Барбара Маколи
Жената на Белия рог (2)

Втора глава

Брук съзря удивлението в тъмните очи на Джонас, когато той чу гласа на дядо си. До вратата бе застанал възрастен мъж с джинси и синя риза. Беше по-нисък от Джонас, но ръстът му все пак бе доста внушителен. Раменете му бяха широки и учудващо изправени за човек на неговата възраст. Кожата му беше силно почерняла от слънцето, високите скули издаваха индианския му произход. Дълги прошарени плитки падаха на раменете му. Очите му — черни като обсидиан — бяха обградени от дълбоки бръчки. Старецът се обърна към нея с нескрито любопитство.

— Дядо, какво правиш тук? — попита Джонас.

Синия орел са засмя и бръчките около очите му станаха по-дълбоки.

— Струва ми се, живея тук, синко. Ако в момента си зает, бих могъл да се върна по-късно.

Джонас се усмихна и поклати глава.

— Не те очаквах толкова скоро. Заминал си тази сутрин. Добре ли си?

Синия орел сложи ръка на рамото му.

— Добре съм. Повикаха ме да се върна от пътуването — погледът му се насочи към гърнето на масата и след това към Брук. — Излагаш ме, Джонас. Още не си ме представил на нашата гостенка.

Брук долови моментното колебание на Джонас и отново изпита раздразнение. Какъв е проблемът, все пак? Да не би да си въобразява, че ще метне ласо върху дядо му и ще го завлече в града против неговата воля? Потисна желанието да извърти очи към тавана и се обърна към Синия орел.

— Казвам се Брук Девлин, господин Уайтхорн. Не мога да ви опиша колко се радвам да се запозная с вас.

Усмихна се и протегна ръка. Когато дългите му загрубели пръсти стиснаха нейните, тя остана смаяна от силата и топлината, която излъчваха.

Той не каза нищо. Само продължи да я държи за ръката и да се взира в очите й. Брук изпита усещането, че я преценява. Неизвестно защо, изведнъж мнението на този човек й се стори много важно. Мълчанието, макар и моментно, се проточи сякаш цяла вечност. Бръмченето на вентилатора, шумоленето на паната по стените, пърхането на перата — сякаш стените дишаха и чакаха.

Най-после лицето на Синия орел се озари от усмивка, той стисна силно ръката й и младата жена с облекчение изпусна въздуха, който несъзнателно беше задържала в гърдите си.

— Удоволствието е мое, госпожице Девлин.

— Наричайте ме Брук.

— А аз съм Синия орел — кимна той.

Джонас приближи до дядо си.

— Брук търгува с произведения на изкуството. Вече й обясних, че не продаваш работите си, но тя иска да го чуе от теб.

— Куражът е качество, което заслужава възхищение, Джонас.

Брук забеляза как широките рамене на Джонас леко се стегнаха. Реши да не се предава. Бе дошла, за да се срещне със Синия орел и нямаше да позволи да я разколебаят. Вирна брадичка и се обърна към възрастния мъж.

— Творбите ви са изключителни. Никога не съм виждала подобно нещо.

Очите на Синия орел грейнаха.

— Думите ти ме радват не по-малко от красотата ти, Брук. Благодаря.

Тя почувства как лицето й пламна. Без съмнение Джонас имаше какво да научи от дядо си по отношение на маниерите.

— Трудно е да се обясни — продължи Брук, — но още щом видях това гърне, разбрах, че трябва да се срещна с вас.

Синия орел приближи до масичката и взе глинения съд.

— Ти ли го донесе?

Въпросът беше зададен така настоятелно, че стомахът й се сви. Най-странното беше, че се почувства така, сякаш отговорът на този въпрос е от особена важност на само за него, но и за нея.

— Да — кимна бавно.

Той се обърна към нея и й подаде гърнето.

— Моля те, кажи ми как се чувстваш, когато държиш моето гърне?

Тя пое колебливо съда. Глината беше хладна и гладка, ала пръстите й сякаш се сгряха от допира. За момент й се стори, че не ще успее да изрази чувствата си и когато думата й се изплъзна, тя изненадано ахна.

— Съвършена.

Синия орел се усмихна широко.

Вбесен, Джонас се обърна и тръгна към кухнята, за да остави Брук и дядо си сами. Тя умее да манипулирал хората, помисли си той раздразнено и отвори кутия с газирана вода. Що за отговор беше „съвършена“?

