Анджей Сапковски
Вечният огън (1)

I

— Ти, свиня такава! Надут свирач! Ти, лъжецо!

Заинтригуван, Гералт се подаде с кобилата иззад ъгъла. Още не беше успял да установи източника на виковете, когато към тях се присъедини гъст, лепкаво-стъклен звън. „Вишнев конфитюр — помисли си вещерът. — Такъв звук се издава от буркан с вишнев конфитюр, ако се хвърли от голяма височина и с голяма сила.“ Знаеше това много добре — когато живееше с Йенефер, се беше случвало тя да хвърля по него буркани с конфитюр, подарени й от клиенти. Защото самата Йенефер си нямаше никаква представа как се приготвя конфитюр, а магията не винаги беше надеждна в това отношение.

Зад ъгъла на уличката, пред тясна, боядисана в розово къщичка, се беше събрала група зяпачи. На малкото, окичено с цветя балконче под наклонения навес стоеше млада светлокоса жена по нощница. Разкривила пухкавото си закръглено лице, обрамчено с къдрици, тя със замах запрати надолу нащърбена саксия с цветя.

Слабият мъж с шапка с цвят на слива, окичена с бяло перо, отскочи като попарен и саксията се разби точно пред краката му.

— Моля те, Веспуля! — извика мъжът с шапката с перото. — Не вярвай на сплетните! Верен съм ти, да пукна, ако лъжа!

— Подлец! Дяволско изчадие! Скитник! — закрещя пухкавата блондинка и се скри в къщата, очевидно в търсене на други неща за хвърляне.

— Хей, Лютиче! — извика вещерът, докато подкарваше към полесражението пръхтящата и дърпаща се кобила. — Как си? Какво става?

— Нормално — каза трубадурът. — Както винаги. Здравей, Гералт. Какво правиш тук? По дяволите, внимавай!

Една калаена чаша изсвистя във въздуха и отскочи с грохот от паважа. Лютичето я вдигна, огледа я и я хвърли в канавката.

— Разкарай си боклуците! — изкрещя блондинката, развявайки грациозно дантелите над пухкавите си гърди. — И ми се махай от погледа! Кракът ти да не е стъпил повече тук, свирачо!

— Това не е мое! — възкликна изумено Лютичето, вдигайки от земята шарени мъжки долни гащи. — През живота си не съм имал такива гащи!

— Омитай се! Не искам да те виждам! Ти… ти… Знаете ли какъв е той в леглото? Гола вода! Гола вода, чуваш ли? Чувате ли, хора?

Във въздуха изсвистя поредната саксия със стърчащо от нея сухо стъбло. Лютичето едва успя да отскочи. След саксията отгоре се стовари и меден котел с обем поне два и половина галона. Тълпата сеирджии, придържащи се на безопасно разстояние, се скъсваха от смях. Най-големите шегаджии аплодираха и окуражаваха блондинката.

— Тя нали няма в дома си катапулт? — обезпокои се вещерът.

— Не е изключено — отвърна поетът, поглеждайки към балкона. — Има голяма стая с вехтории. Видя ли гащите?

— А може би е по-добре да си тръгнеш? Ще се върнеш, когато се успокои.

— А, да я вземат дяволите — намръщи се Лютичето. — Да се връщам в къща, от която хвърлят срещу мен несправедливи обвинения и медни котли? Смятам кратката ни връзка за приключила. Да почакаме още малко, само докато изхвърли… О, майчице, не! Веспуля! Лютнята ми!

Той се втурна към къщата, протегнал ръце, спъна се, падна и улови инструмента си в последния миг — точно преди да се удари в паважа. Лютнята пропя жално.

— Уф! — отдъхна си бардът, докато се изправяше. — Хванах я. Прекрасно, Гералт, сега вече можем да си ходим. Наистина, там остана и наметалото ми с яка от белка, но какво да се прави, така ми се пада. Доколкото я познавам, няма да изхвърли наметалото.

— Ти, лъжлив скитник! — развика се отново блондинката и се изплю от балкона. — Клошар! Креслив фазан!

— Защо ти е толкова ядосана? Какви си ги забъркал, Лютиче?

— А, нищо особено — сви рамене трубадурът. — Тя настоява за моногамия, проклетницата, а хвърля по хората чужди гащи. Чу ли как ме обижда? Богове, и аз познавам по-добри от нея в леглото, но не крещя за това по улиците. Да се махаме оттук.

— Къде?

— А ти как мислиш? В храма на Вечния огън? Да вървим в „Острието на копието“. Трябва да си успокоя нервите.

Без да протестира, вещерът поведе кобилата си след Лютичето, който крачеше бодро в тясната уличка. Трубадурът настрои лютнята в движение и изсвири дълбок, вибриращ акорд.

Дъх на есен вече усещам,

студеният вятър тихо шепти.

