Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miecz przeznaczenia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505(2011 г.)

Издание:

Анджей Сапковски. Вещерът: Меч на съдбата. Сборник разкази

Превод: Васил Велчев

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Георги Пенчев

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „ИнфоДар“, София, 2008

ISBN 978-954-761-332-4

История

  1. —Добавяне

V

— Свали превръзката, Гвинблейд. Вече може. Пристигнахме.

Браен стоеше, потънала до коленете в гъста мъгла.

— Дуен Канел — посочи тя.

Дуен Канел, Мястото на Дъба. Сърцето на Брокилон.

Гералт беше идвал вече два пъти тук. Но не беше разказвал на никого за това. Никой не би повярвал.

Котловина, затворена от короните на огромни зелени дървета. Къпеща се в мъгла и изпарения, надигащи се от земята, от скалите, от горещите извори. Котловината…

Медальонът на шията му леко потрепна.

Котловината, къпеща се в мъгла. Дуен Канел. Сърцето на Брокилон.

Браен вдигна глава и намести колчана на гърба си.

— Да вървим. Дай ръка, малката.

Отначало котловината изглеждаше мъртва. Изоставена.

Не за дълго. Скоро се разнесе гръмко модулирано свистене, и по едва забележимата стълбичка от папрат, обхващаща спираловидно близкото стебло, ловко се спусна стройна тъмнокоса дриада, облечена като всички останали — с петниста маскировъчна дреха.

— Cead. Braenn.

— Cead, Sirssa. Va’n vort meath Eithne a?

— Neen, aefder — отговори тъмнокосата, като огледа бързо вещера. — Ess’ ae’n Sidh?

Тя се усмихна и белите й зъби блеснаха. Беше необикновено красива. Дори по човешките мерки. Гералт се почувства неуверено и глупаво, защото съзнаваше, че дриадата го оценява без никакво притеснение.

— Neen — поклати глава Браен. — Ess’ vatt’ghern, Gwynbleidd, a vaen meagh Eithne va, a’ss.

— Гвинблейд? — Красивата дриада изкриви устни. — Bloede caerme! Aen’ne caen n’wedd vort! Tess foile! Braenn zachichotała.

Браен се изкикоти.

— Какво има? — попита вещерът, който вече беше започнал да се ядосва.

— Нищо — изкикоти се отново Браен. — Нищо. Да вървим.

— Ох! — възкликна Цири. — Виж, Гералт, какви смешни къщички!

В дълбината на котловината започваше истинската Дуен Канел — „смешните къщички“, чиято форма наподобяваше огромни кълба имел, които на различна височина се прилепваха до стеблата и клоните на дърветата — както над самата земя, така и много високо, под короните. Гералт забеляза и няколко по-големи наземни съоръжения — колиби от преплетени, все още покрити с листа клони. Забеляза някакво движение в тях, но дриадите почти не се показваха навън. Бяха значително по-малко, отколкото при първото му посещение.

— Гералт — прошепна Цири. — Тези къщички са живи. Имат листа!

— Те са от живо дърво — кимна вещерът. — Именно така живеят дриадите, така строят домовете си. Една дриада никога няма да причини болка на дърво с брадва или трион. Те обичат дърветата. Но умеят да карат клоните да израстват така, че да оформят къщи.

— Чудесно! Искам да имам такава къщичка в нашия парк.

Браен се спря при една от по-големите колиби.

— Влизай, Гвинблейд. Ще изчакаш госпожа Еитне тук. Va faill, малката.

— Какво?

— Това беше прощаване, Цири. Тя каза: довиждане.

— А! Довиждане, Браен.

Влязоха. В къщата всичко примигваше като в калейдоскоп от слънчевите лъчи, промъкващи се през процепите в покрива.

— Гералт!

— Фрейксенет!

— Жив си, дявол да го вземе! — Раненият стисна зъби и се надигна от леглото, направено от хвойнови клони. В този момент видя вкопчилата се в бедрото на Гералт Цири и очите му се разшириха, а лицето му почервеня.

— Ти, малко дяволче! — извика той. — Заради теб едва не загубих живота си! Имаш късмет, че не мога да стана. Щях да ти съдера кожата от бой.

Цири се нацупи.

— Този е вторият — каза тя, смешно смръщвайки нос, — който иска да ме бие. Аз съм момиче, а момичетата не бива да се бият!

