Барбара Маколи
Жената на Белия рог (10)

Десета глава

Брук седеше в средата на хола на Кели, заобиколена от камари с кутии. Миризма на картон и вестници изпълваше стаята, а от портативното радио на кухненската маса се носеше тъжна мелодия, отекваща между стените на празния апартамент. Килимчетата бяха навити и бутнати встрани. Брук беше стъпила боса на хладния дървен под.

— Хей, сестричке — извика Кели някъде иззад кутиите, — ще ми донесеш ли лепенката за опаковане? Тези кашони са маркирани и готови за запечатване.

Брук огледа пода наоколо. Лепенката беше тук преди малко. Или се лъжеше? Премигна с усилие, за да разсъни уморените си очи, но не постигна голям успех. Изправи се на колене и изтри ръце в късите си панталони.

— Секунда, сега ще я открия.

Разрови купчина смачкани вестници, после провери в един празен кашон. Къде беше оставила лепенката? Напоследък, помисли си Брук, докато пълзеше между кутиите, вероятно не бих открила и вода в океана. Никога не се беше чувствала толкова объркана.

Никога не се беше чувствала толкова нещастна.

Въздъхна, седна на пети и разтърка очи. В този миг почувства къде беше пъхнала ролката — на китката си.

— Намери ли я? — Кели надникна иззад един кашон.

— Намерих я — Брук поклати глава и я измъкна от ръката си. — Меко казано, беше направо под носа ми.

— Умори ли се, сестричке? — Кели докосна циферблата на часовника си и възкликна: — Боже мой, защо не си ми казала, че е почти два часът през нощта?

Брук дори не беше забелязала.

— Няма защо да отлагаме за утре, тоест за днес. Товарачите ще дойдат по обяд. Ще им бъде по-лесно, ако не им се пречим — тя разкърши рамене и протегна ръце. — Освен това предпочитам да не скучая. Иначе мисълта за твоето заминаване само ме натъжава — Брук седна до сестра си. — Ще ми липсваш.

— Ти също ще ми липсваш. Но имаш галерията и след успеха на Синия орел и с Шелдън като съдружник със сигурност ще забогатееш. Ще бъдеш толкова заета, че няма да имаш време дори да се сетиш за мен. Пък и Аризона не е на края на света. Скачаш на самолета и пристигаш за четирийсет и пет минути.

— Сигурно е така.

— Сестричке, нямам думи, за да ти благодаря за всичко, което направи за мен през последните две години — Кели стисна ръцете на Брук. — Загубих мама и татко, зрението си, после Роджър развали годежа… — Тя се поколеба, гласът й изневери. — Да, без теб нямаше да се справя.

Брук поклати глава.

— Не, аз имах нужда от теб. Мама и татко ми липсваха толкова много — тя замълча, за да удържи сълзите, които напираха — Но ти, ти винаги беше с мен, усмихната, никога не се самосъжаляваше, дори когато лекарите казаха, че си загубила зрението си завинаги.

Кели прегърна Брук и промълви тихо:

— Нямаше те в полунощ, когато изливах сълзите си.

Останаха така за момент, после Кели се отдръпна и хвана сестра си за раменете.

— Нуждаехме се една от друга, но сега е време да се разделим. Не можеш да се грижиш за мен до края на живота ми. Трябва да открия своя собствен път ти също трябва да заживееш своя живот.

„Живот? Какъв живот? Единственият човек, когото някога беше желала, я изостави преди десет дни. Единственото й спасение бяха грижите около заминаването на Кели. А какво щеше да прави след това“.

— Знаеш ли — каза Кели и нежно погали ръцете й, — струва ми се, че не си толкова разстроена сам заради заминаването ми. Мисля, че е нещо друго много по-дълбоко.

— Какво искаш да кажеш? — сепна се Брук.

Кели се засмя.

— Спокойно. Това не е инквизиция. Просто така ми се струва.

О, не! Само това оставаше. Отново предчувствията на сестра й.

— Мисля, че вече си изморена, Кели. Може би ще трябва да приключим засега.

— Брук, зная, че си влюбена в Джонас. Знам го деня, в който се върна от Аризона.

Смаяна, Брук не можа да намери думи. Нищо друго, освен факта, че Джонас беше в апартамента й онази сутрин, не би могло да издаде чувствата й към него. Всъщност тя много внимателно избягваше да го споменава.

