Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (44)

42
Труди

„Двама бикоборци минаха,

тънки в кръста, напети,

с портокалови наметки

и остри саби старинни.

«Дойди в Севиля, момиче!»

… Милото младо девойче

бере си още маслини,

вятърът луд я прегръща

с ръката си сива през кръста…“

„Дръвче, дръвче“^[1], Федерико Гарсиа Лорка

Едно от предимствата да работиш в университет са дългите ваканции и през седмицата след Нова година се захващам ентусиазирано с малко зимно чистене и подреждане. Разделям растенията в зимната градина на две групи и премествам половината от тях в къщата. След време ще ги върна обратно и на тяхно място ще пренеса останалите.

В четвъртък привечер боядисвам кухнята, когато Рик се обажда по телефона.

— Здрасти — изричам в слушалката.

— Здрасти. Не мога да повярвам, че вдигаш телефона.

— Сигурно защото имам настроение. А ти как си?

— Горе-долу. Откъде това добро настроение?

— Ами защото — отвръщам, докато потапям мечето в тавата — най-накрая се заех с боядисването на кухнята.

— Хмм. Какъв цвят? Тюркоазен? Червен?

Изкикотвам се.

— Нещо средно между жълто и охра.

— И какво е то?

— Топло, наситено жълто.

— Звучи хубаво.

— Така е.

— Е, хм, тъкмо се канех да оставя съобщение и ми е трудно да ти го кажа лично, но, хм…

Усмихвам се с любопитство и оставям мечето, за да го изслушам.

— Какво?

— Чудех се дали ще искаш да излезеш на среща с мен. Да вечеряме навън например. Каквото предпочиташ.

— Среща?

— Няма нищо, ако не искаш. Ще те разбера.

Започвам да се смея.

— Добре. Кой си ти и какво си направил с Рик Марино?

Той също се засмива, малко срамежливо. После казва:

— Значи ще излезеш с мен, Труди?

— Мисля, че ще ми е приятно, Рик. За кога предлагаш?

— Колкото се може по-скоро. Тази вечер?

— Не знам — отвръщам. — Мъж се обажда в последния момент на жена само когато плановете му са се провалили. А жена, която се съгласява веднага, явно е отчаяна.

— О!

— Рик — казвам през смях, — това е шега. Довечера става. Какво да си облека?

— Джинсовата пола без бельо?

— А, това е мъжът, когото познавам.

— Струваше си да опитам. Какво ще кажеш да отидем в „Кръчмата“ и да пийнем от хубавата им светла бира, да вечеряме и да послушаме музика на живо?

Това е любимият ми бар и той го знае.

— Би било страхотно, Рик. Нямам търпение.

— Ще те взема в седем.

— Ще те чакам.

 

 

Когато обличам дръзкия си червен пуловер, джинсовата пола, стигаща до средата на бедрото, и най-хубавите си високи ботуши, Ани казва с подозрение:

— Къде ще ходиш? Пак ли излизаш с Джейд? Тази пола не е за теб.

Навеждам се към огледалото в дневната и си слагам червило.

— Имам хубави крака, моето поколение измисли късите поли, така че ще ги носим колкото си искаме.

— Извинявай. Права си — тя накланя глава, приближава се и приглажда косата ми. — Наистина си много хубава. Хубаво е, че и ти го виждаш. Толкова дълго беше само майка.

Обръщам се.

— Така ли? Да не би да съм се променила?

— Аха! — завърта очи тя. — Вечно ходеше с онези старомодни поли, прибираше си косата на опашка и никога не се гримираше. Не искам да кажа — бърза да добави тя, — че ти беше грозна. Просто изглеждаше като майка. Сега е по-добре.

— Благодаря ти.

Звънва се на вратата и Ани се затичва да отвори, когато Рик влиза. Облечен е с червена риза от памучно кадифе, на фона, на която косата му изглежда гарвановочерна, брадата му е наскоро оформена и на лицето му е изписано вълнение и очакване, които ме пронизват право в сърцето. Вижда ме и подвига вежда.

