без петнайсет.

Как може Синия орел да е излязъл?

Сутрин изглежда още по-красива, помисли си Джонас. Смарагдовозелената копринена блуза правеше очите й тюркоазносини. Тъмночервената й коса бе сресана назад и подчертаваше високите й скули и плътните устни. Погледът му се плъзна по бялата пола, която откриваше коленете. Джонас стисна здраво чашите за кафе. Откъсна поглед и си напомни, че тази жена му беше донесла само неприятности.

— Отиде в планината рано.

— Не разбирам. Синия орел каза, че ще ми даде отговор тази сутрин.

Брук наблюдаваше като зашеметена как Джонас пълни чашите с кафе. Подаде й сковано едната, а тя се престори, че не забелязва разкопчаната риза, откриваща мускулестите му гърди.

— Каза, че трябвало да зададе няколко въпроса, преди да разговаря с теб.

Брук го погледна и се опита да си спомни думите на Синия орел. Оказа се, че помни само люлката, звездите в черното като кадифе небе и топлината на Джонас, седнал до нея. Лицето й пламна. Снощи дълго не можа да заспи и се питаше какво ли щеше да изпита, ако я беше целунал.

Пропъди тези мисли и отново съсредоточи вниманието си върху думите на Джонас. Въпроси. За какви въпроси ставаше дума?

— Кого трябва да — тя замълча и погледна Джонас с широко отворени очи. — В планината, отишъл е в планината, за да разговаря с духовете, нали?

Той кимва сковано.

— Заради мен?

Той кимна отново.

— О, Господи, Джонас, съжалявам — въздъхна тя и затвори очи. — Нямах никаква представа.

Отиде до прозореца и погледна към необятното море от назъбени планински хребети. Сторило й се така безобидно миналата нощ, сега й изглеждаше зловещо.

— Да не е излязъл на разходка? Как разбра, че е отишъл в планината?

— Ритуалния тъпан го няма.

— Тъпан?

— Винаги го взима със себе си, когато отива там. Някои индианци вярват, че той улеснява установяването на контакт с духовете.

Поразена от думите му, Брук се вгледа във величествения пейзаж. Малко зайче изскочи от ниските храсти на няколко метра от къщата. Отнякъде долетя кълвач и се загуби сред кактусите сагуаро. Странно, от снощи бе започнала да долавя красотата на пустинята. Досега винаги й се беше струвала съвсем дива.

Продължи да се взира в планините. Опита да си представи как Синия орел бие бавно тъпана с възлестите си ръце и търси съвет от невидимия свят на духовете.

Въздухът около нея застина и натежа. Имаше чувството, че е застанала в центъра на циклон заедно с Джонас. Външният свят сякаш се въртеше, а тук в центъра всичко беше спокойно. Тялото й започна да пулсира — кръвта, ушите, слепоочията.

Изведнъж осъзна, че улавя два ритъма едновременно. Уплашена от странното усещане, Брук вдигна ръка към главата си и премига.

Усещането изчезна. Остана само равномерното тиктакане на кухненския часовник, лекото съскане на готовото кафе и някакво странно предчувствие. Потресена, тя се обърна към Джонас, като се питаше дали и той е преживял същото. Лицето му беше безизразно, но стиснатата челюст й подсказваше, че обратът на събитията никак не го радва. Разбра, че не е желана.

С най-голямо удоволствие би заминала, но Синия орел беше отишъл в планината заради нея. Как да си тръгне, преди той да се е върнал?

Невъзможно. Но не трябваше да остава тук. Вдигна чашата с кафе, отпи и я остави на масата.

— Благодаря за кафето, Джонас. Когато пристигна в града, ще се обадя, за да ти кажа къде съм отседнала. Синия орел ще ме намери там.

Джонас я чу, но не можа съвсем да разбере какво казва. Беше се съсредоточил в планината и в необичайно силните удари на сърцето си. Няколко минути му се губеха.

— Какво?

— Ще ти оставя телефона, за да ми се обади Синия орел, когато се върне.

— Тръгваш ли?

Брук сви рамене.

— И без това искам да разгледам Седона. Сигурна съм, че ще намеря къде да отседна.

Той я погледна, но не възрази. Така щеше да бъде най-добре. Тя го караше да се чувства… Как? Неудобно. Това беше най-безобидната дума.

— Трудно се намират стаи в събота. Имам един приятел — Джим Фенинг, собственик на мотел. Ще му се обадя.

— Прекрасно. Трябват ми само няколко минути, за да си събера багажа.