Изведнъж схвана смисъла на думите и присви очи.

— Какво искаш да кажеш… Откак съм се върнала от Аризона?

Кели се усмихна и се облегна.

— Не знаех името му, естествено, но разбрах, че си открила някого. Не кой да е, а твоя мъж. Първата вечер, когато той влезе в галерията, аз го познах.

Ръцете на Брук замръзнаха.

— Явно си разговаряла със Синия орел.

Кели се намръщи.

— За какво?

— За нас двамата с Джонас.

Спомни си гнева на Джонас, когато научи за намесата на Синия орел в живота му и разбра как се е почувствал. Мисълта, че някой се опитва да урежда живота й, я вбеси.

Беше като болезнено сръгване в ребрата. Дълбоко смутена, Брук изведнъж осъзна, че беше правила същото по отношение на Кели откак тя загуби зрението си — купи галерията, непрекъснато настояваше да живеят заедно, суетеше се около нея като квачка. И всичко това, защото мислеше, че така е най-добре за Кели. Но беше ли попитала някога сестра си какво е нейното желание? Не, не беше.

Изведнъж осъзна, че Кели е права. И двете трябваше да открият своя собствен път, да заживеят самостоятелно.

— Слушай — каза Брук и приглади косата си назад, — приказката на Синия орел за гърнето е много интересна. Благодарна съм му за доброто намерение, но бих предпочела да се занимавате повече с изкуство, отколкото със сватосване.

— Синия орел ви е сватосвал? — Кели се усмихна широко. — Започва да става интересно. Разкажи ми за гърнето.

Брук скръсти ръце.

— Не се преструвай, че не знаеш. Синия орел помолил духовете да благословят гърнето, онова, което купих в Скотсдейл, и когато съм се появила с него, той повярвал, че аз съм жената, която ще се омъжи за внука му.

— Сериозно! — лицето на Кели грейна от удоволствие. — Това е изумително.

Брук въздъхна ядосано.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам, че двамата със Синия орел не сте съзаклятници?

Кели се прекръсти.

— Честна дума.

Ако лъже, помисли си Брук, се справя невероятно добре. Но Кели никога не я беше лъгала. Защо да го прави сега? Възмущението на Брук се стопи, но заместено от пълно объркване.

— Но ако Синия орел не ти е казвал за Джонас мен, как си разбрала?

— Казах ти — Кели седна по турски. — Имам много силно предчувствие.

Брук се изсмя сухо.

— Нищо чудно, че двамата със Синия орел така си допаднахте. Въображението и на двама ви е по-голямо от щата Тексас.

— Това не е въображение, Брук. Истина е. Казвам ти, че вие с Джонас ще бъдете заедно. Знам го.

Брук разбираше, че сестра й желае доброто, но това не облекчи болката, измъчваща душата. Сълзите опариха очите й, но тя ги преглътна и промълви:

— Той ме изостави, след като му казах, че го обичам. Как ще живеем заедно?

Кели поклати глава.

— Не знам, сестричке, но понякога просто трябва да вярваш в тези неща.

Да вярва в тези неща? В какво да вярва? Влюбила се бе в човек, който се беше изолирал не само от околните, но и от целия свят.

— Не е въпрос на доверие, Кели. Джонас е загубил родителите си, когато е бил едва на осем, скоро след това и баба си, а преди три години — сина си.

— О, Господи!

Брук изведнъж се почувства изтощена, но не от липсата на сън.

— Той не допуска никого до себе си, освен Синия орел.

— Но теб е допуснал, нали? Прекарал е нощта с теб.

Страните на Брук пламнаха.

— Господи, Кели, трябва да се научиш да бъдеш пряма. Хората може да те помислят за срамежлива.

Тя отговори със самодоволна усмивка.

— Направил го е, нали? Само не ми казвай, че това не означава нищо.

В това беше проблемът. Означаваше прекалено много.

— Джонас ми даде да разбера от самото начало, че между нас може да има само секс. Не сме имали никакви претенции един към друг, никакви задължения, никакви усложнения.

— Господи — Кели отметна глава назад и изпъшка, — чуй се какво говориш. Понякога се чудя кой вижда по-добре — ти или аз. Той те обича, Брук, аз зная.

Брук разтърка слепоочията си, за да облекчи пулсиращата болка.

