Барбара Маколи
Жената на Белия рог (11)

Единадесета глава

Кехлибарен блясък озари хоризонта на изток и открои небето от планините. Въздухът беше хладен. Лек ветрец донасяше острата миризма на евкалипт. Птици прехвърчаха лениво във високите клонове на един бор, а печалният вик на бухал възвести края на нощта.

Джонас беше застанал на висок планински връх с изглед към Лос Анджелис на границата между нощта и деня, когато луната посреща слънцето. Под него блещукаха светлините на града, а над него примигваше полумесецът. Утринната роса покри голите му рамене и крака, но той не обърна внимание. Обърна се и тръгна към кръга, който беше очертал с камъни. Поколеба се.

Това е безполезно, чу той собствения си глас — груб и назидателен. Трябва да се върнеш в болницата.

Вятърът се усили и подхвана косата му, охлади влажната кожа. Ръцете му се свиха в юмруци и той. Пристъпи към кръга. Още ли не си го разбрал, Уайтхорн? Губиш безценно време.

Вятърът стана яростен, подгони листата по земята и те зашумоляха като хартиени. Бухалът се обади отново.

Отвратен от самия себе си, обхванат от непреодолимо желание да се върне в болницата при Синия орел, той започна да се обръща, но спря. Не можеше да тръгне. Дойде чак дотук и ще издържи докрай, без значение колко глупаво се чувства. Трябва да уважи обичаите на Синия орел, да последва уроците на дядо си, заложени в него от най-ранна възраст. Дълбоко в сърцето си усещаше, че той би желал точно това.

Изправи се пред кръга и стъпи в него.

Може би му се стори, но би се заклел, че вятърът утихна. Седна, кръстоса крака и сложи ръце на коленете си. Земята под него беше топла, въздухът — студен. Затвори очи и се постара да се отпусне, да се вгледа в душата си. Почувства как топлината се отделя от кожата му, усети тежестта на косата върху врата си, дъхът на устните си.

Вятърът го докосна, втурна се покрай него, над него, през него. Изпълни го мирисът на свежа пръст и див анасон. Птичките чуруликаха и поздравяваха утрото. Съсредоточи се върху равномерния ритъм на сърцето си и остави той да го поведе надолу през почвата, скалите и глината и още по-надолу към вулканичния център, докато енергията го изпълни и той отново пое нагоре, теглейки силата със себе си…

Имаше гласове, но той едва ги чуваше от туптенето в ушите. Фокусира енергията, устремена през тялото му, и се ослуша, но не с ушите, а със сърцето.

Какво искаш от нас, Джонас Уайтхорн?

Гласът беше строг, неодобрителен.

Моля да излекувате дядо ми, Синия орел Уайтхорн.

Не си готов да молиш за такова нещо. Трябва да свършиш още много неща, преди да станеш достоен за такава молба.

Гласът се отдалечи.

Не си отивайте! Моля ви, кажете ми какво да направя.

Отговор не последва, чу се само тих бебешки плач. Мракът, който го обгърна, се разреди пред голяма пещера. Той се взря в нея, но не видя нищо. Както вървеше напред, усети присъствието на ужасно, разгневено същество, обзето от болка, притаено във вътрешността. Кожата му настръхна, но той продължи да навлиза в пастта на пещерата, в черния мрак. Протегна ръце към съществото, дори когато то се отдръпна назад в яда си и когато ръцете му се сключиха около огнения звяр, Джонас издържа на раздиращата болка. Ревът на създанието беше оглушителен, но Джонас стисна още по-здраво и отказа да пусне това, което искаше да го унищожи.

Звярът притихна, успокои се и омекна в ръцете му. Огромни горещи сълзи започнаха да капят по кожата му, стичаха се по гърба му и образуваха локви около краката му. Земята под него се отвори и той започна да пада… да пада…

Джонас отвори очи. По лицето му се стичаше пот, ръцете му трепереха. Пое си бавно и дълбоко въздух и успокои ускорения ритъм на сърцето си. За момент нямаше представа къде се намира, после почувства първия слънчев лъч и чу песента на вятъра в дърветата.

Джонас примижа и вдигна поглед. В бледосиньото небе се рееше ястреб. Малко по-нататък катерица беше спряла върху голям камък, бъбреше ядосано и мърдаше опашка. На земята мравките бързаха устремени, а кафяв паяк беше увиснал от клончето на храст, после изведнъж се стрелна по невидимата си нишка. Джонас се усмихна.

Изправи се бавно и погледна към събуждащия се град, обърна се и тръгна към пикапа. Връщаше се при Синия орел.

Връщаше се при живота.

