Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (39)

37
Джейд

Тази Коледа е много изтощителна. Цялото готвене пада върху мен, въпреки че роднините донесоха приготвени от тях ястия. Но също така внесоха шум, доведоха децата си заедно със стотици подаръци и в къщата все едно е паднала бомба. В края на вечерта съм се проснала смъртно изморена на дивана пред телевизора. Дават коледно детско предаване, което гледам с половин око, докато мозъкът ми работи усилено. Мислите ми скачат тук и там. Тук и там.

Част от случили се през деня неща изникват пред мен. Баба, която лежи в леглото на тъмно и плаче ли плаче. Майка ми идва накрая, за да ми помогне да я вдигна от леглото. После цялата рода от Денвър се заема да разведри Робърта. Тя си слага червило и седи, преструвайки се, че е щастлива.

Майка ми ме прегръща на тръгване.

— Мила, много се радвам, че правиш това за нея. В момента има голяма нужда от човек до себе си.

— Притеснявам се за нея, мамо. Има дни, в които изобщо не става от леглото. Иска просто да си лежи или си опакова вещите за раздаване. Плашещо е.

Тя ме погалва по ръката.

— Ден за ден. Не й позволявай да се залежава, каквито и усилия да ти струва.

— Мисля, че има нужда от някакви лекарства, антидепресанти, за да се справи.

Майка ми си поема въздух.

— Седни за малко при мен, мила — повежда ме към дивана и ме хваща за ръка. — Разбирам какво казваш, притеснена си, че ще започне да гасне, но са минали само два месеца. Съвсем скоро ще започне да се съвзема и ще има и добри дни.

— Ами ако не се съвземе?

— Нека да й дадем още един месец, а после ще видим какво ще правим, става ли? — тя ме погалва по късата коса и се усмихва. — Баба ти ми каза, че се виждаш с един много свестен млад мъж. Вярно ли е?

— Много е свестен наистина — казвам и замълчавам намръщено. Не знам дали искам да го обсъждаме. Макар че точно така се забърках с Данте, без да споделя с никого. Вероятно защото знаех, че ще ми кажат „Внимавай.“ — Понякога ми е трудно да определя отношенията ни.

— Защо?

— Той ми е треньор, по бокс.

Тя иска да каже нещо за бокса, но си замълчава.

— Добре.

— Той е… ааа… много праволинеен. Иска да се виждаме само в църквата или в присъствието на други хора — подчертавам думите си с жест и ококорени очи. — Като млад е попаднал в лоша среда, но после е влязъл в правия път. Не пие, нито пуши, нито…

— Спи с жени? — засмива се майка ми. Потупва ме по ръката. — Чудесен е, както ми го описваш, Джейд! Точно като за теб. А и баба ти не може да го нахвали, колко възпитан бил, какъв хубавец.

— О, трябва да го видиш — поклащам глава при мисълта за хубавия му задник и онзи блясък в очите му — той е най-красивият мъж, когото съм срещала.

— Ще ме запознаеш ли с него някога?

Свивам рамене.

— Не знам. Винаги е толкова сдържан. Имам предвид, че почти не знам какво изпитва. Вероятно всичко е плод на въображението ми.

Усмивката й е нежна.

— Според думите ти излиза, че е старомоден. Толкова ли е лошо?

— Не — отговарям почти шепнешком. — Това, което ме плаши, мамо, е, че когато съм с него, мисля за бебета. Бебета, вечери и всичко останало. Не искам сериозна връзка. Струва ми се твърде прибързано след Данте.

— Не е прибързано, Джейд. Вярно е, че напусна Калифорния само преди два месеца, но ти отдавна си сложила край на отношенията си с Данте — по време на процеса, след изневерите му. Знам, че го обичаше, и мисля, че и той те обичаше, мила, но някои мъже просто не могат да пораснат и той е от тях.

Свеждам очи, опитвайки се да скрия пронизващото усещане от думите й. Но майка ми, която ме познава както никой друг на света, го забелязва.

— Довери се на сърцето си.

— Ще се опитам.

Тя отново ме прегръща.

— Помни какво ти казах за баба ти. Обади ми се, ако искаш пак да си поприказваме, или ако състоянието й се влоши, нали? Не е лошо да я заведеш на фризьор например.

— Добре. Обичам те, мамо.

Седя с опънати крака на дивана, гледам телевизия и си мисля колко хубаво щеше да бъде, ако имах деца, които да сложа да си легнат, измити, по пижамки. Бебе, едва проходило дете и по-голямо, което ходи на детска градина, изкъпани и изтощени от дългата щастлива Коледа. Как ми се иска да спяха сега до мен, изморени и доволни! Чувствам празното място до мен, където трябваше да лежат.

Телефонът звъни и аз скачам с надеждата, че е Рубен.

— Здрасти, бейби — изрича измамно ласкавият глас на Данте Кингман. — Честита Коледа!