— Джинсовата пола?

— Аха — поглеждам го дяволито.

Той си поема дъх и слага ръка на сърцето си. После поглежда Ани.

— Здрасти, хлапе. Не възразяваш да открадна майка ти тази вечер, нали?

— Ще излизате ли?

Слагам червилото в чантата си.

— Нямаш нищо против, нали?

— Не е моя работа — поклаща глава тя. После замълчава. — Имам много странни родители.

Рик се засмива:

— Ами точно затова и ти си толкова странна.

— Много смешно! — но тя се смее. — Не закъснявайте!

Отвън той се спира, за да огледа къщата. Спокоен, че никой не ни наблюдава, пъха ръка под полата ми. Нося прашки и той напипва само гола плът. Казва с дрезгав глас:

— Господи, Труди! Не съм в състояние да си събера мислите.

— По-добре се постарай — усмихвам се аз.

— Имаш право.

 

 

В бара с уютна обстановка на стара ирландска кръчма поръчваме светли бири и овчарски пай с месо и картофи. Отпивам от бирата и въздъхвам.

— Много е приятно, Рик. Искаше да поговорим за нещо или просто излязохме да се поразтоварим?

— Исках да те видя — казва и протяга ръка през масата да хване моята. — Липсваш ми и исках да бъда с теб. И — поглажда с палец кокалчетата на пръстите ми — си мисля, че трябва да започнем отнякъде. Да видим докъде ще стигнем?

— Добре. Звучи ми разумно.

Той навежда глава и от начина, по който устата му помръдва, мога да позная, че му е трудно да изрече останалото.

— Труди, не искам цяла вечер да си говорим за миналото, но искам да ти кажа някои неща, ако не възразяваш.

— Давай.

— Държах се като пълен негодник. Не знам защо се случи това. От известно време посещавам психолог, тя е много добра. Според нея… не, няма значение — той вдига очи, все същото любимо неоново синьо. — Питах се дали искаш да дойдеш с мен на сеансите. Ще продължа да ходя сам, но сигурно можем да поработим върху останалото заедно, да разберем как, защо и какво е станало.

Отдръпвам внимателно ръцете си.

— Рик, сега най-много ме интересува какви са отношенията ти с Каролин в момента.

Той изглежда изненадан.

— Скъсах с нея няколко седмици преди Коледа. Мислех, че знаеш.

Сещам се за телефонните обаждания, за посещението ми при нея.

— На Коледа тя беше в апартамента ти.

— Да — намръщва се той. — Беше малко… ааа… — въздиша. — Тя е доста объркана. Малко смахната.

— Каква изненада! Точно любимия на Джо тип момичета. — Джо Замора винаги си имаше работа с подобни жени. Връзките му по правило завършваха бурно. Веднъж едно мъжко момиче от Мексико се опита да го застреля.

Той се засмива, макар че бузите му се зачервяват.

— Виж, не искам да говорим за нея, никога вече, освен по време на сеансите. Ще можеш ли?

— Ще се опитам — протягам се през масата и докосвам любимата ръка. — Наистина искам да си дадем шанс.

— Добре — стисва пръстите ми. И отново: — Добре.

След вечерята отиваме с бирите в другото помещение и сядаме един до друг, за да послушаме музика на живо. Все едно ме хваща ток, когато ръката му докосне случайно моята, когато се навеждам да му кажа нещо и забележа, че ми се възхищава. Ръката му се отклонява към голото ми бедро и побутва подгъва на полата нагоре. Всеки път я отблъсквам с потайна усмивка.

Много е еротично по начин, който не мога да определя, после той се навежда и казва съвсем тихо:

— Знаеш ли какво искам да направя с теб?

