Барбара Самюъл
Диви котки в кухнята (11)

9
Труди

„И за да мога свойта скръб

да съживя отново,

ще трябва да я украся с алени усмивки.“

„Прелюдия“^[1] Федерико Гарсиа Лорка

Има едно хубаво нещо в това да си на четирийсет и шест години: имам внучка. Казва се Мина. Знам, че звучи банално, както всичко друго в живота ми напоследък, но наистина обичам като зеницата на окото си.

Когато Джоана, съпругата на най-големия ми син Ричард, се отбива да я остави, Мина се появява в пухкаво розово палтенце с качулка, обточена с кожа.

— Ей, ето го моето момиче! — гушвам я и се правя, че ще изям пръстчетата й. Тя хваща гердана ми и пъха висулката сърце в устата ми, което изплювам, като издавам смешни звуци. Това е обичайният ни ритуал за посрещане.

— Много съм ти благодарна, Труди — казва Джоана, докато оставя на стола бебешката чанта и се навежда да целуне розовите бузки на дъщеря си. — В отделението имат спешна нужда от помощ, а майка ми не прояви желание.

Бодва ме ревност, макар че е естествено една дъщеря да е по-близка с майка си, отколкото със свекърва си. Джо е доста близка с Линда, която харесвам. Много си приличат, майка и дъщеря, и в Мина виждам много техни черти. Сигурно им е много хубаво да са заедно, три поколения момичета, но аз съм решила да не се проявявам като злата свекърва. Оставям Мина да изхлузи гривните от китката ми.

— Знаеш, че я обожавам. Можеш винаги да разчиташ на мен.

Джо си тръгва, а аз свалям връхната дрешка на Мина, докато си бъбрим. Присвоила си е гривните ми и е научила как да си държи ръката — малка ръчичка, вдигната нагоре, за да не падат. Купих й няколко блестящи гривни и Джо ми каза, че пожънали огромен успех.

Освен това Мина много обича дамската ми чанта, може би защото е малка, и я грабва от дивана, за да си я сложи през глава. Напълно нагиздена, тя втренчва сините си очи в мен и изрича:

— Цветя? — прозвучава по-скоро като „сфетя“, но се сещам какво иска да каже.

— Да вървим, момиче — подавам й ръка, но тя се вкопчва в коленете ми и започва да издава грухтящ звук, за да я вдигна и да я нося. Зоро се стрелка около глезените ми, а Мина върти глава ту отляво, ту отдясно на раменете ми.

— Мяу, мяу — изпраща му целувка.

Минаваме покрай растенията. Може да каже „цвете“, „листо“ и „саксия“ — дума, която обожава и се смее с отметната глава, след като я повтаря няколко пъти. Напоследък работим върху истинските имена. Гераниум е „раниум“, а бегонията е „гона“ и нищо че никой не ми вярва — тя ги различава.

Любимото й кътче е мястото за разсаждане. Намира се в дъното и там винаги е по-хладно. Лопатките и малките гребла са закачени на куки над масата. От едната страна е дървената кутия, в която държа пръстта, добре затворена, за да не се промъкне някой отровен паяк вътре. Повдигам капака и се разнася мирис на земя и влага, а ние двете вдишваме и възкликваме:

— Ммм!

Звънецът иззвънява и Мина извиква силно: „Ооо!“ Сърцето ми подскача против волята ми, защото си мисля, че може да е Рик и ще е хубаво да го видя в присъствието на Мина. Тя също се надява.

— Деди? — пита тя и рита с крака, за да ме накара да отида до вратата.

— Не знам. Да видим.

Не е Рик, а Джейд. Очите й са подути и има унил вид, което говори, че денят й не е бил лек.

— Здрасти. В лош момент ли идвам?

— Не. Напротив. Ела да се запознаеш с моето момиче. Това е Мина, внучката ми. Можеш ли да кажеш здрасти на Джейд?

