Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goddesses of Kitchen Avenue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
bridget(2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Барбара Самюъл. Диви котки в кухнята

ИК „Бард“, София, 2005

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 954–585–617–3

История

  1. —Добавяне

33
Труди

„Надолу ромоли реката,

листа и небеса понесла.

С жълти цветове на тиква

се кичи светлината млада.

О, мъка циганска и черна!

О, бистра и самотна мъка!

О, мъка на корито скрито

и зазоряване далечно.“

„Романс за черната мъка“[1], Федерико Гарсиа Лорка

На летището в Спрингс чакам наред с другите семейства, които събират липсващите парченца за празниците. Трудно ми е да не обръщам внимание на двойките съпруг-съпруга, които посрещат деца или родители.

Не мисли за това!

Твърде горещо е, но напоследък все така ми се струва. Чудя се, докато си вея с вестник, дали не навлизам в менопаузата и не започват да ме заливат горещи вълни. Прекрасно!

Забелязвам Колин, който стърчи над главите на другите — от децата ми той най-много прилича на моя род. С подстригана гъста черна коса, която открива високите му скули, с пълни устни. Облечен е в зеленикавосин пуловер, за който мога да се обзаложа, че е подарък от приятелката му. Върху бежовите му панталони има гънка, получена при гладенето. Преметнал е чантата с лаптопа през силното си рамо. За първи път виждам, че е станал млад мъж, оставил провинциалния Пуебло зад гърба си. Забелязвам, че младите жени го заглеждат, привлечени от излъчването на успех и напетата, почти европейска осанка.

Той ме съглежда, този прекрасен елегантен млад мъж, и по лицето му се разлива широка усмивка. Вдига ръка и забързано заобикаля една възрастна двойка, после ме обгръща в мечешка прегръдка.

— Здрасти! Човече, колко ми липсваше! Много добре изглеждаш, мамо! — добавя, като ме задържа на една ръка разстояние пред себе си. — Какво си променила?

— Така ли? Не се сещам какво. Изглеждаш великолепно. Толкова се радвам да те видя!

Едва когато се отправяме по стълбите към багажното, той се сеща, че Рик не е тук.

— Татко не дойде ли?

— Не, но се надява да наминеш да го видиш довечера. Ще му е много приятно да ти сготви нещо вкусно.

— Очаквах да ви видя двамата — в келтските му очи проблясват мълнии. — Винаги сте идвали заедно — той спира насред стълбището и ме поглежда навъсено. — Не можахте ли да се сдобрите заради мен поне?

— Пречим. Хората ни зяпат.

— Мамо! — той се отмества, но само физически.

— Колин — започвам аз, — ние се развеждаме. Вече няма да правим много неща като двойка.

— Развод? Мислех си…

Слагам ръка на рамото му.

— Да ти вземем багажа, а после да намерим местенце, където да хапнем, преди да се приберем. Съгласен ли си? Можем да си поговорим, докато се храним.

Той кима. Възпитаният млад мъж отново се появява, но на бузите му остават две яркочервени петна. Това го правни още по-красив и едно момиче на около двайсет години се спъва от куфара си, загледано в него. Блъсва се право в него, а той вежливо я хваща да не падне, усмихва се, вдига чантата й от земята и я намества на рамото й. Докато вървим към колата, цялата сцена се превърта отново в главата ми и аз се засмивам.

— Същото се случваше с баща ти през цялото време.

— Наистина ли?

— Постоянно. Не приличаш много на него, но си наследил чара му.

— Госпожа Гутиерес все казваше, че сме дялани от едно дърво.

Госпожа Гутиерес беше съседката ни, която живееше в къщата на Ейнджъл.

Ейнджъл. При мисълта за него нещо дяволито се завихря под кожата ми. Опитвам се да не позволявам на мислите си да се отклоняват в тази посока, но напоследък нямах време да съм с него, въпреки че той се отби да ме покани. Мисля, че снощи засегнах чувствата му и това не ми дава мира.