За къде се е разбързала, помисли Джонас с раздразнение. Ясно му беше, че тя вече няма причина да остане, но не разбираше защо трябва да бърза толкова.

— Добре.

— Благодаря ти отново — каза тя колебливо.

— Няма защо.

Тя се обърна и излезе от стаята. Мъжът я проследи с поглед. Продължи да се взира след нея, дори когато чу стъпките й в коридора.

 

 

След като разопакова багажа си, Брук огледа стаята. Фина драпирана мрежа против комари висеше над голямото легло като викториански балдахин.

Отпусна се с въздишка върху дамаската и се запита къде ли щеше да бъде сега, ако се беше омъжила за Стивън. Щяха да имат къща и поне едно дете. И двамата го искаха. Тя затвори очи. Защо това не й беше достатъчно? Истината беше, че между нея и Стивън винаги нещо липсваше. Не прескачаха искри, нямаше страст. Връзката им беше удобство. В гимназията и в колежа това й стигаше, но след смъртта на родителите си изведнъж установи, че иска много повече от мъжа, с когото би прекарала живота си.

Но какво точно? Някога мислеше, че този мъж трябва да бъде нежен, грижовен и желанията му да съвпадат с нейните. Но Стивън беше точно такъв и е пак не го обикна достатъчно, за да се омъжи за него.

Е, какъв беше мъжът на нейните мечти? Тя затвори очи и опита да си го представи, но образът се изпиваше. Съсредоточи се, но не видя нищо — по-скоро почувства. Безпогрешно усети допира на гореща кожа, топъл дъх и докосване на устни, груба, почерняла от слънцето, ръка върху гръдта си. Почерняла от слънцето ръка? Изстена, отвори очи и загледа втренчено гърнето на Синия орел, което беше оставила на нощната масичка. Господи, това беше Джонас. Как можеше да се интересува от мъж, който изобщо не й подхождаше? Спомни си думите, които бе изрекъл снощи с дрезгав глас: „Желая те“. Потръпна. Предложението му трябваше да я обиди или поне да я шокира, като се има предвид, че току-що се бяха запознали. Но по-скоро бе почувствала възбуда. А тази сутрин той бе хладен и недостъпен.

Стига. Щом се върне у дома, отново ще започне да излиза на срещи.

Стана от леглото, изпъна рамене и излезе на балкона. Пред очите й се разкри прекрасна гледка към каньона. В дъбовата горичка се чуваше ромоленето на поток, прекъсвано само от крясъците на извисил се в небесата орел или приказлива катеричка.

Брук се втренчи в каньона. Не можеше да повярва, че в тази привидно безкрайна пустиня има подобно място. Реши да слезе там по-късно и да се разходи. Върна се в стаята. Преди това имаше още нещо, което искаше да свърши.

 

 

Джонас си каза, че е пристигнал в града само за да си купи уплътнители за мивката в банята. Капеше само от време на време, но не трябваше да я оставя докато протече съвсем. Възнамеряваше да прекара сутринта над последните отчети на ръководителя на обекта, но те щяха да почакат. Нямаше да се бави.

Мина покрай мотела и огледа паркинга. Тази улица не му беше на път, но реши да провери дали Брук е намерила мястото. Озърна се, но от пикапа й нямаше и следа.

Къде ли е? Едва ли се е загубила. Може би е отишла да пазарува, но беше едва девет часа, а магазините не отваряха преди десет.

Къде е?

Може би трябва да завие обратно и да се върне. Искаше да се отбие при Джим и да му благодари, че е намерил стая за Брук. Въпреки че юли беше мъртъв сезон в Седона, хотелите бяха претъпкани почти всеки уикенд.

Точно тогава забеляза пикапа й пред една туристическа агенция. Джонас беше виждал яркозелените джипове на агенцията да кръстосват из околностите, натоварени с нетърпеливи туристи, в търсене на най-голямата забележителност на Седона — енергийните точки.

Той поклати глава и паркира до пикапа на Брук. Виждаше я през остъклената врата, застанала зад други трима туристи, които се записваха за обиколката. Зачуди се да влезе ли, промърмори нещо под носа си, слезе от пикапа и се запъти към агенцията.

Весело звънче издрънка на вратата. Брук се обърна и широко отвори очи.

— Джонас! Какво правиш тук? Всичко наред ли е? Със Синия орел имам предвид.

— Да, с него всичко е наред. Минавах оттук и видях пикапа ти отвън.

— Реших да поразгледам околностите, докато съм тук.

Той забеляза, че е обула маратонки, джинси и фланелка с надпис „Аризона“.

