Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miecz przeznaczenia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 33гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505(2011 г.)

Издание:

Анджей Сапковски. Вещерът: Меч на съдбата. Сборник разкази

Превод: Васил Велчев

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Георги Пенчев

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „ИнфоДар“, София, 2008

ISBN 978-954-761-332-4

История

  1. —Добавяне

II

Пресичаха ивици с гористи хълмове, преминаваха през низини, изпълнени с мъгла, вървяха през просторни тревисти поля, през ветроломи.

Най-накрая Браен се спря за последен път и се огледа. Изглеждаше, сякаш е изгубила пътя, но Гералт знаеше, че това е невъзможно. Обаче се възползва от ситуацията и приседна на едно повалено дърво.

И в този момент чу вик. Тънък. Висок. Отчаян.

Браен моментално падна на колене и измъкна от колчана две стрели едновременно. Стисна едната със зъби, сложи другата на лъка и опъна тетивата, целейки се напосоки през храстите, към гласа.

— Не стреляй! — извика вещерът, прескочи дънера и се промуши през храсталака.

На малка поляна под каменист склон, притиснало гръб към изсъхнал габър, стоеше момиченце със сиво кафтанче. Пред него, само на някакви си пет крачки, нещо се движеше, разбутвайки бавно тревата. Това нещо беше тъмнокафяво и дълго около два сажена. В първия момент Гералт помисли, че е змия. Но видя жълтите, подвижни, подобни на куки крайници и плоските сегменти на издълженото туловище и разбра, че не е змия. А нещо много по-лошо.

Притиснало се към стеблото, момиченцето изписка тънко. Огромната стоножка вдигна дългите си трепкащи антени над тревата, улавяйки миризмата и топлината.

— Не мърдай! — изрева вещерът и подскочи, за да привлече вниманието на сколопендроморфа. Но стоножката не реагира, вече беше доловила миризмата на близката жертва. Премести крайниците си, зае позата на кобра и се понесе напред. Яркожълтите й лапи се мяркаха в тревата, движейки се равномерно като греблата на галера.

— Игерн! — извика Браен.

С два скока Гералт излетя на поляната, извади в движение меча от ножницата на гърба си и избута с крак вцепенилото се до дървото момиче, което полетя към къпиновите храсти. Сколопендроморфът зашумя в тревата, разпери крайници и се хвърли върху вещера, издигайки предните си сегменти и щракайки с блестящи от покрилата ги отрова челюсти. Гералт затанцува, прескочи плоското туловище, завъртя се и удари с меча точно към незащитеното място между плочките, покриващи тялото. Но чудовището се оказа много пъргаво и мечът се удари в хитиновата роговица, без да я раздроби — дебелата покривка мъх амортизира удара. Гералт отскочи, но не достатъчно бързо. С чудовищна сила сколопендроморфът удари със задната част на тялото си краката му и се уви около тях. Вещерът падна, превъртя се и се опита да се измъкне.

Безуспешно.

Стоножката се изви и се обърна така, че да го достигне с челюстите си, като при това рязко заби нокти в дървото и запълзя по него. В този момент над главата на Гералт изсвистя стрела, заби се с трясък в бронята на чудовището и го прикова към дървото. Стоножката се сви, счупи стрелата и се освободи, но в същия миг в нея се забиха още две стрели. Вещерът изрита от себе си чудовището и отскочи встрани.

Браен, застанала на колене, стреляше с невероятно темпо и забиваше в сколопендроморфа стрела след стрела. Стоножката чупеше стрелите и се освобождаваше, но в следващия миг нова стрела я приковаваше към стеблото. Плоската, блестяща тъмночервена глава се мяташе насам-натам, щракаше с челюсти към стрелите и обезумяла се опитваше да се добере до атакуващия враг.

Гералт отскочи отново встрани, замахна широко с меча и с един удар сложи край на битката. Дървото изигра ролята на дръвник.

