Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (21)

19
Джейд

В неделя отивам на църква с баба. Тя щеше да си остане в леглото, но аз я накарах да стане и да се облече, без да обръщам внимание на многобройните й протести. За нея е полезно да бъде тук. Ръцете й все още треперят и ме накара да я върна вкъщи веднага след службата, за да избегне доброжелателното внимание на хората. В колата ме потупва по ръката.

— Благодаря ти, мила. Не можех да понасям този шум и минута повече.

След обяда от шунка и боб, от които едва си бодна, тя се преоблече в широките си панталони, върза кърпа на главата и си нави ръкавите. Пълни кутии, които ме кара да пренасям в мазето. Снимки, бебешки дрешки, стари книги. Всичко, за което можете да се сетите. Сядам при нея за малко преди тренировката ми с Рубен, докато тя сортира нещата.

— Мислиш ли, че майка ти ще иска това? — пита Робърта, хванала домакинска престилка в стил петдесетте. — Или да я сложа при нещата за дарение?

— За дарение. За какво си я пазила, бабо?

Тя изсумтява:

— Пести, за да имаш.

Има стотици снимки. Тя ми дава указания да ги сортирам по семейства. Нейните с дядото и някое от семействата или тези с децата като малки отиват в една кутия. Самостоятелните снимки на някое от децата й, половинката и децата им отиват в друга. Справям се чудесно, докато не се натъквам на моя снимка с мама и татко. Истинският ми баща.

— Боже, колко са млади! — възкликвам.

— Аха. Всички сме били млади, дете.

Мама е на около двайсет и две — стройна и красива с шоколадова кожа, а къдриците на хубавата й коса падат свободно до раменете. До нея баща ми е висок и строен като ела. Красив, с дълга руса коса и очила с телени рамки. Преметнал е ръка през рамото й, а мен държи на хълбока си. Аз съм още бебе, пухкаво и ухилено с много шноли по сплетената коса.

Сега той живее в Сиатъл. Миналата година, когато дойде на конференция в Сакраменто, се видяхме за около два часа. Вечеряхме само двамата, тъй като Данте се измъкна. Все така е кльощав и продължава да носи очила с телени рамки, но косата му е силно оредяла. Материално е доста добре — факт, който личи от хиляди дребни детайли. Скъпите му обувки в комбинация с джинси. Кройката на ризата му. Болезнената чистота на ръцете му.

Хвърлям снимката в кутията на майка ми. Сигурно съм изсумтяла, защото баба казва:

— Защо след толкова години още си му ядосана, момиче? Хората не заслужават ли прошка?

— Не съм му ядосана. Не ме интересува.

— Сигурна ли си?

Свивам рамене и поглеждам часовника.

— Трябва да тръгвам за залата.

— Имаш твърде много причини да си ядосана, без да слагаш и баща ти в кюпа, Джейд Кингман — измъченото й от скръб лице се обръща към мен. Господи, състарила се е с десет години през изминалата седмица! — Животът е дълъг. Трябва да се научиш да загърбваш нещата, които не ти носят нищо добро.

— Не съм му ядосана, бабо — навеждам се да я целуна по бузата. — Само ми се струва, че на света няма много свестни мъже.

— Ще си намериш някой добър мъж, мила. Обещавам ти.

— Аз и не търся.

— Хмм-хмм — промърморва тя, сякаш знае всичко. Няма какво да отговоря на това.

— Защо не си подремнеш, а като се върна, ще довършим започнатото?

Начинът, по който въздъхва, е показателен.

— Може да те послушам. Помогни ми да стана.

Изправям я на крака.

— Знаеш ли какво? Не знам защо си се заела с тази трудоемка задача точно сега. Защо не си дадеш малко време?

Тя поглежда към кутиите.

— Не, трябва да го свърша.

За миг ме обзема силен страх. Страх, че ще си отиде без време, защото бърза да последва дядо.

— Добре — казвам внимателно, — но поне си почини малко сега. Довечера ще те изведа на вечеря, става ли? В кънтри ресторанта? — тя харесва храната там, както и една млада руса келнерка на име Шели.

— Ще видим — потупва ме по ръката тя. — А сега върви. Няма смисъл да си хабиш младините по една старица.

 

 

Спортната зала е пълна. С облекчение установявам, че има няколко жени. Тийнейджърка, която е с по-големия си брат, ако се съди по приликата, една яка и жилава блондинка повдига брадичка за поздрав, а една мексиканка или индианка с татуировка на рамото ме проследява със студен и безизразен поглед. Срещам погледай, без да мигна — „Не ме е страх от теб.“

Тя удря ръкавиците си една в друга и процежда подигравателно:

— Хубавица.

Повдигам вежди. Силно се съмнявам, че сме в една категория, макар че е трудно да прецениш. Торсът и е от онези къси и четвъртити конструкции. Долнището на анцуга е твърде торбесто, за да видя дали краката й са мускулести като на борец, каквито обикновено са при този тип фигура, но се обзалагам, че са точно такива.

— Джейд! — Рубен е в същия сумрачен ъгъл, където беше миналият път. Отивам при него, без да обръщам внимание на жената, и се надявам да види мускулите на раменете и ръцете ми, когато си сваля горнището на екипа.

