Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (48)

46
Труди

„Бъди лоша, бъди смела, напивай се, бъди безразсъдна, бъди разпусната, бъди деспотична, бъди анархистка, бъди религиозна фанатична, бъди суфражетка, бъди каквато си поискаш, но моля те, бъди всичко това до насита — живей — живей докрай, живей страстно, живей пагубно.“

Вайълет Трефусис до Вита Саквил-Уест, октомври 1918

Сърцето ми спира, когато гонгът оповестява началото на мача на Джейд. Без да се усещам, стискам ръката на Рик и затаявам дъх през първите няколко секунди.

— Погледни я — прошепвам.

— Гледам, гледам — отвръща през смях Рик, после се изправя на стола, когато Джейд замахва към опонентката си. Тайгър й отвръща. — Леле!

Не мога да дишам през цялото време. Сърцето ми се е качило в гърлото, от страх и възхищение едновременно. В края на първия рунд тълпата е на крака и ги приветства бурно. И двете боксьорки са в ъглите си, дишат тежко. Чувам да се говори около мен:

— По дяволите, това ще е най-добрият мач за вечерта!

— Майко! Видя ли как удря чернокожото момиче!

— Ами другата?

Най-много ми хареса:

— Хващам се на бас, че всяка от двете може да победи някой мъж.

Втори рунд е малко по-мрачен. Лявото око на Джейд поема удар — същото, което беше пострадало преди — и виждам как тя залита, но отвръща на удара и Тайгър отскача назад. По лицето на Джейд има кръв и аз докосвам окото си, чудейки се дали съм способна на такова нещо. Да удрям така.

Почти в края на втория рунд идва един миг, в който Джейд сякаш е завладяна от нещо. Изведнъж тялото й заблестява през някакво було от спокойствие. Другата жена също го забелязва и вдига ръкавици, присвива очи. За миг запазва дистанция, но Джейд атакува със серия удари, повечето от които остават във въздуха, и когато Тайгър е извън равновесие, замахва с дясната ръка — почти го виждам на забавен кадър — и уцелва другата жена отстрани на брадичката.

— Мили Боже! — възкликва Рик и подвиква.

Тайгър полита към въжетата, подпира се и аз затаявам дъх. Страшно е, заради онова, което стана с предишния боксьор. Не искам Джейд да…

Тълпата изревава, когато Тайгър се изправя и се хвърля върху Джейд. Съдията ги разделя. Гонгът слага край на рунда.

— О, Господи! — Шанел протяга ръка към мен. — Кожата ми настръхна. Толкова е вълнуващо.

— Моята също!

Поглеждам към Робърта, която седи до дъщеря си, и сръгвам Рик.

— Погледни я! — казвам през смях.

Защото възпитаната, сдържана и сладкогласна Робърта в черната си рокля и изрядни чорапи е на крака и крещи наравно с тълпата. Когато гонгът оповестява началото на третия рунд, тя замахва с юмрук във въздуха и извиква нещо. Вероятно „Давай, мила!“. Рик се смее.

Рундовете мъчително се нижат един след друг. Жените са равностойни противници и са решени да победят на всяка цена. Те замахват, удрят, навеждат се да избегнат удар, накланят се, ударите им постигат целта си и двете се прегръщат. В един миг едната е долу. В следващия — другата. Мачът продължава шест рунда и в края на петия вече не издържам нито минута повече. Рубен дава разпалено наставления на Джейд, която е покрита с пот, извираща от всяка пора на тялото й. Тениската й е напоена. Окото й е подуто, но не затворено, което вероятно е причината да се колебаят дали да не поискат прекъсване на мача. Тя кима на думите му, слуша напрегнато, избърсва потта от лицето си. Той излива вода върху главата й и говори, говори, говори.

В другия край на ринга виждам как другата жена плюе кръв в една кофа, виждам как й пръскат вода в устата и тя изплюва още кръв. От едната страна на лицето й има синина, устната й е сцепена, но се мръщи упорито на очевидните увещания на треньора си. Когато удрят гонга, тя разтърсва ръце.