Засмивам се. Това е стара игра, която измислихме, за да минава времето на родителските срещи, скучните рецитали и дългите мероприятия, на които отивахме без желание.

— Какво?

— Искам да направя така, че зърната ти да се втвърдят и да се видят през блузата.

— И как ще го направиш?

Ръката му погалва леко коляното ми и рисува кръгове по вътрешната страна на бедрото ми.

— Когато излезем оттук, ще вдигна нагоре този пуловер, ще разкопчая сутиена ти и ще гледам гърдите ти, без да ги докосвам, докато не станат студени. После — казва бавно, премествайки ръката си малко по-нагоре — ще допра горещата си уста и ще прокарам езика си по тях.

— Хмм — отвръщам и хващам ръката му, пълзяща по вътрешната част на бедрото ми. — Не е честно с докосване.

— В действителността ръката ми е неподвижна, но във въображението ми се движи много бавно нагоре по крака ти, пръстите ми докосват горещата ти сърцевина и аз махам тези гащички, докато хората около нас си мислят, че просто си говорим, и те галя и милвам, докато си готова да експлодираш — той се засмива. — А, ето така — въздъхва леко и ме поглежда в очите. — Готов съм да те последвам.

— Мисля, че е мой ред.

— Твой ред да втвърдиш зърната на гърдите ми?

— Не, човече. Нещо друго.

— Вече съм там.

— Не е както си го представяш — започвам да му описвам картинно, с големи подробности как ще го заведа в мъжката тоалетна и какво ще направя с тялото му.

Така че когато става време да си ходим, и двамата сме с омекнали колене и когато се качваме в камионетката на тъмния паркинг, аз го придърпвам върху себе си и започвам да го целувам, после го възсядам, докато не започва да стене.

Сетне отиваме в апартамента му и започваме да се любим три секунди след като сме затворили вратата, почти напълно облечени, страстно съединени в най-горещия секс, който сме правили от дълго време насам.

— Боже — казва накрая, останал без дъх, — винаги ни е бивало в това, нали?

— Млъкни — отвръщам.

Той се засмива, заравя пръсти в косата ми и отново се любим.

 

 

На следващата сутрин сядам да прочета имейлите си за първи път тази седмица и ето го самолетния билет, подпрян на компютъра. Трябва да се погрижа за това и ми е притеснено, че още не съм го сторила. Под влияние на моментен импулс обличам палтото си, вземам билета и решително отивам до съседната къща. Оранжевата кола на Ейнджъл е паркирана на алеята и сърцето ми се присвива от носталгия по онова вълшебно време.

— Трудии! — възкликва изненадано и ме кани с жест. — Влизай.

— Само за малко — стоя с палтото като със защитна ризница. — Имам билет до Севиля, който няма да използвам. Късно е да го върна и искам да ти го дам. Иди да видиш твоята жена.

Той ме спира с вдигнати ръце и длани, обърнати към мен.

— Не, няма да го взема. Той е за теб.

— Не мога да замина. Не сега. Трябва да се погрижа за брака си. Моментът е съдбоносен.

— Труди! — произнася той. Само името ми. Прозвучава толкова тъжно.

Навеждам глава, отдръпвам се. Отпускам се на дивана с билета в ръка.

Той ми казва тихо на испански:

— Ще се откажеш ли от всичко, което си, заради любовта?

Разстроена, отвръщам на същия език:

— Но какво е животът без любов?

— Истинската любов оставя любовниците да разцъфтят — бързо идва и сяда до мен. — Трябва да отидеш, Труди. Трябва.

Дори не мога да го погледна. Сякаш самият Ейнджъл се е превърнал в Севиля; въплътил е в себе си копнежа ми по Испания. Ако погледна лицето му, ще чуя фламенко. Ще се видя как вървя по древните калдъръмени улици. Върху устните му виждам обещанието за зелени дворове. То набъбва в мен, желанието, нещо палаво и в същото време недостижимо. В къщата му се носи ухание на екзотични подправки.

