Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (13)

11
Труди

„Не те познава волът, ни смокинята,

ни мравката в дома ти, ни конете.

Не те познава здрачът, и детето,

защото ти завинаги погина.“

„Отсъстващата душа“^[1], Федерико Гарсиа Лорка

Времето за лягане е най-тежкото. През първия месец пиех много вино, за да мога да го понеса, но тъй като по природа нямам никаква склонност към саморазрушение, сутрешният махмурлук ми омръзна. Реших да стисна зъби и да изтърпя нощите в леглото, което все още миришеше на него, макар че упорито се опитвах да премахна уханието му от възглавниците. През първите няколко дни след прането миришеха на прах за пране и омекотител, но щом прекарах нощта, притиснала по случайност някоя от тях до гърдите си, топлината на тялото ми го отключваше. Сигурно ще се запитате защо просто не ги прибера в гардероба или нещо от този род.

Добър въпрос.

Създала съм си някои нови навици. Тогава бързах да си взема душ преди лягане, за да се мушна в леглото преди Рик да е заспал, да сгуша глава на рамото му и да си поговорим. Обсъждахме дребните неща от живота ни по онова време, споделяхме тревогите си по децата или се смеехме за нещо, което бяха направили. Понякога се подсещахме един друг за някоя дреболия, която трябваше да се свърши. И през цялото време телата ни бяха близо едно до друго на малката спалня, защото не исках да си купим от най-големите, ръката му на гърба ми, а моята — на голия му корем. Един от онези обичайни навици, характерни за продължителните бракове.

Такива, които — между другото — никога не се променят. Човек би си помислил, че изневярата би се отразила на мигове като тези, дори другият да не знае, но не беше така. Вечерта, преди да разбера всъщност се смяхме до припадък заради една случка с второто ни дете, Колин, който се смяташе за много зрял и беше заявил: „Почти на двайсет съм и знам какво говоря.“ След като се посмяхме, се любихме. Нямаше фойерверки, нищо подобно — просто както винаги — нежно и приятно.

Наистина не го оценявах достатъчно.

Сега си вземам вана вместо душ. Опитвам се да се глезя и блаженствам в банята, която обожавам. Цялата е произведение на приложното изкуство — с вградени шкафове, облицовани с разноцветни плочки, изящно подредени, и огромна стара вана. Големият прозорец пропуска достатъчно северна светлина за орхидеите, които обичат влагата. Една е цъфнала, в лилаво и бяло, а докато чакам да потече гореща вода, забелязвам, че още една, дамско чехълче, е на път да цъфне отново.

Сипвам лавандулово масло във ваната, разпускам дългата си коса и се събличам, като избягвам да поглеждам отражението си в огледалото, после запалвам свещите, които напоследък купувам. Ухаят на пачули — миризма, която свързвам с по-силното си аз, което живееше в чудесен стар апартамент близо до центъра. От билото на хълма се откриваше гледка към града, на стените имаше чудати черно-бели снимки от далечни места и аз бях сигурна, че ще стана професор, жизнерадостно ексцентрична и сама, ще имам различни любовници, а през летата щях да пътувам на разноски на академията.

Гася осветлението, потапям се в горещата уханна вода и се протягам да взема вечерния си чай. Пуснала съм си диск с испанска китара и вземам изданието с мека корица на стиховете на Лорка. Това е приятно занимание, да чета на глас на испански, който съм позабравила. Потапям се до раменете в топлата вода, отварям напосоки книжката и започвам да чета на глас. За късмет стихотворението е едно от любимите ми. На английски звучи красиво:

„And at the fall of night,

The night benighted by nightfall.“

Ала дори не е необходимо да знаеш испански, за да направиш разлика в ритъма на сричките в испанския вариант:

„Cuando llegaba la noche,

Noche que noche noehera.“^[2]

Лорка и испанският ме отвличат от мислите по Рик. Потапям се под водата и мърдам пръстите на краката си под капещото кранче в такт с музиката. Прочитам още едно стихотворение на глас, наслаждавайки се на ехото сред плочките, на езика, в който се влюбих още на тригодишна възраст, но на който не съм говорила поне от петнайсет години.