Все пак може би съм леко смутена и засрамена от себе си. Каква глупачка съм да си помисля дори, че е възможна връзка с толкова по-млад от мен мъж. Някой, който рано или късно отново ще поеме на път. Някой, който обича друга жена. Може би всичко това я обяснява. Наистина не знам. Няма правила, които да следвам.

— Мамо? — казва Колин.

— Извинявай. Витаех в облаците — навеждам се и отключвам багажника, после подреждаме чантите. Заставам неподвижно под яркото зимно слънце. Пайкс Пийк се издига в далечината, внушителен и покрит със сняг. — Колин, не искам да си мислиш, че баща ти не искаше да дойде да те посрещне. Напротив.

— Тогава защо не дойде?

— Защото аз го помолих — поемам си дъх. — Всички ние сме свързани. Това няма да се промени. Променя се само начинът, по който сме свързани, и знам колко те боли. Само че колкото по-скоро се помъчиш да приемеш новото положение, толкова по-лесно ще е за теб. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Той навежда глава. Кима.

— Чувствам се ужасно. Това е.

— Знам, но нека се опитаме да изкараме една хубава Коледа при новото положение. Какво ще кажеш?

— Добра идея.

 

 

Речено-сторено. Правим маслени бисквити и ги украсяваме с глазура, седнали около масата. Мина идва, за да помогне, а Колин се смее и се шегува с нея. Пускам дисковете с коледни песни, същите, които винаги съм слушала, за да ми дойде коледното настроение, и си тананикам, докато лепя цветя от бонбонки по предницата на снежните човеци. Колкото украсяваме, толкова и изяждаме. Опаковаме подаръците и изпиваме няколко литра яйчен коктейл. Ани и Колин както винаги не могат да си поделят банята, но тя също е щастлива в къщата да има друг човек, който да разчупи монотонното ни ежедневие.

Едната вечер с Колин си вземаме филми от видеотеката, ритуал, който не сме пропускали, откакто постъпи в колежа преди три години. Двамата имаме еднакъв вкус за филми и книги, каквито никой друг от семейството не харесва, и много отдавна разбрахме, че можем да се свием на дивана, да ядем екзотични неща и да гледаме френски филми със субтитри, без никой да ни безпокои. Неговата търпимост към шум може да се сравни с тази на раздразнителна котка, което е доста необичайно за второ дете. Като бебе се налагаше да му пускаме тихо приспивни песнички в стаята, за да изолираме външните дразнители, и дори докато го носех в утробата си, той започваше да рита силно, когато някой затръшнеше вратата.

 

 

В много отношения прилича на мен. Ричард е умен и амбициозен, здраво сложен и енергичен, по характер се е метнал на дядо си Марино. Моят Ричард е италианец до мозъка на костите си, старомоден, стъпил здраво на земята мъж, който винаги прави каквото трябва, отдаден изцяло на семейството си. Ани е копие на баща си — чаровна и дружелюбна, общителна, душата на компанията.

Колин е като мен. Интелектуален и задълбочен, твърде сериозен и често пъти дразнещо ексцентричен. Когато си е у дома, обичам да седнем и да си говорим с часове — да обсъждаме идеи и политика, изкуство, музика и последните събития. Той е роден да защити докторска степен в някоя елитарна дисциплина и да прекара живота си в академични среди, пътувайки периодично до далечни страни. Това побърква баща му. „Какъв живот за един мъж е това?“ — мърмореше пред мен той. Рик се гордее до смърт с Колин и се хвали със спечелените от него награди, стипендии и хиляда и шестотинте му точки от SAT, но не го разбира.

Довечера Ани е на работа и завърта очи нагоре, когато вижда купчината с филми, които сме избрали — френска историческа драма, която исках Колин да види, „Историята на маркиз дьо Сад“, който той искаше аз да гледам, и две от независимите продукции, смятани за вероятните победители за „Най-добър филм на годината“. Вечерта на Оскарите ще държим връзка по телефона, след като си изпратим по имейла списъка с фаворитите ни (до три часа следобед по стандартно планинско време, без хитруване).

Боже, дано никога не се умори да споделя подобни неща с мен! Ако трябва да бъда реалист, това ще стане. Някой ден ще има свое семейство — съпруга, деца и приятели, с които да си прави партита по случай Оскарите — което прави тези безценни мигове още по-скъпи.