 

 

Нощната смяна в болницата беше свършила, когато докторът позволи на Брук да влезе при Синия орел. Тя се приближи тихо до леглото и застана до него. Старецът изглеждаше така, сякаш спи спокойно, всеки момент ще отвори очи и ще се усмихне със същата блага усмивка, с която утринното слънце озаряваше стаята.

Слава Богу резултатите от изследванията показаха, че не е болен от грип и доктор Гринуол беше, както той самият каза, „шашардисан“. В момента, изглежда, нямаше никакво логично обяснение за припадъка.

Брук хвана ръката на Синия орел и остана изумена от топлината и жизнеността, които усети. Думата „логично“ се въртеше непрекъснато в главата й. Ами ако тази… Тази болест не беше от физически характер? Ако е свързана със света, в който Синия орел вярваше? Беше чувала за такива неща в индианските вярвания. Ако това беше някакво пътешествие на духа, също като онези, които той беше предприемал в планините? Знаеше, че това е луда идея, но нима животът й не се беше превърнал в лудост откак беше открила гърнето. Струваше й се, че напоследък всичко е възможно.

Дори Джонас да я обича.

Имаше нещо в изражението му, когато тръгна, нещо, което й вдъхваше надежда, че двамата биха могли да имат някакво бъдеще заедно. Тя затвори уморено очи. Съзнаваше, че е прекалено изтощена, за да разсъждава трезво. Искаше й се да е така. А само желание не стига.

Топла груба ръка покри нейната. Сепна се и отвори очи.

— Джонас!

Тя почти се хвърли в обятията му. Толкова се зарадва, като го видя, но се удържа навреме. Умората беше издълбала тънки бръчици около очите и устните му.

— Току-що разговарях с лекаря — каза той и приглади разрешената си коса.

Тя кимна.

— Той беше тук преди малко.

Гледаха се продължително и някак смутено. Накрая Джонас бръкна в джоба си и извади ключовете. Хвана я за ръката и ги сложи в дланта й.

— Благодаря.

Кожата й настръхна от допира. Когато я пусна, й стана студено и самотно. Пъхна ключовете в джоба на късите си панталони и забеляза тревички по синята риза на Джонас. Джинсите му бяха прашни. Къде ли беше ходил?

Миришеше на свежа пръст и на нещо друго познато… Лакриц, сети се тя изведнъж това беше билка, която растеше в околните планини.

И тогава разбра.

— Ходил си в планината зад болницата.

Това беше твърдение и не се нуждаеше от отговор. Той приближи до леглото, загледан в Синия орел.

— Направих това, което дядо ми би пожелал да направя.

Джонас затвори очи. При вида на натежалите му от умора рамене сърцето й се сви. Беше ходила с него на планинския връх и беше почувствала болката от кошмарната смърт на сина му. Сега, заради Синия орел, Джонас отново се беше подложил на това изпитание. Твърдеше, че вътре в него няма любов, кълнеше се, че душата му е празна, безчувствена и все пак обичаше дядо си толкова много, че заради него отвори най-дълбоката си и страшна рана.

Тя вдигна поглед към мъжа, в когото се беше влюбила до безразсъдство.

— Изглеждаш изтощена — прошепна той.

— Искаш да кажеш, че изглеждам отвратително.

Той поклати глава и докосна лицето й.

— Красива си.

Душата й сякаш запя. Не каза нищо, само продължи да го гледа в очите. Пръстите му описаха овала на лицето й и на мястото на умората се появи възторг.

— Благодаря ти, че си останала тук при него.

Ръката му спря на тила й.

„Мястото ми е тук“, поиска да каже тя, но не можа.

— Не мога да си представя къде другаде бих могла да бъда. Обикнах много дядо ти.

— И аз те обикнах.

Брук и Джонас подскочиха от дрезгавия глас на Синия орел. Той беше отворил очи, а лицето му беше озарено от усмивка.

— Дядо!

— Сине, моля те, не викай. Чувам те отлично.

Щастливият смях на Джонас отекна в тихата болнична стая и в сърцето на Брук. Изведнъж тя осъзна, че за пръв път го чува да се смее истински. Това беше най-прекрасният звук, който беше чувала. Гледаше през сълзи как дядо и внук се прегръщат.

— Как се чувстваш? — попита Джонас.

— Добре. Но бих искал да знам къде се намирам.

— В Университетската клиника на Лос Анджелис. Припаднал си в хола на госпожа Флорстийн и тя е извикала линейка.

Синия орел се намръщи.

— Колко нелюбезно от моя страна. Трябва да й се извиня за неприятностите.

Лека усмивка заигра на лицето на Джонас.

