Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (18)

16
Труди

„Когато възлиза луната,

морето открива земята

сърцето човешко тогава

е остров самотен в безкрая.“

„Луната изгрява“^[1], Федерико Гарсиа Лорка

Няма да прекарам тези почивни дни в мрачни размисли. В петък вечерта съставям план — списък със задачи, които ще запълват времето ми. Няма да седя до телефона и да си мечтая за по-добри времена. Няма да се упреквам за нищо. Ще живея за момента — дори ако се наложи да съставя план за действие, за да успея.

Списъкът гласи:

1. Дълга приятна разходка сутринта. Да взема фотоапарата и да й се насладя.

2. Да видя как е Робърта.

3. Да отида в „Лоу“, за да разгледам боите.

4. Да купя боя, ако харесам цвят.

5. Да боядисам дневната.

6. Да приготвя лакомства за Хелоуин. Да направя нещо специално за момчетата на Шанел.

 

Неделя

1. Да отида на кино. НИКАКВИ романтични комедии! Трилър?

2. Да приготвя хубава вечеря за Ани. Да я накарам да се обади на баща си.

3. Ако ме хванат нервите, да се обадя на приятелка и да си поговорим за нещо друго.

4. Да прекарам един час с Робърта.

 

Списъкът сам по себе си ми дава усещането за контрол. Когато се събуждам, откривам, че днес отново е един от онези великолепни есенни дни. Ведър, слънчев, относително топъл, а това честно казано, не предвещава нищо добро за децата, които довечера ще търчат наоколо в костюми на принцеси, таласъми и пожарникари. Не знам защо в този край винаги вали сняг на Хелоуин. Помня безброй нощи, в които съм треперила от студ с трите хлапета и съм се прибирала с румени бузи, мокра и премръзнала.

 

 

Първо прекарвам известно време в зимната градина в грижи по растенията, тананикайки си под носа. Присядам пред Жената паяк, като се опитвам да укротя неспокойния си дух, но когато в ума ми изникват картини с другата жена на Рик, китките ме заболяват и се отказвам.

След закуска се отправям на разходка. Въздухът е студен, но с качулката ми е добре. Всъщност щом вятърът утихне, става направо великолепно. Взела съм фотоапарата и снимам най-различни неща по пътя — котка на прозореца, кутия бира, оставена на оградата, заскрежена и искряща на утринния въздух, паметника на загиналите във Виетнамската война.

Отивам в парка. Тихо е и мога да вървя през тревата колкото си искам. Преди ходех по три-четири километра два-три пъти седмично — навик, останал ми от времето, когато гърбът започна да ме боли от дългото седене пред компютъра в работата. Ходенето помага. Откакто Рик се изнесе, не знам колко пъти съм кръстосвала парка и съм се прибирала изтощена, но доволна. Доволна, че не усещам онази тежест в гърдите.

Тази сутрин не съм съвсем зле — изненадващо и приятно усещане. Откакто се напих онази вечер, се чувствам много по-добре по някаква неясна за мен причина. Освен това се изморих от взиране в миналото, от мрачните мисли и непрестанното разчепкване на отношенията ни с Рик на всяко проклето възможно ниво. В живота има и други неща.

Като например разходката през малките кварталчета по пътя към парка. Първото се състои от четири пресечки, пълно е със спретнати къщи тип „ранчо“, построени през петдесетте от мъж на име Бонфорте, който имал слабост към диви ябълки. Издигнал къщите и посадил ябълковите дръвчета покрай улиците. Чудни са през пролетта. Този малък квартал е изключително добре поддържан, по моравите не растат глухарчета, маркучите са навити на макари, а чистите алеи са пълни със сребристи буици, линкълни и тук-там по някое камаро.

Кварталът граничи с едно от най-старите места в града — гробище на първите заселници, из което понякога бродя, благодарна, че децата не умират от толкова много болести в днешно време и размишлявам върху привързаността на хората към пропадащите надгробни паметници.

Днес се впускам в друга посока, за да се полюбувам на големите къщи по „Грийнуд“ и „Елизабет“ и в по-малка степен на „Гранд“, която все още не е завладяна напълно от домовете на колела. Има огромни викториански къщи насред обширни парцели с високи стари дървета и дългогодишни люляци. Оттук крада идеи по градинарство.

Тази сутрин жителите им се приготвят за нашествието по случай Хелоуин. Хората от целия град се стичат с децата си по тези улици, а собствениците са добронамерени, дори щедри. Из тревата има картонени ковчези, от дърветата висят чаршафени духове, а от много къщи се чуват призрачни звукови ефекти и целият район ехти от таласъмски звуци. Точно в този квартал децата надават радостни писъци, когато се натъкнат на някоя мумия, изскачаща иззад храстите.