Приготвяме плата с неща за похапване — миниатюрни питки сирене „Гауда“, кракери, три вида ябълки, зимни круши, любимото ми сирене чедар „Върмонт Кабът“, студени скариди за Колин — и ги занасяме в наскоро подредената стая за гледане на телевизия. Колин възкликва:

— Леле! Това прилича на „Хиляда и една нощ“!

— Ммм — опасявам се, че напоследък този стил сякаш се разпространява навсякъде из къщата. Аленочервено тук-там, златни ресни й кадифени къдрички.

— Точно в твой стил.

— Благодаря — настаняваме се, опъваме крака на отоманките и се подпираме на възглавниците. Зоро се вмъква и се опъва царски на облегалката на дивана, помръдва с пищната си опашка. Малко след него идва и Атина и се муши в Колин, за да й дава парченца скариди.

— Как се справя без татко? — пита той.

— Добре — засмивам се аз, — но припада от удоволствие, когато дойде.

Пускаме „Историята на маркиз Дьо Сад“ и аз отпивам от охладеното вино.

— Пиеш ли вече, Колин?

— Мога да се позова на Петата поправка[2] в Конституцията — вдига се на лакът той.

— Мислиш ли, че не знам, че всички в Италия пият вино? — засмивам се.

— Е, това важи за там — той изкривява уста в печална усмивка. — Да, понякога пия по малко.

— Какво пиеш?

— Мамо, аз съм на двайсет. Още нямам право да употребявам алкохол. Пия каквото има.

— Надявам се не спиртни напитки.

— Петата поправка!

— Само внимавай.

Той слага парче сирене на един кракер.

— Слушал съм тази лекция около седемнайсет пъти, преди да отида в колежа, помниш ли? Чух те — отброява на пръсти: — Без питиета на екс. Без бира на екс. Без подсладени напитки като ром с кола, освен ако не искам да имам ужасен махмурлук на следващата сутрин.

— Провери ли на практика наставленията ми, душичке?

— Да, скъпа майко, установих, че си била права по всички точки — той взема дистанционното. — А сега може ли да гледаме филма?

— Разбира се.

Двоуми се, преди да натисне копчето.

— Ако те попитам нещо, ще ми отговориш ли честно?

— Ще се опитам.

— Заминаването ми за Италия беше ли сред причините, които доведоха до раздялата ви с татко?

Избягвам директния отговор.

— Откъде ти хрумна?

— Знам, че имахте разногласия по този въпрос. Татко смяташе, че не бива да ходя. Искаше да използва парите за нещо друго.

— Да разшири гаража — след като вече имахме двоен гараж, а той работи в гаража на „Харли Дейвидсън“. — Парите си бяха мои. Лусил ми ги остави не за да ги използвам за къщата, гаража или нещо подобно.

— За какво бяха?

Поемам си дъх и вземам парченце ябълка от чинията до мен.

— За пътуване и образование. Всъщност нямах възможност. Бяхте малки. Може би ще отида до Севиля все пак, казах ли ти? Проучвам го съвсем сериозно.

— Не ми отговори на въпроса, мамо.

Поглеждам го директно в очите.

— Не, Колин, пътуването няма нищо общо с проблемите между мен и баща ти.

— Честно?

С какво би могъл да промени миналото, дори да му кажех истината.

— Честно.

Филмът започва, но ми е трудно да спра да мисля за това — за парите, които Лусил ми остави, и за начина, по който застанаха между нас като огромна стена. Първия път, когато Рик поиска да ги дам, за да погаси ипотеката на къщата, бях бременна с Колин. Никога не му бе хрумвало, че аз няма да се съглася, и беше искрено поразен, когато отказах ясно и категорично. Аз бях също толкова учудена, че изобщо му е дошло наум. Това наследство не беше като другите — значителна сума пари, която почти се утрои през последните десет години благодарение на бума на пазара на акции. Съвсем наскоро пренасочих парите към не толкова рискови инвестиции.