Отвори содата и отпи. Без значение какво бе мнението му, Синия орел явно се разтопи от удоволствие, при отговора на Брук. Всъщност той беше щастлив. Но защо? Никога досега не беше приемал предложение от търговци. Фактът, че беше млада, красива невероятно сексапилна не би трябвало да му влияе.

А дали беше така? — погледът на Джонас се премести от дядо му към Брук, докато двамата разговаряха в дневната. Тя се усмихваше и Джонас остана поразен от изящните, чувствени устни. Кожата й беше бледа и нежна, гладка като порцелан и нежна като розов цвят. Той сякаш, усещаше допира й. Запита се какъв ли вкус имат прекрасните й устни и какво би изпитал, когато дългите й стройни крака го обгърнат.

Пронизалата го остра болка, бързо го върна към реалността. Сърцето му забиваше учестено само при мисълта за тази жена. Проклятие! Какво ставаше с него?

Той с усилие се съсредоточи върху по-неотложния проблем — необикновения интерес на Синия орел към Брук Девлин. Джонас беше сигурен, че не се е издал, но — все пак беше възможно дядо му да е усетил колко силно е привлечен от нея. Господ е свидетел, че Синия орел притежаваше доста мистериозна и нерядко дразнеща способност да чете мисли.

Имаше някаква вероятност дядо му да я убеждава да остане няколко дни. През изминалите няколко месеца Синия орел не му бе досаждал с непрестанните си настоявания, че „внукът му трябва отново да се ожени“.

Ако това беше причината за неговата любезност към госпожица Девлин, тогава трябваше да му обясни, че не се интересува от нея или от която и да било друга жена с цел женитба.

Успокоен, че се е овладял, Джонас се върна в дневната и застана до дядо си.

— Госпожица Девлин казва, че е купила гърнето от базара в Скотсдейл.

— Изглежда вашият внук не ми вярва много — каза тя и го прикова с поглед.

Синия орел повдигна въпросително вежди.

— Нима?

На Джонас му хареса как тя вирна брадичка в самоотбрана.

— Доста е странно наистина как твоя работа е попаднала на някаква крайпътна сергия, при положение, че никога не си продавал.

— Вярно е. Но забравяш нещата, които съм подарявал?

— Нима си подарявал на хора, които биха ги продали зад гърба ти.

Синия орел сви рамене.

— Трудно е да се каже какво би направил някой, когато държи на нещо — той се обърна към Брук. — Така ли е?

— Затова съм тук — отвърна тя спокойно. — Надявам се, че ще успея да ви убедя да дойдете в Лос Анджелис за изложба. Двете със сестра ми притежаваме галерия. Сигурна съм, че красотата и чувствата, които сте успели да уловите в работите си, ще бъдат оценени по достойнство от клиентите ми.

Джонас стисна здраво кутията с газирана вода. В сравнение с всички долни измамници, които беше виждал, Брук Девлин беше ненадмината. Нейните предшественици се бяха опитвали да съблазнят дядо му с пари. Тя се беше насочила към творческата му същност. Хитра е, помисли си Джонас с раздразнение. Прекалено хитра.

— Слушайте, госпожице Девлин, не ви ли стана ясно, че дядо ми не продава? — тонът му беше категоричен. — Ако някога случайно се озовем в Лос Анджелис, сигурно ще се отбием при вас.

— Мисля, че разговарям с дядо ви, господин Уайтхорн. Останах с впечатлението, че той не се нуждае от говорители.

— Никога не съм твърдял противното — Джонас размаха полусмачканата кутия. — Но вие чувате само това, което искате.

Обзе я гняв. Пое си бавно въздух и се обърна към Синия орел.

— Извинете. Дойдох тук, за да се видя с вас, а не да споря с вашия внук.

— Бива го за това, но още не се е научил да крачи заедно с вятъра.

Джонас изсумтя ядосано.

— Моля ви да ме изслушате и да ми дадете шанс да ви убедя за една изложба в Лос Анджелис. Ще го направите ли?

— С удоволствие ще те изслушам, но само ако вечеряш заедно с нас.

Да вечеря с тях! По дяволите! Какви ги приказва Синия орел, помисли Джонас и приближи до дядо си, но старецът го спря с ръка. Белия рог видя как Брук остави гърнето на масата и подаде ръка на дядо му.

— Благодаря — усмихна се тя. — За мен е чест.

— Можеш да приготвиш салатата.

Брук наблюдаваше как Джонас отвори хладилника, измъкна една маруля и я хвърли на тезгяха. Извади също целина, домати и репички. Въпреки че явно се разстрои от поканата за вечеря, той прие, макар и малко неохотно, предложението й да помогне.