На една просторна веранда баща и дъщеря окачват гирлянди от оранжева хартия, нагъната като хармоника. Лицето на момиченцето, около седемгодишно, е изрисувано с котешки мустаци и муцунка в черно, а краката й са обути в розови котешки пантофи. Тя се върти и върти, и аз вдигам фотоапарата, за да я уловя в кадър. Забелязва ме и ми маха.

— Хей, знаеш ли, че днес е Хелоуин?

— Знам. Ти каква ще бъдеш?

— Котка! Мяу, мяу!

— Приятно прекарване! — махвам за довиждане.

Довечера може да си сложа някое по-дебело палто и да изляза с пълчищата костюмирани деца. Моите вече са големи, но обичам това вълнение, всичките тези малки костюми — от бебетата до тийнейджърите, които се правят, че просто са се издокарали в тренчкоти и прически от ерата на рокендрола. Момчета. Момичетата явно не се придържат толкова дълго към старите навици като момчетата. На Вси светии много шестнайсетгодишни момчета са идвали на вратата ми.

Това ме подсеща — какво ще прави Рик довечера? Той обожава този празник. Обича да отваря вратата, да раздава бонбони и да се преструва на уплашен от чудовищата. Той купува украсата за Хелоуин и Коледа. Понякога дори се костюмира като вампир и си слага окървавени зъби.

Трябва да призная, че това е успешен похват да ме вкара в леглото. Обожавам, когато ме подгони с онези зъби. Искам да кажа — обожавах.

Трудно е да не обръщам внимание на подобни спомени, които се промъкват неочаквани и нежелани. Решавам да не се боря с тях. Онези дни наистина съществуваха и все още са си мои. Не знам какво ще се случи довечера и това не е мой проблем. Днес трябва да мисля само за себе си. Иска ли ми се да е с мен, облечен като вампир, а после да ме люби. Да. Мога ли да мина без това?

Струва ми се, че мога.

Паркът е едно от бижутата на града, оазис от зеленина и високи дървета на север от центъра на града. Някога имаше сграда, която подслоняваше крал Въглища и кралица Сребро — статуите бяха издялани от съответните полезни изкопаеми, само че ги откраднаха и постройката беше занемарена, а накрая я събориха. Дори не си спомням къде точно беше.

Сега има детски плувен басейн, розови градини, градини с билки и любимото ми място — красиво езеро с островче в средата. Над водата има извито каменно мостче, което си представям по целия път насам.

За моя радост тънка кора лед покрива навсякъде езерото, с изключение на идеалния кръг около фонтана, който я е стопил. Патици се пързалят, цапат през леда и щастливо шляпат в разтопената част. Цветовете са изключителни — ясно небе с облаци като пушек от лула, синкав лед, извивката на моста се отразява във водата. Снимам го откъм южния край от няколко ъгъла, дори коленича в мократа трева, за да снимам през старата ограда от ковано желязо. Обичам фотоапарата по същата причина, поради която обичам растенията — формите, цветовете и тишината ме успокояват.

Решавам да снимам същото място от противоположния ъгъл и тръгвам към северната страна, но съглеждам на моста един мъж. Навел се е над парапета и хвърля хляб на патиците отдолу. Получава се страхотна симетрия между отраженията на ръката му и на газовата лампа на моста, затова вдигам фотоапарата и нагласявам фокуса.

Той вдига глава, за да погледне в далечината, и с изненада виждам, че това е новият ми съсед Ейнджъл. Той не ме вижда, приближавам с обектива, като се любувам на изящно изваяното му лице и на начина, по който светлината пада върху правилния му изразителен нос. Казват, че езикът оформял устата на човека и се чудя дали испанският някак си не е спомогнал за благородното излъчване на устата му.

В този миг осъзнавам, че се е обърнал към мен и гледа право в камерата. Сякаш свикнал да бъде сниман, той се усмихва леко и накланя глава. Правя снимката и отпускам фотоапаратът с усмивка.

Той тръгва към мен с гъвкава котешка походка.

— Добро утро! Спомняте ли си? Запознахме се миналата седмица.

Засмивам се, като отмятам кичур коса от лицето си.

— Разбира се, че помня. Вие сте Ейнджъл.

— А вие сте Труди — езикът му смекчава твърдите съгласни в името ми.

— Възразявате ли, че ви снимах?

— Не — усмихва се той и свива очарователно рамене, после сочи с ръка към гледката около нас. — Красиво, а?

