Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (14)

12
Труди

„Светът е книга, а онези, които не пътуват, са прочели само една страница.“

Августин (354–430)

Вече се стъмва, когато се прибирам с голяма бутилка охладено вино под мишница. Оставям го на плота в кухнята, изритвам обувките си и проверявам телефонния секретар за съобщения. Записани са седем. Много са, като се има предвид положението напоследък.

Първото е от Ани.

„Здрасти, мамо. Надявам се да не си много тъжна след погребението и мисля за теб. Времето в Денвър не е много хубаво и за малко да не отидем на концерта, но Травис каза, че ще плати за стая в хотел, ако ти си съгласна. Взела съм си мобилния, но няма да мога да го чуя вътре, затова, ако искаш, можеш да ми оставиш съобщение и аз ще ти се обадя, когато излезем, за да си сигурна, че съм добре. Надявам се, че си съгласна. Винаги ми повтаряш, че за теб най-важно е да съм в безопасност, затова нямам избор, освен да те питам предварително.“

Усмихвам се на себе си, преди да е свършила, защото знам, че е притеснена, въпреки нахакания си тон.

„О — добавя след кратко мълчание, — наистина се надявам да не си много тъжна довечера. Може по-късно тази седмица да излезем да вечеряме на някое готино място. Аз черпя.“

Подсмихвам се, когато натискам цифрата седем, за да изтрия съобщението. Съвсем сериозно възнамерявам да я накарам да си спази обещанието.

Следващото съобщение е от работата — има авария с тръбите и не трябва да ходя на работа в четвъртък и петък, докато оправят безпорядъка.

Номер три е от Рик, от следобеда.

„Здрасти, дечко. Обаждам се само да разбера как е минало погребението и да видя ти как си. Обади ми се.“

Номер четири е от сина ми Колин, който учи в „Бъркли“.

Майките нямат любимци и това е абсолютно вярно, но с по-малкия ми син винаги сме си приличали и ужасно ми липсва. Той е предпоследна година в колежа с първа специалност литература и романски езици. Рик не го разбира. Според него дете с такива способности трябва да учи инженерни науки или нещо практично от този род — но знам, че аз го заразих с любовта към поезията още от малък, за да имам с кого да си говоря, и нещата се получиха много добре.

Докато не порасна, дяволчето. Миналото лято прекара шест седмици в Италия — нещо, за което умирах, когато бях бедна студентка. Малко неща в живота ми са ме правили толкова щастлива, колкото попълването на чека за пътуването му. Парите бяха от фонда, който кътах двайсет и няколко години за собственото ми пътуване.

Всички казваха, че с времето ще свикна с отсъствието му, но грешат. Вероятно това е още едно доказателство за невротичното ми упорство да не приемам промените, като неспособността ми да призная края на брака си — по дяволите, преболедувах дори преместването на дългогодишните ни съседи! — но истината е, че няма друг като него. Вече започнах да броя дните до коледната ваканция — остават шест седмици.

„Здрасти, мамо. Гледах с приятели един филм, който мисля, че много ще ти хареса — «Историята на маркиз Дьо Сад». Точно твой тип трагедия е, разби ме. Ще ти напиша имейл или ти можеш да ми се обадиш утре. Нямам часове преди обед. Обичам те.“

Следващото е от Рик.

„Да, аз съм. Предполагам, че все още си с Робърта.“

И отново Рик:

„Здрасти, дечко. Надявам се да си добре след погребението. Обади ми се, ако искаш да поговорим. Няма да излизам. По дяволите, той беше страхотен старец!“

Номер седем също е от Рик. Нищо чудно, че не мога да го забравя.

„За последен път, обещавам. Просто пак си мислех за Ед, цял ден не ми излиза от главата. Мислех си за всички дни, когато сме ходили на риба с децата, и как казваше, че чува гласа на Бог във вятъра над водата и колко беше вкусно печеното морско куче. Обади ми се, ако искаш.“

Затварям телефона и поглеждам бутилката вино. Изпотена изглежда като от телевизионна реклама. Ако му се обадя сега, мога да си осигуря необходимото усамотение, за да се напия на спокойствие и да прежаля края на връзката ни, без да ме безпокои.

Или мога да оставя телефона отворен и да мина без разговор с него. Да. Точно така. Качвам се горе, за да се преоблека в анцуг и дебелия пуловер, който една приятелка ми донесе от Ирландия. На слизане ми хрумва, че като нищо може да дойде, ако не му се обадя, затова набирам номера. Вдига телефона на второто позвъняване.

— Ало?