— Не мога да му се натрапя, без значение колко го обичам. Само ще се унижа и ще го отблъсна още повече.

Кели понечи да заговори и изведнъж замълча.

— Брук, нещо не е наред.

— Нали това ти разправям, той просто не ме иска.

— Нямам това предвид — Кели пребледня. — Има нещо нередно. Нещо друго. Усещам го.

Обикновено Брук приемаше с насмешка предчувствията на Кели. Но паниката, изписана на лицето й, я накара да настръхне.

— Кели, не знам какво…

Телефонът иззвъня.

 

 

По врата и гърдите на Джонас се стичаше пот. Ръцете му трепереха, а сърцето му удряше като чук. Седна на ръба на леглото и разтърка китките си, за да прогони усещането, което още не го изоставяше. Сънува, че е седнал на ръба на скала, с вързани ръце и крака, Джоуи пълзи към него. Джонас отвори уста, за да го предупреди, но не можа да произнесе нито дума.

Той стисна здраво очи и опита да се отпусне. Сънищата му бяха станали още по-страшни, след като си дойде от Лос Анджелис и дори през деня го измъчваше чувството за самота. Опита да се успокои с мисълта за завръщането на Синия орел, но дълбоко в сърцето си знаеше, че отсъствието на дядо му не е причината за безпокойството му. Причината беше Брук.

Мислеше за нея непрекъснато. Сънуваше я. Пламенни, екзотични сънища, в които тя се извиваше под него, гола, обгръщаше го с ръце и го претегляше все по-близо и по-близо, докато се сливаха в едно… А после започваха другите сънища и той се събуждаше, облян в пот, с разтуптяно сърце.

Проклятие! Той удари с юмрук по матрака. „Обичам те.“ Тези думи бяха завладели съзнанието му. Тя не може да го обича. Никога не й беше дал основание за това не искаше да бъде обичаи. Всички, които беше обичал и които го бяха обичали, си бяха отишли.

Прониза го леден хлад при мисълта, че може да загуби и нея. Нямаше да го преживее.

Телефонът звънна и той подскочи. Грабна го, преди да е спрял да звъни.

— Ало?

— Джонас.

Гласът й потече към него като горещ мед, но удоволствието се изпари, като осъзна, че тя не би му се обадила по това време, освен ако нещо не беше наред.

— Какво има?

— Синия орел. Закарали са го в болница — отрони тя.

О, Господи, не! Тъмнината го задуши отвсякъде.

— Защо?

— Още не знам със сигурност. Госпожа Флорстийн предполага, че с грип. Обадила се е на лекаря му в Седона. Ще изпратят картона му по факса. Кели и аз тръгваме за болницата.

Той вече беше грабнал джинсите от леглото.

— Коя?

— Университетската клиника на Лос Анджелис. Ще ти се обадя, щом пристигна там.

— Недей, тръгвам веднага.

Той закопча ципа на панталона с треперещи ръце.

— Джонас…

— Да?

— Нищо — прошепна тя. — Моля те, побързай.

 

 

Два часа и половина по-късно сърцето й подскочи при вида на Джонас, крачещ устремно към нея с мрачно лице. Тя стоеше пред стаята на Синия орел. Лекарят беше вътре. Черните очи на Джонас следяха неотлъчно нейните, докато той се приближаваше, после спря пред нея със стиснати юмруци.

— Как е той?

— Още не знам. Лекарите му правят изследвания — той понечи да влезе в стаята, но Брук го спря. — Не пускат никого.

Джонас погледна втренчено вратата и тя долови колебанието му — дали да влезе все пак, или да уважи нареждането на лекарите. Накрая се обърна към нея.

— Как пристигна толкова бързо? — попита тя.

— Мой приятел има самолет. Той ме докара до Бърбанк, а оттам взех такси.

Тя погледна с любов очите му, обградени с тъмни кръгове, и дълбоките бръчки около устата. По лицето и врата му имаше капчици пот. Искаше да го докосне, да го прегърне, но знаеше, че той не би желал. Затова скръсти ръце.

— Кажи ми какво се е случило? — промълви той.