Косата й бе вдигната на конска опашка, държеше слънчеви очила. Идеалната униформа за търсачи на „горещи точки“, помисли саркастично Джонас.

Той огледа хората — млади и стари — които се бяха записали и стояха в очакване на обиколката. Изглеждаха, сякаш са тръгнали на разходка в увеселителен парк. Мъж с два фотоапарата на врата надникна ентусиазирано, влезе и застана зад Брук.

По дяволите, какво правя тук, рече си Джонас.

— Слушай, няма смисъл… — започна той.

— Следващият, моля.

Брук погледна през рамо към служителя зад гишето, който я гледаше с очакване. Обърна се към Джонас. Той понижи глас.

— Имах предвид, че тук само си губиш времето и парите.

— Следващият.

Брук се усмихна.

— Ценя загрижеността ти, Джонас, но нямам какво друго да правя, докато отворят галериите. Пък и това ме интересува.

Приближи към гишето и отвори малката кожена чантичка, която беше метнала през рамо. Джонас я хвана за лакътя и я дръпна встрани. Мъжът зад гишето им хвърли изпепеляващ поглед.

— Аз ще те заведа — процеди през зъби Джонас.

— Ти?! Ти нали изобщо не вярваш в енергийните точки?!

— Наистина не вярвам — той забеляза, че всички присъстващи са вперили погледи в него, включително и служителят, който изглеждаше ядосан, задето е загубил клиент. — Просто казах, че ще те заведа.

Брук се поколеба. Човекът с фотоапаратите се беше придвижил напред и служителят сложи табелка с надпис, че всички места за девет часа са ангажирани. Тя скръсти ръце, обърна се към Джонас и се намръщи. Белия рог сви рамене, хвана я за ръката и я поведе навън.

— Ще вземем твоя пикап — каза той. — Така ще си спестим ходенето, защото е по-маневрен от моя.

— Хрумна ми една идея! — възкликна тя. — Защо не караш ти?

Той се усмихна и взе ключовете.

— Сигурна ли си, че не предпочиташ да отидеш в някой индиански музей?

Тя се настани удобно на седалката.

— Да тръгваме към планината, Джонас.

Белия рог въздъхна и потегли.

 

 

За пръв път виждаше подобно нещо. Беше застанала на ръба на скалата, омагьосана от гледката. Изваяни от природните стихии, огненочервени кули опасваха хоризонта. Небето беше осеяно с бели облаци, а от изгрева цветът му преливаше от светлосиньо до лазурно. Разпръснатите в подножието къщи представляваха едва забележими точки в необятната долина.

Брук затвори очи и пое дълбоко въздух — хладен и изпълнен със свежо ухание на бор и земя. Изпусна го бавно. От време на време се обаждаха птици, иначе цареше пълна тишина. Тя се заслуша и сякаш попи спокойствието с пялото си същество.

Погледна през рамо към Джонас, който се беше облегнал на скалите и разглеждаше съсредоточено един камък. По пътя Белия рог беше мълчалив и напрегнат. Ясно й беше, че не вярва в мистичната енергия на така наречените горещи точки, но все още не можеше да разбере защо е противник на идеята хората да се позабавляват с тях.

Странен звук привлече вниманието й. От тревата в краката й изскочи черен пъдпъдък и мигновено изчезна. Тя изненадано отстъпи назад. Джонас я задържа.

— Какво има?

— Нищо. Бях потънала в мисли и птицата ме стресна.

— Внимавай къде стъпваш. Пази се от гърмящи змии.

— Гърмящи змии ли? — тя преглътна с усилие и приближи до него.

— Едва ли ще видиш някоя — усмихна се Джонас. — През лятото обикновено се крият на сянка. Излизат само нощем.

— Обикновено?

— Почти винаги.

— Служителят от туристическата агенция не спомена нищо за змии. А, добре че се сетих… — тя издърпа от задния джоб на джинсите си географска карта и я погледна. — Според картата, която ми даде екскурзовода, тук няма „гореща точка“.

Джонас скръсти ръце и зарея поглед в далечината.

— Тази я няма на картата.

— Тогава откъде знаеш за нея?

Когато тъмните му очи се впиха в нейните, леко присвити и сериозни, тя разбра отговора и прошепна:

— Синия орел.

— Да. Според него тук енергията е много силна, защото мястото още не е завладяно от туристи.

Брук силно се развълнува при мисълта, че това място е особено, известно само на посветени. Защо Джонас си бе направил труда да я доведе точно тук?

— За какво мислиш, Джонас?