— Здрасти, Рик — поздравявам, докато пъхам свредела на тирбушона в тапата на виното. — Чух съобщенията ти.

— Как е Робърта?

— Добре е. Макар че се притеснявам да не е от онези възрастни хора, които угасват до шест месеца след загубата на партньора си.

— Да, аз също. Ти как си?

— Уморена и тъжна, но съм добре. А ти?

— Не очаквах, че ще ми е толкова тежко — гласът му е малко дрезгав и си представям как мустаците му помръдват, както става, когато иска да потисне вълнението си. — Цял ден мисля само за него.

— Може би трябваше да дойдеш на погребението.

— Знам — думите му са натежали от съжаление. — Просто… — прочиства гърлото си той — това ме върна към едно друго погребение, разбираш ли?

— Досетих се. Съжалявам, Рик. За две години ти загуби много близки хора.

— Да.

— Днес си мислех за Джо. За погребението и блестящите мотори на слънцето — сълзите се прокрадват в гласа ми, но отпивам глътка вино и те преминават.

— И аз. Не за моторите. За него.

Замълчавам, за да му дам възможност да си излее мъката, но той не го прави. Явно обаче не бърза да приключи разговора.

— Добре ли си? — питам тихо.

— Не знам. Предполагам, че просто остаряваме, а? Близките ни започват да си отиват.

— Сигурно.

Той се прокашля.

— Извинявай. Нямах намерение да те натоварвам.

— Няма нищо. Обадих се само да кажа, че съм се прибрала, ще си взема една хубава гореща вана и ще си легна рано.

— Добре. Звънни, ако имаш нужда от мен.

„О, Иронио, другото ти име е съпруг! Или може да се каже Малоумие.“

— Добре.

 

 

Никога не съм мислила да се омъжвам. В родния ми град Кловис, Ню Мексико, момичетата се омъжваха млади и хубави, раждаха по няколко бебета, надебеляваха, слагаха очила и изживяваха остатъка от живота си в сивата зона, която ми се струваше ялова като безводната пустиня, която се простираше необятна и пуста край града.

Дори преди да срещна Лусил, знаех, че не искам живот, изтъкан от регулярни партита и тихото отчаяние на хванато в капан животно, което съзирах в очите на тези жени. Често пъти както си лежах в леглото, обляна в пот от страх и жега, се опитвах да си представя къде можех да отида и какво щях да правя. Как можех да избягам. Хората от нашата черга не отиваха в колеж. Никой от семейството ми не беше завършил колеж и приемаха с подозрение тази моя мечта.

Тогава Лусил се засели с гръм и трясък в нашия квартал, току-що завърнала се от Перу. Здравето й беше влошено от пътуванията й по света като археолог и тя се появи в Кловис, защото имаше брат тук и той я беше убедил, че климатът ще й се отрази благоприятно. Наистина й повлия добре. Тя се нанесе в една къща на пътя, който водеше към магазина. Видях я още първия ден — една гореща събота през юли.

Бях тръгнала до магазина за сладолед. Слънцето печеше безмилостно от небето, изпивайки малкото останала влага в растенията и тревата, а от главата ми се стичаше пот на струйки.

И изведнъж точно пред мен се оказа Лусил — висока жена, облечена в тънка бяла памучна рокля, под която прозираха сутиенът и бикините й. Стъпалата й бяха боси с лакирани в червено нокти и когато пристъпи, около глезена й проблесна гривна със звънчета. На шията си носеше дебел гердан от екзотични топчета и поне дузина гривни на почернялата от слънцето ръка. Носеше барабан. Огромен барабан от кожа и дърво, изрисуван с цветовете и шарките на някакво племе.

Нямах намерение да я зяпам, но никога през живота си не бях виждала човек като нея. Влюбих се от пръв поглед. Влюбих се в онази буйна сива коса, сплетена на плитка, в онези ясни и светнали очи, които ме озариха, в едно лице, мъдро и набраздено от времето като на речна богиня.

— Здравей — поздрави ме тя. — Аз съм Лусил. Тук съм нова.

Аз примигнах и стиснах още по-силно мократа от пот прегъната банкнота.

— Аз съм Гъртруд, но всички ми викат Труди — на свой ред се представих аз. — Живея ей там, в синята къща.

Тя погледна и кимна. Наклони глава.

— Ще ти платя, за да ми помогнеш да внеса тези неща вътре. После може да изпием по чаша чай.

— Не е необходимо да ми плащаш.

— О, никога не отказвай, когато ти предложат заплащане. Жените имат нужда от пари, за да бъдат независими.