То се състоеше от всички спестявания на Лусил, които ми остави със съзнанието, че разбирам за какво ми ги дава. „Всяка жена има нужда от собствени пари за спешни ситуации или ако иска да замине някъде, да избяга.“ Не ми ги остави, за да си купя къща, което според нея беше твърде надценявана инвестиция. Не ги остави за коли, яхти, погасяване на задължения или материални придобивки. Парите бяха предназначени за пътуване, образование — неща от този род, едновременно мимолетни и непреходни.

Само два пъти през изминалите двайсет години съм харчила от тези спестявания. Първия път платих курса си по природна медицина в Болдър. Рик се бе надявал да ме убеди да купим нова камионетка. Втория път беше за пътуването на Колин до Италия.

И, както се казва, пуснах духа от бутилката. Рик беше страшно ядосан. Смяташе, че не е честно да плащаме пътуването на Колин до Италия, лишавайки другите деца. Аз му отвърнах, че с радост бих дала пари на всяко от тях, ако иска да предприеме нещо такова. Ани ме убеди да й платя шестседмична почивка на Хаваите, след като завърши гимназия, и аз имам намерение да спазя обещанието си. Ричард се отказа от меден месец във Венеция и като същински бащичко избра пътуване до Големия каньон.

Чувствам ли се виновна?

Щом не, каква е тази буца в гърлото ми?

Ако единственото нещо, което пазех само за себе си е наклонило везната към загубата на Рик, какъв е изводът? Аз ли съм егоист или той? Или и двамата?

Филмът постепенно ме увлича, откъсва ме от натрапчивите мисли и в края хлипам, отприщвайки на воля насъбралите се емоции. Колин ми подава кърпичка и се усмихва:

— Нали ти казах. Точно по твой вкус.

— Беше разтърсващо — избърсвам лицето си. — Идеално. Любов и изкуство.

Звънецът на входната иззвънява само веднъж, което ми подсказва, че не е Рик. Преди да отворя, се отбивам в банята да си издухам носа, и Колин ме побутва към вратата. Отвън е Шанел с развята от вятъра коса и скръстени пред гърдите ръце.

— Здрасти, Шанел — изричам с изненада. — Заповядай.

Тя влиза и кимва на Колин.

— Извинявам се, че така се изтърсвам. Дано не съм попречила…

— Няма нищо. Какво става? Искаш ли чай?

— Имаме и кафе — обажда се Колин.

— О, с удоволствие!

— Аз съм Колин — протяга ръка той.

— Съвсем забравих, че вие двамата не се познавате. Шанел, това е по-малкият ми син Колин, както сигурно си се досетила вече. Колин, това е Шанел Пачехо. Живее отскоро в къщата срещу нас.

Тя се усмихва и виждам, че леко се изчервява.

— Приятно ми е. Как е училището?

— Върви, благодаря — той продължава да държи ръката й и бързо я пуска, след което мушва своята в джоба. — Извинявай.

Усмихвам се, развеселена. Все пак разликата им е само четири години, макар че Шанел изглежда много по-голяма заради начина, по който се е стекъл животът й.

— Сядай, Шанел — посочвам към масата. — Кафе или чай?

— Което ви е по-лесно. Нали мога да си съблека палтото?

— Разбира се.

Отивам за кафето и когато се връщам, за момент я поглеждам през очите на сина си. Лъскава руса коса, ясносини очи, дълги сребърни обици, които се подават изпод кичурите коса. Свалила е палтото си и е останала по леко износен пуловер, под който личат заоблените очертания на тялото й. Той я намира за привлекателна.

Шанел разгъва лист хартия на масата. Ръката, която го приглажда, трепери едва забележимо.

— Днес го получих по пощата — обяснява и го побутва към мен сякаш е пропит с отрова.

Вземам го и прочитам:

„Скъпа госпожо Пачехо,

Имаме удоволствието да ви съобщим, че сте избрана да участвате в Творческия лагер на остров Орка, който ще се проведе от 18 до 28 февруари 20…

Всички разноски се поемат от стипендията. От участниците се изисква…“

Вдигам очи и хващам ръката й през масата.