Промяната леко посрещам,

но защо плачеш ти…

Той млъкна и махна весело на две девойки, които минаваха покрай тях с кошници, пълни със зеленчуци. Девойките се изкискаха.

— Какво те доведе в Новиград, Гералт?

— Покупки. Хамут, малко снаряжение. И нов кафтан. — Вещерът изпъна по себе си новата дреха, която миришеше приятно на кожа. — Как ти се струва, Лютиче?

— Не си в крак с модата — намръщи се бардът, изтупвайки едно кокоше перо от своя блестящ червен кафтан с пухени ръкави и надиплена яка. — Ах, колко се радвам, че се срещнахме. Тук, в Новиград, столицата на света, център и огнище на културата. Тук просветеният човек може да си поеме дъх с пълни гърди.

— А дали да не си поемем дъх с пълни гърди на съседната уличка? — предложи Гералт, гледайки скитника, който, клекнал и опулил очи, задоволяваше голямата си нужда в пресечката.

— Вечният ти сарказъм е започнал да става дразнещ — отново се намръщи Лютичето. — Казвам ти, Новиград е столицата на света. Почти трийсет хиляди жители, Гералт, без да се броят гостите на града, представяш ли си? Каменни къщи, павирани главни улици, морско пристанище, складове, четири воденици, кланица, дъскорезница, голямо манифактурно производство на чизми и всевъзможни гилдии и занаяти. Монетен двор, осем банки и деветнайсет заложни къщи. Дворец и затвор, направо да ти секне дъхът. И развлечения: ешафод, бесило със спускаща се платформа, трийсет и пет кръчми, театър, зоологическа градина, пазар и дванайсет бардака. И храмове, не помня точно колко. Много. Е, и жени, Гералт. Умни, чисти и благоуханни, кадифе и коприна, корсети и панделки… Ох, Гералт! Стиховете сами ми идват на устата:

Пак сняг покрива земята,

ледът сковава блатата.

Промяната леко посрещам,

но тъга у тебе усещам.

— Нова балада?

— Аха. Ще я нарека: „Зима“. Само че още не е готова, нещо не мога да я довърша, заради Веспуля съм объркан и римите не ми идват в главата. А, Гералт, забравих да те питам, как е Йенефер?

— Никак.

— Разбирам.

— Нищо не разбираш. Е, къде е твоята кръчма, далече ли е?

— Зад ъгъла. О, вече пристигнахме. Виждаш ли табелата?

— Виждам я.

— Приветствам ви и ви се покланям ниско! — усмихна се Лютичето на девойката, която метеше стълбите. — Някой казвал ли ви е, че сте прелестна?

Девойката се изчерви и хвана още по-здраво метлата. Гералт си помисли, че тя всеки момент ще удари трубадура с дръжката. Но грешеше. Девойката се усмихна мило и запърха с ресници. Лютичето, както обикновено, не обърна никакво внимание на това.

— Приветствам ви и ви поздравявам! Добър ден! — обади се гръмогласно той, когато влязоха в кръчмата, и прекара палец по струните на лютнята. — Маестро Лютичето, най-знаменитият поет в тази страна, посети нещастната ти кръчма, стопанино! Тъй като му се припи бира. Оценяваш ли честта, оказана ти от мен, мошенико?

— Оценявам я — промърмори кръчмарят, излизайки иззад тезгяха. — Радвам се да ви видя, господин певецо. Виждам, че наистина не говорите празни приказки. Обещахте да дойдете още сутринта и да платите за снощните подвизи. А аз си помислих, че лъжете, както обикновено. Направо изгарям от срам.

— Съвсем напразно се срамуваш, добри човече — подхвърли безгрижно трубадурът. — Защото нямам пари. Ще поговорим за това после.

— А, не — рече студено кръчмарят. — Ще поговорим сега. Кредитът свърши, уважаеми господин поете. Два пъти поред няма да ме направиш на глупак.

Лютичето окачи лютнята си на стърчащата от стената кука, седна на масата, свали шапката си и поглади замислено забитото в нея перо.

— Имаш ли пари, Гералт? — попита той с надежда в гласа.

— Не. Всичко отиде за кафтана.

— Това не е добре — въздъхна Лютичето. — По дяволите, нито една жива душа, никой, който да може да почерпи. Хей, стопанино, защо е толкова пусто днес при теб?

— Още е рано за редовните клиенти. А калфите зидари, които ремонтират храма, вече бяха тук и се върнаха на строежа. И майсторът отиде с тях.

— И няма никого, абсолютно никого?

— Никого, ако не броим благородния търговец Бибервелт, който похапва в страничната зала.

— Даинти е тук? — зарадва се Лютичето. — Трябваше да кажеш веднага. Да отидем в залата, Гералт. Познаваш ли Даинти Бибервелт, полуръста^[1]?

— Не.

