Барбара Маколи
Жената на Белия рог (3)

Трета глава

Той се събуди, обзет от ужас. Чаршафите бяха усукани около краката му. Ръцете му бяха свити в юмруци. Слепоочията му пулсираха със силата на бушуващ водопад, сърцето му биеше като яростен демон — тежко и напрегнато.

Дишай бавно. Отпусни се. Това е само сън, само сън…

Посегна към часовника и обърна луминесцентния циферблат към себе си. Светлината го раздразни.

Беше два часът. Отново и отново в два часа.

Легна по гръб и мушна ръка под главата си. В повечето случаи, когато имаше късмет, Джонас не можеше да си спомни съня. Тази вечер нямаше това щастие. Тази вечер сънят беше толкова жив, толкова ярък, че още го виждаше, още го чувстваше…

Седят на плажа — двамата с Джоуи. Пясъкът е топъл, небето — синьо. Джоуи се смее, а лекият бриз си играе с тъмните му къдрици. Джонас също се смее. Слънчевите лъчи играят по вълните.

Одеялото до него е празно. Къде е Джоуи? Джонас го вика, отново и отново. Вълните стават яростни, по-високи. Джонас вика сина си, а морето става все по-бурно.

Не може да намери Джоуи, своя син. Не може да го намери. Плажът потъва в сянка. Още една вълна връхлита…

Джонас затвори очи и изчака тръпката да премине. Пое си дълбоко въздух и го изпусна. Три години! Джоуи го нямаше вече три години. Понякога, щом се събудеше, сякаш усещаше миризмата на бебешка пудра или чуваше звънлив детски смях. Ставаше от леглото с мисълта да погледне сина си. После си спомняше и тежестта на загубата притискаше гърдите му като каменен блок.

Джоуи беше мъртъв.

Джонас изруга, изрита завивките и стана. От опит знаеше, че повече няма да заспи. Тръгна към кухнята, после изведнъж спря.

Брук. Почти беше забравил, че тя спи в съседната стая. Макар да не очакваше да се натъкне на нея по това време, все пак щеше да бъде благоразумно да облече нещо. Опипа в тъмнината за джинсите, които беше оставил до леглото.

Странно, можеше да се закълне, че и тя беше в съня му. Не я видя, по-скоро почувства присъствието й някъде зад себе си. Опита да се обърне и да я погледне, но не можа. Ръцете и краката му бяха като от олово.

В този момент, както винаги, се събуди, обзет от ужас.

Джонас стисна очи и опита да си припомни съня. Защо Брук Девлин — една непозната — ще се явява в сънищата му? Физическото желание би могло да бъде единствената причина. Но то не можеше да обясни реакцията му към Брук. Още щом я зърна, странна тръпка разтърси тялото му.

Легна си с мисълта за нея. Не беше трудно да разбере, че привличането е взаимно. Представи си как нейните сини очи бавно се притварят, а той покрива с целувки чувствените й устни. Картината бе толкова ярка и жива, че с усилие успя да се върне към действителността.

Въпреки че я желаеше, той знаеше, че в живота му няма място за чувства. Нямаше какво да даде и не искаше нищо в замяна. Много по-лесно щеше да бъде, ако и тя го съзнаваше.

Нахлузи джинсите и се измъкна от стаята. За момент спря пред спалнята на Брук.

Фактът, че си беше наумила да завлече дядо му в Лос Анджелис, го вбесяваше. Синия орел страдаше от високо кръвно налягане и вълнението от подобно пътуване със сигурност щеше да се отрази зле на човек на неговата възраст.

Джонас се намръщи и продължи по коридора. Спря пред стаята на дядо си и надникна. Тихото похъркване го успокои. Затвори полека вратата и тръгна към кухнята. Извади от хладилника кутия със сода. Преди година би предпочел бира, и то не една.

Поне този демон беше успял да победи.

Самотният вой на койот отекна в пустинята. Лунната светлина заливаше кухнята. Часовникът над печката отброяваше секундите.