Кимам. От този ъгъл слънчевите лъчи блестят и танцуват върху местата, където ледът се топи.

— Често се разхождам тук.

— Аз пък идвам за първи път. Каква щастлива случайност, че ви срещнах!

Боже, обожавам акцента му, начина му на изразяване! Изпитвам желание отново да се заема сериозно с испанския си.

— Откъде сте, Ейнджъл?

— Андалусия, град Севиля. Чували ли сте за него?

За мен това е магическа дума.

— О! Фламенко — слагам ръка на сърцето си. — Винаги съм искала да отида там. Винаги.

Очите му изведнъж се разширяват и на слънчевата светлина цветът им е като на ястреб.

— Това е вълшебен град.

Около нас денят е яркожълт, зад него екранът от есенни листа контрастира с тъмния цвят на вълнистата му коса и симетричността на лицето му. Не ми се ходи никъде. Искам да стоя тук и да си говоря с него.

— Канех се да отида на специализация в Испания, след като завърших магистърска степен, но не успях.

— Защо?

— Забременях — повдигам рамене аз.

— Аа… — поглежда ме и аз го виждам в онзи старинен испански град, как се разхожда лениво по улиците му. — Какво щяхте да специализирате?

— Лорка.

Лицето на Ейнджъл грейва.

— Федерико Гарсиа Лорка?

— Да.

Той се усмихва и разтърсва бавно глава, след това започва да декламира съвсем тихо:

„Ме he perdido muchas veces por el mar

con el oido lleno de flores recien cortadas.“

Докато изрича думите с медения си глас, кожата ми настръхва. Трябва ми малко време, докато се сетя за най-добрия превод на английски. Гласът ми е по-дрезгав от обикновено, когато започвам на свой ред:

„Много пъти съм се губил в морето,

с ухо, пълно с току-що откъснати цветя.“

Усмивката му е ленива и чувствена.

„Con la lengua Pepa de amor y de agonia.

С език, пълен с любов и мъка.“

Той рецитира, без да откъсва очи от лицето ми:

„Muchas veces me he perdido por el mar

Coto me pierdo en el corazon de algunos ninos.“

„Много пъти съм се губил в морето,

както се изгубвам в сърцата на някои деца.“

Впечатлила съм го. Той се засмива, протяга ръка и докосва моята, после бързо се отдръпва.

— Виждам, че сте колкото хубава, толкова и интелигентна — сочи към тротоара пред нас. — Ще се връщате ли? Мога ли да вървя с вас?

— Разбира се.

Вървим рамо до рамо, размахвайки ръце. След малко казва:

— Трябва да отидете до Андалусия сега, когато децата ви са пораснали.

Кимам.

— Не ми вярвате. Искате ли да ви обясня защо? — усмихва се той.

Невъзможно е да не му отвърнеш също с усмивка:

— Добре.

— Първо, градът е много красив. Стар. Хората са дружелюбни.

— Основателни причини.

— Има и друго. Фламенкото, разбира се. Борбите с бикове — добавя и смръщва лице. — Искаш ли да гледаш борбите с бикове?

— Не — потръпвам.

— За мен също са твърде жестоки — поглежда ме крадешком. — Сега мислиш ли, че… — той цъка, махва с ръка, търси думата. — … съм твърде женствен?

Вдигам глава и срещам погледа му:

— Не.

— Хубаво — той се спира на ъгъла, за да премине една кола. — Севиля мирише на цветя — с ефектен жест, свойствен за испанците, разперва ръце и помирисва въображаемите цветя. — Портокалови цветчета, жасмин и рози. Толкова много цветя, изникнали в процепите на стените, висящи от балконите — той отново цъка с език и вирва леко глава. — Красиво е.

Тръпки полазват по гръбнака ми. Той е олицетворение на самата поезия — като че ли богините са се събрали, за да измислят мъж, който да ми изпратят. Представям си ги — Гея, Жената паяк и Бриджит, може би и Лусил, седнали заедно пред коктейлите си, цинична компания от врели и кипели жени. Тайничко повдигам вежда към тях.

Ейнджъл го забелязва.

— Това беше много палава мисъл. Ще я споделиш ли?

Откога никой не ме е виждал в тази светлина?

— Не днес — отвръщам с потайна усмивка, която знам, че ще му хареса.

После нещо в свиването на устните му ме кара да забележа колко е млад. Само тук богините са допуснали грешка.

Във въображението ми Лусил изсумтява. Не й обръщам внимание.

— Ейнджъл, на колко години си?