— Няма проблем. Ще се запознаеш. Охо! — възкликна трубадурът, насочвайки се към страничната зала. — Усещам от запад повея и аромата на лучена супа, толкова скъп за обонянието ми. Куку! Това сме ние! Изненадка!

В залата, на средната маса, до стълб, украсен с гирлянди от чесън и снопове билки, седеше пълничък къдрав полуръст със зеленикава жилетка. В дясната си ръка стискаше лъжица, а с лявата придържаше глинена паница. При вида на Лютичето и Гералт полуръстът застина, отвори уста, а огромните му очи с орехов цвят се разшириха от страх.

— Здрасти, Даинти — каза Лютичето, като помаха весело с шапката си. Полуръстът все така не променяше позата си и не затваряше уста. Гералт забеляза, че ръката му леко потрепва, а висящата от лъжицата дълга нишка варен лук се люлееше като махало.

— Зззздрррасти, Лютиче — изпелтечи Бибервелт и преглътна шумно.

— Разхълца се? Искаш ли да те стресна? Слушай: на бариерата са видели жена ти. Ей сега ще дойде. Самата Гардения Бибервелт! Ха-ха-ха!

— Ама че си глупак, Лютиче — рече укорително полуръстът.

Лютичето отново се разсмя гръмогласно, като същевременно изсвири два акорда с лютнята.

— Изглеждаш изключително глупаво, братче, и ни зяпаш така, сякаш са ни пораснали рога и опашки. А може би си се изплашил от вещера? А? Или мислиш, че е открит сезонът за лов на полуръстове? А може…

— Престани! — не издържа Гералт и се приближи към масата. — Извинявай, приятелю. Лютичето преживя днес тежка лична драма и още не се е оправил. Опитва се да прикрие чрез шеги тъгата си, потиснатото си настроение и срама.

— Не ми казвайте. — Полуръстът най-накрая изсърба съдържанието на лъжицата. — Сам ще отгатна. Веспуля най-сетне го е изхвърлила. Така ли е, Лютиче?

— Не разговарям на деликатни теми с личности, които ядат и пият, а през това време заставят приятелите си да стоят прави — отвърна трубадурът и без да дочака покана, седна. Полуръстът си кусна от супата и облиза увисналите на лъжицата нишки сирене.

— Което е вярно, вярно си е — рече той навъсено. — Каня ви. Заповядайте и да ви е сладко. Ще хапнете ли от лучената супа?

— По принцип не ям толкова рано — сбърчи нос Лютичето. — Но така да бъде, ще хапна. Обаче не и на празен стомах. Хей, стопанино! Бира, ако може. По-живо!

Девойка с впечатляващо буйна, дълга чак до кръста коса донесе халби и чинии със супа. Гералт се вгледа в кръгличкото й, покрито с мъх личице и си помисли, че би имала хубава уста, ако се сещаше да я затваря понякога.

— Горска дриада! — възкликна Лютичето, като хвана ръката на момичето и я целуна. — Силфида! Фея! Божествено създание с очи като езера! Прелестна като утринна зора, а формата на съблазнително отворената ти уста…

— Дайте му бира, по-бързо — простена Даинти. — Че ще се случи нещастие.

— Няма, няма — увери го бардът. — Нали, Гералт? В целия свят не могат да се намерят по-спокойни хора от нас двамата. Аз, господин търговецо, съм поет и музикант, а музиката смекчава нрава. А присъстващият тук вещер е опасен изключително и само за чудовищата. Да ви запозная: това е Гералт от Ривия, страшилище за вампирите, върколаците и всякакви гадини. Сигурно си слушал за Гералт, Даинти?

— Слушал съм. — Полуръстът погледна подозрително вещера. — И какво… Какво правите в Новиград, господин Гералт? Нима тук са се появили някакви страшни чудовища? Вас… хм… наеха ли ви?

— Не — усмихна се вещерът. — Дойдох да си почина.

— О! — възкликна Даинти и нервно помръдна косматите си крака, които висяха на половин лакът над пода. — Това е чудесно…

— Кое е чудесно? — Лютичето погълна лъжица супа и си пийна от бирата. — Не искаш ли да ни помогнеш, Бибервелт? Във веселбите, разбира се. Виж колко хубаво се подрежда всичко. Тук, в „Острието на копието“, ще си пийнем. После смятаме да отскочим до „Пасифлора“, много скъп и приличен публичен дом, където можем да си поръчаме някоя полуелфка, а кой знае, може и чистокръвна елфка. Обаче се нуждаем от спонсор.

— Какъв?

— Такъв, който ще плаща.

— Така и предполагах — промърмори Даинти. — Съжалявам. Първо, имам делова търговска среща. Второ, нямам средства за финансиране на подобни веселби. Трето, в „Пасифлора“ се допускат само хора.

— А ние какви сме, да не сме сови? А, разбирам. Там не пускат полуръстове. Вярно е. Прав си, Даинти. