Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (37)

35
Труди

„Ах, колко мъка, колко труд ми струва

да те обичам, както те обичам!

От твойта обич тегне ми сърцето

и въздухът,

и шапката ми даже.“

„Истина“^[1], Федерико Гарсиа Лорка

На следващата сутрин Рик идва да вземе Колин, за да прекарат заедно деня. Беше малко неловко, докато се уговорим, а после да ги гледам отстрани как се мъчат да решат какво да правят, но не се намесвам. Накрая решават да отидат с колата до „Тринидад“, за да купят някакви инструменти, а после да обядват. Довършвам опаковането на подаръците на спокойствие, почиствам къщата и обмислям посрещането на Коледа, която е само след два дни. За мен ще е най-тежко, затова трябва да измисля по-различен начин да я отпразнувам, за да бъде забавно, да й придам нов смисъл и да е по-различно от всички предишни Коледи.

Докато мия кухнята, ми хрумва, че мога да направя тържество с коледни песни. Да направя шоколадово фондю, така любимо на децата, и да поканя съседите. Зарязвам пода наполовина измит, подпирам бърсалката на мивката и се обаждам на Робърта, която посреща идеята с радост, после казвам на Джейд, че ако иска, може да покани Рубен. Шанел не може да дойде, защото ще ходи на църковната служба със свекъра и свекърва си, но обещава да се отбие поне за малко. Съобщава ми шепнешком, че се е обадила и е приела стипендията, но още не е казала на Тони. Последен е Ейнджъл. Сещам се, че нямам телефона му, затова обличам палтото и отивам да го поканя лично.

След онзи ден съм го виждала само няколко пъти за кратко. Той се отби една вечер с надеждата да го поканя, но Ани си беше вкъщи и гледаше сърдито, затова той остана съвсем малко и на тръгване ми намигна. Бях толкова заета с подготовката на празника, че нямах време да намина у тях.

На верандата спирам за миг, обхваната от противоречиви чувства. Хем го искам, хем не. Случилото се не бе в мой стил, но беше толкова хубаво. Той е твърде млад. Твърде неопитомен. В момента нямам нужда от връзка.

Той също. Понечвам да почукам и той отваря вратата.

— Трудии! — възкликва с непринудена топлота и широка усмивка. — Надявах се да те видя. Влизай. Искам да ти покажа нещо чудесно.

— Какво?

Влизам вътре и долавям уханието на канела, присъщо за него, от което костите ми омекват. Затваря вратата и аз му правя място да мине, но той се спира пред мен.

— Как си? — казва, като не откъсва очи от мен.

— Добре — отвръщам. — А ти?

Усмивката му е ленива и дяволита.

— Много гладен.

Изчервявам се, което е нелепо. Свеждам очи и казвам само:

— Хммм…

Той се засмива, хваща ме за ръка и ме издърпва в опасната си кухня. На масата има купчина пресни зеленчуци — червени, зелени и дори една оранжева чушка. Безбожно скъпи са и никога не си купувам, но са красиви с разхвърляния между тях лук и издължените форми на тиквичките.

— Какво готвиш?

Отново смях.

— Още нищо. Играех си с фотоапарата. Искаш ли да опиташ?

— Разбира се — дава ми тежката си „Минолта“ и докосва леко тила ми, за да застана по-близо до приканващото късче природа. Поглеждам през обектива. Светлината танцува над червените, жълти и зелени кори, спуска се тук, изчезва там. Улавям с обектива очертанията на една оранжева чушка и щраквам, после вдигам фотоапарата и я докосвам. — Можеш да направиш яхния.

— Сигурно. А сега ще те целуна, Труди. Може ли? — и преди да кажа не, не че щях да го сторя, просто се навежда и докосва устните ми със своите. Мимолетна среща на устни, език, дланта му върху бузата ми, после се отдалечава. — Нямаш нищо против, нали?

— Да.

— А сега трябва да ти покажа от какво съм толкова радостен тази сутрин? — взема един плик от плота и го отваря. Винаги е весел, но сега повече от обичайното. Изважда сноп снимки. — Ще ме направиш известен, mi embruja. Виж.