За секунда в очите му проблесна трудно определимо чувство — пронизващо, яростно и всепоглъщащо.

Гняв. Изчезна така бързо, както се беше появил. Лицето му отново стана непроницаемо. Взе картата от ръцете й и я погледна.

— Казах ти какво мисля. Всичко това са пълни безсмислици.

Той пъхна картата обратно в джоба й и неволно докосна бедрото й. Бяха толкова близо един до друг, тя усещаше аромата и топлината, които излъчваше тялото му. Сърцето й заби ускорено. Знаеше, че трябва да се отдръпне. Беше опасно да остава сама с него, особено тук на върха на планината, но не беше способна да разруши магията.

— Чух екскурзовода да казва, че „горещите точки“ усилват емоциите.

Искаше тонът й да бъде безразличен, но се уплаши от собствения си глас — тих и дрезгав.

Джонас не отговори. Би помислила, че не я е чул, ако не беше стиснал леко челюсти.

Въздухът между тях сякаш натежа, наелектризира се. Никога не беше възприемала друго човешко същество по подобен начин. Обгърна ги лек ветрец и завъртя листата около краката им. Тишината ставаше все по-оглушителна и по-оглушителна — като гръмотевица.

Това е лудост, помисли си тя. Но най-вероятно се дължеше на височината и липсата на здрав сън. Пое си въздух бавно и дълбоко и затвори очи, убедена, че щом ги отвори, светът отново ще дойде на мястото си.

Но се излъга. Колебливо вдигна поглед към Джонас. Устните му бяха присвити, а веждите — свъсени. Изражението му би трябвало да я изплаши, но тя изпита само дива, безумна радост и очакване.

— Джонас…

Той я сграбчи за раменете и я отблъсна от себе си, преди да успее да проговори. Не я притегли към себе си, а я отдалечи. Пръстите му я стискаха в желязна хватка.

— Сгреших, че те доведох тук — тя не каза нищо. — Трябва да тръгваме. По дяволите, Брук! — гласът му беше дрезгав, отчаян. — Тук има само земя, скали и красив изглед. Нищо повече.

Ще й го докаже и ще сложи веднъж завинаги край на тази идиотщина, каза си той. Грубо я привлече към себе си, за да й покаже, че няма нищо невероятно, никаква нежност, любов или каквито и да било чувства. Нищо.

Устните му яростно се впиха в нейните. Усети как тя му се противопостави и я пусна, доволен, че е постигнал своето. Но в същия миг Брук плъзна длани по гърдите му и обгърна врата му. Изумен, той не смееше да помръдне.

Тя се притисна до него и сърцето му заби лудо. Устните й бяха топли и подути от целувката и продължаваха да го възбуждат, да го изкушават. Вдигна ръце, за да я отблъсне, но вместо това я притегли към себе си. Усети как по тялото й премина тръпка и тя отново го целуна.

Простена и я прегърна — този път нежно. Опита екзотичния вкус на устните й, осъзна, че никога няма да й се насити. Повдигна я и я притисна към себе си. Възбудата му бе болезнена и неутолима.

Брук никога не беше изпитвала подобно желание и неописуемо удоволствие. Знаеше, че Джонас не цели това. Целувката му трябваше да я уплаши, а не да я възбуди. Но знаеше, че зад този гняв има страст, не по-слаба от тази, която изпитваше самата тя.

Тялото му беше напрегнато, мускулите играеха под пръстите й. Устните му изгориха нейните, спуснаха се по лицето й, плъзнаха се към шията. Тя повдигна брадичка и изстена. Уплаши се. Тези усещания й бяха чужди и все пак така близки, така познати. Долавяше възбудата му и инстинктивно се притискаше към него, жадна за ласките му.

— Джонас, моля те.

Съвсем неочаквано думите на Брук го отнесоха в друго време. Мястото беше същото. Видя се с вдигнато лице, коленичил. „Моля ви, не го оставяйте да умре, не позволявайте да умре… Умолявам ви…“ — мълвяха устните му.

Болката го прониза. От гърдите му се изтръгна нечовешки вик и мъжът я пусна.

— Какво има? — смаяно попита тя.

— Безсмислено е.

— Защо?

— На това място няма нищо. Бил съм тук и знам.

Брук видя страданието, изписано по лицето му.

Струваше й се, че той не говори на нея, а на друг.

— Кога си бил тук?

— Преди три години. Стоях точно тук — той затвори очи. — Точно тук, на това място помолих духовете да спасят сина ми — повдигна клепачи. Очите му бяха студени като черен лед. — След два часа Джоуи умря.