Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (25)

23
Джейд

В неделя сутринта завеждам баба на църква. Тя е с черна рокля и черна шапка, освежени леко от перления гердан. Умълчана е. Напоследък е много мълчалива през повечето време и не знам какво да мисля.

— Обичам те, бабче — казвам, докато паркирам пред Божията църква.

— Ти си добро момиче, Джейд.

Пръстите й погалват моите и ги стискат, ала си личи духом не е тук. През цялото време мислите й блуждаят някъде. Дава ми дежурни отговори. Отклонява поканите за излизане на приятелите й, които се опитват да я разсеят и да я изведат навън. Мина почти месец от смъртта на дядо, а тя не е излизала от къщата, освен, за да отиде на църква. И то, защото аз я карам. Ритуалът ни е винаги един и същ: аз й уговарям среща с приятелите й, а после отивам в детските ясли при бебетата.

Бебетата са моя слабост. Всички бебета от всякакви раси, но най-много черните усмихнати бебета с къдрави коси и големи старчески очи, гладка кожа и дундести пръстчета на краката. Размекват ме. Обичам да ми мирише на бебешко масло, да се любувам на малките момиченца с миниатюрни кожени обувчици и чорапи с къдри. Момчетата си имат своите бейзболни шапки и маратонки. Боричкаме се и се гушкаме. Играем с кубчета, чета им книжки с картинки и общо взето се правя на шут.

Освен това е приятно да ходя в църквата, където майките и татковците обичат бебетата си, грижат се добре за тях и ги глезят, както се полага на родителите, за разлика от бебетата, които виждам в работата си.

Като детски социален работник не виждам много щастливи бебета. Понякога успявам да намеря начин да направя живота им по-добър. Друг път не се получава. Всички ми казват, че ще обръгна някой ден, а аз отговарям, че не си представям нищо по-важно от моята цел и всеки път, когато успея, знам точно защо съм на тази земя.

Тази мисъл се промъква в съзнанието ми, докато мия лицето на Джошуа Паркър — едно от най-сладките бебета, които съм виждала — и изостря интуицията ми за състоянието на баба. За какво има да живее тя сега? С каква мисия?

Хммм. Забелязах, че Шанел идва почти всеки ден, за да потърси съвета на Робърта по някакъв домакински въпрос — най-добрия способ за миене на прозорци или с какво да почисти фурната. Пита какво да прави с едно от момчетата.

Как да се разбира по-добре със съпруга си Тони, който се противопоставя на писателските й амбиции. Той иска тя да започне работа като сервитьорка, за да могат да си позволят нови мебели.

И Шанел се появява веднага щом се прибираме от църква. Изглежда зле. Обикновено е много спретната и видът й сега е обезпокояващ. Бабата у Робърта веднага проговаря.

— Седни, дете — кани я тя. Възлестата й ръка погалва Шанел по косата. — Какво се е случило?

— Отново ме боли зъб — изплаква тя и притиска бузата си. — Вече дори кислородната вода не помага. Какво друго да направя?

— О, мила!

— Само че… — от светлосините й очи започват да се стичат сълзи — този път е преден зъб и като го извадят, ще заприличам на беззъба вещица и… — тя се навежда, за да сгуши глава в скута й. — Господи, как боли! Сякаш някой ме удря с чук по лицето.

Срещам погледа на Робърта.

— Шанел, може би има начин да ти помогна. Не си вади зъба. Остави ме да звънна тук-там на сутринта. Имам ефикасни болкоуспокояващи. Сега ще ги донеса.

Тя поклаща глава. Кръговете около очите й са като езера.

— Трябва да гледам момчетата този следобед. Не мога да си позволя да се отпусна като парцал.

— Доведи ги тук — обажда се Робърта. — Джейд има тренировка в боксовата зала, но на мен ще ми е приятно да поглезя малко дечурлигата. Вземи си лекарството и легни да поспиш. Остави Джейд да види какво може да направи.

Болката е непоносима и тя само кимва. Очите й отново се насълзяват.

— Благодаря ви.

Донасям няколко таблетки викодин. Останали са ми от едно лошо изкълчване миналата пролет. Тя изпива едно хапче и прибира останалите в джоба. След малко довежда момчетата и отива да спи. Робърта за първи път от седмици наред изглежда истински щастлива, когато вкарва момчетата в кухнята и започва да меси шоколадови бисквити.

Това улеснява много излизането ми за тренировка. Чакам я цяла седмица. Докато си обличам екипа, се чувствам малко нервна. Нищо модерно, разбира се, но все пак избирам горнището с цвят на мед, което отива на тена ми, а под долнището си слагам шорти.

Убеждавам сама себе си, че се вълнувам, понеже ще се боксирам този следобед. Наистина ставам все по-добра, и силна и му хващам цаката. Само че вледененото ми сърце се разтопява, когато влизам в залата и виждам Рубен да скача.

Той ми намига.

— Как си днес, Джейд?

— Много добре, благодаря. Бях на църква с баба ми — събирам косата си на опашка и я подвивам, — а сега я оставих в добро настроение, защото гледа две момчета.

Той кима и лицето му светва от любопитство.

— Къде ходите на църква?

— Божията църква на улица „Елм“.

— Напоследък пропускам службите.

Усмихвам се.

— Ела с нас, когато решиш — преди това — идеята ми е превъзходна — можеш да дойдеш у дома на закуска, за да дадем възможност на баба да поглези един тексасец. Тя също е от Тексас, знаеш ли? Ще се побърка от радост, че може да изпече сладки специално за теб.

— Може и да дойда — за миг на лицето му се изписва нещо, после казва: — Хайде да те загреем.