Подава ми дебело купче снимки двайсет на двайсет и пет сантиметра. На всичките съм аз.

— О, Боже! — възкликвам, смаяна и запленена.

Част от тях са на леглото, светлината пада на снопове върху голата ми плът — никога не съм се виждала така, погледната по този начин. Косата ми и извивката на гърба и бедрата ми, дължината на краката и гладката бяла, млечнобяла кожа. Има и няколко други, които ми направи сутринта в Деня на благодарността, застанала в кухнята, и няколко с бялата риза, която бях облякла, след като се любихме, без да знам, че ме е снимал. На едната се вижда очертанието на гърда под отворената предница на ризата.

Докато ги гледам, жената от снимките заживява свой живот, това вече не съм аз, а същество от светлина, блясък и цвят. Иска ми се да заплача, толкова са изящни.

Вдигам очи, поразена.

— Не ти ли харесват? — пита, като ме докосва по лицето. — Само кажи и ще ги изгоря завинаги.

— Не! Не, не ги унищожавай. Прекрасни са. Красиви. Искам да видя целия свят с твоите очи — този път аз го докосвам, докосвам красивото му лице. Навеждам се и го целувам много нежно. — Какво чудо си ти!

Той взема снимките от ръцете ми, докосва гърба ми, бедрата, повдига блузата, за да погали кожата ми, гледа ме.

— А ти си създание от светлина. Обикновено тъмнината освобождава онова, което ние наричаме duende^[2]. Как така твоята светлина го промъкна в сърцето ми?

Някой ден всичко това ще се превърне в спомен. Но сега е истинско. Случва се в този момент.

— Ейнджъл, мога ли да те целуна?

— Моля те — прошепва и посреща целувката ми. Говори, докато се целуваме: — Изпълни ме със светлина. Освободи ме.

Засмивам се тихо, защото именно той стори това за мен.

— През февруари заминавам за Севиля — казвам.

— Много хубаво — ръцете му са в косата ми, бедрата ни се допират. — Изучавай Лорка. Запознай се с онзи свят. Те ще те заобичат, ще се влюбят в твоята светлина.

Когато преставаме да се целуваме и галим, разпалвайки желанието един в друг, той си взема фотоапарата, настанява ме на един стол, слага в скута ми зеленчуците и изщраква няколко ленти. Чувствам се красива и жива. Той снима мен, аз него.

Чак накрая се сещам да му кажа, че организирам тържество с коледни песни. Той се засмива дяволито.

— Ако дойда, дъщеря ти нали няма да ме подгони с метлата?

— Не. Няма дай позволя — засмивам се аз.

— Тогава с удоволствие ще дойда, за да хапна шоколад. Ще донеса вино и нещо сладко, да?

— Да.

Оставям го както винаги енергичен и потънал в неговите си неща и прекосявам моравата между къщите ни с глуповата усмивка на лицето, която отразява всичко случило се през този ден. Държа в ръката си копия от снимките, които ми даде. Трябва да ги скрия на сигурно място, но не можех да не ги взема. Бих искала да ги сложа в рамка и да ги окача в дневната. Или в спалнята.

Може би когато децата пораснат.

Дотогава ще си останат моята сладка тайна.

Едва когато заобикалям дърветата, виждам камионетката на Рик, паркирана на алеята. Пликът със снимките изведнъж започва да пари пръстите ми и аз се оглеждам за място, където да го скрия. Няма къде, затова го внасям вътре, пулсирайки цялата от червена светлина. Червеното на страстта ми, червеното на косата ми.

Заварвам Рик и Колин, седнали на дивана. Няма музика. Естествено, нали изнесох телевизора. И двамата не изглеждат особено щастливи.

— Здравейте, момчета. Какво става? Защо сте се прибрали толкова рано?

Върху бузите на Колин са избили червени петна.

— Просто свършихме по-рано, отколкото мислехме. Мога ли да вървя сега?

Поглеждам въпросително Рик. Той подвига рамене примирено.

— След малко ще приготвя вечерята — казвам.

Колин се навежда да прегърне баща си. И двамата избягват да се поглеждат в очите. Синът ми се качва на горния етаж. Чува се затръшването на вратата и зазвучава музика. Поглеждам Рик.