Не точно сега. Тя се е вторачила в Джейд със съсредоточения поглед на осемнайсетмесечно дете и ме поглежда намръщено:

— Деди?

— Не, той не е тук, миличко.

Тя стиска кичур от косата си с юмрук и започва да издава ядни звуци.

— О! — казвам аз и свалям ръката й. — Не прави така!

Тя има навика да си удря главата в пода, в стената или в шкафа, когато е разгневена. Знак за силна воля, според мен. Джо много се притесняваше, докато не й казах, че Ани правеше същото като малка.

Затварям вратата след Джейд и с жест я поканвам да седне. Пускам Мина долу, събирам гривните си от пода и казвам:

— Вземи си играчките, миличко.

— Играчки — съгласява се тя и се отправя към шкафа в ъгъла, където ги държа.

Обръщам се към Джейд.

— Тежък ден, а?

Тя потрива ръце и се заглежда в дланите си.

— Данте ми се обади.

— Не искаш да говориш с него?

— Не. Да.

Сещам се за надеждата ми Рик да се покаже на вратата.

— Знам какво е.

— Значи Рик ти липсва?

— Слабо казано.

Очите й заблестяват.

— Какво, за Бога, стана, Труди? Винаги съм казвала на всички, че не съм виждала друг мъж така влюбен в жена си като Рик в теб. Той почти се видиотяваше, когато станеше дума за теб.

Думите й извикват в съзнанието ми Рик, или по-точно дузина картини, в които Рик ми носи подарък. Или се прибира късно, прекалил с бирата, хвърля се да ме прегръща, целува ме по тила и ми казва каква страхотна съпруга съм и какъв късмет е извадил да ме срещне. Опитвам се да не обръщам внимание на болката под лявата ми гърда.

— Не знам — отговарям. — Предполагам, че се е влюбил в друга. Стават такива неща.

— Виждаш ли го?

— Разбира се. Непрекъснато.

— Това не те ли убива? Аз затова се преместих. Не можех да се въздържам да не ходя при Данте в затвора. Вече бяхме разведени, той доказа, че е боклук, а аз не можех да се отлепя от него. До известна степен и сега продължавам.

Кимам. Повдигам рамене.

— Разбирам те. И с мен е така.

Тя навежда глава и я подпира с длани, разтърква силно лице.

— Просто искам да продължа живота си, каквото и да ми готви. Отново да се почувствам като нормален човек.

— Ще успееш, Джейд. Нужно ти е време, но ще се оправиш, обещавам ти.

— Ами ти?

Свеждам поглед и поклащам глава.

— Още е много рано. Били сме заедно повече от двайсет години, а само от три месеца знам за тях.

Мина донася топка и книга и ги бута в ръцете ми.

— Благодаря ти — тя дощъпурква до кутията, кляка и започва енергично да рови из нея. Атина, моята дебела и астматична сива котка, се пльосва до нея и започва да мърка. Дори ако Мина я закача малко по-грубо, Атина никога не се противи.

Джейд казва:

— Да, това прави нещата по-трудни. Ходиш ли на психолог?

Кимам.

— А ти?

— Естествено. Нали съм социален работник? Душевното здраве е втората ми природа — завърта очи тя. — Освен това съм прочела всяка книга със съвети по въпроса — започва да ги брои на пръсти: „Тайната да продължиш напред“. „Помощ при емоционално предателство“. „Как да вземем живота си в ръце“…

Започвам да се смея и се навеждам, за да отворя чекмеджето на масичката до дивана, от което изваждам купчина книги с меки корици. Чета заглавията: „Изкуството на прошката“. „Как можа да ми причиниш това?“. „Как да живееш живота, който искаш“.

Джейд се развеселява: „Как да обичаш чернокож“. „Как да се разведеш щастливо“. „Господ още не се е отказал от мен“. „Как се отчуждават двойките“. „Как да разрешите всичките си проблеми чрез популярната психология“. „Как да водите идеален живот, така че никога нищо лошо да не ви се случва“.