През последните седмици научих много малко неща Рубен Пери. Работи за „Бойс Ранч“. Това са много трудни деца. Роден е някъде на изток от Далас. Разведен, но не говори за нея. Няма деца.

Повече ме интересува онова, което премълчава. На ръцете му личат белези от заличени татуировки. Чудя се какви ли са били и как си ги е направил. Какво го е накарало да ги махне? Как се е озовал от Далас в Пуебло? Не пие, нито пуши. В живота му няма жена. Попитах съпруга на Шанел.

Освен това е строг треньор. Тренирам по-усилено от когато и да било в живота си. Всяка сутрин тичам по осем километра, вдигам тежести три пъти седмично след работа и всяка вечер преди лягане, правя по сто коремни преси. Тренировките са два пъти седмично. Обучава ме как да работя с краката и с ръцете и не е лесно да му угодиш. Не че крещи или нещо такова. Само на челото му се получава една бръчка на разочарование, когато не схващам. Ако се получи, е доволен, но пестелив в похвалите.

— Добре — това е всичко, което можеш да чуеш.

Този следобед залата е полупразна. Почти всички са отишли да гледат мача на някаква местна звезда в Далас. Това ме притеснява. Имам чувството, че Рубен ме наказва по някакъв начин. В един момент извиква троснато:

— Ръцете горе, Джейд! Току-що ти счупих носа.

Прав е. Опитвам отново.

— Кога ще мога да се боксирам на истински мач?

— Още е рано — отвръща с отегчение.

Отпускам ръце.

— Добре, какво има? Какво става тук?

— Не те разбирам.

— Държиш се все едно загрявам бавно и дори да е така, не разбирам къде бъркам.

Той накланя глава и големите му топли очи ме пронизват.

— Снощи си купонясвала, нали?

— Да, и какво от това? — вдигам рамене. Удрям силно ръкавиците една в друга.

— А на сутринта си ходила на църква с баба ти, после си дошла тук, за да тренираш.

Намръщвам се.

— И какво от това? — повтарям, този път по-натъртено.

— И ето те — облечена така, че да привлечеш всички погледи, дори в спортния си екип. Гримирана, с небрежно прибрана коса и шорти, за да се видят хубавите ти крака.

Изпитвам силен гняв, защото всяка негова дума е вярна. Как може да съм толкова прозрачна, все едно съм отворена книга за него! Обаче казвам:

— Гримирах се за църквата и не знаех, че трябва да сваля грима, за да дойда в залата. Харесвам краката си и ако искам да си ги показвам, това си е моя работа. И какво, ако съм купонясвала? На трийсет години съм, имам дупка в гърдите с размера на тунела „Айзенхауер“ и ми харесва да отида някъде и да съм обект на възхищение поне за пет минути.

Няма съмнение, че той не е от онези, които ми се възхищават. Неприятно ми е, че се чувствам толкова евтина, задето го карам да гледа на мен по този начин.

— Ти струваш много повече от това, Джейд. Някъде някой те е накарал да мислиш, че само красотата ти има значение, но не е така.

— Ти не ме познаваш!

Той кима.

— Вярно е.

За миг го гледам гневно. Той ми отвръща със същото. Не понасям това, че ми харесва да гледам лицето му; начинът, по който това ми се струва толкова естествено. Почти близко.

Пълни глупости! Извръщам поглед.

— Хайде. Да продължим с тренировката. Направи ми услуга и не купонясвай преди тренировка. Забавя реакциите ти.

Кимам в съгласие.

Старая се още повече. Той е малко по-мек. Когато слънцето залязва, вече съм полумъртва от умора, тялото ми е мокро от пот, в която се долавя миризмата на джин. Ръцете и краката ми са като гумени. Строполявам се на един стол, смъквам ръкавиците и колкото и да пия от водата, не мога да утоля жаждата си. Той се приближава зад мен и отпуска ръце на раменете ми. Сепвам се, но тогава той започва да размачква с палци схванатите мускули на врата и на лопатките ми. Толкова ми е хубаво, че простенвам силно.

— Полужива си от умора, а? — пита ме.

Прозвучава почти нежно.

— Да. Имаш право за купонясването. Извинявай. Повече няма да излизам вечер преди тренировка.

— Пиенето е само начин да се скриеш от болката, скъпа. По-добре да не я отбягваш и да я изживееш. Един ден ще се почувстваш по-добре.

Това почти ме разплаква. Навеждам се да си взема кърпата.

— Да, добре. Ще го повярвам, като го видя.

Сами сме, само аз и Рубен. Иска ми се, когато се обърна, да покаже някакъв интерес към мен. Трудно е да не гледам устата му. Трудно е да се въздържа да не го целуна — не защото е неустоим, а защото е толкова истински. С него имам чувството, че мога да се отпусна и да потъна в прегръдката му. Просто най-после да бъда… в безопасност.

Захапвам вътрешната страна на бузата си.

— Май не ме харесваш много?

Той замълчава за кратко. Стоя и чакам с пламнало лице.

— Покани ме отново в къщата на баба ти, Джейд.

— Сега?

Той кима.

— Искаш ли следващата седмица да дойдеш на закуска у нас, а после да отидем на църква?

— Да, госпожо — отвръща той. — С голямо удоволствие — сочи с глава към съблекалнята. — Върви да си вземеш душ. Ще те изчакам, за да те изпратя до колата ти.

Неизпратено писмо в хард диска на Труди:

„Скъпа Каролин,

Вземам си думите назад.

Ти си красива и виждам защо се е влюбил в теб. Не ти е било леко в живота и може би това е единственото добро нещо, което ти се е случвало. Просто ми се щеше да не беше най-лошото, което се е случвало на мен. Надявам се да се грижиш добре за него.“