— Госпожа Флорстийн каза, че са били на вечеря и след като се върнали, някъде към десет и половина, Синия орел я помолил за антиацид, извинил се и отишъл да си легне. Някъде към един и половина чула как станал, но не се върнал в стаята. Отишла да види какво става — Брук преглътна, за да облекчи тежестта в гърлото си. — Намерила го на пода в дневната в безсъзнание и повикала линейка.

Той седна на един стол пред стаята на дядо си. Опря лакти на колената и отпусна глава на дланите си.

— Къде е госпожа Флорстийн сега?

— Много е разстроена. Кели я заведе да пие кафе долу. Ще се върнат след няколко минути.

Той не каза нищо. Седеше със затворени очи и смазани от напрежението рамене. Само да можеше да я погледне, да я докосне. Тя щеше да го утеши. Но не, не и той. Беше прекалено твърд. Искаше да се оправя с всичко сам, дори с мъката.

Значи не я иска, не я обича. Но това не накърняваше любовта й и далеч не означаваше, че мястото й не е тук. Тя посегна с треперещи пръсти и отмести кичур коса от лицето му. Тялото му се стегна и най-неочаквано той сложи ръка върху нейната.

— Той не може да умре — прошепна Джонас дрезгаво.

— Няма да умре — тя се облегна на него и сложи ръка на рамото му. — Няма.

Отдръпна се от нея и в един мъчителен миг тя си помисли, че отново я отблъсква. Но вместо това той я хвана нежно за ръцете и се взря в лицето й. В черните дълбини на очите му пробягаха сенките на болка и самота. Стори й се, че е надникнала направо в сърцето му. Загрубелите му ръце пареха хладната й кожа и когато тя допря лицето му с длани, мъжът затвори очи и въздъхна.

След случилото се в мотелската стая в Седона Джонас не я беше допускал толкова близо до себе си. Сърцето й, макар и натежало от тревоги, се изпълни с любов. Тънка нишка надежда като спасителна сламка се мярна пред очите й и тя посегна към нея. Отчаяно искаше да повярва, че не всичко е загубено.

Тогава лекарят излезе от стаята и нишката се скъса. Джонас скочи.

— Аз съм Джонас Уайтхорн, внук на Синия орел.

Докторът — млад мъж с руса брада — го погледна уморено.

— А, да, вашият дядо спомена името ви, но беше в безсъзнание. Аз съм доктор Гринуол.

— Как е той?

— Ами… — лекарят поклати глава — … още не сме установили причината за този припадък. Електрокардиограмата е нормална, значи сърцето му е силно.

Слава Богу! Джонас въздъхна.

— Какво може да е тогава?

— Може да се е заразил от грипа, който върлува напоследък. Не можем да установим ясна симптоматика. Направих някои изследвания, но резултатите ще излязат по-късно.

Нямаше нужда да обяснява колко опасно е за осемдесет и две годишен човек да прихване тежък грип.

— Мога ли да го видя?

Лекарят отбеляза нещо на една диаграма.

— Да, но за кратко. Засега изглежда стабилен, но бих предпочел да огранича посещенията.

Като се шмугна покрай доктора, Джонас тихо влезе в слабо осветената стая на дядо си. Около леглото му беше опънат бял параван. Джонас усети ударите на сърцето си в главата и нещо го стегна в гърдите. Синия орел лежеше неподвижно, със затворени очи, а на монитора до шкафчето проблясваше пулсираща точка. Зловещата тишина се нарушаваше единствено от лекото съскане на кислородната бутилка.

— Дядо — прошепна той, но не получи отговор, — аз съм, Джонас.

Стори му се, че равномерният пулс на монитора се разколеба за секунда. Погледът му пробяга по високото широкоплещесто тяло на Синия орел. Дишането му беше повърхностно, лицето му — бледо, но много спокойно.

„Засега е стабилен.“

Думите се забиха като ледени ножове в сърцето му. Беше ги чувал и преди, когато Джоуи беше на болничното легло и спеше спокойно, точно както дядо му в момента. Беше изживявал тази сцена в съзнанието си хиляди пъти, а сега я изживяваше в действителност.

Джонас улови ръката на дядо си. Пръстите му бяха груби и кожата потъмняла от възрастта.

Изведнъж се върна назад във времето. Вече не държеше ръката на Синия орел, а на Джоуи. Пръстчетата на сина му бяха толкова малки и нежни. Усети миризмата на бебе и тихото равномерно дишане…

Болката се впи в сърцето му, причерня му, подът под него пропадна и той полетя надолу в бездънна пропаст.