— Помниш ли нещо?

— Само прекрасната вечеря с Елизабет. Трябва да ви заведа в този ресторант. Храната е много добра.

Джонас извъртя очи към тавана.

— Ти беше в безсъзнание в продължение на часове. Дори лекарите не можаха да открият причината за припадъка.

— Сега съм добре, така че какво значение има? — Синия орел махна пренебрежително с ръка. — Сервират ли закуска тук.

Закуска? Джонас се чувстваше остарял с десет години, а единствената грижа на дядо му беше храната.

— Дядо… Аз мислех, че умираш.

Изражението на Синия орел се смекчи.

— Извини ме за страданието, което съм ти причинил, Джонас.

Белия рог въздъхна дълбоко.

— Не, дядо, аз трябва да ти се извиня, не ти. С мен се живееше трудно от доста дълго време. Господ е свидетел, че понякога не можех да понасям самия себе си — той затвори очи, сякаш умората вземаше връх над него. — След смъртта на Джоуи аз обърнах гръб на нашите обичаи, а понякога дори на теб. Сега разбирам, че не съм те уважавал достатъчно.

Очите на Синия орел грееха от любов.

— Знам, че страдаш за сина си, Джонас.

— Така е. Много страдам — признанието беше като товар, който се смъкна от плещите му и когато една сълза се плъзна по лицето му и падна на ръката, той я погледна смаяно.

Синия орел се усмихна и леко го стисна по рамото.

— Аз също страдам, Джонас.

— Когато помислих, че ще умреш, отидох на планината зад болницата и помолих духовете да те върнат при мен.

Дядо му кимна одобрително.

— За това се иска голям кураж. Гордея се с теб.

Преди месец, преди седмица, но дяволите, дори преди няколко часа Джонас не би нарекъл постъпката си смела. Може би глупава, но не и смела. Той се усмихна на дядо си.

— Все още помня някои неща, които си ме учил.

— И ще ги предадеш на децата си.

Деца. Отново се сети за Джоуи и видя усмивката на сина си, която винаги беше разтапяла сърцето му. Усмивка, заради която би умрял.

— Дядо… Има нещо, което бих искал да ти изясня.

— Да?

— Знам, че действията ти са ръководени от загриженост към мен и че са добронамерени, но в бъдеще, когато става дума за моя живот и моите отношения с хората, бих искал сам да вземам решенията си. Аз ще избера с кого да прекарам живота си, не ти, нито пък духовете.

Синия орел се усмихна широко.

— Разбирам те напълно, Джонас. Знам, че вече не трябва да се безпокоя за теб. Сега трябва да се съсредоточа върху други неща.

Джонас можеше само да предполага какви са тези „неща“ и кого биха включили.

— Съсредоточи се повечко върху здравето си, за да мога да те прибера у дома.

— Е, господин Уайтхорн… — Доктор Гринуол влезе усмихнат в стаята. — Радвам се, че сте отново с нас. Как се чувствате?

— Добре — кимна Синия орел.

— Гладен е — добави Джонас.

Ухилен до уши, докторът застана до леглото и извади малко фенерче от престилката си.

— Мисля, че мога да уредя нещо по въпроса — каза той и провери рефлекса на зениците му. — Но преди това искам да направя още няколко изследвания.

Синия орел въздъхна, погледна Джонас и поклати глава.

— Някой ден, сине, ще разбереш и ще оцениш на какво съм се подложил заради теб.

Въпреки че не схвана смисъла на забележката, Джонас се засмя.

— Ще се върна, когато докторът свърши.

Той затвори вратата и излезе в коридора, очаквайки да намери Брук навън. Но там нямаше никой, освен един болничен служител, който буташе количка със закуски. Тя издрънча по тихия коридор и изчезна зад ъгъла. Провери в чакалнята и при сестрите, но никой не я беше виждал.

Беше си отишла.

 

 

Като придържаше внимателно гърнето с една ръка, Брук влезе в тъмната галерия и заключи вратата след себе си. Остана в мраморното фоайе и остави тишината да я обгърне с надеждата, че спокойствието ще уталожи пулсиращата болка в слепоочията. Въпреки че беше опитала да си почине сутринта, след като разбра, че Синия орел ще оздравее, не можа да се отпусне и накрая отиде на плажа, за да се разходи. Днес дори топлият пясък и нежните вълни не успяха да успокоят бурята в душата й. Днес се прибра у дома единствено с изгоряла кожа и убийствено главоболие.