Забелязвам, че тълпата е абсолютно омагьосана. Не от красотата им. От куража им, от издръжливостта им, от силата им. Имам усещането, че рундът продължава десет хиляди години, а на тях сигурно им се струва като двайсет хиляди години, но те не спират да нанасят удари. Зрителите свирят, крещят и тропат с крака.

Последен гонг. Не знам дали другите го виждат, но аз познавам Джейд. Тя застава неподвижно и протяга ръкавица. Другата жена я перва със своята. Двете се връщат в ъглите си.

Всичко трае само един миг. Черта. И тълпата е развълнувана.

 

 

Рик е изтощен до крайност от мача. Налага се да му помогна да изкачи стълбите към верандата, като се обляга на мен, а лицето му е изкривено от болка. Настанявам го на дивана и му донасям хапчетата.

— Добре ли си?

Поклаща глава по типично мъжки начин.

— Ще се оправя. Минали са само няколко дни.

— Ръката не ме болеше след първите един-два дена. Притеснявам се, че продължават да те мъчат силни болки — сядам до него. — Може би трябва да повикам лекар.

— Не. Той ме предупреди, че може да имам болки през първите две седмици.

— Не си ми казал!

— Нищо не можеш да направиш, нали? — казва със свиване на рамене. — Още утре ще се махна от пътя ти. Няма нужда да ме гледаш.

Срещам погледа му.

— Твърде рано е да заживеем отново заедно, Рик. Мисля, че ще се отрази зле на по-нататъшните ни отношения.

Не този отговор очакваше той. Свежда поглед.

— Сигурно си права.

Хващам ръката му.

— Имаме много неща да оправяме, любов моя.

— Известно ми е — той стяга пръстите си около моите. — Просто аз… — въздъхва и среща погледа ми. — Мисля, че съм малко потиснат тази вечер. Осъзнавам, че мотоциклетът ми го няма вече. Карах тази машина повече от трийсет години.

— Знам и много съжалявам — погалвам го със свободната си ръка. — Може би има начин да се поправи.

— Не, не. Видях го — поклаща глава. — Не се тревожи. Ще си взема хапченцата за сън и отивам да спя, а на сутринта всичко ще е много по-розово.

— Може би имаш нужда хубавичко да си поплачеш.

— Или от голямо шише уиски.

Спомням си вечерта, когато купих бутилка вино след погребението на Едгар, за да оплача края на брака си. Повдигам вежда.

— Или двете.

— Може би — той се отпуска назад на дивана. — Засега имам намерение да се наспя.

— Викни ме, ако имаш нужда от мен.

 

 

По някое време през нощта ставам, за да видя как е. Заспал е на включен телевизор и светлината пада върху лицето му и трепка по бялото му чело. Болезнената гримаса е изчезнала. Приближавам се на пръсти и вземам дистанционното, за да изключа телевизора. Гласът му, прегракнал и сънен, ме спира.

— Остави го включен, ако нямаш нищо против. Прави ми компания.

— Разбира се, че нямам нищо против — оставям дистанционното, заобикалям масичката за кафе, коленича до дивана и докосвам лицето му. — Как си?

— Добре — намества се странично, простенва леко и потупва освободеното място. — Поседни при мен.

Неговата миризма изпълва стаята — смесеното ухание от кожата и косата му — упоителен мирис, който винаги ме замайва. Вдишвам го и сядам до него, слагам ръка на рамото му.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

Той завърта глава в отрицание, хваща лявата ми ръка — тази, която счупих — и я целува.

— Онзи ден беше най-кошмарният в живота ми.

— И за мен — добавям тихо.

— Много мислих след онази вечер, мис Гъртруд.

Прокарвам пръсти по лицето му, докосвам новопоявилите се бръчки край очите му.

— Така ли? За какво?

Той прочиства гърлото си.

— Не знам, Труди, колко усилия ще са необходими, за да загърбим случилото се. Наистина не знам. Психоложката ми обясни, че е трудно да се каже кой може да преживее изневярата и кой не, но ще трябва да положим много усилия и двамата.

— Съгласна съм — в сърцето ми се надига един въпрос, който ме изгаря още откакто разбрах за първи път. — Бих искала да можех…

— Какво?