— Не мога.

Той започва да цъка — израз на раздразнение, типично испански. Изправя се и ме дърпа за ръката.

— Труди — изрича като заповед. — Ела — последвам го не толкова заради желанието да видя какво иска, а по инерция. Той ме издърпва в спалнята си. Заковавам се на място, защото решавам, че става дума за секс. Той не ме оставя и ме завлича в ъгъла, хваща брадичката ми и я повдига. — Ето тук живееш, mi embruja — в гласа му има гняв. — Погледни.

Там е една от снимките, които ми направи, увеличена до двайсет и осем на трийсет и шест сантиметра, може би дори по-голяма, отлично качество. Лежа, отдадена на ленив разкош, върху зелено-лилавото вълнено одеяло с разпиляна по гърба и ръцете коса. Едната ръка виси от леглото, а очите ми се смеят и подканват.

Той стои зад мен, още подпира брадичката ми и единственото нещо, което ми остава, е да стисна очи, за да не я виждам. Ала не мога да изключа гласа му, близо до ухото ми.

— Ето това е жената, която си, истинската й същност. Тази, която се крие. Той обича и нея, твоят съпруг. Пусни я на свобода, Труди.

Изведнъж се разплаквам — раменете ми се тресат. Той ме прегръща и ме целува по косата.

— Красива е — изрича тихо. — Не я отпращай. Заради никой мъж.

Обзема ме чувство за загуба. Докато стоя и плача в спалнята на Ейнджъл, си представям Лусил — дръзко застанала сред двора си в горещ летен ден, силна, енергична, излъчваща сексуална енергия като маковете си. В този миг знам, че тя е причината Ейнджъл да е тук; че той е неин пратеник. В пристъп на благодарност целувам ръката му.

— Благодаря — прошепвам.

— Не — тихо възразява той. — Аз ти благодаря. Тази снимка ще ме направи известен.

Започвам да се смея и скривам лице.

— Никога не съм си помисляла, че ще бъда муза.

Той ме пуска, издърпва няколко салфетки от кутията до леглото и попива сълзите ми. Изведнъж като че ли той е по-възрастният, а аз по-младата. Стара душа със златни очи.

— Ти си толкова много неща — изрича сериозно. — Разтвори душата си, разпери ръце и ги остави да заживеят с теб. Твоят съпруг е добър човек. Ще те обича дори да си самата себе си.

Целувам го по бузата и си отивам с билета в ръка.

 

 

Постлах масата с ръчно рисуваната памучна покривка, сложих свещи и орхидеи. Извадих съдове от различни комплекти и красивите бокали, но сготвих едно от любимите му ястия — свински котлети, картофено пюре и сос грейви. Ани е на работа.

Притеснена съм, когато Рик идва с влажна по краищата коса от душа след работа. Имам чувството, че ръцете ми са огромни.

— Дай да ти закача палтото.

Той ме поглежда озадачено.

— Всичко наред ли е?

— Да. Просто исках да поговоря с теб.

— Добре.

Сервирам вечерята, напълвам чиниите и отварям бира за него. Той ми разказва за някакъв клиент в работата, за писмото от Колин. Атина, чула гласа му, изтичва надолу по стълбите и започва да мърка. Той я гали лениво по гърба и ми припомня как я намерихме — изпосталяла улична котка, бременна, със сачма в единия хълбок. Първата котка, която пожела да задържим.

Когато привършваме с яденето, аз му донасям още една бира, а за себе си наливам кафе. Поемам си въздух.

— Следващия месец заминавам за Испания.

Погледът му потъмнява.

— С Анхел?

— Не. Сама. Той ми помогна да го уредя, има много роднини там, но отивам сама в средата на февруари, за единайсет дни.

— Нямам ли право на глас?

— Не. Съжалявам.

Той отмества поглед. Намръщва се.

— Можем да отидем заедно. Следващото лято?