— Пълни глупости! — възкликва Джейд. — Защо изобщо ги четем?

Връщам книгите обратно в чекмеджето и го затварям по-рязко, отколкото е необходимо.

— Все си мислех, че не може да няма начин да поправя нещата. Ако знаех повече, щях да проумея защо стана така.

Тя се отпуска назад в стола.

— Да. Исках да го обичам, докато раните му не се излекуват, а сега знам, че е невъзможно. Не можеш да промениш другите — сплита пръсти тя. — Освен себе си, може би.

— И това — изричам разпалено — ме вбесява.

— Мен също, момиче — накланя глава тя. — Имаш ли още от тези бисквити?

Мина се заковава на място.

— Бисквита?

Двете избухваме в смях.

— Да, миличко. Хайде да донесем бисквитите.

В кухнята слагам вода за чай и измъквам бисквити „Милано“. Също и сирене, от доброто, и сухари, които обожавам. Мисля си за ябълки, но са още много твърди за Мина, затова вместо тях отварям компот от праскови. На високото си столче Мина започва да си тананика със затворена уста, докато разделя бисквитата си на две и започва да я яде сладко-сладко.

— Ммм — възкликва високо и я помирисва. Предлага я на Джейд, която не се притеснява от бебешките лиги по нея и приема хапката.

— Ооо, много е вкусно! Благодаря ти.

Мина посочва към бисквитата на Джейд:

— Благодаря?

Джейд й дава да си отхапе и Мина я зяпва по невъзпитания начин, по който гледат децата. Джейд казва:

— Сигурно не виждаш много хора като мен, а, момиченце?

— Бърта — отвръща малката.

— Да, Робърта ми е баба.

Мина подритва с крака, очевидно доволна. Сочи ме.

— Баба?

— Точно така — започвам да гризкам пръстчетата й.

— Обожавам бебетата — споделя Джейд. — Данте има най-чудесните деца на света. Много ще ми липсват — прокарва игриво пръст надолу по ръката на Мина и тя се разкикотва.

— Колко деца има той? — докато водата завира, изваждам чашите, няколко вида чай и подреждам всичко на масата.

— Четири — отговаря с повдигане на веждите, сякаш очаква да се шокирам. — От две различни жени. Знам, че звучи ужасно, но така се запознахме, в Социалната служба. Беше притиснат до стената, защото плащаше много издръжки и искаше да провери дали отговаря на условията за някаква социална помощ. Нито едно от бебетата не получаваше помощи — и двете майки бяха умни жени с прилична работа, — но Данте можеше да кандидатства за купони за храна.

— Ами! — реагирам с трика на тийнейджърите да накараш събеседника да си каже всичко. — Колко са големи децата?

Тя си поема дъх:

— Чакай малко — двете на Порша са на единайсет и десет. Това са Джейкъб и Даниъл. Двете на Айлийн — Каиша и Тайрън — са на осем и шест. Тайрън беше бебе, когато се запознах с Данте, но въпреки това Айлийн го беше изхвърлила като мръсно коте — тя приема още една хапка от бисквитата на Мина, която се засмива щастливо. — Знам как звучи. Трябваше да премисля.

Слагам лъжички на масата.

— Може би. А може би не. Той очевидно има подход към жените.

— Всъщност аз си знаех. Имах примера на дядо и на втория ми баща. Знаех как трябва да се държи един мъж.

Чайникът изсвирва и аз го свалям от котлона, като поглеждам по навик през прозореца, за да видя свети ли отсреща.

— Видя ли съседа до нас?

— А трябва ли?

— О, да! — повдигам вежди и не мога да измисля думи, с които да го опиша. — Повярвай ми.

Тя потрива длани.

— Мъжете вече не ме интересуват. Една година. Решила съм да се въздържам една година, после отново мога да помисля за мъж.

