Анджей Сапковски
Мечът на предопределението (1)

I

Попадна на първия труп около пладне.

Вещерът рядко се вълнуваше при вида на убити, много по-често му се случваше да гледа човешки останки напълно равнодушно. Но този път не беше равнодушен.

Момчето беше на около петнайсет години. Лежеше по гръб, широко разперило крака, лицето му беше застинало в израз на учудване. Въпреки това Гералт знаеше, че момчето е загинало веднага, не е страдало и най-вероятно дори не е знаело, че умира. Стрелата беше попаднала в окото и бе заседнала дълбоко в тиловата кост. Към стрелата бяха прикрепени жълтеникави фазанови пера, които стърчаха над тревите.

Гералт се огледа и намери лесно каквото търсеше: втора стрела, двойник на първата, се беше забила в един бор само на шест крачки по-назад. Той знаеше какво е станало. Момчето не беше разбрало предупреждението; беше чуло свистенето и удара на стрелата в дървото, беше се объркало и бе побягнало не накъдето е сочела стрелата. А тя е повелявала да се обърне и незабавно да напусне гората. Съскащо, отровно и меко свистене, кратък трясък, когато върхът се врязва в дървото. Нито крачка повече, човеко, веднага се махай от Брокилон. Ти завоюва целия свят, човеко, навсякъде е пълно с такива като теб, навсякъде носиш със себе си това, което Наричаш съвременност — епоха на промени, които наричаш прогрес. Ние не се нуждаем от промените, които носиш. Свистене и удар. Махни се от Брокилон!

„Махни се от Брокилон, човеко! — помисли си Гералт. — Няма значение, че си само на петнайсет и се промъкваш през гората, вцепенен от страх, и не можеш да намериш пътя към дома. Няма значение, че вече си на седемдесет и трябва да събираш съчки, иначе ще те изгонят, защото си ненужен. Няма значение, че си само на шест годинки и са те примамили цветята, синеещи се на облятата от слънцето полянка. Махни се от Брокилон. Свистене и удар!

Едно време, преди да убият, предупреждаваха по два или три пъти.“

Той тръгна, като продължаваше да размишлява:

„Едно време. Е, прогрес.“

По нищо не личеше гората да заслужава лошата слава, която имаше в момента. Наистина, беше страшно дива и труднопроходима, но това беше обичайната плетеница на дебри, в които всяка светлинка, всяко слънчево петно, промъкнало се през короните на големите дървета, се поглъщаше незабавно от десетките млади брези, елхи и габъри, от къпините, хвойните и папратите, от покрития с прах храсталак, сухите клони и изгнилите стебла на най-старите дървета, загубили борбата. Но храсталакът не мълчеше с тежкото и зловещо безмълвие, което като че ли повече съответстваше на това място. Не, Брокилон живееше. Бръмчаха насекоми, под краката шумоляха гущери, разноцветни бръмбари сновяха насам-натам, хиляди паяци опъваха блестящи от капките роса паяжини, кълвачи разтърсваха стеблата на дърветата с резки поредици от удари, врещяха сойки.

Брокилон живееше.

Но вещерът не можеше да се излъже толкова лесно. Знаеше къде се намира. Не забравяше за момчето със стрелата в окото. Сред мъха и боровите иглички се виждаха бели кости, по които сновяха червени мравки.

Той продължи да върви, бързо, но предпазливо. Следите бяха скорошни. Надяваше се, че ще настигне хората, крачещи пред него, и ще успее да ги накара да се върнат. Залъгваше се с надеждата, че още не е късно.

Но вече беше късно.

Щеше да пропусне втория труп, ако не беше слънчевият отблясък върху острието на късия меч, който убитият стискаше в ръка. Беше възрастен човек. Обикновената му кафява дреха говореше, че е от простолюдието. Но не беше слуга, за което свидетелстваше чистотата на дрехата, като се изключат петната кръв около забитите в гърдите стрели.

Гералт се огледа и видя трупа на трети човек, облечен с кожен кафтан и късо зелено наметало. Земята около краката на убития беше разорана, мъхът и боровите иглички бяха разрити и се виждаше пясъкът отдолу. Явно човекът се беше мъчил дълго.

Чу стон.

Бързо разтвори храстите хвойна и видя замаскирана дълбока яма. Вътре, насред изровените борови корени, лежеше едър мъж с черни къдрави коси и брада със същия цвят, контрастиращи си с бледото лице. Светлият кафтан от еленова кожа беше червен от изтеклата кръв.

Вещерът скочи в ямата. Раненият отвори очи.

— Гералт… — простена той. — О, богове… Сигурно сънувам…

— Фрейксенет? — учуди се вещерът. — Ти, тук?