Той стоеше в тъмнината и мислеше за събитията от изминалия ден. Едно не можеше да разбере. Защо дядо му, след като години наред отказваше да продава, изведнъж промени решението си? Той не беше импулсивен човек. Имаше мотив за всичко, което вършеше. Животът му се крепеше върху непоклатимата вяра в силата на духовете. Макар да не споделяше вярата му, Джонас знаеше, че при всяка промяна в поведението на Синия орел духовете също са замесени. Но как?

Озадачен, Джонас тръгна към дневната. Обикновено в такива нощи четеше или попълваше записките от изследванията си. Но тази нощ беше по-различна. Чувстваше се неспокоен, не можеше да се съсредоточи. Сякаш нещо бе останало недовършено, но и той не знаеше точно какво.

Тогава забеляза, че вратата към двора е отворена. Помисли си, че дядо му е забравил да я затвори, ала в същия миг чу ритмичното поскърцване на люлката и излезе.

Тя беше седнала на нея с отпусната назад глава. Видя отблясъка на луната в притворените й очи. Белият й халат светеше в тъмнината, а лунната светлина танцуваше в косите й.

Гърлото му пресъхна. Сърцето му бясно заблъска в гърдите. Господи, колко е красива! Стисна кутията със сода толкова силно, че металът изпука.

Брук се стресна, изправи се и изплашено се обърна.

— Джонас — пое дълбоко въздух и се усмихна. — Надявам се, не съм те събудила.

Мъжът поклати глава.

— Станах, за да пийна нещо — приближи той. — Искаш ли и ти?

— Не, благодаря.

Тя отново седна и леко се залюля. Джонас помисли, че ритъмът ще го подлуди. Каза си, че ще седне до нея само за да спре скърцането. Брук вдигна очи към небето и попита:

— Колко мислиш, че са?

Гласът й беше леко дрезгав, като че ли току-що се беше събудила. Стори му се, че зад гърба му шепнат нечии ръце.

— Кои колко са?

— Звездите.

— Оттук се виждат около три хиляди и шестстотин.

— Какъв си? Астроном? — тихо се засмя Брук.

— Геолог — той сведе поглед. Халатът й едва стигаше до коленете и разкриваше дългите й стройни крака. Джонас извърна очи. — Камъкът си е камък. Различава се само по размери и минерален строеж.

— Говориш като истински учен. Откога двамата със Синия орел живеете точно на тази скала?

Джонас се усмихна на закачливата нотка в гласа й.

— Дойдох тук, когато бях на осем години.

— На осем? — недоверчиво вдигна вежди тя.

— Баща ми имаше сервиз за хеликоптери във Финикс и при спешни случаи правеше доброволни курсове до резерватите. Майка ми беше медицинска сестра и летеше заедно с него. Една нощ закарали малко момиченце със сериозно изгаряне до болницата в Скотсдейл. На връщане хеликоптерът се разбил.

А той е бил едва на осем години, помисли си Брук и затвори очи. Сърцето й се сви.

— И тогава си дошъл да живееш със Синия орел?

Джонас кимна и остави содата на плочките.

— При него и при баба ми, но тя почина, когато бях на дванайсет.

Лицето му беше безизразно, гласът — равен, сякаш разказваше чужда история.

— Съжалявам — каза тя тихо и понечи да го докосне, да го утеши, но в последния момент отпусна ръка. Усети, че той не се нуждае от утеха, от съжаление. Джонас притежаваше вътрешна сила и умееше сам да се справя с проблемите си. За него тя беше само случайна непозната.

Но имаше и нещо друго, нещо, за което само се досещаше, и което беше много по-дълбоко и по-тъмно от загубата на родителите и баба му. Усещаше, че не може да пита за това. Ако искаше, той сам щеше да й разкаже.

Двамата седяха мълчаливо един до друг. Джонас бе вперил поглед в звездното небе, а Брук попиваше тихата неподправена красота на нощта. Пустинята сякаш оживя. Лек вятър раздвижи високите стъбла на тревите, обадиха се нощни птици, насекомите зажужаха. Бледата лунна светлина превръщаше пясъка в разтопено сребро. Упоена, Брук изпита усещането, че се слива с природата.

— Цял живот съм живяла в града — тъжно промълви тя. — От апартамента ми се виждат само каменни стени и асфалтирани улици. Не мога да си представя как живеете в пълна самота.

Той се засмя, облегна се и наклони люлката.