„О!“

През следващите три години Лусил се превърна в моя приятелка, наставница, човекът с най-голямо влияние върху мен до ден-днешен. Обожавах всичко в нея — екзотичните дрехи, купувани при пътуванията й по света, понякога те оголваха части от тялото й, които жените от обкръжението ми не смееха да покажат след двайсет и пет годишната си възраст; дългият й луничав гръб с едва забележими тлъстини от двете страни; част от корема й, изпъкнал и почернял; бедрата като разтегателна хартия, стърчащи от банския й.

Никога не беше се омъжвала. Ала пазеше дървена кутия със снимки на мъже, с които беше имала страстни любовни истории — матадор с орлов нос, чернокож аташе в Африка с голяма уста и добродушен поглед, жилав германски археолог. Не се боеше да ми разказва с подробности за начина, по който я бяха съблазнили, и как са си прекарали страхотно на едно или друго място. Веднъж я попитах дали не е искала някой от тях да остане с нея и тя се смя до припадък. Всички бяха искали да останат. Тя не им беше позволила. Животът е кратък и тя не бе имала намерение да се обвърже с една или друга част от него.

Лусил ме научи да мечтая. Подтикваше ме да си представям живота, който исках най-много. Започнах да се обличам като нея с тънки индийски памучни платове и народни блузи. Пуснах си дълга коса, която майка ми винаги подстригваше късо, защото беше къдрава и „непокорна“. Лусил ми помогна да разуча обърканите стъпки, които трябваше да предприема, за да постъпя в колеж — явяването на SAT и на АСТ, стипендията и документите за финансова помощ, таксите за кандидатстване. Исках да уча испански и да пътувам по света като учителка. Първо щях да отида в Севиля, за да се науча да танцувам фламенко заради Лусил, която почина два дни преди да завърша колежа, оставяйки ми значителна сума и писмо, в което пишеше:

„Използвай ги, за да видиш света, дете. Мечтай смело!“

Парите още са на сметка и трупат лихви. Два пъти съм теглила от тях. Първия път преди две години, когато трябваше да платя за курса по природна медицина в Болдър. Втория път за пътуването на Колин до Италия. Не съм посягала към тях за нищо друго. Изчаквах децата да пораснат и двамата с Рик да отидем заедно.

Седнала сега в дневната, прехвърлям дисковете с музика и се спирам на сборния диск с любовни песни на „Джипси Кингс“, който купих, защото ми напомняше за нея. Ала тази вечер не скърбя за Лусил. Ще слагам точка на Рик и брака си. Това изисква различен саундтрак.

Изваждам всички компактдискове, които избягвах през последните месеци — „Олман Брадърс“, Джими Бъфит и Лусинда Уилямс, която отделям, за да я пусна най-накрая.

Първо „Олман Брадърс“, защото тази песен звучеше вечерта, когато го срещнах. Пускам диска, наливам си вино и се настанявам удобно на пода. Оставям се музиката да ме понесе, да изкорени болката, която потисках и пренебрегвах.

Песента изпълва стаята — прекрасната китара и нежният глас на Грег Олман. Тази песен звучеше, когато се запознах с Рик на един рожден ден.

Ще ви призная нещо: той не беше мой тип. Току-що бях завършила колеж със специалност испански и имах голямо самочувствие, много благодаря. През есента щях да се местя в Болдър, за да запиша магистърска степен, а междувременно ходех активно по срещи с академичен тип мъже, които обичаха да говорят за поезия, докато изпиваха огромни количества бира „Гинес“ в тъмни клубове. Е, добре, един клуб — ирландската кръчма, която беше с приятна атмосфера, модна за момента. Харесвах мъже, които пишеха и изпълняваха фолклорни песни или блусове, с очила с телени рамки и чисти ръце. Мъже като мен, с намерение някой ден да направят академична кариера. Това е свят, който те поддържа жив и млад, мислех си аз. Далеч от партитата на „Таперуер“.

Трябва да ви кажа, че изтънчеността ми не свършваше с това. Бях вегетарианка и отказах цигарите много преди да стане модерно, освен това ходех на йога три пъти седмично в едно тясно студио на Юниън Авеню. В апартамента ми нямаше и следа от Кловис. Целият втори етаж на леко западналата викторианска къща в „Меса Джънкшън“ бе с голи дървени подове, които бях боядисала в червено. Без пердета и с почти сто и петдесет свещи. Бях залепила със скоч агресивни сентенции, късчета мъдрост от най-различни жени, които бяха постигнали нещо. По това време се смятах за много умна и самостоятелна.

Смела, бих казала сега. Нужна е смелост, за да повярваш в такава представа за себе си.