Излягам се във водата и виждам белотата на гърдите си, а зеленото на орхидеите се отразява замъглено в огледалото и младата жена в мен се появява за първи път.

„Ти ни разочарова“ — казва тя.

Затварям очи, за да я прогоня.

Идва краят на диска, водата е изстинала, затова се избърсвам с големите пухкави кърпи, с които се глезя, откакто дадох старите отвратителни и изтънели хавлии на Рик. Малко отмъщение, което със сигурност е забелязал. За да бъда честна, във втория курс с кашони пъхнах любимите му — плажната кърпа, която майка ми му беше изпратила, и пухкавата зелена кърпа, която много обича. С изненада открих, че способността ми да бъда подла, дори когато го заслужава, е много ограничена.

И изобщо как може да бъдеш жесток към човек, за когото си полагал всеотдайни грижи в продължение на двайсет и четири години?

Духвам свещите, обличам си бархетната нощница, защото къщата трудно се отоплява и през нощта спираме котлето за икономия. Спирам се на площадката пред банята и се ослушвам за Ани, но къщата е тиха и нямам какво друго да правя, освен да си отида в стаята, да пропълзя в леглото, където да разположа възглавниците в средата в опит да си създам разкош, вместо самота, и да чета. Чета трилър, докато не падне върху лицето ми, и се надявам, че като се завъртя на една страна, няма да се събудя.

Тази вечер успявам да поспя до два и половина, преди да се събудя в мъртвешката тишина, без равномерното дишане на друго човешко същество до мен. Въпреки че винаги намествам възглавниците в средата на леглото, накрая винаги се оказвам в края. Оставям мястото на Рик свободно за него.

Посред нощ не разполагам с никакви защитни механизми. Завъртам се, като изтиквам котките, които измяукват раздразнено, после отново се настаняват върху различни части от тялото ми. Атина с деветте си килограма се просва върху корема ми и започва да мърка. Зоро става, завърта се няколко пъти в кръг и се настанява тежко до глезена ми. Поне са щастливи.

Ако затворя очи, мога да се преструвам, че е тук и спи по корем, гол под завивките. Призракът с неговите очертания се намества с въздишка в тъмното и почти долавям мириса на кожата му, представям си гъстата му твърда коса, разпиляна по възглавницата, чувам шума от дишането му. Тежестта в гърдите ми се стопява и дори си представям как протягам и слагам ръка на кръста му, където е толкова топло. Илюзията е достатъчно правдоподобна, за да изкарам нощта.

 

 

Била съм на много погребения през последните няколко години, като се започне с майката на Рик през август преди три години. Тя почина от рак на гърдата след десет години на подобряване и влошаване, но смъртта й ние не приехме като отърваване от мъките. Всички искахме да поживее по-дълго, аз и децата и най-вече Рик, който все още не може да се примири със загубата й. Двамата бяха много близки — той й беше опората, единственият син, който се грижеше за нея и я навестяваше всеки ден, за да види как е.

Аз сигурно съм единствената жена на света, която няма от какво да се оплаче от свекърва си. Тя беше добра с мен. Още щом се запознахме ме прие с открито сърце и направи всичко, за да се чувствам добре с брака си, майчинството и самата себе си. Липсва ми. Тя беше много по-сърдечна и ми бе много по-близка от собствената ми майка, която все още живее в Кловис, Ню Мексико, с баща ми, който е механик. Майка ми прекарва времето си в оплакване на съдбата си. Баща ми си прекарва времето в риболов и боулинг. Чуваме се веднъж месечно. За последен път ги видях преди три години и оттогава никой не припира да се срещнем отново.

Имаше и други погребения. Мисля за тях, докато се обличам в това ясно и студено утро. Тънък черен пуловер, черна пола, черно сако — дрехите ми за погребение. Докато ги обличам, си мисля кога съм ги купила. Не беше за погребението на майката на Рик, а за най-добрия му приятел, Замора, който умря точно както живя — карайки с бясна скорост своя Харли през една гореща лятна нощ преди малко повече от две години. Блъсна се в един парапет на опасно колело на градската магистрала и свърши девет метра под него в едно гробище за стари коли.