Браен се приближи бавно, без да отпуска лъка, ритна гърчещото се в тревата туловище и се изплю върху него.

— Благодаря — каза вещерът, докато сплескваше отсечената глава с тока на обувката си.

— За какво?

— Спаси ми живота.

Дриадата го погледна, но в погледа й нямаше нито разбиране, нито емоции.

— Игерн — каза тя и ритна отново застиващото тяло. — Изпочупи ми стрелите.

— Ти спаси и мен, и тази малка дриада — повтори Гералт. — По дяволите, къде е тя?

Браен ловко разтвори къпиновите храсти и мушна ръка между бодливите клонки.

— Така и очаквах — каза тя, докато измъкваше от храстите момичето със сивото кафтанче. — Погледни сам, Гвинблейд.

Това не беше дриада. Не беше елф, силфида, пук или полуръст. Беше съвсем обикновено момиченце. Човешко. Насред гората Брокилон — най-необикновеното място за едно обикновено човешко дете.

Имаше светли, сивкави коси и огромни отровнозелени очи. Беше на не повече от десет години.

— Коя си ти? — попита я Гералт. — Откъде се взе тук?

Тя не отговори. „Вече съм я виждал някъде — помисли си той. — Виждал съм я. Или нея, или някого, който страшно прилича на нея.“

— Не се страхувай — каза той неуверено.

— Не се страхувам — отговори тя неразбираемо. Явно беше настинала.

— Да се махаме оттук — рече неочаквано Браен, оглеждайки се. — Там, където има един игерн, очаквай друг. А ми останаха малко стрели.

Момичето я погледна, отвори уста и изтри муцунка с опакото на дланта си, размазвайки прахта.

— Коя си ти, по дяволите? — повтори Гералт, навеждайки се. — Какво правиш в… В тази гора? Как попадна тук?

Момичето наведе глава и подсмръкна.

— Оглуша ли? Питам коя си. Как се казваш?

— Цири — измърмори тя.

Гералт се обърна. Браен разглеждаше лъка си и хвърляше по някой поглед към вещера.

— Слушай, Браен…

— Какво?

— Възможно ли е… възможно ли е да е избягала от вас, от Дуен Канел?

— Какво?

— Не се прави на идиотка — ядоса се той. — Знам, че отвличате момиченца. И ти самата да не си паднала от небето в Брокилон? Питам възможно ли е…

— Не — отсече дриадата. — Никога не съм я виждала.

Гералт огледа внимателно момичето. Пепеляворусите й коси бяха разрошени, пълни с иглици и листа, но миришеха на чисто, не на дим, обор или мазнина. Ръцете й, макар и много мръсни, бяха малки и нежни, без синини и белези. Момчешката дрешка — кафтанче с качулка, не подсказваше нищо, но високите ботушки бяха направени от мека скъпа телешка кожа. Не, това със сигурност не беше селско дете. „Фрейксенет — помисли си изведнъж Гералт. — Фрейксенет търсеше нея. Заради нея е дошъл в Брокилон.“

— Откъде си, сополанке, питам?

— Как говориш с мен! — Момичето вдигна гордо глава и тропна с краче. Мекият мъх притъпи ефекта от това движение.

— Ха — каза вещерът и се усмихна. — Наистина си принцеса. Във всеки случай, ако се съди по начина, по който говориш, защото видът ти не е нищо особено. От Верден си, нали? Знаеш ли, че те търсят? Не се тревожи, ще те отведа вкъщи. Слушай, Браен…

Достатъчно му беше да се обърне и момичето веднага хукна да бяга през гората, по полегатия склон на хълма.

— Bloede turd! — извика дриадата и посегна към колчана си. — Caemm ’erę!

Момичето тичаше и се препъваше през гората, а сухите клони хрущяха под краката му.

— Стой! — извика Гералт. — Къде тръгна, по дяволите!

Браен моментално опъна лъка. Стрелата изсвистя отровно, описа плоска парабола и върхът й с пукот се вряза в кората на едно дърво, като едва не закачи косите на бегълката. Момичето се приведе и се строполи на земята.