Стените на апартамента бяха окичени с черно-бели снимки на местата, където исках да отида и още не бях успяла, заради борбата да завърша колежа.

Гордеех се дори с това — с бедността си и причината за нея. Успях да издържа, докато следвах за бакалавър, понякога се хранех с петнайсет долара на седмица. Работех в ресторант, за да си осигуря свястно хранене пет дни в седмицата и малко безплатен алкохол.

Наистина се смятах за всемогъща. Неподатлива към изкушенията на баналния живот като жена, съпруга и майка.

Докато отпивам от виното, гледам краката си. Крака, които си мислех, че ще ме отведат в Севиля, а те ме доведоха само дотук, до северната част на Пуебло. Една вечер през онова лято отидох с приятел на трийсетия рожден ден на негов приятел. Беше шумно и пълно със студенти, не всички на обичайната възраст, тъй като университетът на Южно Колорадо винаги се е стремял към по-широка аудитория — особеност, която ми допадаше. Разнообразието му даваше много интересна енергия.

Затова не беше странно да видиш малко по-възрастен мъж там — беше под трийсетте, — но в други отношения изглеждаше не на мястото си. От работническата класа, с черно рокерско яке, джинси и обикновена бира „Будвайзер“ в ръка. Погледна ме дръзко, докато ровех в хладилния шкаф за „Хайнекен“, която беше малко по-долу от „Гинес“, почти толкова шик. „Ей, драга — каза той, — не знаещ ли, че правят «Хайнекен» от пикнята на скункс?“

С реплика като тази как би могъл да се провали? Погледнах го с най-изпепеляващия си поглед. „А «Будвайзер» от какво я правят? От бизонска пикня?“

Той се разсмя.

Сега изглежда толкова банално. Само че беше силно. Смешно. В тембъра му чух радостните викове на играещи деца, пулса на много оргазми и звука от сипването на лимонада в стъклена чаша. Това ме накара да обърна очи към него. Той отвърна на погледа ми с очи, сини като утринно небе, живи като смеха му. През тези първи мигове не забелязах, че ръцете му са като на художник, нито колко е объркан. Бях омагьосана от начина, по който ме гледаше. Дръзко. Развеселено. Сякаш гледаше през мен право в момичето, което правеше сапунени балончета на задната веранда.

Избягах. Скрих се в другите стаи при хапливите реплики и закоравелия интелектуализъм, където трябваше непрекъснато да си нащрек, за да не изгубиш нишката на словесните закачки; офейках, когато видях нежното му намигване. Чувах го как говори и се смее, избягвайки коварните въпроси за мотора, кожените дрехи и работата му като механик. Гласът му беше дълбок и топъл като удобен матрак.

Хвана ме навън на верандата, където се бях оттеглила, за да подишам свеж въздух в звездната нощ. Носеше „Хайнекен“ и „Будвайзер“. Посочи към мястото до мен на стъпалото и каза:

— Нещо против?

Поклатих глава и приех бирата. Той се настани и забелязах дългите му крака до моите. Косата му беше прекалено дълга и сякаш беше рязана с тъпа брадва, но беше гъста, жива и черна и миришеше на следобед. Беше като първата ми среща с Лусил. Като че ли вече го познавах и само чаках да се появи. Всички мои думи, които през цялото време се лееха от устата ми с лекота, остроумните, забавни и крехки думи, зад които се криех, така че никой да не види момичето от Кловис, сега пресъхнаха и аз погледнах към небето.

— Това е Орион — посочи той.

— Така ли? — направих се, че разбирам за какво говори. Само че не познавах звездите.

— Търси трите звезди. Това е поясът му. Видя ли го?

Изведнъж го видях. Примигващи в редица. Отпих от бирата и почувствах кожата си отесняла за тялото ми. Замислих се за пищялите, за коленете му. Дали ще бъдат мъртвешки бели, или се е събувал понякога по къси панталони на слънцето. Погледнах го. Не, не би носил къси панталони.

Показа ми още няколко звезди. Ръката му докосваше моята. Той се приближи, рамо до рамо.

— От прерията се виждат много по-ясно. Искаш ли да се разходим с мотора дотам?

За пръв път ме целуна там, под онези звезди, под толкова необятно, черно и изпълнено със стотици милиони мигащи звезди небе, че легнахме по гръб и им се възхищавахме цял час. Може би два. Може би десет. Не зная. Преди да е свършила нощта, знаех, че той е влюбен в мен, и това се случваше за първи път — някой да се влюби толкова силно и безрезервно. Не и в мен.