Докато закопчавам ципа на полата, си представям мургавото му брадато лице така ясно, сякаш стои до мен. В представата ми той е вдигнал бутилка бира с мускулестата си ръка, татуирана до рамото и дори още по-нагоре. С другата ръка е хванал щека за билярд и се усмихва, докато казва: „Още една топка в дупката?“

Навивам твърде ярката си коса в кок и си мисля, че внезапната смърт е много по-тежка от очакваната. Джо беше от онези диви и властващи над живота мъже — як и енергичен, весел симпатяга, който никога не се беше женил и не възнамеряваше да го стори. Беше най-добрият приятел на Рик от ранно детство, когато са живели в съседство само на няколко преки оттук.

И на мен ми липсва, но за Рик раната е още много прясна и понякога, когато пуснат Сантана по радиото, гърлото му се свива. Все още не може да говори за това, макар че забелязах много от снимките им, окачени по голите стени на новия му апартамент.

Погребението на Джо представляваше шествие на рокери, толкова многобройно, че трябваше да го преместят в катедралата „Свещено сърце“. Потокът от рокери с техните кожени дрехи и мотори, целите в хром, боядисани във вишнево, се виеше през целия град с траурен блясък в горещия августовски ден към гробището в южната част на града, където погребаха Джо до починалите му близки. Поменът след това продължи до среднощ.

Погребението на Едгар също е много голямо. Службата е в баптистката църква „Витлеем“ — най-голямата църква на чернокожото население в града — и пейките са препълнени. С Шанел пристигаме заедно и тя не се отлепя от мен, докато се промъкваме през морето от черни лица. Никой не ни гледа накриво, но ние изпъкваме — висока червенокоса жена и дребна апетитна блондинка. Шанел е облечена с рокля на цветя, която сякаш е купена за училищния бал в гимназията. С тази дантела около яката модата й е минала преди около десетина години. Евтините й сандали от кафява изкуствена кожа са виждали и по-добри дни и сърцето ми се свива от съчувствие, защото тя е наясно как изглежда. Ноктите й са със скорошен изискан маникюр в телесен цвят, прибрала е гъстата си руса коса в кок и мирише — ненатрапчиво — на свещения й Шанел № 5. Съжалих, че не можех дай заема от моите дрехи, без да засегна гордостта й.

Защото тя е горда, и с основание. Произлиза от семейство, което мога да определя като „бели боклуци“. Няма по-мек начин да ги нарека — баща й е дебел пияница, който получава помощи за инвалидност заради гърба си. Майка й, която изглежда доста приятна жена, е сервитьорка в крайпътен ресторант. Колкото пъти съм я виждала, винаги изглежда като парцал, изтощена и съсипана. Брат й е дребен престъпник, който непрекъснато влиза и излиза от затвора заради някакви жалки престъпления. Живеят във фургон.

Шанел имаше сестра, една година по-голяма от нея, но тя умря — май се самоуби — и Шанел почти не говори за нея.

Има нещо друго у Шанел, което ме впечатлява. Тя завърши гимназията с пълно отличие. Ходеше със съпруга си Тони от девети клас и се ожениха през лятото веднага след завършването. В голямото му испаноезично семейство тя намери всичко, което й бе липсвало. Домът й е като изваден от списание — ведър, приятен и уютен. Децата й винаги са спретнати и готови навреме за училище, а тя непрекъснато обикаля магазините за компютърни програми втора ръка за тях.

И иска да бъде писател. Едва на двайсет и четири, целеустремена и с целия си товар от миналото, тя напълно се е посветила на тази идея. Лично аз смятам, че накрая ще бъде горчиво разочарована, но такъв е животът, нали?

Днес се оглежда наоколо с любопитство и се привежда към мен, шепнейки:

— Никога не съм била в църква за чернокожи. Някак си е много готино, нали?

Кимам.

— Защо толкова много жени са в бяло?

— Не знам. По-късно ще попитаме Джейд. Проповедникът застава зад катедрата и службата започва.