— Не сме съвсем сами. Може би ти изглежда малко пусто, но от другата страна на планината живеят повече от шест хиляди души.

— Шест хиляди?!

— Туристите се превърнаха в местни жители. Дойдоха и останаха.

Брук изведнъж се досети какво беше довело толкова много хора тук.

— Струва ми се, четох някъде, че Седона е известна с „горещите точки“ — места, които излъчват положителна енергия?

— А, да. Прочутите енергийни точки — устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. — Места, излъчващи енергия, която се поражда от разположението на скалите и оказва силно влияние върху повечето хора. Или по-точно, пълни безсмислици.

Енергийни точки. Да, точно така, спомни си тя статията, която беше прочела. Там се казваше, че на тези места е концентрирана енергия, която влияе върху мислите и чувствата на хората. Идеята доста я беше впечатлила. Но очевидно той няма да задоволи любопитството й. Помисли си, че с удоволствие би прекарала още един ден тук. Освен командировките, не си беше взимала почивка откак родителите й катастрофираха преди две години.

Брук погледна Джонас и осъзна, че почивката не беше единственото нещо, от което се беше лишавала през последните няколко години. Въпреки че не й липсваха възможности, рядко излизаше с мъже. Каква ирония! Първият мъж, който я привличаше след толкова години, не само не й подхождаше, но желаеше тя да си замине. Каза си, че това е без значение — беше дошла, за да се срещне със Синия орел.

Все пак се беше натрапила в живота на Джонас и му дължеше извинение.

— Джонас, искам да ти кажа, че съжалявам за начина, по който се натрапих. Знам, че не желаеш присъствието ми и веднага щом Синия орел ми даде отговор ще си замина.

Не желае присъствието й? Изненадан от думите й, Джонас я погледна. Нима беше възможно да е толкова невинна, че да не забелязва желанието му? Макар да не виждаше очите й в мрака, знаеше, че в момента са наситено сини, сякаш замъглени от страст. Притворените й клепачи съблазняваха с обещание за страстни прегръдки. Може би тя не съзнаваше въздействието на погледа си. А може би умееше да върти на пръста си не само старците, но и младите мъже.

— Този дом не е само мой — отсече Джонас. — Дядо ми не се нуждае от разрешение, за да покани някого.

— Не говоря за дядо ти, а за теб — намръщи се тя.

В същия миг люлката се разклати и Брук се обърна към него. Голите му рамене и гърди светеха като полиран бронз. Кожата му беше гладка, а мускулите под нея, твърди като стомана. Запита се какво ли ще почувства, ако допре ръце до широките му силни гърди. Мъжът приближи до нея. Бедрото му докосна крака й и сякаш я опари през тънката памучна материя.

— Ако говорим само за нас двамата — рече той дрезгаво, — бих те поканил да прекараме нощта заедно — устните му почти докоснаха нейните. — Нямаше да бъдем тук на люлката, а в леглото ми и щяхме да се любим до изтощение.

Брук не смееше да мръдне. Би трябвало да се обиди. По-скоро би си събрала багажа и би заминала още сега, отколкото да се хвърли в прегръдките на непознат.

Но не направи нищо. Гледаше го, а сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Притаи дъх, когато ръката му докосна рамото й.

Джонас водеше битка със себе си. Брук го привличаше неимоверно, копнееше да усети вкуса на устните й, да я грабне в обятията си. Искаше да почувства допира на кожата й. Бореше се срещу желанието, срещу агонията, която разкъсваше тялото му. Изруга и се изправи.

— По-добре иди да поспиш. Дядо става рано. Сигурен съм, че ще искаш да научиш отговора му веднага — отдалечи се със стиснати юмруци. Беше спечелил тази битка, но не и войната.

 

 

Синия орел вдигна глава към небето в израз на възхвала и благодарност. Беше доволен от избора. Брук Девлин ще бъде чудесна съпруга на неговия внук и ще му роди много деца. В къщата отново ще се чува детски смях. Синия орел се усмихна. Знаеше, че внукът му ще се противопостави на неизбежното. Болката, която измъчваше Джонас, бе непоносима, раните — дълбоки. Но Прадедите бяха по-силни и с помощта на Синия орел Джонас нямаше да издържи дълго…