— Ще ти кажа аз на теб какво бива и какво не бива! — закашля се Фрейксенет. — Ти, проклетнице! Ервил е полудял… Изпраща кралски грамоти, целият трепери при мисълта, че баба ти ще изпрати срещу него армията си. Кой ще му повярва, че сама си избягала? Всички знаят какъв е Ервил и какво обича. Всички мислят, че той… се е напил и е направил нещо с теб, а после е заповядал да те удавят в езерото! Всеки момент ще започне война с Нилфгард, а договорът за съюз с баба ти отива по дяволите заради теб! Виждаш ли какви си ги забъркала!

— Не се ядосвай — предупреди го вещерът. — Ще започне кръвоизлив. Как се озова тук толкова бързо?

— Не мога да знам, през повечето време бях в безсъзнание. Слагаха ми нещо противно в гърлото. Насила. Стискаха ми носа и… Такъв позор, мамицата му!

— Оцелял си само благодарение на това, което са ти сипвали в гърлото. Носиха ли те дотук?

— Караха ме с шейна. Питах за теб — мълчат. Бях сигурен, че си получил някоя стрела. Толкова неочаквано изчезна тогава… А ти си цял и невредим, дори не си окован, и отгоре на всичко даже си спасил принцеса Цирила… Да пукна, ако не успяваш да се справиш винаги с всичко, Гералт, винаги падаш на лапи, като котка.

Вещерът се усмихна, но не отговори. Фрейксенет се закашля тежко, извърна се и изплю розова слюнка.

— Да. И това, че не ме доубиха, сигурно също го дължа на теб. Те те познават, проклетите дивожени. За втори път ми спасяваш живота.

— Стига, бароне.

Фрейксенет застена, опита се да седне, но не успя.

— Никакъв барон не съм — въздъхна той. — Бях барон в Хам. А сега съм нещо като воевода на Ервил, във Верден. Тоест бях. Защото дори и да се измъкна някак оттук, във Верден няма да има място за мен, освен на ешафода. Точно от моята охрана избяга тази малка невестулка. Мислиш ли, че по свое желание се набутах в Брокилон? Не, Гералт, аз също избягах — можех да разчитам на милостта на Ервил само ако я върна. Но се натъкнахме на проклетите дивожени… Ако не беше ти, щях да си умра в онази яма. Ти отново ме спаси. Това си е предопределение, ясно е като бял ден.

— Преувеличаваш.

Фрейксенет поклати глава.

— Това е предопределение — повтори той. — Сигурно ми е било писано отново да те срещна, вещерю, и именно ти пак да ми спасиш кожата. Спомням си, че говореше за това в Хам, когато свали от мен онази птича магия.

— Случайност — каза студено Гералт. — Случайност, Фрейксенет.

— Каква ти случайност! По дяволите, ако не беше ти, сигурно още щях да съм корморан.

— Ти си бил корморан? — извика възбудено Цири. — Истински корморан? Птица?

— Бях — озъби се баронът. — Омагьоса ме една… девойка… Мамицата й… За отмъщение.

— Сигурно защото не си й подарил кожа — отбеляза Цири и се смръщи. — Такава… за маншон.

— Имаше друга причина — леко се изчерви Фрейксенет и погледна застрашително момичето. — А на теб какво ти влиза в работата, малката?

Цири се нацупи обидено и се извърна.

— Тъй — изкашля се Фрейксенет. — Докъде бях… А, да, дотам как свали магията от мен в Хам. Ако не беше ти, Гералт, щях да си остана корморан до края на дните си, да летя около езерото и да бруля клоните, с надеждата, че ще ме спаси ризата от коприва, която сестра ми плетеше с упоритост, достойна за някоя по-добра цел. По дяволите, като си спомня за тази риза, ми се дощява да изритам някого. Тази идиотка…

— Не говори така — усмихна се вещерът. — Тя имаше най-добри намерения. Просто не беше правилно информирана. Има много заблуди около свалянето на заклинания. На теб ти провървя, Фрейксенет. Тя можеше да поиска да влезеш в кипящо мляко. Чувал съм и за такъв случай. Ризата, изплетена от коприва, не помага много, но, от друга страна, и не вреди много на здравето.

— Може и тъй да е. Може да искам прекалено много от нея. Елиза винаги, още от дете, е била глупава и красива — идеален материал за жена на някой крал.