Това не е погребение, казва ни той. Това е завръщане у дома на един мъж, който заслужава огромна награда, спечелена с тежък труд и мъки в този живот. Едгар ще бъде увенчан в небесното царство, посрещнат тържествено от безброй ангели.

Гърлото ми се е свило от пет минути и се опитвам да не се разплача неконтролируемо, защото духът на радост в тази църква е така осезаем, силен и вибриращ, че сълзите ми биха били обидни.

До мен Шанел е обляна в сълзи. Не се опитва да ги скрие, нито се прави на нещо, което не е. Наистина обичаше Едгар, макар че го познаваше отскоро. Седеше с него, слушаше разказите му, носеше му домашно изпечени какаови сладки без захар и пресен фасул от селскостопанския пазар. Изпитваше голямо уважение към него, както и всички останали.

Сега си мисля, че той е бил като баща за нея. Проповедникът продължава. Мощният му глас изпълва помещението и музиката зазвучава по-силно, когато Робърта се изправя, за да положи роза върху гърдите на Едгар. Прави го с такава нежност и с толкова много любов, че вече не мога да сдържам сълзите си. Шанел мълчешком ми подава кърпичка, когато моите свършват.

Аз съм ужасен човек, защото причината да плача не е Едгар, нито дори Робърта. Сълзите ми като нищо можеха да бъдат солна киселина, защото така ги чувствам, когато се търкалят по бузите ми — парещи и горчиви. Това са сълзи на необуздана завист — първично и грозно чувство, което ме кара да се мразя, задето изпитвам нещо толкова повърхностно и егоистично в такъв момент. Едгар е мъртъв. Робърта никога повече няма да държи ръката му. Сега я виждам, безчувствена от преживяното през последните дни, и си представям как го полагат в земята, но всичко това няма значение. Сърцето ми продължава да ражда тези грозни горчиви сълзи.

Едгар я обичаше до смъртта си.

 

 

Когато слизаме в приземното помещение на църквата — с Шанел пропускаме погребението, за да приготвим всичко заедно с няколко от сестрите в църквата, — вече съм се овладяла, но срамът ме задушава.

Мислех се за доста добър човек, при това не престорено добър. Истински и искрено мил, добронамерен към всички. Всеотдаен и верен, духовно просветен. Практикувах холистичните учения и разговарях с моите богини всяка сутрин, а Рик ми бе дал сигурност. Не че бях идеална. Има ли и идеални хора?

Но ето какво научих: лесно е да бъдеш добър, когато всичко ти е наред. Само да понесеш няколко силни удара и истинското ти лице веднага излиза наяве. Лоша съм толкова, колкото всеки друг. Не, не лоша — в лошотията все пак може да се намери нещо смекчаващо. Аз съм дребнава. Повърхностна. Завистта е толкова егоцентрично чувство, а аз изпитвам най-грозната й страна. Това ме разстройва, но понеже сега не ми е до медитация, ще мине доста време, преди да го преодолея.

Шанел е бледа и все се държи за бузата.

— Добре ли си, миличка? — питам я, докато държа купата, в която тя сипва огромно количество картофена салата.

— Обикновен зъбобол. Утре ще извадят зъба.

— Ау! Не могат ли да направят пломба или да го лекуват?

Когато ме поглежда, очите й са като на старица за това младо лице.

— Знаеш ли колко струва една пломба?

— Нали имаш здравна осигуровка? — мъжът й е на държавна служба.

— Да. За пломбата трябва да доплатя четиристотин и седемдесет долара и още триста за коронката — тя остъргва грижливо съда с шпатулата. — А за ваденето ще ми вземат петдесет долара — оставя съда и взема друг. — Притеснявам се само, че това е третият зъб, който губя тази година и съвсем скоро ще заприличам на беззъба старица — усмихва се тя, за да смекчи думите си.

Виждате ли? Някои хора имат истински проблеми. Прокарвам език по зъбите си, всичките трийсет и шест на брой, и се чувствам още по-засрамена, отколкото по време на траурната церемония.

— Шанел, това е ужасно!

Този път усмивката й е по-непресторена.