— Шанел, това е фантастично! Сигурно си на седмото небе!

В очите й плувват сълзи.

— Как бих могла да отида? Тони ще е против, нямам пари за пътуването и не знам дали мога да оставя момчетата за десет дни — тя притиска гърдите си със свободната ръка. — Просто не знам какво да правя, нито откъде да започна!

— Мога ли да го погледна? — пита Колин.

Тя кима. Бори се със сълзите.

— Не мога да повярвам, че са ме избрали — казва почти шепнешком. — Жената, която е нещо като моя наставница, ми даде пробна задача за кандидатстване и аз я изпълних. През ум не ми е минавало, че ще ме вземат.

Колин подсвирва:

— Това е много престижен творчески лагер. Сигурно си много добра.

— Май че е така — тя слага ръце на бедрата си и втренчва поглед в писмото с някаква ожесточеност. Вдига очи към него. — Обичам писането — отново слага ръка на сърцето си. — Наистина го обичам.

— Трябва да отидеш — казва Колин. — Без значение дали някой ще се ядоса. Това е програмата, с която пробиха Алан Наранха и Наоми Рединг. Чувала си, нали?

Лицето на Шанел се оживява.

— Наоми ми е наставница! Тя ми даде пробната задача.

— Наоми Рединг ти е наставница? — ченето му увисва.

— Да! Запознахме се онлайн в един курс по изграждане на типажи, който тя водеше, и се сприятелихме. Веднага.

Гледам ги. Не разбирам, защото не съм в крак с този свят на общуване. Завистта на Колин е почти осезаема. Той е поет, студенти някой ден нищо чудно да стане писател, но е ясно, че Шанел е приковала вниманието му.

— Сигурно имаш талант — казва Колин и оставя листа пред нея. — Трябва да отидеш. Животът не предоставя често възможности като тази.

Вълнението още веднъж се изпарява от лицето й.

— Знам. Но не знам как да стане.

— Мамо — обръща се към мен той, — кажи й.

Усмихвам се.

— Той има право, Шанел. Това е голям пробив, възможност да постигнеш мечтите си, освен това учителката ти достатъчно вярва в теб, за да предложи кандидатурата ти. Вероятно е била убедена, че ще се справиш. Представи си само какво ще бъде да разполагаш с цели десет дни само за писане в компанията на други писатели.

— О, да знаете само какво е мястото! — възкликва тя. — В гора е, всеки си има отделна вила, а храната ти я носят. Не правиш нищо друго.

— Значи трябва да обсъдим пречките една по една и да им намерим решение. Каква е първата?

— Три са и са еднакво важни. Тони, самолетните билети и момчетата.

— Добре. Тони — по-късно ще се върнем на него. Момчетата. Знам, че ще ти е трудно да ги оставиш, но помисли, че това може би е шансът да им осигуриш по-добър живот и по-щастлива майка. Ако правиш това, което обичаш и в което вярваш, ще им дадеш пример как да преследват целите си.

— О! Не съм го поглеждала в тази светлина — кима тя. — Може би ще мога да продам някоя вещ, за да си купя самолетните билети. Проверих по интернет — струват триста долара.

— Можеш да се поровиш в „Прайслайн“ и да ги намериш на половината на тази цена — намеси се Колин.

— Наистина?

— По-късно ще ти покажа.

— Благодаря ти — тя ме поглежда и въздъхва. — Тони.

— Добре — ясно ми е, че няма да е доволен. Той е добър човек, но е консервативен и е от работническата класа — може да изтъкне много доводи, но дълбоко в душата си най-много се страхува да не те изгуби, ако те пусне да направиш нещо подобно.

Тя кима.

— Да, отчасти това е причината, но той няма да иска да гледа децата, освен това не го бива много в готвенето.

— Свекърва ти сигурно ще се съгласи да помогне.

— Да — тя поглежда първо мен, после Колин. — Има още нещо… о, не знам.

Поглеждам многозначително сина си и той се изправя.

— Момичета, оставям ви да си поговорите. Трябва да се обадя по телефона — преди да излезе от стаята, той се спира и стисва рамото й. — Познавам петнайсетина души, които биха убили, за да имат това писмо.