— Данте — произнасям с досада, — не ми се обаждай повече — затварям. Когато звънва отново, не му обръщам внимание, и то без усилие. Не ме интересуват игричките, хитрините и глупостите му. Когато звънва за трети път, се сещам, че ще събуди Робърта и грабвам слушалката рязко.

— Джейд?

— О, Рубен! — сядам изправена. — Извинявай, мислех, че е бившият ми съпруг. Преди малко звъня.

В дълбокия му плътен глас има весели нотки, когато казва:

— Искаш ли да отида да го набия вместо теб?

— Разбира се. Ще го направиш ли?

Той се засмива игриво.

— Слушай, чудех се дали е удобно да намина за малко. Имах работа цял ден, но съм ви приготвил по нещо за теб и баба ти.

— Страшно ще се радвам. Представа си нямаш колко — после осъзнавам, че трябва да му кажа истината. — Макар че баба ми вече спи. Ще бъдем само аз и ти.

— Добре тогава — не съм сигурна, че чувам нотки на обещание в тона му само защото така ми се иска. — Ами, мисля, че няма проблем, само този път — пауза. — Да ти кажа истината, Джейд, цял ден ми се иска да те целуна. Имаш ли нещо против?

Затварям очи и по тила ми пробягват тръпки.

— Абсолютно нищо.

— Добре тогава. Идвам веднага.

Умората ми се изпарява като с магическа пръчка. Изтичвам в банята да си измия лицето, освежавам червилото си. Сменям пуловера, с който съм била цял ден, с малко по-прилепнал. Слагам си по капка парфюм зад ушите и между гърдите.

Когато му отварям вратата след няколко минути, всяка клетка от тялото ми тръпне за неговото докосване. Всичко в мен крещи „Да!“, когато той влиза вътре с пакетчетата, които оставя на дивана.

— Ела тук — дрезгаво изрича. Без дори да си свали палтото, той ме придърпва към себе си. Обвивам ръце около шията му и започваме да се целуваме като любовници, разделени по време на война. Жадно и настойчиво. После пак се прегръщаме. — По дяволите! — прошепва той, докато гали гърба ми. — Не знаеш колко копнеех точно за това.

— Аз също, Рубен — мога да остана така и да го прегръщам цяла вечност. Да вдъхвам мириса му. Да чувствам сигурното му тяло, силните му ръце.

Скоро обаче се отъркваме един в друг почти безпомощно. Заради клетвата му за въздържание, която той държи да спази, въпреки че веднъж вече я нарушихме, аз се отдръпвам съвсем малко.

— Искаш ли да ти сложа нещо за хапване? Има много вкусни неща.

— С удоволствие.

— Дай да ти закача палтото и да отидем в кухнята.

Той взема опакованите подаръци и идва след мен. Напълвам му една чиния с пуешко месо с гарнитура, салата, макарони, сирене и няколко от крехките ролца на леля Ти-Ти.

— Цяло чудо е, че са останали няколко от ролцата — обяснявам. — Няма по-добра готвачка от нея.

Той започва да яде като че ли е прегладнял до смърт.

— Много е вкусно, Джейд — казва, след като е опитал от всичко. — Отдавна не съм ял домашно приготвена храна. Липсва ми най-вече по празниците.

— Не се съмнявам.

Той взема по-малкото пакетче.

— Донесъл съм ти нещо. Честита Коледа!

Прилича на кутийка за бижута. Докато я отварям, той се привежда и подпира лакти на коленете си, прехапвайки долната си устна. Фина златна верижка с висулка. Засмивам се от удоволствие, защото висулката представлява красиво изработени боксови ръкавици.

— Златни ръкавици! Рубен, разкошно е! Благодаря ти — навеждам се и го целувам.

— Харесва ли ти?

— Да.

— Хубаво — отдаваме се изцяло на целувки, неговата ръка гали тила ми и този път той се отдръпва. Вперва поглед в мен със сериозно изражение. Докосва устните ми. — Ти си невероятна жена, знаеш ли го?

— Благодаря ти.

— По-добре да вървя. Целуни баба си от мен — става и започва да се приготвя за тръгване.

— Няма ли да останеш за десерт с кафе? Имаме пиканов пай.

— По-добре не.

Решавам да го приема като зрял човек.

— Добре. Искаш ли да ти сложа от пая за вкъщи?

— Би било чудесно.

Така и правя. Слагам му голямо парче от пая в една кутия и на вратата го целувам за довиждане. Отново започваме да губим контрол, или по-скоро ръцете ни започват да излизат извън контрол. Моите на хубавото му дупе, неговите върху моето, притиснати един към друг.

— Добре — казва. — Лека нощ, Джейд.

— Благодаря, Рубен. Честита Коледа!

Когато си отива, се облягам на вратата и отново превъртам всеки миг наум. Какъв мъж само! Какъв. Мъж. Само.

Писателското табло на Шанел

Писането е самотно занимание. Семейството, приятелите и обществото са естествените врагове на писателя. Той трябва да бъде сам, постоянен и донякъде безжалостен, ако иска да устои и да довърши започнатото.

Джесмин Уест