— Какво стана? — той потърка лицето си.

— Не знам. Започна да ме обвинява за всичко и аз му се разкрещях.

Поемам си дъх и сядам на стола. Продължавам да държа плика, който изгаря пръстите ми, затова го оставям, както се надявам, небрежно. После пак го вземам, опасявайки се, че ако го оставя, Ани или Колин ще проявят любопитство, ще го отворят…

— Къде беше? — пита Рик.

— До съседната къща — той присвива очи.

— Не ми се вярва Робърта да е причина за това изражение на лицето ти.

Само повдигам вежди.

— Господи, Труди! Той прилича на дванайсетгодишен.

— Остави това, Рик — предупреждавам го аз. — Не ти влиза в работата.

— Хубаво — изправя се. — Нищо вече не ми влиза в работата, нали? Нито ти, нито децата ми, които почти не виждам, които… — вдига ръка. — Няма значение.

Запътва се към вратата и аз си казвам, че не трябва да го съжалявам, защото както си е постлал, така ще си легне и…

Само че твърде дълго той беше центърът на света за мен и виждам мъката и тъгата в наведената му глава и безсилието в свития му юмрук.

— Рик, трябва да им дадеш малко време. Децата ще разберат.

Той се спира по средата.

— Мислиш ли?

В главата ми се въртят хиляди мисли. Очите му са ми толкова близки. Познавам всяка сянка и усмивка, изписани на тази уста. Виждам, че мустаците му имат нужда от оформяне, забелязвам сенките от умора около очите му. Ставам, оставям снимките на дивана и казвам:

— Ела тук.

Той се хвърля в прегръдките ми и ме стисва силно с дългите си ръце.

— Как стигнах дотук, Труди? Как мога да се върна назад и да оправя всичко? — дъхът му е топъл върху врата ми, а тялото му толкова болезнено познато и така далечно в същото време. Непоносимо е.

Докато стоя там, прегърнала съпруга си, чувствам разликата в себе си. С Ейнджъл изпитвам облекчение и ми е леко. С Рик усещането е от главата до петите, до мозъка на костите ми. Любов, дълбока, дива и ожесточена, от която оставам без дъх, и изпитвам срам, че ми се ще да заплача на рамото му. Притискам го по-силно и просто стоим прегърнати много дълго, давайки си утеха за всичко, с което може да ни сблъска животът. Той ме целува лекичко по ухото и ме пуска.

— Довиждане.

Кимам.

 

 

Коледа. Първи пристигат Робърта и Джейд. Колин и Ани ми помогнаха да почистя къщата и се радвам на доброто им настроение. Застлахме масата с дантелената покривка и подредихме червените чаши, които свекърва ми ни подари преди три години.

Колин вдига една от тях.

— Баба ми липсва.

— На мен също. Много — казва Ани.

— Хайде да сложим една чиния и за нея — предлагам. — Какво ще кажете?

— По-подходящо е за друг празник, мамо.

— Мисля, че идеята е добра — обажда се Колин. — Отивам да донеса.

Ани повдига вежди.

— Тогава да сложим една и за татко.

— Липсва ли ти тази вечер?

Свива рамене.

— Малко. Просто Коледа не е същата без него. Можем да се преструваме колкото си искаме, но всички чувстваме някаква празнота.

— За татко ли говориш? — Колин донася чиния и прибори и ги подрежда отляво до челното място, където тя винаги седеше.

— Да — сгъвам салфетка. — И на теб ли ти липсва?

Лицето му се затваря, после поглежда крадешком към Ани. Малкото ми мъжко момиче едва сдържа сълзите си. Колин омеква. Кима.

— Не е същото.

— Знам — поемам си дъх, — но нали затова тази вечер правим нещо по-различно, празнуваме по свой начин.

— Той липсва ли ти изобщо, мамо? — пита Ани.

Всяка секунда, иска ми се да кажа. Всяка хилядна от секундата. Няма миг от деня, който да не е изпълнен с някаква мисъл за него, спомен или копнеж. На глас казвам:

— Разбира се, че ми липсва. Понякога обаче нещата се променят и човек трябва да се приспособи възможно най-добре.