— Под тезгяха има купа, а нож — в чекмеджето отгоре.

Синия орел беше отишъл да се измие и ги бе оставил сами. Джонас беше пълна загадка за нея. Защо не можеше да разбере каква невероятна възможност се открива пред дядо му?

Работеха един до друг. Брук се замисли не толкова за неговото странно поведение, колкото за собствените си реакции. Когато мъжът се пресегна зад нея, за да отвори хладилника и докосна гърба й, тя почти подскочи. Какво в Джонас Уайтхорн я караше да се чувства като уплашена сърна? Изглежда всичките й чувства бяха изострени до крайност.

Съсредоточи вниманието си върху Синия орел, каза си тя. Затова си тук, в края на краищата.

Изведнъж си спомни нещо, което бе казал Синия орел.

— Чудя се какво имаше предвид дядо ти, като спомена, че са го повикали да се върне от пътуването?

Джонас застина за миг, после сви рамене.

— Индиански работи.

— Какви по-точно?

— Странствания на духа.

В тона му се долавяше сарказъм, който я изненада.

— Искаш да кажеш, нещо като медитация?

— Малко по-сложно е, но е нещо подобно.

Странстване на духа. Идеята впечатли Брук.

— Къде ходи дядо ти за тези странствания на духа?

— В планините зад къщата.

— В планините? — Брук погледна през рамо към величествените върхове. Те светеха като нажежени въглени на фона на залеза. — Не е ли опасно да ходи там съвсем сам?

Джонас едва доловимо стисна челюсти.

— Това си е негова работа.

Тя не можеше да си представи човек на тази възраст да излиза в планината сам. Ами ако падне или му прилошее? А там сигурно е пълно със змии и други животни. Тя потръпна при мисълта какви опасности го дебнат. Щеше да се поболее от тревоги, ако Синия орел беше неин дядо.

Погледна Джонас и изведнъж го видя в друга светлина.

— Тревожиш се всеки път, когато той отива там, нали?

— Както казах, дядо сам решава какво да прави — изражението му беше непроницаемо. — Моето мнение в случая е без значение.

Всъщност той се опитваше да й каже, че не е нейна работа. Та нали бе само външен човек, на когото не можеше да се има доверие. Явно Джонас много обичаше дядо си и се безпокоеше за него. Можеше ли да го вини, че се отнася с подозрение към нея?

През последните две години след катастрофата не искаше ли и тя да защити сестра си от външния свят?

Разбира се, при тях двете нещата бяха по-различни. Синия орел беше силен и здрав мъж. Кели имаше нужда от някой, който да се грижи за нея, да я пази.

Потънала в размисли, тя посегна за следващия домат и в същия миг ножът й се изплъзна. Брук ахна, когато острието се вряза в показалеца й. Изпусна ножа, който издрънча силно върху масата.

— По дяволите!

Джонас бързо я хвана за ръката и я дръпна към мивката.

— Нека да погледна.

— Няма нищо — тя опита да се освободи, но мъжът я държеше здраво. Яркочервена капка кръв падна в белия порцеланов умивалник.

— Изглежда сериозно.

Пусна водата и пъхна пръста й под струята. Тя изтърпя със стиснати зъби, докато той го изми внимателно и го подсуши с кърпата на тезгяха. Почувства се като дете.

— Само драскотина — заключи накрая и разгледа пръста й отблизо.

— Нали ти казах, че няма нищо.

Тя отново опита да издърпа ръката си, но Джонас нея пусна.

— Няма да навреди, ако сложим лека превръзка. Имам няколко тук под мивката.

Той се наведе, издърпа малка картонена кутия, после притегли Брук към себе си, без да пуска ръката й.

Сърцето й заби лудо. Отвори уста, за да се противопостави, но от устните й не излезе нито звук. Ароматът, който излъчваше мъжът — лек дъх на мускус — я развълнува и уплаши едновременно. Ръцете му бяха почернели от слънцето, а дланите — загрубели.

Сякаш ток премина по ръката й, когато я докосна, за да залепи лейкопласта.

— Как е сега?

Палецът му се плъзна по дланта й и Брук потръпна. Боже Господи, какво ставаше с нея? Реакциите й към този мъж не се подчиняваха на логиката. Беше го срещнала току-що. Как бе възможно да откликва на близостта му с такава сила? Тя рязко издърпа ръката си и разтри китката, за да се освободи от тревожното усещане.