— Благодаря — тя го изчаква да излезе, после вдига глава. Устните й помръдват и виждам, че едва се сдържа да не заплаче. — Ами ако стана за смях, Труди? Пред тези хора, за които говори Колин, те са от съвсем друг свят. Ще са облечени подобаващо, ще знаят как да се държат, ще познават неща от живота, които аз още не съм имала възможността да разбера. Сигурно всички ще са завършили колеж. Никога няма да се впиша в тази среда.

— О, мила! — хващам ръката й и изведнъж долавям присъствието на Лусил в стаята и около мен. Въздухът мирише на полята с вода градина в горещ летен ден. — Първият ден в колежа за малко не избягах панически, защото се страхувах от същите неща като теб. Всички ми се струваха толкова изтънчени и самоуверени. Никой от семейството ми нямаше висше образование и всъщност повечето от тях го смятаха за губене на време. Но аз влязох и открих, че никой не се интересува от произхода ми. Интересуваха се от бъдещето ми и от това каква бих могла да стана.

— Изплашена съм до смърт. Страх ме е да отида, страх ме е да се откажа.

— Запомни едно нещо от мен: когато станеш на моите години, няма да имаш мира нито ден, ако не си го направила. Длъжна си пред себе си.

— Има ли нещо подобно в живота ти, за което съжаляваш сега?

Мирисът на пръст става по-осезаем, уханието на текила и розови храсти. Замаяна, затварям очи.

— Да, така и не завърших образованието си. Забременях, дойдох в Пуебло и бях щастлива, но щях да бъда още по-щастлива, ако не се бях отказала.

— Сега ще го довършиш ли?

Чувам как камбанките на Ейнджъл звънят на вятъра.

— През февруари заминавам за Испания. Ще разгледам местата, където Лорка е живял и творил. Оттам ще почна — сега, когато го изричам на глас, знам, че ще го направя. Звучи почти като свещена клетва.

Още не знам как, но трябва да помогна на Шанел да не изпусне своята златна възможност. Заглеждам се в ръцете й, които се движат неспокойно, с неподдържана кожа и нащърбени нокти. Виждам едва забележимото петно отпред на пуловера й. Виждам се на тази възраст, а Лусил ми казва, че жената се нуждае от собствени пари. Вече знам какво ще направя, но трябва да стане както трябва.

— Струва ми се, че ако забравиш за страховете си, всичко ще се нареди чудесно, Шанел. Ако искаш, ще обиколим заедно магазините. Има не толкова скъпи пуловери и дрехи, в които ще се чувстваш по-уверена.

В сините й очи вече гори пламъче надежда.

— Добре.

— Обещай ми, че първата ти работа утре сутринта ще бъде да се обадиш, че приемаш.

— Обещавам.

Усмихвам се от сърце.

— Боже. Вероятно седя до една много известна писателка.

Тя се засмива, после става и ме прегръща.

— Благодаря ти, Труди. Наистина. Много ми помогна.

— За нищо, хлапе.

След като си отива, сядам на компютъра, влизам в „Прайслайн“ и правя резервация за отиване до Севиля на осемнайсети февруари и връщане на първи март. Нямам представа какво ще правя там. Не знам дали няма да съжалявам, дали не съм се побъркала, или това просто е най-лудата ми постъпка досега.

Страхувам се, но съм обещала на Шанел. Щом тя може да бъде смела, значи аз също мога.

Жените в бокса

Клер Въкнър, майка на три деца, остана в историята на аматьорския бокс с чистите си леви крошета и мощни удари с дясната ръка. Двайсет и четири годишната студентка по театрално изкуство от Университета в Минесота стана първата жена шампион от Минесота в Аматьорската спортна лига.

„Жените боксьори правят историята“

Пат Томпсън, Сейнт Пол Пайъниър Прес, 14 май 1978

Бележки

[1] Федерико Гарсиа Лорка, „Избрани творби“, 1973 г. — Б.пр.

[2] Гарантира неприкосновеност на живота, свободата и собствеността. — Б.ред.