— Какво е това идеален материал? — попита Цири. — И защо за жена?

— Не се меси, хлапе, казах ти! Да, Гералт, провървя ми, че тогава ти мина през Хам. И че зет ми, кралят, се съгласи да похарчи няколкото дуката, които ти поиска за разваляне на магията.

— Знаеш ли, Фрейксенет — каза Гералт, като се усмихна още по-широко, — че вестта за това доста се е разпространила?

— Истинската версия?

— Не съвсем. Например, добавили са ти десетина братя.

— Виж ти! — Баронът се надигна на лакти и се закашля. — Значи вместо нас двамата с Елиза — дванайсет души? Ама че идиотщина! Майка ни не беше зайка!

— Това не е всичко. Решили са, че корморанът не е достатъчно романтичен.

— Така си е! В него няма нищо романтично! — Баронът се намръщи, опипвайки гърдите си, превързани с лико и парчета брезова кора. — И в какво съм бил превърнат, според слуховете?

— В лебед. Тоест в лебеди. Не забравяй, че сте били единайсет.

— И какво му е по-романтичното на лебеда от корморана, по дяволите?

— Не знам.

— И аз не знам. Но мога да се обзаложа, че в слуховете точно Елиза е премахнала магията с помощта на ризата си от коприва.

— Печелиш. А как е Елиза?

— Има туберкулоза, горкичката. Няма да изкара още дълго.

— Тъжно.

— Тъжно — потвърди равнодушно Фрейксенет, гледайки встрани.

— Да се върнем на магията. — Гералт се облегна на пружиниращата стена от сплетени клони. — Има ли рецидиви? Случва ли се да ти растат пера?

— Слава на боговете, не — въздъхна баронът. — Всичко е наред. Единственото, което ми е останало от онези времена, е привързаността ми към рибата. За мен няма по-хубаво ядене от рибата, Гералт. Понякога на разсъмване отивам при рибарите на пристана и докато ми намерят нещо по-благородно, хапвам една-две шепи дребни рибки направо от мрежата, или по две-три змиорчета, кленове или главуши… Не храна, а наслада.

— Той е бил корморан — изрече бавно Цири, гледайки Гералт, — а ти си развалил магията. Умееш ли да правиш магии?

— Разбира се, че умее — отвърна Фрейксенет. — Кой вещер не умее?

— Вещ… вещер?

— Ти не знаеше ли, че е вещер? Великият Гералт Рив? Макар че, наистина, откъде дребосъче като теб да знае какво е вещер. Сега не е като едно време. Сега вещерите са малко, почти не са останали. Сигурно през живота си не си виждала вещер?

Цири бавно поклати глава, без да изпуска Гералт от поглед.

— Вещерът, малката, е… — Фрейксенет се сепна и пребледня при вида на влизащата в колибата Браен. — Не, не искам! Не искам да ми наливат вече нищо в гърлото! Гералт! Кажи й!

— Успокой се.

Браен не удостои Фрейксенет дори с бегъл поглед, отиде при Цири, която беше застанала на колене до вещера.

— Да вървим — каза тя. — Да вървим, малката.

— Къде? — намръщи се Цири. — Никъде няма да ходя. Искам с Гералт.

— Върви — усмихна се вещерът насила. — Ще поиграеш с Браен и младите дриади. Ще ти покажат Браен Канел…

— Тя не ми завърза очите — изрече много бавно Цири. — Когато идвахме насам, тя не ми завърза очите. А твоите завърза. За да не можеш да намериш обратния път, когато си отидеш. Това означава…

Гералт погледна Браен. Дриадата сви рамене, прегърна момичето и го придърпа към себе си.

— Това означава… — Гласът на Цири изведнъж се пречупи. — Това означава, че няма да си тръгна оттук. Нали?

— Никой не може да избяга от предопределението си.

Всички обърнаха глави, когато чуха този глас. Тих, но звучен, твърд и решителен. Глас, изискващ послушание, нетърпящ възражения. Браен се поклони. Гералт падна на коляно.

— Госпожо Еитне…

Повелителката на Брокилон беше облечена с широка лека светлозелена рокля. Както повечето дриади, тя също беше ниска и слаба, но гордо вдигнатата глава, сериозните, остри черти на лицето и решителната уста я караха да изглежда по-висока и могъща. Косите и очите й бяха с цвят на разтопено сребро.