Знаех го. Усещах го, когато ме целуваше. Съсредоточаване. Приемане. Когато се прилепваше до мен, тялото му прилягаше на моето. Знаеше точно как да разкопчае блузата ми, да остави вятъра да духа върху гърдите ми, пръстите му бяха опитни, а целувките — сладки. Толкова лесно бе да го любиш на открито, в прерията, още през първата вечер на запознанството ни. Никога не го правех. Никога не спях с мъж на първата среща. С него просто изглеждаше разумно.

Освен това беше впечатляващо добър. Още не бях влюбена в него, но само едно вкусване на тялото, устните и ръцете му изобщо не ми беше достатъчно. Исках още и още, и още.

През цялото лято правехме само това. Любехме се, возехме се на мотора му, хранехме се и пиехме. Почти всеки уикенд излизахме на открито в прерията, като намирахме топли извори, в които плувахме голи, любехме се край огъня и се напивахме с „Будвайзер“, от която винаги ме болеше глава на сутринта. Той ми готвеше. Ала не просто бифтек. Истинска храна като печено, картофи и моркови. Ребра на скара и боб. Задушена пъстърва с лимонов сок във фолио над огъня.

За мен това беше начин да си прекарам лятото. Приятно ми беше с него, понякога дори усещах пробождащото чувство на близост, но наесен се местех в Болдър, той нямаше да ме последва и това беше всичко. Това придаваше на бързо изнизващите се седмици вълшебна аура. Усещане за магия. Знаех, че ще ги запомня за цял живот, но наистина не мислех, че той е Мъжът.

Рик се преструваше, че е съгласен, но той беше влюбен. Влюбен. Така и не разбирах защо. Боже, по онова време бях толкова ужасна! Кльощава, напрегната и погълната изцяло от себе си, прикривайки несигурността си с перчене и снобизъм. Не криех плановете си, нито чувствата си към него, не давах обещания. Изобщо не разбирах какво беше видял Рик Марино в мен — което, разбира се, ме затрудняваше още повече да проумея защо се бе влюбил толкова внезапно и неочаквано.

Все едно.

През август си събрах багажа от апартамента и Рик ми помогна да го почистя. Бях изпаднала в униние. Апартаментът беше първият ми истински дом, в който прекарах три години. Мъчно ми беше за него.

Рик също изведнъж ми стана много скъп. Не можех да спра да го гледам, докато опаковаше кашоните и ги пренасяше в камиона, който бях наела. Откривах милион неща, които щяха да ми липсват — начинът, по който светлината, дори най-яркото августовско слънце, потъваше в дългата му гъста коса; силните му ръце, присвиването на очите, когато се шегуваше с мен. Накрая му се нахвърлих в празната дневна и се любихме на килима под сноп слънчеви лъчи.

След това, сгушена до гърдите му, казах:

— Наистина ще ми липсваш.

— Знам — отвърна той и ме целуна по челото. — Всичко ще е наред. Ще се виждаме през почивните дни.

Чувствах празнота и затворих очи, докато вдишвах мириса му и прокарвах пръсти по космите на гърдите му, а стъпалата ми бяха върху снежнобелите му колене. Как не бях забелязала, че съм влюбена в него? И какво, за Бога, можех да сторя сега?

— Иска ми се да можеше да се преместиш в Болдър.

— Компанията там няма да ми понесе.

— Аз съм част от тази компания.

Той се засмя и прокара пръсти през косата ми.

— Да, но те научих да пиеш „Будвайзер“.

— Знаеш, че ще отвикна веднага щом ти видя гърба.

— Но ще знам, че в сърцето си ще копнееш за нея.

— Това лято беше най-хубавото в живота ми — прошепнах.

— За мен също, дечко.

— Може би — започнах убедено аз — трябва да остана. Мога да се прехвърля в университета в Спрингс и да пътувам.

Той поклати глава.

— Не това искаш.

Ето това го отличаваше от другите. Подкрепяше дори най-грандиозните ми планове за бъдещето, вярваше в способностите ми повече от мен самата. Беше страшно горд с постигнатото от мен досега, от потребността ми да избягам от дребнавия свят на Кловис и да потърся по-богат и интересен живот за себе си. Сълзи пареха очите ми. Наведох се и го целунах силно.

— Обичам те, Рик — казвах го за пръв път, за първи път го осъзнавах.

— Неизбежно е. Нищо не можеш да сториш. Нищо не зависи от теб — отвърна той.

Писателското табло на Шанел

„Ние сме чаши, които се пълнят непрекъснато и незабележимо. Номерът е да знаеш как да разсипеш чашата си, за да излееш навън красивото в нея.“

Рей Бредбъри