— Аз… Ооох…

— Не мърдай. — Гералт клекна до него. — Къде си ранен? Не виждам стрела…

— Прободе ме… — и се подаде отзад. Отчупих накрайника и я измъкнах… Слушай, Гералт…

— Мълчи, Фрейксенет, ще се задавиш от кръвта. Пробит ти е белият дроб. Проклятие, трябва да те измъкна. Какво правите в Брокилон, по дяволите? Това е владение на дриадите, тяхно светилище, никой не си тръгва жив оттук. Не знаеше ли?

— После… — Фрейксенет застена и изплю кръв. — После ще ти разкажа… А сега ме измъкни… Ох, проклятие! Внимавай… Ооох…

— Няма да се справя. — Гералт се изправи и се огледа. — Твърде тежък си.

— Остави ме — рече раненият. — Остави ме, нищо не може да се направи… Но спаси нея… Богове, спаси я…

— Кого?

— Принцесата… Ох… Намери я, Гералт…

— Лежи спокойно, по дяволите! Сега ще измисля нещо и ще те измъкна.

Фрейксенет се закашля тежко и отново се изплю; гъстата лепкава нишка кръв увисна на брадата му. Вещерът изруга, измъкна се от ямата и се огледа. Трябваха му две малки дръвчета. Тръгна бързо към края на поляната, където беше видял няколко елхи.

Свистене и удар.

Гералт застина на място. Стрелата, забила се в стеблото на нивото на главата му, беше украсена с ястребови пера. Вещерът погледна накъде сочи и определи откъде е изстреляна. На петдесетина метра имаше още една яма от изтръгнато от земята дърво — по плетеницата на корените му все още имаше огромно количество песъчлива почва. Там, на границата на сенките, се чернееше трънак, преплетен със светлите ивици на брезови стебла. Не се виждаше никой, но Гералт знаеше, че няма и да види.

— Ceadmil! Va an Eithne meath e Duen Canell! Essea Gwynbleidd!

Този път чу тихото опъване на тетивата и видя стрелата, защото я пуснаха така, че да я види. Право нагоре. Вещерът наблюдаваше как тя се издига, как променя посоката на полета си и пада по крива. Не помръдна. Стрелата се заби почти вертикално в мъха на две крачки от него. Почти едновременно с нея се заби и втора, под същия ъгъл. Той се страхуваше, че може и да не види следващата.

— Meath Eithne! — извика той отново. — Essea Gwynbleidd!

— Glaeddyv vort! — Глас като повей на вятъра. Глас, а не стрела. Гералт още беше жив. Бавно откопча катарамата на колана си, измъкна меча си и го хвърли надалече от себе си. Една дриада се появи безшумно иззад една обхваната от хвойнови храсти ела на десетина крачки от него. Макар дриадата да изглеждаше малка и много слаба, стеблото на елата беше още по-тънко. Вещерът изобщо не можеше да разбере как не я е забелязал. Може би заради маскировъчните й дрехи — неразвалящата стройната й фигура комбинация от странно зашити едно за друго парчета плат в различни оттенъци на зеленото и кафявото, покрити с листа и парчета кора. Косите й, прихванати на челото с черна лента, имаха маслиненозелен цвят, а по лицето й имаше ивици боя, нанесени с орехова кора.

Разбира се, тетивата на лъка беше опъната и дриадата се целеше в него.

— Eithne… — започна той.

— Thaess aep!

Той замълча послушно. Стоеше неподвижно, като държеше ръцете си далече от тялото. Дриадата не отпусна лъка.

— Dunca! — извика тя. — Braenn! Caemm vort!

Дриадата, която беше стреляла първа, изскочи от трънака й претича през стеблото на поваленото дърво, като ловко прескочи изтръгнатите корени. Макар по пътя й да имаше множество сухи клонки, Гералт не чу нито една от тях да изпука под краката й. Долови тих звук зад себе си, нещо като шумолене на листа на вятъра, и разбра, че зад гърба му стои трета дриада.

Именно тя се наведе бързо и вдигна меча му. Косите й бяха с цвят на мед, завързани на опашка. На гърба й се поклащаше пълен със стрели колчан.

Тази, която се бе крила най-далече, в ямата от изтръгнатото дърво, тръгна бързо към него. Дрехата й не се отличаваше с нищо от облеклото на приятелките й. Върху меките й червеникавокафяви коси лежеше венец от детелини и гарига. Тя държеше лък — неопънат, но със стрела на тетивата.

— Ten thesse in maeth aep Eithne llev? — попита тя. Гласът й беше мелодичен, а очите — черни и огромни. — Ess’ Gwynbleidd?

— Ae… aessea… — започна той, но брокилонският диалект, така напевен в устата на дриадите, засядаше в гърлото му и дразнеше устните. — Не говорите ли на всеобщ език? Не знам много добре…

— Ań’ vaill. Vort Ilinge — прекъсна го тя.

— Аз съм Gwynbleidd, Белия вълк. Госпожа Еитне ме познава. Идвам при нея с послание. Вече съм бил в Брокилон. В Дуен Канел.