Тя влезе в колибата, придружена от две млади дриади, въоръжени с лъкове. Кимна безмълвно на Браен и тя веднага хвана Цири за ръката и я поведе към изхода, навела ниско глава. Цири крачеше напрегнато и непохватно, бледа, онемяла. Когато преминаваше покрай Еитне, среброкосата дриада я хвана бързо за брадичката, вдигна главата й и дълго я гледа в очите. Гералт видя, че Цири трепери.

— Иди — каза най-накрая Еитне. — Иди, дете. Не се бой. Вече не можеш да промениш своето предопределение. Ти си в Брокилон.

Цири тръгна послушно след Браен. На изхода се обърна. Вещерът видя, че устните й треперят, а в зелените й очи блестят сълзи. Но не каза нито дума, остана на колене, със сведена глава.

— Стани, Гвинблейд. Приветствам те.

— Приветствам те, Еитне, владетелко на Брокилон.

— Отново имам удоволствието да те приема в своята Гора. Макар и да се появяваш тук без моето съгласие и знание. Рисковано е да се влиза в Брокилон без моето съгласие, Бели вълко. Дори и за теб.

— Дойдох с послание.

— Ах… — леко се усмихна дриадата. — Ето откъде идва смелостта ти, която не бих искала да нарека с друга, не толкова приятна дума. Гералт, неприкосновеността на посланиците е обичай, приет сред хората. Аз не го признавам. Не признавам нищо човешко. Всичко човешко ми е чуждо. Тук е Брокилон.

— Еитне…

— Мълчи — прекъсна го тя, без да повишава глас. — Наредих да те пуснат. Ще излезеш от Брокилон жив. Не защото си посланик. По други причини.

— Не те ли интересува чий посланик съм? Откъде идвам, от чие име?

— Честно казано, не. Тук е Брокилон. Ти идваш отвън, от света, с който нямам нищо общо. Защо да губя време за изслушване на посланици? Какво ме интересуват каквито и да било предложения или ултиматуми, измислени от онези, които чувстват и разсъждават различно от мен? Какво ме интересува какво мисли крал Вензлав?

Гералт поклати глава изумено.

— Откъде знаеш, че ме изпраща Вензлав?

— Това е ясно — усмихна се дриадата. — Екехард е прекалено глупав. Ервил и Вираксас прекалено силно ме мразят. Брокилон не граничи с други владения.

— Знаеш много за онова, което се случва извън Брокилон, Еитне.

— Аз по принцип знам много, Бели вълко. Това е привилегия на моята възраст. Сега, ако разрешиш, бих искала да приключа една работа. Този мъж с вид на мечок — тя престана да се усмихва и премести поглед върху Фрейксенет — приятел ли ти е?

— Познати сме. Някога развалих направената му магия.

— Проблемът е там — каза студено Еитне, — че не знам какво да правя с него. Не мога да заповядам да го убият ей така. Позволих му да оздравее, но той представлява заплаха. Не прилича на фанатик. Значи е ловец на скалпове. Знам, че Ервил плаща за всеки скалп на дриада. Не помня колко. Впрочем цената нараства с обезценяването на парите.

— Грешиш. Той не е ловец на скалпове.

— Защо тогава е влязъл в Брокилон?

— За да търси момиченцето, което са му заповядали да наглежда. Рискувал е живота си, за да я намери.

— Много глупаво от негова страна — подхвърли студено Еитне. — Даже е трудно да се нарече риск. Отишъл е на сигурна смърт и е жив само благодарение на конското си здраве и издръжливост. Що се отнася до детето, то е оцеляло по случайност. Моите момичета не са стреляли по нея, защото са решили, че е пук или леприкон.

Тя погледна пак към Фрейксенет и на Гералт му се стори, че устните й се поотпуснаха.

— Е, добре. Да отбележим по някакъв начин този ден.

Тя се приближи до леглото от клони заедно със съпровождащите я дриади. Фрейксенет пребледня и се сви, макар и да не започна да изглежда по-дребен.

Еитне дълго го гледа, леко присвила очи.

— Имаш ли деца? — попита тя най-накрая. — На теб говоря, дръвнико!

— Ъ?

— Мисля, че се изразих ясно.

— Аз не съм… — Фрейксенет се запъна и се изкашля. — Не съм женен.