— Господине, добре ли сте?

Отвори очи и видя една сестра да го държи за ръката. Не я беше чул да влиза и я загледа втренчено, без изобщо да я вижда.

— Какво?

Тя се намръщи.

— Попитах ви добре ли сте.

По лицето и гърба му се стичаше пот.

— Нищо ми няма.

По очите й разбра, че не му вярва.

— Сега трябва да премеря кръвното налягане на господин Уайтхорн. Най-добре ще е да излезете.

Джонас кимна и погледна дядо си, дълбоките бръчки, врязани в бронзовата кожа, сребристосивите плитки. Този човек го беше научил да кара велосипед, да удря бейзболната топка, да оцелява в пустинята без вода, да различава малахит от азурит. Синия орел беше неотклонно до него след смъртта на родителите му и на Джоуи.

За пръв път от три години, а може би и за пръв път в живота си, Джонас знаеше какво трябва да направи.

 

 

Изразът „времето спря“ придоби нови измерения за Брук.

Тя крачеше пред стаята на Синия орел. Имаше чувството, че Джонас е там от часове, макар да бяха минали само няколко минути. Скръстваше и отпускаше ръце и се взираше в замръзналите стрелки на часовника си, след това се врътваше на токчета и променяше посоката за стотен път.

Една медицинска сестра мина покрай нея и й се усмихна съчувствено. Брук само кимна и продължи да крачи, заслушана в кухото ехо от стъпките на сестрата в тихия болничен коридор.

Погледна отново към вратата и се опита да не мисли как би реагирал Джонас, ако нещо се случи с дядо му. Само при мисълта, че той ще трябва да преживее болката от още една загуба, сърцето й се сви.

Синия орел трябваше да оздравее. Просто трябваше. Той беше силен, жизнен мъж каквото и да беше това заболяване, щеше да го преодолее. Трябваше да вярва в това не само заради него самия, но и заради Джонас.

— Брук?

Тя се обърна, щом чу гласа на госпожа Флорстийн. Двете с Кели идваха по коридора.

— Нещо ново? — попита Кели.

— Не. Джонас е вътре при него.

Госпожа Флорстийн си погледна часовника.

— Джонас е вече тук?

— Пристигнал е със самолет.

Трите жени стояха пред стаята. Изведнъж госпожа Флорстийн заплака тихо. Кели я прегърна, Брук премигна и се опита да сдържи собствените си сълзи. Всички се сепнаха, когато Джонас се появи с мрачно лице и смръщени вежди.

— Джонас, как е той? — втурна се към него госпожа Флорстийн.

— Лекарите още не знаят нищо. Не е дошъл в съзнание — той докосна ръката на възрастната жена. — Какво се случи?

— Беше добре — изхлипа тя. — Съвсем добре. Ходихме на вечеря в италиански ресторант. Прибрахме се, поприказвахме и той пожела да си легне. По някое време през нощта сякаш дочух някакво барабанене, после го намерих в хола…

Тя избухна в сълзи и Джонас я прегърна.

— Кели, може би ще е по-добре вие с госпожа Флорстийн да отидете в чакалнята. Тук никой с нищо не може да помогне, а там сигурно ще ви бъде по-удобно.

Той се обърна към Брук и сърцето й спря, като видя разсеяния му празен поглед.

— С пикапа ли дойде дотук?

Тя кимна недоумяващо.

— Мога ли да го взема?

Да вземе пикапа?

— Но къде…

— Моля те, не ме питай. Мога да ти кажа само, че е много важно.

Тя видя напрежението в очите му, отчаянието. Можеше да поиска душата й и тя щеше да му я даде. Бръкна в джоба на късите панталони, измъкна ключовете и ги остави в протегнатата му ръка. Той улови погледа й за миг, обърна се и тръгна по коридора.

— Джонас — извика го.

Той се обърна.

— Ами ако се наложи да се свържем с теб?

— Невъзможно е — изрече той тихо, после се отдалечи и Брук видя как изчезна зад ъгъла.

Тя не се разтревожи толкова от думите му, а от начина, по който ги изговори. Долови в тях някакво значение, жизненоважно значение, което засягаше и двамата.

Погледна часовника си и се запита кога ли стрелките най-после ще се преместят.