Пристигането на Робърта прекъсва разговора, и слава Богу! Тази вечер изглежда крехка и изморена и се подпира на ръката на Джейд. В другата си ръка Джейд носи торта. Правя знак на Ани да я вземе и Джейд настанява Робърта на масата. Навеждам се да я прегърна и долавям лекото ухание на парфюма й и маслото за коса, което използва.

— Как си, мила?

— Добре съм — сочи. — Тази торта е за съпруга ти. Предполагам, че ще го видиш? — хвърлям развеселен поглед към Джейд.

— Ще го видим. Дори ако трябва да отида специално до него.

После идва Ейнджъл и донася със себе си мириса на шоколад и канела.

— Здравейте, красива госпожо — поздравява Робърта и я целува по бузата.

Оставя пред нея опакован подарък. Подава на Джейд малко по-голям и същия на Ани, която леко се изчервява. Спира се пред Колин и протяга ръка.

— Аз съм Ейнджъл Сантяго. Ти сигурно си Колин, да?

— Правилно — отвръща Колин студено.

Ейнджъл държи и друг пакет, тънък и плосък, затова се опасявам, че може да е снимка. Носи и тенджера и аз казвам:

— Дай това в кухнята.

Докато ме следва, усещам възбуда по гърба си сякаш ме докосва. Което, разбира се, не прави. В кухнята той застава много близо, продължава да бъбри, оживено и весело за съставките на яхнията, която е донесъл. Поглежда през рамо, после слага ръка на дупето ми и го стисва леко.

— Красиво дупе — прошепва. — Измъкни се довечера, Труди. Ела при мен.

— Не знам дали ще мога.

Очите му са като крилата на водно конче, с цветовете на дъгата.

— Опитай. Подготвил съм ти изненада.

Кимам и бързо се връщам в другата стая. Колин ме поглежда изпитателно. Чува се звънецът и аз се забързвам с облекчение към вратата.

— Това сигурно е Шанел.

Рик е. Застивам и в продължение на един дълъг момент го гледам — косата му, очите и прошареното, което се промъква около устата му. Държи кашон с подаръци и забелязал колебанието ми, пита:

— Мога ли да вляза?

— Разбира се. Да. Всъщност Робърта е направила торта специално за теб.

По радиото звучи „Звънчетата на шейната“ и прозвънва във внезапно притихналата стая. Джейд, Робърта, Ани, Колин и Ейнджъл, който определено изглежда палав — и Боже, толкова млад! — се обръщат да видят кой е дошъл. Ани скача.

— Татко! — извиква и се мята на шията му. — Какво правиш? Толкова се радвам да те видя!

На лицето му се изписва сконфузено и благодарно изражение, от което ми се къса сърцето.

— Нося ти подарък, глупаче.

Колин също се приближава и го прегръща.

— Извинявай за онзи ден — изрича тихо.

Рик стиска рамото му.

— Няма нищо, сине.

Телефонът звънва и аз го вдигам. Чува се щракване и аз възкликвам ядосано:

— За десети път ми затварят през последните три дена — и макар да знам, че номерът ми е непознат, по навик натискам копчето. Кодът е на район 970. Нямам познати оттам.

Рик ме поглежда със странно изражение.

— Какво? — питам аз.

— Нищо.

От дъното на стаята Робърта казва:

— Ела седни, сине. Събрали сме се да пеем коледни песни. — Аз… ааа…

Той попипва мустаците си, поглежда Робърта, децата, мен. Ейнджъл се е настанил в края на масата на старото място на Рик и облизва една троха от пръста си. В очите му има някакъв немирен и първичен израз, докато избира една ягода, потапя я в соса и я изяжда, което има за цел да ни накара — да накара мен — да си мисля за други неща. Това и правя. Той ми намига.

Рик го забелязва.

— Аз съм Рик Марино — протяга ръка.

— А, да — казва Ейнджъл. — Старият съпруг — той се избърсва със салфетка, а аз трябва да стисна устни, за да не се разсмея. — Аз съм Ейнджъл Сантяго.