— По-добре, благодаря — промърмори с лека усмивка. Струваше й се, че въздухът още е наелектризиран. — Ще довърша…

Брук се ококори. Наистина ставаше нещо във въздуха. Кълбо дим се издигаше от печката.

— Пържолите!

Джонас се извърна и вдигна тигана от огъня, като сипеше ругатни. След секунди се включи противопожарната аларма и пронизително запищя. Той вдигна очи към тавана и изруга отново.

Застанал в средата на кухнята с димящия тиган в ръка, Джонас представляваше невероятна гледка. Брук избухна в смях.

— Какво толкова смешно има? — намръщи се той.

— Нищо. Няма нищо — Брук покрие ръка устните си.

— Какво? Не обичаш ли изгорели пържоли? — в тъмните му очи се прокрадваха весели пламъчета.

— Само когато са изгорени нарочно.

Тя се пресегна и отвори прозореца. После размаха ръце, за да изкара дима. Обърна се и видя Синия орел, застанал на вратата. Погледът му излъчваше задоволство. Лека усмивка пробяга по устните му. Много странно, сякаш той се наслаждаваше на гледката. Сякаш искаше те двамата да бъдат заедно.

Но това е глупаво, помисли тя. Невъзможно. Та нали току-що се бяха запознали.

Джонас се обърна и размаха тигана към дядо си.

— Вечерята е готова.

 

 

Хладният вечерен въздух нахлуваше през широко отворените прозорци и врати, носеше свежия мирис на пустинния вятър.

Брук попита дали може да се обади по телефона и Синия орел я упъти към спалнята в края на коридора — стаята на Джонас. Над малкото бюро имаше снимки на известни футболисти и няколко ценни трофея на лавицата. Тя седна на ръба на голямото легло, възхитена от индианските мотиви на покривката и се обади в галерията.

— Галерия „Келибрук“? — прозвуча гласът на сестра й.

— Здравей, Кели. Как си?

— Брук! Кога се прибра?

— Не съм у дома. Обаждам се от Седона.

— Седона? Мислех, че днес ще се върнеш от Скотсдейл.

— Малко се отклоних — Брук набързо й обясни какво се е случило, без да споменава нищо за Джонас.

— Знаех си! — развълнува се Кели. — Нали ти казах да не отлагаш пътуването. Имах предчувствие, че ще бъде успешно.

— Още не се знае. Синия орел не е приел предложението ми за изложба. Покани ме на вечеря и се надявам да поговорим.

— Вечеря! Давай, сестричке. Нахрани го, преди да го съблазниш — Кели снижи глас. — Хубав ли е?

— О, за Бога, Кели — ядоса се Брук, — никого няма да съблазнявам. Синия орел Уайтхорн е най-талантливият художник, когото съм срещала, но е на осемдесет и две години.

— О-о.

Брук завъртя очи към тавана, доловила разочарованието в гласа на Кели. Сестра й беше безнадеждна романтичка и все я сватосваше.

— Всъщност ти не искаш толкова да ми намериш съпруг, колкото да се отървеш от мен. Смяташ, че ако имам други ангажименти, ще спра да ти досаждам с идеята да се пренесеш при мен.

— Как позна?

Брук въздъхна и затвори очи. Когато повдигна клепачи, забеляза на масичката до леглото на Джонас снимка на усмихнато тъмнокосо бебе, завито в синьо одеяло. Понечи да я вземе, но гласът на Кели я спря.

— Сестричке, ценя твоята загриженост и те разбирам, но обичам да живея сама. Апартаментът в галерията е идеален за мен. Освен това не мога да разчитам вечно на теб. На двайсет и осем съм. Имам право на личен живот, както и ти. Ако не бях аз, досега да си се омъжила и да имаш деца.

— Кели, казвала съм ти поне сто пъти. Бракът ми със Стивън щеше да бъде грешка. Случилото се с теб ме накара да разбера, че не мога да се омъжа за човек, когото не обичам.

От другата страна се чу лека въздишка и звън на телефон.

— Трябва да вдигна слушалката. Шелдън е ангажиран с клиент.

Брук въздъхна. Някак все не успяваха да довършат този разговор.

— Ще ти се обадя по-късно, като си намеря мотел, за да ти кажа къде съм.

Сбогуваха се и тя забърза към кухнята. Джонас тъкмо поставяше кошничка с кифли на малката кръгла маса, подредена за трима. Тя почувства погледа му и в същия миг стъпките й станаха неуверени, но бързо се съвзе и си придаде безгрижен вид.