— Мислих за това, но реших, че искам да го направя сама.

— Това някакво отмъщение ли е, Труди? Око за око?

Въздъхвам.

— Не. Ни най-малко. Просто докато те нямаше, имах време да размишлявам какво искам и накъде искам да тръгне животът ми. Това е част от плановете ми. Да пътувам и да уча испански.

Той мълчи, само кърши пръсти. После ме поглежда.

— Добре. Схванах. Но нали не съм длъжен да се радвам?

— Ако не се радваш, убиваш част от моята радост.

— О! — изглежда изненадан, после се усмихва широко. — Разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Не става въпрос за мъже, нито за секс. Свързано е с вътрешните ми потребности, разбираш ли?

Той хваща ръката ми и придърпва стола си по-близо.

— Да не мислиш, че не разбирам? — казва с леко прегракнал глас. — Само че ти си така дяволски красива и знам, че няма да ти липсват предложения.

— Рик, никога не съм искала друг мъж. От мига, в който те срещнах — докосвам черната му коса, красиво прошарена. — Обичам те, само теб.

Погледът му е уязвим.

— Аз също, дечко. Само теб.

Целуваме се и това е магия — като че ли от нас струи светлина.

— Чакай — казва той, отива до палтото си и вади нещо от джоба. — Знам, че е твърде скоро, но исках да ти го дам.

Синя кадифена кутийка за бижута. Поглеждам го.

— Какво е това?

— Отвори и ще видиш — той сяда и слага ръце на коленете ми.

Сърцето ми сякаш се преобръща в гърдите ми и с треперещи ръце отварям кутийката. Годежен пръстен, какъвто не получих навремето, защото бяхме зле с парите. Красив четвъртит диамант с плоска горна повърхност, със средновековно излъчване.

— О, Рик, много е красив!

— Не трябва да ми даваш отговор веднага, но исках да знаеш на кого принадлежи сърцето ми, Труди. Искам да подновим брачните си клетви и да прекарам с теб остатъка от живота си. Ти си единствената жена, която съм обичал.

Част от мен знае, че той иска да чуе „да“ още в този момент, и част от мен иска да го направя — да взема пръстена, да го сложа на пръста си и отново да бъда спокойна.

— Ще го пробвам. Още няма да го нося, но искам да го имам при себе си.

Той преглъща. Кима.

— Имаш толкова хубави ръце — казва, когато плъзвам пръстена на пръста си. — Къде ли не ходих, докато намеря подходящия. Харесва ли ти?

— Съвършен е — свалям го, но преди да го прибера в кутийката, го целувам.

Той въздъхва от удоволствие, слага длан на тила ми и се навежда да ме целуне.

— Обичам те — казва. — През цялото това време нямаше минута, в която да не ми липсваше.

— Знам — прошепвам. — Ти на мен също.

— Ани кога се прибира?

Усмихвам се.

— След часове.

— Добре.

Качваме се горе със стаята ми — в леглото, в което сме споделяли хиляди нощи, и се любим. Не необуздан секс. Нищо необичайно. Просто сливане на двама души, които познават всеки сантиметър от тялото на другия. Хубаво е — научила съм се да го ценя. След това лежим в прегръдките си и разговаряме. Той ме пита за Севиля и какво искам да видя там, слуша ме, без да ме прекъсва. Споделя с мен как си е мислел, че след като Ани отиде в колеж догодина, ще бъдем по-свободни и бихме могли да пътуваме.

Просто е. Спокойно. Хубаво.

Когато става време да си ходи, светвам лампата до леглото, лежа и го гледам как се облича. Оставил е по навик часовника си на скрина и протяга ръка да го вземе.

Изведнъж се сещам за снимките, които покрих с шала, и в мига преди да ги види, че стърчат, стотици възможности ми минават през ума — как да го спра, как да променя нещата, как да направя така, че да изглежда различно.