Тръгна по стълбите към апартамента на Кели и в гърлото й заседна тежка буца. Бившият апартамент на Кели, напомни си тя. Отложиха пренасянето за утре по обяд. След това двете щяха да заминат за Аризона, където щяха да прекарат няколко дни, докато сестра й се настани в новия си дом. Беше време за ново начало. За Кели, за нея и най-вече за Джонас.

Разбра, че нещо в него се беше променило. Видя го в очите му, почувства го в допира му. От него се излъчваше спокойствие, което не беше забелязвала преди, нежност, която би могла да бъде породена само от духовното му освобождение. Въпреки че не проумяваше напълно какво се е случило в планината, от разговора му със Синия орел тя разбра, че Джонас най-после се е изправил срещу гнева и болката от загубата на сина си. Сега беше готов да продължи живота си отново.

„Аз ще избера с кого да прекарам живота си, не ти, нито пък духовете“. Това бяха думите му. Очевидно, тя не беше избраницата му.

Брук влезе в хола на Кели с гърнето в ръце и се поколеба на прага. Кехлибарената светлина от улична лампа нахлуваше през отворения прозорец. Натрупаните в центъра на стаята кашони хвърляха неясни сенки по пода и голите стени. Брук предпочете тъмнината и продължи да се придвижва из стаята, без да пали лампата. Стъпките й отекваха в тишината, а тя обикаляше покрай камарите от кашони и търсеше кутия, която не само да е с подходящ размер, но и да е празна.

Щеше да изпрати гърнето на Кели.

Джонас не е единственият, който иска да забрави миналото, разсъждаваше тя.

С очи, налети със сълзи, се взря в красивото произведение на изкуството, което беше пленило душата й. Погали с пръсти гладките мъниста, кожената връв и бялото перо. Представи си Джонас, застанал на върха на планината в Седона. Все още усещаше болката, която бе споделила с него в мотела.

Колко глупаво се чувстваше сега. Беше се заблуждавала, че ще промени живота му само защото го обича. От самото начало й беше казал, че никога няма да я обикне, но тя прекалено упорито и наивно продължаваше да си вярва. Дори сега, спомняйки си споделената страст и нежност, тя не искаше да изостави глупавата вяра в приказката, в която любовта на девицата изцелява раните на изстрадалия герой.

Пълни безсмислици. Така се беше изказал Джонас за духовете и „горещите точки“. Нямаше вълшебни гърнета, мистериозни преживявания. Всичко беше само груба действителност.

Тя обичаше Джонас и именно заради това щеше да го остави да си замине.

— Брук?

Сепната от неочакваното повикване, тя се завъртя рязко и загуби равновесие.

Гърнето се изплъзна от ръцете й и се разби на пода.

Ужасена, Брук не смееше да помръдне, втренчена в натрошените парчета глина в краката си.

— Брук! — Джонас приближи до нея и я докосна по ръката. — Добре ли си?

Добре ли? Все още зашеметена, тя погледна към него. Разбира се, че не беше добре.

— О, Господи — отрони тя, — счупих го.

Много й се насъбра. Обичаше Джонас, а щеше да го загуби, също както и Кели. Синия орел се разболя, а сега и гърнето се счупи. Той я прегърна и се опита да я утеши.

— Ш-ш-шт, няма нищо.

— Как така няма нищо! За теб може да е нищо, но за мен… — тя замълча и се откъсна от него, коленичи на дървения под и се опита да събере парчетата. Невъзможно бе да възстанови съда. Когато го осъзна, сълзите й потекоха отново. Стисна назъбено парче глина в ръката си, сякаш беше частица от живота й.

Джонас коленичи до нея и го измъкна полека от юмрука й. После я притегли към себе си.

— Защо дойде тук? — проплака тя на рамото му. Не можеше да се понася, задето не съумяваше да спре хълцането, и най-вече, защото искаше да се притисне до него, да се сгуши в обятията му и да приеме утехата, която й предлагаше.

— Ходих до апартамента ти и не те намерих. Отбих се при госпожа Флорстийн. Кели ми каза, че може би си тук и ми даде ключа.

Много ти благодаря, сестричке, помисли си Брук сломено. Знаеше, че Синия орел ще бъде изписан на сутринта и двамата с Джонас ще заминат. Смяташе да се обади на Синия орел и да се сбогува, но твърдо бе решила да избегне всякакви срещи с Джонас.

Само страхливка би постъпила така. Осъзнаваше го. Крайно време беше да спре да се прехласва по него. Значи той искаше да бъде кавалер. Не трябваше да се размеква само защото я беше прегърнал, или защото харесваше одеколона му, а близостта му я възбуждаше.

— Извинявай — отблъсна се от него, избърса сълзите си и опита да овладее гласа си. — Прав си, сигурна съм, че застраховката ще покрие щетите, а мога да помоля Синия орел да ми направи друго.