— Gwynbleidd — червенокосата присви очи. — Vatt’ghern?

— Да — потвърди той. — Вещер.

Зеленокосата изсумтя гневно, но наведе лъка. Червенокосата го гледаше с широко отворени очи, а лицето й, намазано със зеленикави ивици, беше напълно неподвижно, мъртво като лице на статуя. Тази неподвижност не позволяваше да бъде определена нито като красива, нито като уродлива, вместо това се натрапваше впечатлението за безразличие и бездушие, ако не и за жестокост. Гералт се укори мислено за тази оценка, основана на неуместно придаване на човешки качества на дриадата. Длъжен беше да съобрази, че тя просто е най-старата от трите. Въпреки младоликата външност, тя беше значително по-стара от останалите.

Стояха безмълвно. Гералт чуваше как Фрейксенет стене, охка и кашля. Червенокосата със сигурност също го чуваше, но лицето й дори не трепна. Вещерът отпусна ръце върху бедрата си.

— Там, в ямата — каза той спокойно — лежи ранен. Ако не му се окаже помощ, ще умре.

— Thaess aep! — зеленокосата опъна тетивата и насочи стрелата право към лицето на Фрейксенет.

— Ще го оставите да умре? — попита Гералт, без да повишава тон. — Ще допуснете просто да се задави бавно с кръвта си? Тогава по-добре го довършете.

— Млъкни! — излая дриадата, преминавайки на всеобщия език, но отпусна тетивата и наведе лъка. Погледна въпросително червенокосата. Тя кимна към ямата. Зеленокосата побягна натам, бързо и безшумно.

— Искам да се видя с госпожа Еитне — повтори Гералт. — Имам послание…

— Тя ще те съпроводи до Дуен Канел — червенокосата посочи меднокосата. — Тръгвай…

— Фрей… А ранения?

Дриадата го погледна, присви очи и продължи да си играе със стрелата, легнала върху тетивата.

— Не се тревожи. Тръгвай. Тя ще те съпроводи.

— Но…

— Va’en vort! — отсече тя и стисна устни.

Вещерът сви рамене и се обърна към меднокосата. Тя изглеждаше най-млада от трите, но можеше и да бърка. Очите й бяха сини.

— Е, да тръгваме.

— Да — каза тихо меднокосата и след кратко колебание му подаде меча. — Да вървим.

— Как се казваш? — попита той.

— Млъквай.

Тя вървеше през храсталака много бързо, без да се оглежда. На Гералт му се наложи да положи доста усилия, за да я следва. Той знаеше, че дриадата прави това умишлено, че иска вървящият след нея човек да се заплете в гъстите храсти, да се строполи със стон на земята, безсилен, неспособен да продължи напред. Разбира се, тя не знаеше, че си има работа с вещер, а не с човек. Беше прекалено млада, за да знае какво е това вещер.

Девойката — Гералт вече виждаше, че не е чистокръвна дриада — спря рязко и се обърна. От начина, по който гърдите й се повдигаха под пъстрата дреха, личеше, че диша учестено и едва се сдържа да не започне да си поема дъх през устата.

— Да намалим темпото? — предложи той и се усмихна.

— Yea — погледна го тя с неприязън. — Aeen esseath Sidth?

— Не, не съм елф. Как се казваш?

— Браен — отвърна тя и тръгна отново, но вече по-бавно, без да се опитва да му избяга. Вървяха близо един до друг и той надушваше миризмата на потта й — обикновена пот на млада девойка. Потта на дриадите съдържаше аромата на разтрити в ръка листа на вербена.

— А как те наричаха преди?

Тя го погледна, устните й неочаквано се изкривиха и той си помисли, че или ще извика, или ще му нареди да млъкне. Но тя не направи нито едното, нито другото, а след кратка пауза отвърна:

— Не помня.

Гералт не й повярва.

Можеха да й се дадат най-много шестнайсет години и едва ли беше прекарала в Брокилон повече от шест-седем от тях. Ако беше попаднала тук по-рано, като малко дете или още като бебе, вече щеше да е невъзможно да се разпознае човекът в нея. Случваше се дриади да имат сини очи или естествено светли коси. Децата на дриади, заченати в законен брак с елфи или хора, приемаха свойствата на организма си изключеше знак на вещера да притихне и изчакваше напрегнато шумоленето в храстите да се отдалечи.

Колкото и бързо да вървяха, все пак се наложи да спрат да пренощуват. Браен избра подходящо място — на хълмче, където температурната разлика донасяше пориви топъл въздух. Спаха върху изсъхнала папрат, по обичая на дриадите — много близо един до друг. Посред нощ Браен го прегърна и го притисна здраво към себе си. И нищо повече. Той също я прегърна. И нищо повече. Тя беше дриада. Важна беше само топлината.

На разсъмване, още по тъмно, продължиха нататък.