Джейд прикрива устата си с длан, а аз отпивам голяма глътка вода, докато двамата мъже се ръкуват. Рик повтаря провлечено:

— Аннхел.

— Седни, Рик — подканва го Робърта.

— Ще пеем заедно коледни песни, татко — казва Ани и поглежда настоятелно Колин.

— Не мисля. Майка ви е организирала тържеството — поглежда ме. — Честита Коледа!

Неудобството и веселото настроение изведнъж експлодират и аз изпитвам мъчителното желание да направя нещо, че да се почувства по-добре. Това е като нелечима болест, мога да се закълна. Ядосана съм заради слабостта си, затова вирвам брадичка.

— Честита Коледа и на теб!

— Хайде, татко — умолява го Ани. — Само няколко песни заедно. Ще изпеем твоите любими.

Пред погледа ми отново преминава картината на коледната служба и „Малкият барабанчик“.

— Баща ви сигурно си има друга работа. Утре ще го видим.

Ала Ани започва да пее „Елате, вие всички, вярващи“ и Робърта, нейната съучастница в престъплението, също се включва, а Рик стои с отпуснати ръце, останал без дъх. Предавам се и запявам и останалите трима, включително и Ейнджъл, също запригласят. Гласът на Колин е плътен и пее вярно, на Ани е висок и слаб, а Робърта пее със силата на Арета Франклин.

Рик просто стои там, поглежда децата, после мен. Виждам, че още малко и ще се разплаче, затова отивам при него, хващам го за ръката и го настанявам на масата. Продължавайки да пея, му наливам питие, слагам го пред него и когато песента свършва, изчаквам съвсем малко и запявам:

— „Елате, съобщиха ми…“

В нашето семейство всяка година пеем тази песен и сме се научили да я изпълняваме красиво, в синхрон. Моят писклив алт, дълбокият бас на Ричард, сладкото сопрано на Ани и обработеният баритон на Колин. В средата Рик внася стабилизираща тежест на нежната мелодия с ниския си плътен и хубав глас.

Полагам ръка на рамото му, тъй като той още не пее, и поглеждам към Ейнджъл. Очите му са светнали и топли и той ми кима едва забележимо.

Но Рик не пее. Не е докоснал чашата с питието. Дори не поглежда децата си. По средата на песента се изправя, махва и напуска стаята.

— Забрави си тортата — казва Робърта.

Ани скача.

— Отивам да я взема.

Спирам я и давам на Рик възможността да си тръгне, преди да са му потекли сълзите.

— Утре ще му я занесем.

След това вечерта преминава добре, поне според целта, която си бях поставила — да дам на всички нас през тази трудна Коледа място, където можем да бъдем заедно. Робърта е относително весела, което е добър знак след затишието миналата седмица. Джейд пее енергично, макар не съвсем вярно, а в един момент двамата с Ейнджъл изпяваме една коледна песен на испански.

След като гостите си тръгват, децата изчезват по стаите си и аз ги предупреждавам да не излизат оттам до сутринта. Почиствам бъркотията на спокойствие и пускам любимия ми диск с коледна музика — онзи с „Чухме ангели небесни“, после изваждам чорапчетата и всички скрити лакомства.

С Рик винаги го правехме заедно. Спомням си за тези моменти, през всичките години, когато будувахме до късно, за да приготвим и надпишем подаръците за всяко дете с бележки от Дядо Коледа, похапвайки от бисквитите и млякото, останали от децата.

Пронизва ме мисълта, че това време е приключило безвъзвратно. Тази част от живота ми, майчинството, е свършила. От известно време насам. За първи път не изпитвам мъка. Питам се каква ли ще е следващата ми Коледа. Дали ще я прекарам тук или другаде. Дали ще продължа да живея в тази къща, или ще бъда далеч и ще се занимавам с испанския.

Докато се приготвям за лягане, вземам душ, а после сядам на ръба на леглото и се реша, изпитвам чувство на облекчение, примесено с някаква празнота, която не мога да назова.