— Ти, проклета идиотка! — извика Гералт и тръгна към дриадата.

Браен измъкна ловко втора стрела от колчана.

— Можеше да я убиеш!

— Това тук е Брокилон! — отвърна гордо тя.

— А това там е дете!

— И какво?

Той погледна стрелата. На нея имаше пера от фазан, боядисани в жълто с орехови кори. Гералт не каза нито дума. Обърна се и навлезе в гората.

Момичето лежеше под дървото, свито на кълбо. Беше вдигнало предпазливо глава и гледаше стрелата, стърчаща от стеблото. Когато чу крачките на Гералт, малката скочи на крака, но вещерът се хвърли към нея и я хвана за червената качулка на кафтанчето. Тя обърна глава, изгледа него, а после и ръката му, стиснала качулката. Той я пусна.

— Защо избяга?

— А теб какво те интересува? — подсмръкна тя. — Остави ме на мира, ти… ти…

— Глупаво момиче — прошепна той ядосано. — Това е Брокилон. Не ти ли стигаше стоножката? Сама в тая гора няма да оцелееш и до сутринта. Още ли не си го разбрала?

— Не ме докосвай! — извика тя. — Ти, слуга такъв! Аз съм принцеса, разбра ли?

— Ти си глупава сополанка.

— Аз съм принцеса!

— Принцесите не се разхождат сами из гората. Принцесите имат издухани носове.

— Ще заповядам да ти отсекат главата! И нейната също! — момичето избърса носа си с длан и враждебно изгледа приближаващата се дриада. Браен се разсмя.

— Е, добре, стига си викала — каза вещерът. — Защо избяга, принцесо? И откъде? От какво се боиш?

Тя мълчеше и подсмърчаше.

— Е, добре, твоя си работа. — Той намигна на дриадата. — Ние тръгваме. Ако искаш да останеш сама в гората — твоя воля. Но следващия път, когато те нападне игерн, не викай. Това не подобава на една принцеса. Принцесите умират без дори да гъкнат, като преди това са си издухали носовете. Да вървим, Браен. Довиждане, Ваше Височество.

— По… почакай.

— А?

— Ще дойда с вас.

— Ще ни окажеш голяма чест. Нали, Браен?

— Но нали няма да ме отведеш обратно при Кистрин? Заклеваш ли се?

— Кой е… — започна той. — А, по дяволите. Кистрин. Кистрин? Принц Кистрин? Синът на крал Ервил от Верден?

Момичето нацупи устни, подсмръкна и се извърна.

— Стига игрички — подхвърли навъсено Браен. — Да вървим.

— Сега, сега. — Вещерът се изправи и погледна дриадата отгоре надолу. — Плановете малко се променят, прекрасна моя стрелкиньо.

— Какво? — вдигна вежди Браен.

— Госпожа Еитне ще почака. Трябва да отведа момичето вкъщи. Във Верден.

Дриадата присви очи и посегна към колчана си.

— Никъде няма да ходите. Нито ти, нито тя.

— Внимавай, Браен — каза вещерът и се усмихна зловещо. — Аз не съм момчето, на което вчера си вкарала от засада една стрела в окото. Умея да се защитавам.

— Bloede arss! — изсъска тя и вдигна лъка. — Ти идваш в Дуен Канел, тя също! Не във Верден.

— Не! Не във Верден! — момичето отиде при дриадата и се притисна към слабото й бедро. — Аз съм с теб! А той нека ходи във Верден при глупавия Кистрин, ако иска!

Браен дори не я погледна. Тя не сваляше поглед от Гералт, но все пак отпусна лъка.

— Ss turd — изплю се тя в краката му. — Да! Ходи където щеш! Да видим дали ще успееш! Ще умреш, преди да се измъкнеш от Брокилон.