— Щях да кажа да разбера защо, но мисля, че вече знам отговора — в мекия полумрак, заобиколени от притихналата къща, се чувствам свободна и слагам длан на любимата буза. — Мисля, че и двамата се загубихме сред загубите ни. Майка ти, после момчетата напуснаха дома и накрая почина Джо.

Пръстите му се сключват около моите, топли и нежни.

— Много ни се насъбра.

— Всичко това някак си ме накара да преосмисля живота си, Рик. Всичко — какви избори направих, какво исках. Не искам да съм секретарка. Искам да преподавам, да уча и да пътувам.

— Да — свободната му ръка хваща една къдрица от косата ми. — Ето от това ме е страх. Струва ми се, че съжаляваш — повдигане на рамене, — че се омъжи за мен, предполагам.

— Не — сърцето ми се свива от болка. — Никога не съм съжалявала. Съжалявах, че не проявих достатъчно смелост да продължа с останалото. Можех да защитя магистърска степен в университета в Спрингс. Не го направих.

— Ти даде много на децата ни, Труди. Нямаше време.

Кимам.

— Знам.

— Започнах да си мисля, особено след като Джо почина, че не съм нищо друго, освен един стар неудачник — усмихва се в тъмното. — Като в песента?

Песента на Уейлан Дженингс за един мъж, чиято амбиция е да бъде дружелюбен стар пияница.

— Винаги си бил нещо много повече от това.

На бледата синкава светлина той се вглежда в мен, докосва лицето ми. Очите му са подозрително светнали.

— Господи, Труди, толкова много ми липсваше! Непрекъснато, всяка вечер, но не знаех как да оправя нещата. Как можех да те помоля да ми простиш след всичко, от което се отказа заради мен?

— Трябваше просто да ме помолиш, Рик.

Само това чаках. Сега вече няма съмнение, че в очите му има сълзи. Една се стича от ъгълчето на лявото му око и аз се навеждам, за да уловя сребърната солена капка с устни. Той ме придърпва към гърдите си и ме стисва така силно, че едва дишам.

— Ужасно съжалявам, Труди. Не знам какво да направя, как да те накарам да повярваш, че за мен няма друга жена, но поне се надявам да ми позволиш да опитам. Надявам се един ден да ми простиш.

— Прощавам ти сега, любов моя — прошепвам, сгушена в него. — Не казвам, че няма какво повече да изясняваме, но знам причината и съм по-спокойна.

Плачем заедно, целуваме се и се прегръщаме.

— Дали това усещане ще изчезне на сутринта? — пита той.

— Не и за мен. А за теб?

— Няма начин.

Отново сядам.

— Рик, вината не беше само твоя. Аз се отчуждих от теб. Усещах, че се отдалечаваш и скърбиш, но не знаех как да стигна до теб. Не бях много добра съпруга в този период, а може би точно тогава ти си имал най-голяма нужда от това.

— Не, Труди…

Запушвам устата му с длан и продължавам:

— Опитвам се да кажа, че аз също съжалявам.

Той кима.

— Благодаря.

Изтощена съм и се отпускам върху гърдите му.

— Искаш ли нещо? Вода, болкоуспокояващи, нещо друго?

— Не — отвръща, галейки косата ми. — Само това.

Лежим и той казва:

— Снимките, които ти е направил, са красиви, Труди. Наистина. Не ме разбирай погрешно — ти си разкошна жена, — но той е направил нещо повече от тях.

— Наистина ли го приемаш по този начин?

— Господи, отначало бях вбесен и не казвам, че някога ще мога да ги гледам всеки ден, но една от тях не ми излиза от главата. Беше като удар в корема и усещането не премина няколко дни. Това е изкуство.

Кимам. Някой друг път можем да поговорим за тези произведения на изкуството, които ще обиколят света. Може би при психоложката — помислям си с усмивка.

Облягам се на гърдите му, замаяна от любов, съпричастност и облекчение.

— Обичам те, Рик Марино.

Той допира устните си до косата ми.

— Нищо не можеш да направиш.