Вместо това лежа. Той ги съглежда под шала и ги взема. Виждам издължения му гладък гръб, извивката на ръцете му, кичурите разрошена коса. Притаявам дъх.

— Господи! — възкликва. Примигва сякаш иска да прогони току-що видяното. — Предполагам, че Анхел го бива и в нещо друго, освен да дава туристически съвети, а?

Познавам чувството, което изпитва в този момент. Познавам го в най-малки подробности. Изгарящата сексуална ревност, отравящото усещане да знаеш, че не си единственият.

— Рик…

— Недей — той оставя внимателно снимките и плъзва часовника върху китката си.

Сядам в леглото и омотавам одеялото около голотата си.

— Исках да ти кажа, преди да ги видиш. Това просто са снимки, Рик. Той е човек на изкуството.

— Да. Обзалагам се.

Изведнъж ме обзема ярост.

— Да не си посмял да ми държиш такъв тон! Мислеше, че ще чезна по теб завинаги? Че ще си седя в моята пуста къща и ще роня сълзи, докато ти си с друга и спиш с нея, когато ти се прииска?

Челюстта му придобива сурови очертания.

— Не.

— Бях съсипана от онова, което се случи, Рик. Съсипана, че ти предаде мен и семейството ни. Че го направи така хладнокръвно! Бях бясна на себе си, че се отказах от толкова много неща, за да бъда с теб, и си въобразявах, че е достатъчно, за да си щастлив. Ейнджъл ме накара отново да се почувствам личност.

— Така ли? — сега той е разгневеният, застанал гол до кръста, бос, само по джинси. — Е, това важи не само за теб. Господи, ти си вирна носа до небесата, когато се записа на онзи курс в Болдър! Започна да ми говориш като че ли имам мозък на пиле. Винаги си била много по-умна от мен, нали? Благоволяваше да се мотаеш със стария Рик, за да минава време, докато не започнеш да живееш истинския си живот.

Гледам го втренчено, поразена от истината в думите му.

— Рик, аз…

Той среща погледа ми.

— Влюбих се в теб от мига, в който те зърнах, Труди. Оттогава чувствата ми не са се променили нито за миг. Винаги съм знаел, че не съм достатъчно добър за теб, но не можех да престана да се опитвам. Все си мислех, отново и отново, че един ден може би ще видиш истинския Рик.

— Рик, не е честно! Да, като момиче проявявах снобизъм, знам го. Само че аз те обичах. Винаги съм те обичала. И наистина се отказах от много свои мечти, за което не съжалявах, докато ти не издърпа килимчето под краката ми.

— Мислиш, че само ти си направила жертви, че само ти си се отказала от нещо, Труд? Мислиш ли, че докато съм си скъсвал задника от работа, за да ви осигуря всичко, от което имате нужда, не ми се е искало да поема на път заедно с Джо? Просто да се помотая, да попътувам, да почувствам вятъра в косата си?

Свеждам очи.

— Имаш право.

— Мамка му! — сяда и си обува чорапите. — Не знам защо продължавам…

— Рик, да спрем дотук, става ли? Разстроен си заради снимките и аз те разбирам. Този спор не води доникъде. Не искам да се караме.

— Не е така. Има смисъл. Издъних се, знам го, но все се питах защо? Обичам те. Защо да се хващам с друга жена.

— И за това ли ще ме изкараш виновна, Рик?

— Не — поклаща тъжно глава. — Ти не си виновна.

Гледам го и чакам.

— Защо?

— Може би защото исках да ме забележиш, Труди — въздъхва и взема ризата си. — Друг път ще поговорим.

— Без целувка за довиждане?

— Не и тази вечер.

Когато чувам затръшването на входната врата, се отпускам рязко на възглавницата и впервам поглед в тавана. Кое е първо — пилето или яйцето? Кой изгуби пътя, кой престана да вижда другия?

Нямам отговори. Нито един.