„Права е — помисли си Гералт. — Нямам никакви шансове. Без нея нито мога да изляза от Брокилон, нито мога да стигна до Дуен Канел. Какво да правя? Да видим, може пък да успея да убедя Еитне.“

— Е, Браен — обади се той примирително и се усмихна, — не се ядосвай, красавице. Добре, да бъде, както искаш. Да отидем заедно в Дуен Канел. При госпожа Еитне.

Дриадата промърмори нещо под нос и свали стрелата от тетивата.

— Тогава да вървим — каза тя и оправи лентата в косите си. — Изгубихме много време.

— Ооох… — простена момичето, след като пристъпи.

— Какво има?

— Нещо стана… с крака ми.

— Почакай, Браен! Хайде, сополанке, ще те взема на рамене.

Беше топла и миришеше на мокро врабче.

— Как се казваш, принцесо? Забравих.

— Цири.

— А къде са владенията ти, ако мога да попитам?

— Няма да ти кажа — промърмори тя. — Няма да ти кажа — и туйто!

— Ще го преживея. Не се върти и не ми кихай в ухото. Какво правиш в Брокилон? Изгуби ли се? Заблуди ли се?

— Как не! Никога не се губя.

— Не се върти. От Кистрин ли избяга? От замъка Настрог? Преди сватбата или след нея?

— Откъде знаеш? — Тя кихна отново.

— Много съм умен. Защо избяга точно в Брокилон? Нямаше ли някое по-безопасно място?

— Глупавият кон ме понесе насам.

— Лъжеш, принцесо. При твоята фигура можеш да се качиш най-много на котка. И то кротичка.

— Яздеше Марек. Оръженосецът на рицаря Воймир. Но в гората конят падна и си счупи крака. И се изгубихме.

— Нали каза, че никога не се губиш?

— Той се изгуби, не аз. Имаше мъгла. И се изгубихме.

„Изгубили са се — помисли си Гералт. — Горкият оръженосец на рицаря Воймир, който е имал лошия късмет да се натъкне на Браен и спътниците й. Сополанко, който сигурно още не знае какво е това жена, помага на една зеленоока сополанка да избяга, защото се е наслушал на рицарски разкази за девици, принудени да се омъжат. Помага й да избяга, за да падне повален от нащърбената стрела на дриада, която вероятно не знае какво е това мъж. Но вече умее да убива.“

— Попитах дали избяга от замъка Настрог преди сватбата, или след нея.

— Избягах и това е, какво ти влиза в работата другото? — сопна му се Цири. — Баба каза, че трябва да дойда тук и да се запозная с този Кистрин. Само да се запозная. А баща му, онзи дебел крал…

— Ервил.

— … Веднага: сватба, та сватба. А аз не го искам. Този Кистрин. Баба каза…

— Значи този принц Кистрин ти е противен?

— Не го искам! — съобщи гордо Цири, подсмръквайки. — Той е дебел, глупав и има лош дъх. Преди да дойда тук, ми показаха портрет. И на портрета не беше дебел. Не искам такъв мъж. И изобщо — не искам никакъв мъж.

— Цири — рече неуверено вещерът, — Кистрин още е дете, както и ти. След няколко години той може да се превърне в интересен юноша.

— Тогава да ми изпратят друг портрет след няколко години — изсумтя тя. — И на него също. Защото той каза, че на портрета, който му показали, аз съм била много по-красива. И си призна, че е влюбен в Алвина, дамата на кралския двор, и иска да бъде неин рицар. Виждаш ли? Той не ме иска и аз не го искам. Тогава защо да се женим?

— Цири — промърмори вещерът, — той е принц, а ти — принцеса. Принцовете и принцесите се женят така, а не по друг начин. Такъв е обичаят.

— Говориш като тях. Мислиш ли, че само защото съм малка, е лесно да ме излъжеш?

— Не те лъжа.

— Лъжеш.

Гералт млъкна. Браен, която крачеше пред тях, внезапно се огледа, вероятно учудена от тишината. Сви рамене и продължи нататък.