— Не ме интересува семейният ти живот. Искам да знам способни ли са на нещо тлъстите ти хълбоци. О, Велика дево! Забременил ли си поне една жена?

— Ъъъ… Да… Да, госпожо, но…

Еитне махна небрежно с ръка и се обърна към Гералт.

— Той ще остане в Брокилон. До пълното му оздравяване и още известно време след това. После… Нека ходи, където иска.

— Благодаря ти, Еитне — поклони се вещерът. — А… момичето? Какво ще стане с нея?

— Защо питаш? — Дриадата го погледна със студените си сребристи очи. — Много добре знаеш.

— Тя не е обикновено селско момиче. Тя е принцеса.

— Това изобщо не ме впечатлява. Какво значение има?

— Чуй ме…

— Нито дума повече, Гвинблейд.

Той замълча и прехапа устна.

— А моето послание?

— Ще те изслушам — въздъхна дриадата. — Не, не от любопитство. Просто, за да можеш да се върнеш при Вензлав и да си получиш заплащането, което ти е обещал, за да се добереш до мен. Но не сега, сега имам работа. Ще дойдеш довечера в моето Дърво.

Когато тя излезе, Фрейксенет се надигна на лакът, застена, закашля се и се изплю на дланта си.

— За какво говореше тя, Гералт? Защо трябва да оставам тук? И какво имаше предвид, когато говореше за децата? В какво ме забърка, а?

Вещерът седна.

— Ще запазиш главата на раменете си, Фрейксенет — каза той уморено. — Ще станеш един от малцината, измъкнали се живи оттук, поне в последно време. И ще станеш баща на малка дриада. Може би няколко.

— Какво? Ще стана… осеменител?

— Наричай го както искаш. Нямаш много голям избор.

— Разбирам — промърмори баронът и се усмихна сладострастно. — Е, виждал съм пленници, работещи в рудници и прекопаващи канали. От двете злини предпочитам… Само да имам сили. Не са ми останали много…

— Престани да се усмихваш глупаво — намръщи се Гералт. — Много се размечта. Нека да не ти се присънват почести, музика, вино, ветрила и рояк влюбени дриади. Ще бъде една, може би две. И никакво обожание. Ще се отнесат към това изключително делово. Към теб самия — още повече.

— Това не им доставя никакво удоволствие? Но, надявам се, не им е и неприятно?

— Не бъди дете. В този смисъл те по нищо не се отличават от обикновените жени. Поне не и физически.

— Какво имаш предвид?

— От теб зависи дали на дриадата ще й бъде приятно. Но тя ще се интересува предимно от резултата. Твоята особа е от второстепенно значение. Не очаквай благодарности. Между другото, не се опитвай да правиш каквото и да било по своя собствена инициатива.

— Собствена какво?

— Ако след случилото се я срещнеш на другия ден — обясни търпеливо вещерът, — се поклони, но, по дяволите, без усмивки или намигания. Дриадите приемат това изключително сериозно. Ако тя се усмихне или се приближи сама, можеш да поговориш с нея. Най-добре за Дърветата. Или ако не разбираш от дървета — за времето. Но ако тя се направи, че не те вижда — стой по-надалече от нея. А също и от останалите дриади. И не давай воля на ръцете си. Дриадите, които не са готови, не възприемат тези игри. Докоснеш ли ги — ще получиш наръгване с нож. Няма да разберат намеренията ти.

— Ти явно си в течение на брачните им обичаи — усмихна се Фрейксенет. — Случвало ли ти се е?

Вещерът премълча. Пред очите му стоеше красивата, стройна дриада, безсрамната й усмивка. Vatt’ghern, bloede caerme. Вещер, лош късмет. Кого си довела, Браен? За какво ни е той? Никаква полза от един вещер…

— Гералт?

— Какво?

— А принцеса Цирила?

— Забрави за принцесата. Тя ще стане дриада. След две-три години ще забие стрела в окото на собствения си брат, ако той се опита да влезе в Брокилон.

— По дяволите! — изруга Фрейксенет и се смръщи. — Ервил ще побеснее. Слушай, Гералт, а не може ли…

— Не! — прекъсна го Гералт. — Дори не се и опитвай. Няма да излезеш жив от Дуен Канел.

— Значи момичето е загубено.

— За вас — да.