Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (2)

Пролог
Труди

Когато се виждам отново с Лусил, лежа в леглото си. Сама. Наскоро счупената ми ръка е подпряна на възглавница. Късно е, почти на зазоряване. Лицето ми пламти от плача, загубата и викодина, който ми дадоха в спешното. Лекарствата не помагат, особено за болката в дясната ръка, която е в гипс до лакътя. Той е червен. Гипсът. Вероятно и ръката. Имам чувството, че я дъвчат глутница койоти. Светът и очертанията на всичко наоколо изглеждат червени.

Отварям очи, а Лусил седи на стола, на който Рик има навика да хвърля дрехите си. Тя изглежда съвсем същата, което би трябвало да ми подскаже, че нещо не е наред, но в сегашното ми състояние нищо не ми се вижда реално, затова само примигвам, докато се взирам в нея.

Не съм я виждала от двайсет и пет години. Наметната е с шала, подарен от един матадор — червен с черни копринени ресни, с които обича да си играе. Носи сребърни гривни на почернелите си ръце и пие коктейл. Толкова е забавно, че се усмихвам. Лусил безрезервно вярваше в силата на коктейлите. Майка ми казваше, че е алкохоличка, но тя не беше. Още тогава знаех, че майка ми просто се страхува от Лусил. Боеше се от сексуалността й, от куража й, страхуваше се от нейното виждане за женствеността. Опасяваше се, че това някак си ще започне да извира от къщата й като мръсна вода и ще отрови целия квартал. Майка ми и приятелките й, все домакини, злостно одумваха дрехите на Лусил — дантелените блузи, под които се виждаха ниско изрязаните й сутиени; начинът, по който хващаше косата си през лятото и откриваше целия си гръб от тила до кръста. От нея знам, че гърбът е скритото оръжие на жената. Той не остарява така, както останалите части на тялото.

Мъжете си намираха поводи да поспрат до оградата й, когато се занимаваше с цветята в двора — цветята, които отглеждаше като приказни дъщери напук на спечената пустинна земя. Макове с големината на сомбреро, които поклащаха дълги черни съблазнителни тичинки сред копринените си сърца, рози с всевъзможни цветове и море от тропически цветя в розови, бели и пурпурни окраски.

Мъжете спираха, за да се полюбуват на гърба й, на дългите й загорели ръце, както и да зърнат крайче от дантелените й сутиени.

Но най-често спираха, за да чуят онзи необуздан, дързък, опиващ смях, който извираше от гърлото й. Спираха, за да я накарат да ги погледне. Спираха, за да се окъпят в радостта й.

Когато се премести в квартала, беше на шейсет и шест години.

Минали са двайсет и пет години, а тя седи в долния край на леглото и не като някакъв призрак, а съвсем реална като котка, мъркаща в скута ми. Продължава да мълчи, а аз преглъщам с мъка и изграквам:

— Какво правиш тук?

— Време е да си го върнеш, хлапе.

— Кое?

— Твоят живот.