— Разумно.

— Но?

— Нищо. Де да можех и аз да бъда толкова решителна — сядам и разбърквам захарта в чая. — Освен това навярно най-лесният начин да забравиш един мъж е да се влюбиш в друг.

— Може би.

Чува се почукване на задния вход и двете се стряскаме и поглеждаме към вратата, като че ли всеки момент оттам ще нахлуят мародери. Ставам и се втурвам да отворя с надеждата, че може да е Ейнджъл, за да изкуши Джейд да наруши обета си. Достатъчни са само пет минути в компанията му.

Само че е Рик. Жълтото осветление от верандата танцува по косата му, докосва носа му. Устните му.

— Здрасти — казвам и се изненадвам колко естествено прозвучава поздравът ми. Горда съм със себе си, че оставям вратата отворена и се връщам с небрежна походка в стаята все едно нищо особено не е станало. — Внучката ти е тук.

— Бебе Мина? — вика той.

Мина изпищява:

— Деди! — и се опитва да се измъкне от високото столче. Повдигам я и я подавам на дядо й, за да може да муши лице в коремчето й и да издава смешни звуци, да я гъделичка и да я повдига над главата си. Енергичен, това е думата за Рик с бебетата. Умел и енергичен — досега не съм срещала бебе, което да не го обожава.

— Помниш ли Джейд — питам го и посочвам към нея като водеща на телевизионна игра. — Внучката на Робърта?

— Разбира се. Как си, хлапе?

Джейд се държи резервирано:

— Добре.

— Робърта добре ли е?

— Колкото може да се очаква предвид обстоятелствата — тя си взема още една бисквита, без да го поглежда.

— Погребението е в сряда, в два часа служба в църквата — казвам.

Той отмества поглед. Кима. Няма да отиде, защото го е срам от хората, които ще видим там, но отвръща:

— Ще видим — погалва Мина по крачетата. — Наминах да взема няколко инструмента от гаража. Утре ме чака ремонт.

Забелязвам, че брадичката му носи болезнените следи от скорошно бръснене, а под палтото е облякъл червена риза, която ми е непозната. Мирише на одеколон. Поглеждам към часовника, чудя се дали не е излязъл, за да вечеря навън, или да послуша музика някъде. Поемането на дъх е болезнено, сякаш хиляди късчета стъкло са се забили в белите ми дробове.

— Ела, Мина — казвам и протягам ръце към нея. — Дядо си има работа.

Тя се извръща рязко и ожесточено и заравя лице в гърдите му.

— Деди!

— Ще я взема с мен за малко. Сега се връщаме.

— Чао? — пита с надежда тя. — Довиждане?

Той накланя глава и я поглежда право в очите. Намига.

— Хайде да отидем в работилницата на дядо. Ще ти позволя да си извадиш някое око с отвертката.

Тя кима и извива тялото си сякаш е на гърба на кон.

— Да вървим.

Докато излизат, забелязвам, че панталоните леко му висят отзад, а одеколонът му се задържа във въздуха като дух. За миг забравям къде се намирам.

Джейд ме гледа и аз казвам:

— За какво говорехме?

— За това, че мъжете са боклуци.

— О, да — в продължение на един дълъг и напрегнат миг се боя, че ще заплача, ако кажа още нещо.

Тя вдига юмруци пред лицето си и се прави, че нанася удари — дясно, ляво, дясно. Дъхът й излиза шумно при всеки замах:

— Хуу, хуу, хуу! — после извива вежда и я помръдва няколко пъти.

Това е достатъчно, за да отмине опасният момент и да ме накара да се усмихна насила.

— Доволна съм, че се върна, Джейд.

— Аз също.

Писателско табло на Шанел

„Мнозина страдат от нелечимата болест на писането и тя хронифицира в болните им умове.“

Ювенал (60–130 пр.Хр.)