— Да, така е. Все пак — свива рамене тя — има много по-лоши неща от загубата на един зъб, не мислиш ли? Имам предвид, нали за това са ченетата? Зъбните протези.

— О, дори не го споменавай, миличка!

Тя се подпира с ръце на мивката.

— Преди да се омъжа за Тони не знаех какво е зъболекар. Сега този се опитва да направи нещо, но картинката не е много приятна, когато човек не е стъпвал в зъболекарски кабинет толкова дълго. Искам само да си запазя предните, защото винаги се познава, ако са изкуствени, а и без това не виждам как бих могла да си ги позволя.

Една петдесетгодишна жена в красива рокля от изкуствена коприна подава на Шанел чаша, на дъното, на която има някаква прозрачна течност.

— Пробвай с това, скъпа — кислородна вода. Хубавичко изжабуркай с него около зъба, после го изплюй — усмихва се, когато Шанел я поглежда със съмнение. — Стар негърски лек.

Шанел потръпва от вкуса, но следва указанията и изплюва лекарството в мивката.

— Хмм — реагира тя и втория път вече не се колебае. — Колко дълго трае ефектът?

— Не много, но можеш да го употребяваш колкото често желаеш.

— Страхотно. Благодаря ви.

Жената й намига. Съдейки по зъбите й, трудно може да си представиш, че е имала неприятности от този вид, но тя обяснява:

— Едно от момчетата ми много си патеше от зъби. Започнаха да се развалят от деня, в който се роди, кълна се. Ако често те болят зъбите, винаги дръж някакъв антибиотик на разположение, за да те закрепи, докато отидеш на зъболекар. От това боли, от инфекцията — тя потупва окуражително Шанел по рамото.

— Съгласна съм да родя десет бебета, но да не ме боли зъб — включва се една възрастна жена. Казва се сестра Елинор. Познавам я от посещенията й у Робърта, докато Едгар беше болен. — По-скоро бих дала да ми отрежат пръст.

Шанел се усмихва.

— Амин!

— Хайде, момичета, да се захващаме за работа — подканва първата жена. — Имаме много да свършим, преди да се върнат хората.

Разнасяме храната по масите, подредени покрай стената.

Толкова много храна — изпускащи пара купи с печен боб, зелен фасул, фасул с масло, бобена салата; месо с картофи, картофена салата и пържени картофи; плодова салата с корен от градинска ружа и желе с кокос; пържени пилешки крилца, печени на скара гърди и купища пухкави ролца от бяло месо; едни от най-красивите торти, които съм виждала. Точно това ми липсва от традиционната религия.

Опечалените се връщат притихнали. Ала когато помещението започва да се пълни, шепотът се засилва и след малко всички започват да говорят на по-висок глас. Чува се смях, което отначало ме учудва, но в това няма нищо лошо.

Робърта седи на едно място и хората се въртят около нея, докосват я по рамото, изказват съболезнования. Тя не може да седи съвсем изправена, тази изрядна възрастна жена с добре съчетани чанта, обувки и шапка, стиснала фина кърпичка в шепа. Изглежда объркана. Червилото й се е изтрило.

Отивам до масата и напълвам една чиния с любимите й неща — печен боб, малко ребра и парче лимонова торта, и й ги занасям. Децата й също са разстроени и с подути очи, а Джейд, седнала до майка си, изглежда почти толкова зле, колкото Робърта.

Хората около Робърта ми правят път до нея и аз сядам, като я поглаждам леко по гърба.

— Донесох ти нещо за хапване.

— Много мило, скъпа, но не съм гладна.

— Само няколко хапки — казвам и се усмихвам леко, защото точно това казваше тя на Едгар.

Очите й се напълват със сълзи и аз започвам да се извинявам:

— О, съжалявам, не трябваше…

— Не, няма нищо — тя придърпва хартиената чиния и взема вилицата. Гледа храната сякаш й предстои да изкачи цяла планина.

— Започни с тортата. Толкова е хубава, че изядох две парчета, но не казвай на никого.

— Сестра Хай я е правила — тя поднася едно парченце към устните си и го лапва. — Ммм. Не е по-хубава от моята.

