Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (50)

48
Труди

„Своята луна от кожа

Пресиоса удря леко

по една пътека стръмна

от кристали и от лаври.

 

Погната от тия звуци,

тишината тъмна пада,

де морето бий и пее мракът му,

изпълнен с риби.“

„Пресиоса и вятърът“^[1] Федерико Гарсиа Лорка

Навън се спуска опалов лилавеещ здрач. Въздухът гали като с перо лицето ми. Ухае на портокалови цветове и жасмин — цветя, които се спускат на туфи от кошници и саксии по балконите, а техните бледи цветове са призрачни на фона на тъмночервения и златист цвят на тухлите привечер.

Стъпвам по стария калдъръм, загладен от невъобразим брой стъпки, а сега и моите сред тях. Моите собствени стъпала сами ме носят надолу по тясната севилска уличка. Над главата ми се разнасят шумове от приготвяне на вечеря, долавям мириса на екзотични подправки, канела и нещо по-силно. Няма вятър.

Всичко около мен — в напевния разговор на двама младежи и в подвикванията на продавачите, в звуците на баладата, която си тананика една жена, докато премита стъпалата — е испански. Спирам се за миг, завладяна от възхита и безмерна радост, и затварям очи да послушам мелодичните звуци около себе си, да се насладя на уханието на цветята, за да се просмучат в душата ми завинаги.

— Нищо не може да се сравни с това, нали? — пита Лусил. — Да излезеш сама сред широкия свят?

Нищо. Единственото, което взех със себе си, беше раницата, подарена от Ейнджъл. Вътре има три комплекта бельо, фотоапарат, резервен чифт чорапи и първото издание на стиховете на Лорка.

Това, в този момент, тази вечер в Испания, разхождайки се сама, е всичко, за което съм мечтала. Животът ми показа, че има и други богатства — деца, съпруг и зимна градина, — и аз съм му благодарна. Но без този крайъгълен камък животът ми би бил лишен от равновесие.

Търся с поглед Лусил, но тя си е отишла.

Улицата, по която свивам, е тясна. Светлината, позлатена от последните лъчи на залязващото слънце, се лее като вълшебна река и аз измъквам листчето от джоба си. Майката на Ейнджъл, божествена червенокоса жена с жив поглед, е написала един адрес на него. Заедно измислихме план и сега съм тук, за да го приведа в действие.

Вратата, която търся, се намира в една старинна мавританска сграда с формата на арка. Вратата отваря млада жена с лешникова коса и гладко като луната лице. В ъгълчетата на очите й има сянка на тъга и копнеж и аз се усмихвам нежно.

— Хулиана?

Тя съглежда раницата на рамото ми и ноздрите й се разширяват от раздразнение. Протягам лявата си ръка, върху която нося само семпла златна халка — пръстена с диамант, който Рик ми даде, е скрит под ризата ми.

— Дойдох — казвам, — за да говоря с вас за един млад мъж.

— Анхел? — прошепва с надежда.

— Si — усмихвам се. — Знаете ли, той много ви обича.

Тя заплаква.

— Всичко развалих.

Сега аз съм по-възрастната, по-мъдрата.

— Нищо не е развалено безвъзвратно, ако има любов. Може ли да вляза?

Хулиана отваря вратата.