— Трийсет и три — отвръща той с усмивка, откривайки големите си снежнобели зъби. — Не съм толкова млад, а?

Когато съм завършвала гимназия, той е бил за… трети клас? Поемам си дъх и се концентрирам върху тротоара, ширнал се пред нас под дърветата с капещи корони. Сухите листа под краката ни шумолят.

— Щастливец си, че можеш да пътуваш. Почти никога не съм имала тази възможност.

— Американците винаги казват това.

— Може би е по-лесно, когато държавите са близо една до друга.

Той повдига рамене.

— Австралийците пътуват. До Европа, до Америка.

— Вярно е.

— Защо тогава американците не го правят по-често?

Мисля си за моите причини.

— Предполагам, защото е скъпо, но и това не е причината. Много по-скъпо е да си купиш скъпа кола — джип или някаква друга.

— А вие обичате колите си, много — той посочва лъскав черен джип, паркиран пред малка едноетажна къща.

Засмивам се тихо.

— О, да. Според мен пътуването изглежда по-скъпо, защото не е нещо, което се налага да правиш. То е лукс.

Той ме поглежда.

— Наистина ли?

— А необходимост ли е?

— За ума — отвръща с кимане и докосва гърдите си. — За душата. За да видиш какво има по света, как живеят хората, да споделиш своя начин на живот.

Вървя до него и мълча. Обут е в груби индиански сандали, стъпалата му са издължени и почернели, с дълги пръсти. Изящни стъпала. Стъпала, които са го разхождали по света.

— Според мен ако повече американци пътуваха с благородни намерения, нямаше да ни мразят толкова много, нали?

— Si — усмихва ми се деликатно, сякаш той е учител, а аз ученичка. — Откъде тази любов към Лорка, Труди?

В гласа му личи искрен интерес, затова си позволявам да му разкажа за Лусил и криволичещия път, който ме отведе до Лорка в един прашен зимен ден във втори курс. Ейнджъл ми подава въпроси, за да продължа да разказвам, и преди да се усетя, завиваме по нашата улица и спираме пред моята къща в това прелестно ведро утро, за да поговорим още малко.

За първи път, откакто срещнах Рик Марино преди повече от двайсет години, осъзнавам, че флиртувам с някого. Бях забравила какво е. В един момент съм старата Труди, после изведнъж нещо у мен се обръща и си спомням как да накланям глава и да хвърлям коси погледи. Нещо у мен попива подробностите — скулите, адамовата му ябълка. Кожата му е толкова гладка. Иска ми се да я милвам, да прокарам пръсти…

Той ми казва:

— Имам испанска музика. И фламенко — очите му не се откъсват от мен. Открити. — С удоволствие бих ти пуснал нещо… — повдига рамене — някоя вечер. Ще сготвя. Ще подхраня мечтите ти по Испания. Какво ще кажеш?

— С удоволствие.

— Добре. Може би ти ще направиш същото за мен? Да ми покажеш музиката, която обичаш, и специалитетите ти.

Разсмивам се и звукът ме изненадва. Той е голям и зелен. Искрен.

— Не съм голяма готвачка.

— Не вярвам. Ти си чувствена жена, а готвенето е пир на сетивата.

Сепва ме — тази внезапна дълбочина в гласа му — и сякаш за да я омаловажи, той примигва бавно и се усмихва. Ако беше мой връстник, ако бяхме в друга ситуация, сигурно бих си помислила, че ме желае.

— Благодаря ти за приятния разговор, Труди.

— Пак заповядай.

Докато се отдалечава, се хващам, че си мисля за Лусил. Ейнджъл ми напомня за нея — тя говореше по същия начин за пътуванията. Дребничкото момиче, което бях, застава до мен и с извити вежди ми припомня, че аз самата мислех по същия начин.

За момент тя затрептява сред светлината, ухаеща на пачули и мечти.

 

 

Местният магазин за домакински стоки „Лоу“ е претъпкан с хора. Дойдох да купя боя. Нося снимки от списания. Много смело от моя страна да избирам боя, без да се консултирам с някого, но къщата си е моя и си представям нещо ярко за стените; нещо, което нямаше да мога да направя, ако Рик беше у дома. Червено. Или по-скоро оранжево-червено, почти огнено оранжево, за да си подхожда с картината в стил кралете Едуард на стената.

Обичам железарските магазини. Миризмата на дърво, безкрайните редици с разни потреби от двете страни на всяка пътека. Хартия за изолация, чукове и вериги; плочки, килими и осветителни тела. Никога не пропускам възможността да се полюбувам на обзавеждане за кухни и бани. Това занимание ме успокоява и допринася към усещането за благодат този следобед. Виждам красив полилей от цветно стъкло в битов стил, който би стоял много красиво в кухнята и когато се отправям надолу между редиците с плочки, за да погледам керамичните изделия, се чудя дали би било проява на екстравагантност, ако го купя.