Тя понечи да се изправи, но той я сграбчи за китките и я хипнотизира с поглед.

— Брук, радвам се, че гърнето се счупи.

Болка прониза сърцето й. После я обзе гняв. Как можеше да бъде толкова жесток?

— Сигурна съм, че е така. То ти причини повече неприятности, отколкото заслужаваше. Всички тези невероятни истории за духовете и мен… — засмя се насила. — Сега, все едно нищо не се е случило, нали?

— Не бих казал — той не откъсваше очи от нея и устните му се извиха в лека усмивка. — Гърнето ни събра.

Погали китките й с палци. Тя се опита да обуздае тръпката, която полази по ръцете й.

— Не разбирам за какво говориш.

— Когато те видях за пръв път, помислих, че си някакво видение. Но щом те докоснах, открих, че си от плът и кръв.

— Джонас, аз наистина не…

— Тогава — прекъсна я той, — като разбрах, че искаш Синия орел да направи изложба в Лос Анджелис, се изплаших ужасно. Обвиних те, че искаш да го използваш, но всъщност аз бях този, който го използваше. Дядо ми беше моето прикритие. Аз бягах от самия себе си и от чувствата си. След смъртта на Джоуи се поболях от мъка. Това ми попречи да разбера истината, че моят син никога няма да се върне. Трудно ми беше да приема, че животът за мен продължава, а за него не. Гневът подхранваше вината ми и проникна в мен.

Тя затвори очи и усети мъката, която витаеше над тях.

— Не е нужно да говориш за това.

— Напротив — той освободи китките й и хвана лицето й с длани. — Пожелах те веднага щом те видях. Опитах да се самозалъжа, че влечението ми е само физическо, но дори тогава знаех, че не е така ужасявах се от мисълта, че мога да обичам някого отново, така както обичах Джоуи. Бях се заклел вече никога да не рискувам. Но когато Синия орел се разболя, разбрах какъв егоист съм бил. Щом съумях да се освободя от гнева си, сърцето ми се отвори.

Никога нямаше да му прости, ако това беше само увертюра, преди да й каже сбогом. Той помилва лицето, устните й. Дъхът й секна.

— И как се чувстваш сега, Джонас?

— Сякаш ледът около мен се стопява. Гладен, объркан, нетърпелив да компенсирам загубеното време.

Той я притегли към себе си и я целуна толкова нежно, че й се прииска да заплаче.

— Желая те толкова силно, че изпитвам болка.

Думите му я сепнаха. Дали не предлагаше да легнат и след това да се сбогуват, той да си замине и да мисли още…

При възмутения й поглед мъжът се усмихна. Тя опита да се изплъзне, но Джонас я стисна здраво.

— Не по този начин. Обичам те, Брук. Цялата. Искам да се омъжиш за мен.

Да се омъжи за него? Тя си пое дълбоко въздух и се опита да проумее думите му.

— Но… нали каза… Гърнето…

— Това, което казах, е, че то вече няма значение. Дори се радвам, че се счупи, защото сега знаеш — духовете на Синия орел нямат нищо общо с чувствата ми. Обичам те, Брук. Това, което ни събра, вече е без значение. Важно е какво ще ни свързва.

Той я целуна пламенно. Искаше да й покаже, че е негова и винаги ще му принадлежи. Тя отвърна на целувката и му прошепна, че го обича.

През отворения прозорец полъхна лек ветрец, обгърна ги и развя косата на Брук. Най-после Джонас се отдръпна от нея и я погледна тревожно.

— Ще се омъжиш за мен, нали? Знам, че галерията те задържа тук, но…

Тя го прекъсна с целувка, после се засмя и обви ръце около врата му.

— Ще се заемем и с това. А сега имаме друга работа.

— Каква?

Той се досещаше, но едва когато я прегърна, разбра какво е искала да каже.

Усмихна се, стана, подаде й ръка и двамата изрекоха едновременно:

— Да отидем при Синия орел.

 

 

Синия орел усети лекия вятър и се усмихна. Благодари на духовете още веднъж за щедростта им. Джонас ги беше предизвикал, но усилията му останаха напразни. Кошмарите от миналото щяха да дадат път на мечтите за бъдещето и в къщата отново щеше да има смях и радост. Синия орел погледна към идната година, защото тогава, през зимата, щеше да се появи момченцето с тъмни очи, детето, което щеше да излекува раните и да възроди надеждата.

Синът на Ходещия с вятъра.

Синия Орел нагласи възглавницата си, смени канала на болничния телевизор и зачака.