— Не. Рик би застрелял всеки, който го твърди.

— Как е този твой съпруг?

Искам да я поправя, но моментът не е подходящ.

— Добре.

— Джейд каза, че наминал, докато била у вас.

— Той често наминава.

Тя набожда голямо парче на вилицата и ме поглежда втренчено:

— Според теб каква е причината?

Защо говорим за това точно сега? Чувствам се неудобно, но тя яде.

— Не знам — отговарям. — Предполагам по навик.

— А може би той не иска истински онази другата жена, дете. Хрумвало ли ти е някога?

Примигвам. Бързо.

— О, бих казала, че я иска.

Тя цитира: „И нека никой човек да не разделя онова, което Бог е събрал“.

— Робърта, не го напуснах аз. Той ме напусна.

Тя бодва в боба. От тортата е останала само едва забележима следа от глазурата.

— Ти го изхвърли.

Отдавна се кани да ми изнесе тази лекция, но все не й позволявах. Тръгвах си. Прекъсвах я. Сменях темата. Дребнавостта ми отново се надига и крещи като четиригодишно дете, което се тръшка: „Не е честно!“

— Какво друго ми оставаше? Той ми е изневерявал с нея от една година — година! Господи! Думите отекват вътре в мен. — Що за мъж би спал с две жени?

— Един объркан мъж.

Спасява ме едър и набит мъж с омазнен костюм, който навежда туловището си и хваща ръката на Робърта. Използвам възможността за бягство, което е още едно доказателство за тесногръдия ми егоизъм — дори не мога да изтърпя една лекция от току-що овдовяла жена, която очевидно има нужда да я изнесе.

Само че думите й разсичат душата ми на две и съм почти сигурна, че ще кървя до смърт, ако се съди по болката. Скривам се в тоалетната и се затварям вътре, седнала върху тоалетната дъска. Дишам и издишам, докато не се почувствам по-добре.

За това трябва време.

Тоалетната е ремонтирана с евтина на вид ламперия и някой я поддържа много, много чиста. Мирише на дезинфектант. Чинията е ниска и коленете ми стърчат заради високите токчета. Стиснала съм голите си пръсти толкова силно, че луничките почти не си личат, и се опитвам да не заплача, за да не си съсипя грима. Замръзвам дори със сакото.

Мразя всичко това. Моят съпруг ми липсва до степен да не мога да дишам, а от мен се иска само да продължа живота си, да се държа като възрастен човек. Не искам. Искам да застана на покрива на някоя сграда и да го изкрещя. Искам да се нарежа с нож, да си отрежа косата, да направя нещо, с което да покажа колко много ме боли.

Подпирам глава с ръце и натискам горната част на носа си. Толкова ми е омръзнало да живея в това студено и сиво място, безчувствена или разкъсвана от болка, объркана, разгневена или отчаяна. Минаха почти четири месеца и вече не искам да живея тук.

Престани да се съпротивляваш! Тази мисъл се прокрадва, тиха и разумна. Престани да се съпротивляваш! Остави се на чувствата. Приеми ги.

Някой почуква деликатно на вратата.

— Един момент — казвам и пускам водата в тоалетната, която не съм използвала, после механично си измивам ръцете. Олеква ми. Вдигам глава и се поглеждам в огледалото.

Вглеждам се в сините сенки под очите ми, които не изчезват от месеци, в твърде изпъкналите ключици, които показват колко малко се храня напоследък.

Може би имам нужда от погребение на брака ми. Погребение и слагане на софра след това. Ани тази вечер няма да си е вкъщи, а чувствата ми така или иначе бушуват. За първи път през деня мога да си поема въздух, без да ми се прииска да изкрещя.

Отварям вратата, извинявам се тихо и се връщам при другите. Заставам за миг и се оглеждам. Джейд, Шанел и Тони, съпругът на Шанел, са застанали в ъгъла и разговарят. Надявам се, че е за бокс. Робърта е заобиколена от трите си сестри. Спирам се до всяка и изказвам още веднъж съболезнованията си, после си тръгвам.