Така няма да мога да заспя. Трябва да си почина, за да издържа утре, но след час се надигам в тъмното и дърпам завесите. В кухнята на Ейнджъл свети и през прозореца се вижда част от рамото му в бяла риза. Чудя се дали мога да го накарам да погледне и да ме види.

Засрамвам се и слизам долу в тъмното, изненадана, че в стаите на Ани и Колин е тъмно. Усмихвам се. Някои неща не се променят. Утре ще станат рано, двете ми вампирчета, нетърпеливи както когато бяха осемгодишни, за да видят какво им е донесъл Дядо Коледа.

 

 

Един часът е. Луната се е облещила, а вятърът е утихнал. През прозореца се виждат голите клони на фона на небето. Красиви са. Намятам се с пеньоара от памучно кадифе и излизам навън.

Не мога да мисля за друго, освен за измъченото лице на Рик и сълзите, напиращи в очите му. Все още съм му силно ядосана за изневярата, бясна, че не можа просто да дойде при мен и да ми каже: „Много съм нещастен, но не знам защо. Помогни ми да разбера.“

Ала внезапно ми хрумва, докато стоя на верандата на лунната светлина, че аз също не бях щастлива. Бях започнала да негодувам, че съм се отказала от всичко заради него. Имаше моменти по време на курса по народна медицина, когато говорех цял следобед с някой мъж и си мислех: „Защо Рик не ме изслушва по този начин? Защо никога не иска да говорим за нещата, които ме интересуват?“

Имаше моменти — много, сега разбирам с чувство на вина, — когато го изолирах от себе си по време на онзи дълъг и мрачен период. Все пак аз също скърбях. Джо не ми беше най-добрият приятел, но го обичах. Свекърва ми бе за мен майка — много повече от родната ми майка — и понякога ми липсва болезнено. Много пъти си мисля, че ако беше жива, това нямаше да се случи.

От стола на верандата се обажда Лусил:

— Започваш да схващаш, миличка.

— Ти истинска ли си?

Тя ме поглежда със сините си като метличина очи.

— Кое е истинско?

Чувам стъпки на верандата, тежки мъжки стъпки, и за миг се надявам, че е Рик, който е загърбил гордостта си и е дошъл да ме помоли да го приема у дома.

Но не е той, а Ейнджъл, който се приближава, прегръща ме и ме целува по челото. Облягам се на него, главата ми върху извивката на не това рамо, което исках, и сълзите потичат. Той ме гали по косата, допира бузата си до главата ми и издава тихи звуци на утешение.

— Много го обичаш — казва накрая, докато силните му млади ръце ме галят по гърба.

— Да.

Хваща ме за ръка и сядаме на стъпалото.

— Чуй — казва тихо и искрено, гласът му красив като песен. — Видях го тази вечер. Той обича теб, не другата жена. Какво ще направиш?

— Какво мога да направя?

Той се засмива и отмахва косата от устата ми.

— Американците са забравили страстта. Остави duende да ти помогне. Бори се за него — вдигам глава.

— А ти, Ейнджъл, ще се бориш ли за твоята жена?

— Шшш — отдръпва се, поклаща глава. — Тя не го заслужава.

— Кой ли заслужава?

Той навежда глава и ми се приисква да целуна беззащитната извивка на врата му.

— Тя ме направи за посмешище пред целия град.

— Тогава я доведи в Америка.

— Тя не ме обича. Според мен трябва да обичаш човек, който също те обича.

— Тя не те обича?

Поклаща глава.

— Но ти пише писма? Колко често ти пише?

— Всяка седмица. И всеки път едно и също. Много съжалява. Много. Много.

— Сигурно наистина съжалява, Ейнджъл.

Той не казва нищо, само гледа втренчено в нощната тъмнина с разбитото си сърце. Навеждам се и го целувам по бузата. Той вдига ръката ми и целува дланта.

— Дали тази нощ не можем да облекчим взаимно тъгата си?

— Мили, мисля, че тази част е приключена за нас.

Той ме поглежда полуусмихнат.

— Никога няма да те забравя, моя Труди.

— Аз също никога няма да те забравя, мили мой.

Целува ме. Тъмна богата целувка с вкус на канела. Дъхът му роши косата ми, а в следващия миг си е отишъл.