— Обадих се на сестра си — рече и се обърна към Синия орел. — Трябваше да се прибера тази вечер и не исках да се безпокои за мен.

— Променила си плановете си, за да дойдеш тук? — попита той и я покани да седне.

— Тъкмо излизах от Скотсдейл и зърнах базара в парка. Разгледах го набързо, но всичко беше доста посредствено. Вече си тръгвах, когато забелязах възрастна индианка, седнала на одеяло малко встрани. Тогава видях вашето гърне.

— Радвам се, че ти е харесало и си дошла дотук. Това гърне има особено значение за мен. Доволен съм, че сега е твое.

— Коя е тази индианка? — попита Джонас и придърпа стола си към масата. — Още по-интересно е защо е продавала твое произведение?

— Тя е моя добра приятелка. Казва се Зимната птица. Направи ми услуга, като задържа гърнето при себе си, но вече беше време да го освободи.

— Като го продаде?

Синия орел сви рамене.

— Парите в случая са без значение.

— Точно това не ми е много ясно — рече Брук. — Никога не съм срещала художник, който не желае да продава произведенията си. Защо се противопоставяте на възможността да спечелите пари с таланта си?

— Винаги съм изкарвал прехраната си с работа. По чуждите ниви. Когато не орях, сеех или събирах реколтата. Но дори като момче знаех каква дарба нося — той вдигна ръце, огледа ги и разтвори пръсти. — Копаех глина от потоците, събирах дърво и камък, за да вая, но винаги с уважение. Трябва да се иска разрешение, преди да отнемеш нещо от природата. С ръцете си създавах живот под формата на изкуство.

Брук слушаше унесено историята на Синия орел. Той наистина беше забележителен човек. Макар и без специално образование, беше един от най-талантливите и самобитни художници, които беше срещала.

— Все още не мога да разбера защо не продавате. Така ще споделите дарбата, която притежавате, с други. Те също биха се радвали на красотата като мен.

— Когато бях млад, понякога не можех сам себе си да разбера. Знаех само, че така чувствам нещата. Не можеш да продадеш собственото си дете, нали, нещо, което е част от теб, създадено с любов?

Брук не можеше да го обори. Сърцето й се сви. Той няма да дойде в Лос Анджелис, рече си. Обзе я странно чувство, сякаш беше загубила част от себе си.

Нахрани се мълчаливо, заслушана в историята на младостта му. Бе обзета от силно разочарование и с мъка успяваше да го прикрие. Внимателно избягваше погледа на Джонас, защото не искаше да вижда самодоволната му усмивка. Но когато вдигна очи, сърцето й замря. Погледът му я прониза. Веждите му бяха свъсени. Сякаш гледаше не нея, а вътре в нея, сякаш я докосваше с черните си като въглен очи и виждаше нещо, което никой друг не беше забелязал.

Тя се изплаши и бързо отмести поглед. Трябваше да се измъкне оттук. Беше безсмислено да остава, щом не съществуваше възможност да убеди Синия орел да дойде в Лос Анджелис.

— Съжалявам, че отнех от времето ви. Благодаря за вечерята. Трябва да си потърся мотел и…

Синия орел я хвана за ръката.

— Ти си красива жена, Брук. Отдавна женска усмивка не е огрявала този дом — той погледна Джонас, който яростно бе свил устни. — За мен ще бъде чест да останеш. Имаме свободна спалня.

— Не бих могла…

— Разбира се, че не би могла — намеси се Джонас. — Тя не ни познава, дядо.

— Госпожица Девлин няма от какво да се страхува. Сестра й знае, че е тук. А Брук, ако иска, може да се обади на шерифа в Седона. Той е чичо на Джонас.

— Не че се страхувам — каза Брук малко неискрено. — Не искам да се натрапвам. След като не мога да направя нищо за вас, ще се чувствам по-добре в мотел.

— Напротив.

Синия орел стана, отиде в дневната и се върна с гърнето, което беше донесла Брук.

— Идва време, когато традициите отстъпват място на новото. Когато родителят трябва да пусне децата си на свобода — усмихна се той и остави гърнето на масата.

— Да не искате да кажете, че ще дойдете в Лос Анджелис?

— Не мога да отговоря веднага. Преди това трябва да задам много въпроси.

Джонас стана. На лицето му бе изписано удивление.

— Дядо, сигурен съм, че госпожица Девлин ще предпочете…

— Благодаря, Син орел — прекъсна го Брук. Тя не можеше да повярва на късмета си. — Приемам поканата.