Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Miecz przeznaczenia, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отполски
- Васил Велчев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Анджей Сапковски. Вещерът: Меч на съдбата. Сборник разкази
Превод: Васил Велчев
Редактор: Боряна Даракчиева
Коректор: Георги Пенчев
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
ИК „ИнфоДар“, София, 2008
ISBN 978-954-761-332-4
История
- —Добавяне
VIII
— Не — каза друидът. — Каланте промени плановете си и вече не желае Цири да се омъжва за Кистрин. Има си причини за това. Освен всичко останало, мисля, че няма нужда да ти обяснявам, че след тази долна афера с лъжливото нападение над търговците крал Ервил доста ми падна в очите, а в кралството се съобразяват с мнението ми. Не, кракът ни няма да стъпи в Настрог. Ще отведа малката право в Цинтра. Ела с нас, Гералт.
— Защо? — Вещерът погледна завитата с кафтана на Мишовур Цири, която дремеше под едно дърво.
— Много добре знаеш защо. Това дете, Гералт, е твоето предопределение. Пътищата ви се пресичат за трети път. В преносен смисъл, разбира се, ако говорим за първите два пъти. Сигурно няма да наречеш това случайност?
— Какво значение има как ще го нарека? — усмихна се накриво вещерът. — Не е работата в наименованието, Мишовур. Защо да ходя в Цинтра? Вече съм бил там, пресичал ми се е пътят с нея, както се изрази ти. И какво от това?
— Тогава ти поиска Каланте, Павета и мъжът й да се закълнат. Те спазиха клетвата си. Цири е Изненада. Предопределението изисква…
— Да взема детето и да го направя вещер? Момиче? Погледни ме, Мишовур. Представяш ли си ме да отглеждам момиче?
— По дяволите вещерството ти! — нервира се друидът. — За какво изобщо говориш? Какво общо има това? Не, Гералт, виждам, че нищо не разбираш, ще се наложи да ти го обяснявам с прости думи. Слушай, всеки глупак, включително и ти, може да поиска да му се закълнат, може да получи обещание и от това няма да стане необикновен. Необикновено е детето. Необикновена е и връзката, която възниква, когато се ражда такова дете. Още по-ясно ли искаш да ти го кажа? Моля, Гералт. От момента на раждането на Цири вече няма значение какво искаш ти и от какво се отказваш. Ти, по дяволите, не влизаш в сметките. Ясно ли е?
— Не викай. Ще я събудиш. Нашата Изненада спи. А когато се събуди… Мишовур, дори от най-необикновеното нещо можеш… Трябва понякога да се откажеш.
— Нали знаеш — погледна го студено друидът, — че никога няма да имаш собствено дете?
— Знам.
— И се отказваш?
— Отказвам се. Сигурно имам право?
— Имаш — каза Мишовур. — Разбира се. Но това е доста рисковано. Има едно старо пророчество, което гласи, че Мечът на предопределението…
— … Има две остриета — довърши Гералт. — Чувал съм го.
— А, прави каквото искаш. — Друидът се извърна и се изплю. — Само като си помисля, че бях готов да си заложа главата за теб!
— Ти?
— Да. За разлика от теб, аз вярвам в Предопределението. И знам колко е опасно да си играе човек с меча с две остриета. Не си играй, Гералт. Възползвай се от предоставилата ти се възможност. Превърни това, което те свързва с Цири, в нормални, здрави отношения между дете и опекун. Защото ако не го направиш… Тогава тази връзка ще се прояви по друг начин. По-страшен. Негативен и разрушителен начин. Искам да предпазя и теб, и нея от това. Ако искаш да я вземеш, няма да възразя. Бих поел риска да обясня на Каланте защо…
— Откъде знаеш, че Цири ще пожелае да дойде с мен? От древните пророчества?
— Не — отвърна сериозно Мишовур. — От това, че заспа чак когато ти я погали. От това, че шепне насън името ти и търси с ръчичката си твоята ръка.
— Стига, че ще взема да се трогна. — Гералт се изправи. — Всичко хубаво, брадатко. Предай поклоните ми на Каланте. А що се отнася до Цири… измисли нещо.
— Не можеш да избягаш, Гералт.
— От предопределението? — Вещерът хвана самара на трофейния кон.
— Не — каза друидът, гледайки спящото момиче. — От нея.
Вещерът поклати глава и скочи на седлото. Мишовур остана на мястото си и зарови с тоягата си в угасналия огън.
Гералт се отдалечи тихо, покрай пирена, висок до стремената, по склона към долината, към черната гора.
— Герааалт!
Обърна се. Цири стоеше на върха на хълма — малка, тъмна фигурка с развяващи се пепеляворуси коси.
— Не си отивай!
Той й помаха с ръка.
— Не си отивай! — изхлипа тя. — Не си отииивай!
„Трябва — помисли си той. — Трябва, Цири. Защото… аз винаги си отивам.“
— Така или иначе няма да се получи! — извика тя. — Не си го и помисляй! Няма да избягаш! Аз съм твоето предопределение, чуваш ли!
„Предопределението не съществува — помисли си той. — Не съществува. Единственото, предопределено за всички, е смъртта. Именно смъртта е второто острие на меча. Едното съм аз. А другото е смъртта, която ме следва по петите. Не мога и не бива да те подлагам на опасност, Цири.“
— Аз съм твоето предопределение! — долетя до него от върха на хълма. Тихо, отчаяно.
Той пришпори коня с пета и пое напред. Потъна като в бездна в черната, студена и влажна гора, в познатите, дружелюбни сенки, в мрака, който сякаш нямаше край.