— Къде отиваме? — попита навъсено Цири. — Искам да знам!

Гералт мълчеше.

— Отговаряй, когато те питат! — повтори тя страховито, потвърждавайки заповедта с шумно подсмръкване. — Ти знаеш ли кой… кой седи върху теб?

Той не реагира.

— Отговаряй, или ще те ухапя по ухото! — извика тя.

На вещера всичко това му омръзна. Той свали момичето от раменете си и го остави на земята.

— Слушай, сополанке — каза той рязко и разкопча катарамата на колана си. — Сега ще те сложа на коляното си, ще ти сваля гащичките и ще те напляскам с колана. Нищо не може да ме спре, защото тук не е кралският двор, а аз не съм ти нито придворен, нито слуга. Веднага ще съжалиш, че не си останала в Настрог. Ще разбереш, че е по-добре да си принцеса, отколкото изгубила се в гората сополанка. Защото принцесата, разбира се, може да се държи лошо. И никой не смее да я напляска с колана, освен принца — лично.

Цири се намръщи и няколко пъти подсмръкна. Браен, облегнала се на едно дърво, ги гледаше равнодушно.

— Е, какво? — попита вещерът, увивайки колана около ръката си. — Ще се държиш ли прилично и достойно? Ако не, да пристъпим към напляскването на Нейно Височество. Е?

Момичето захлипа, засмърка и побърза да кимне няколко пъти.

— Ще се държиш ли прилично, принцесо?

— Да — промърмори тя.

— Скоро ще се стъмни — обади се дриадата. — Да вървим, Гвинблейд.

Дърветата оредяха. Вървяха през песъчливи млади гори, покрай пиренови храсти и потънали в мъгла поляни, на които пасяха стада елени. Ставаше все по-студено.

— Благородни господине… — обади се Цири след много дълго мълчание.

— Казвам се Гералт. Какво има?

— Страшно съм гладна.

— Сега ще спрем. Скоро ще се стъмни.

— Няма да издържа — захлипа тя. — Не съм яла от…

— Не мрънкай. — Той бръкна в торбата си, извади парче сланина, малко сирене и две ябълки. — Вземи.

— Какво е това, жълтото?

— Сланина.

— Няма да го ям — промърмори тя.

— Чудесно — изрече той и пъхна сланината в устата си. — Ще изядеш сиренето. И ябълката. Едната.

— Защо едната?

— Не се върти. Добре, ще изядеш и двете.

— Гералт?

— Ммм?

— Благодаря.

— Няма за какво. Да ти е сладко.

— Аз не… Не за това. И за това също, но… ти ме спаси от тази стоножка… Бррр… За малко да умра от страх…

— За малко да умреш — потвърди той сериозно. И си помисли: „За малко да умреш по изключително болезнен и отвратителен начин“. — И трябва да благодариш на Браен.

— Коя е тя?

— Дриадата.

— Дивожена?

— Да.

— Тя ни… Те похищават деца! Тя ни е похитила! Ааа, ти не си дете. А защо говори толкова странно?

— Говори, както говори, това не е важно. Важно е как стреля. Не забравяй да й благодариш, когато спрем.

— Няма да забравя — изсмърка тя.

— Не се върти, принцесо, бъдеща принцесо на Верден.

— Няма да съм никаква принцеса — промърмори тя.

— Добре, добре. Няма да си принцеса. Ще станеш лалугер и ще живееш в дупка.

— Не е вярно! Ти нищо не знаеш!

— Не ми пищи в ухото! И не забравяй за колана!

— Няма да съм принцеса. Ще бъда…

— Е? Каква?

— Това е тайна.

— А, така значи. Тайна. Чудесно. — Той вдигна глава. — Какво стана, Браен?

Дриадата се спря и сви рамене, поглеждайки към небето.

— Уморих се — каза тя меко. — А сигурно и ти си се уморил да я носиш, Гвинблейд. Ще спрем тук. След малко ще се стъмни.