Изведнъж ме обзема стеснение в присъствието на Рубен. Не че се държи недружелюбно, просто ме изпитва на някои стъпки, за да види какво мога, като ме кара да покажа замаха и ударите си. Знам, че не са на ниво, и го моля да ги повторя.

— Малко съм напрегната.

Той хваща боксовия чувал и кимва. Поемам си въздух, като се опитвам да забравя за хората около мен, да намеря центъра на равновесие — онова място, откъдето идва силата — и замахвам. Звукът от съприкосновението на ръкавицата с чувала е достатъчно силен, за да накара мъжа до нас да се обърне.

— Добре — казва Рубен. — Отново.

Мисля за баща ми. Силен удар отблизо със свит лакът. Бам! Още един, после серия. Бам, бам!

През раменете ми преминава вълна и се плъзва надолу по гръбнака. Бедрата ми се отпускат и изведнъж светът около мен престава да съществува. Само тръпката от силните удари и начинът, по който се чувства тялото ми от това. Енергията бликва като синьо-бяло кълбо електричество. Почти я виждам как се търкулва от бедрата през ханша към ръцете ми. Замахвам с ляво кроше.

Бам!

Рубен залита, когато силата ми се стоварва върху крушата и го тласва настрани. Докато събирам сила за втори удар, той вдига предупредително длан и се усмихва лукаво.

— Стига! — изрича с повдигнати вежди.

Отпускам ръце. Облизвам потта от горната си устна и изчаквам.

— Боже, сестро! — възкликва мъжът до нас. — Не ща да съм на мястото на твоя човек — това трябва да е комплимент. Регистрирам го с бегъл поглед.

Рубен все така не реагира. Притиснал е чувала към тялото си и е присвил очи. Свитата му ръка показва бицепс колкото бедрото ми.

— Къде се научи да удряш така?

— Казах ти. Започнах с кикбокс и понеже ми хареса, продължих с тренировки в Сакраменто — един кичур коса ми влиза в очите, затова отмятам глава. Признавам си: — Не знаех, че съм способна на такива удари, докато една вечер един тип не ме нападна. Нахвърли се върху мен, а аз го ударих и го свалих на земята.

— На него ли си ядосана?

— Яд ме е на много хора, но не мисля за тях, когато замахвам и удрям, защото ме спират.

Отговорът му допада.

— А за какво мислиш?

Повдигам рамене. Около нас се чува как някой скача на въже, отсечени удари върху автоматичната круша, глас на треньор, който наставлява боксьор по време на спаринг мач.

— За нищо. Просто го чувствам — едва дишам от страх да не се откаже да ме тренира.

— Добре.

Пуска чувала и ми прави знак да го последвам. Отиваме в дъното на тесния коридор. Той почти изпълва пространството. Опитвам се да не забелязвам тялото му, но отдавна не съм правила секс и дяволското ми въображение рисува ясна картина на издължения му гръб и хубав задник — напълно голи. Стисвам клепачи, за да я прогоня. Неподходящо.

Свиваме в малък офис с много слънце, което струи от южния прозорец. Има две зелени метални бюра и снимки на боксьори по стените. Той отваря шкафа и вади ключ, закачен на халка с номер на нея — 14.

— Това е ключът от шкафчето ти. Женската съблекалня е отляво до входа. Малка е, но има душове и шкафчета.

Кимам и стисвам ключа в шепата си.

Той се просва в старомоден кабинетен стол с изпънати крака и кръстосани пред твърдия му като камък корем ръце. Прогонвам представата за голота.

Или поне опитвам.

Той е съвсем сериозен, когато изрича:

— Джейд, имаш някакъв талант. Не съм виждал досега жена да удря толкова силно. Можеш да се подготвиш и да се качиш на ринга, но искам да съм сигурен, че си наясно какво правиш.

— Аз…

Той ме прекъсва с вдигната ръка.

— Остави ме да довърша. Ти си красива жена и ти го казвам не като комплимент. Това е факт. Може да ти счупят носа, да смажат скулите ти — сочи с палец към залата. — Шантал, онази жена в залата, ти е хвърлила око и ще го приеме за свой дълг. И не само тя.

Кимам, без да знам накъде бие.

— В един момент ще разбереш, че трябва да избираш: хубава или силна. Искам да знаеш, че каквото и да решиш, за мен няма значение. Ще те тренирам и мога да те направя боксьор, но ще си скъсаш задника от тренировки и ще има дни, в които ще ме мразиш.

— Няма значение! Аз…

Отново тази ръка. Този път придружена от усмивка, която хем е секси, хем мила.

— Скъпа, известно ми е какво ще ми кажеш, ясно? Само искам да знаеш, че не е срамно да си признаеш, ако промениш решението си. Capisce?

Нещо в думите му докосва душата ми. Навеждам глава и прехапвам горната си устна. Той се изправя.

— Добре, да поработим тогава.

Този път се усмихвам и не крия вълнението си.

— Благодаря ти! — казвам разгорещено и стисвам ръката му. — Няма да жаля сили. Няма да повярваш на какво съм способна.

— Вярвам ти — издърпва ръката си той. — Да вървим.