И тогава сапуненият ми мехур от мир и покой, толкова раним и скорошен, се пука, защото в дъното на редицата съзирам Рик.

С Каролин.

От няколко месеца насам я срещам за първи път и отново се озадачавам колко е обикновена. Дори безлична. Ако ни сложат една до друга и попитате „Коя е любовницата и коя съпругата?“, всеки би посочил мен като любовницата.

Тя не е нито висока, нито ниска. Не е дебела, но не и слаба. Не е блондинка, нито червенокоса, нито пък брюнетка. Косата й е с онзи скучен цвят, смесица от всички изброени. По-стара е от мен и от бръчиците над горната й устна и по бузите й личи, че е пушила цял живот. Очите й са хубави, трябва да го призная. Очите на Сюзън Сарандън. Всъщност тя ми напомня малко за Сарандън, толкова, че вече да не мога да понасям актрисата, която много обичах.

Разликата между тях е в липсата на какъвто и да било блясък в Каролин. Дори чудесата на съвременната козметика не биха й помогнали.

Добре, вземам си думите назад. Гърдите й са хубави. Трудно е да не се възхитиш на крушовидната им тежест под синия пуловер. Мисля си също, че сигурно е от онези жени, които придобиват розовозлатист тен на слънце. Вероятно косата й изсветлява на кичури през лятото. Слънчева богиня в бански.

И все пак. Тя не е умна, не е образована, бракът й се е провалил, децата й вилнеят без контрол из целия град и докато стоя като вкаменена, и сърцето ми бие до пръсване и ми се струва, че всеки момент ще получа инфаркт, те се обръщат и ме виждат.

Не мога да помръдна. Надявам се само да не си проличи колко силно треперят ръцете ми.

Каролин първа ме забелязва и се скрива зад Рик с ръце на раменете му, като че ли ще тръгна да я бия. Извъртам красноречиво очи нагоре. Е, сигурно има причина да се страхува, но чак пък толкоз!

— О, моля те! — казвам й. — Ако исках да ти сритам задника, вече да съм го направила.

Изражението на Рик е същото като на синовете ни, хванати да правят нещо нередно, но се надяват, че ако запазят хладнокръвие, ще им се размине. Срещам погледа му. Отмятам назад косата си. Минавам близо, за да мога да прошепна в ухото му:

— Надявам се дай харесат вампирските ти зъби.

Адреналинът ме крепи до ъгъла. Насочвам се сляпо към мострите на боите. Когато стигам до тях, вече се задъхвам и ръцете ми треперят неудържимо, затова ги пъхам под мишниците. Започвам да правя дихателни упражнения от йога и успявам да се успокоя.

Той й държеше ръката. Винаги е твърдял, че го намира за лигаво. И аз се съгласявах с него.

Нещата се променят, предполагам.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо? — пита ме трийсетинагодишно момче.

Госпожо? Защо просто не каже бабо?

— Може би след малко.

Как се справят другите хора в подобна ситуация? Как понасят плесниците на унижението, отново и отново? То е като несекващ вятър, който ту спира, ту зафучава наново. Спиране и започване. Иска ми се да наведа глава и да завия, но продължавам да дишам дълбоко. По света има милиони разведени жени. Все някои от тях трябва да са щастливи.

Накрая поне успявам да разгледам мострите. Избирам аленочервено, полугланц, от най-високо качество и поръчвам на момчето да забърка сместа. Приемам го като победа.

По пътя за вкъщи се сещам, че нямам бонбони за децата довечера, и се отбивам в магазина на Мо. Когато слагам пред него пликовете с малките шоколадови десерти, той казва:

— Е, как е този твой съпруг? Видях го вчера — усмихва се широко. — Бил лошо момче, а?

— Да — изричам.

— Случва се, да? Бракът, има си върхове и спадове.

Поглеждам го намръщено.

— Предполагам.

— Малко усилия и отново ще бъдете щастливи.

— Ние се развеждаме, Мо — връчвам му десетачка. — Той вече не живее с мен, ясно?

— Дадеш ли му възможност, той ще се върне — казва и внимателно слага рестото в шепата ми. — Ще видиш.

— Карай!

В колата въздъхвам с облекчение. Ирански магазин две в едно — спешна брачна консултация плюс денонощна бакалия. На една ръка разстояние от собствения ти дом.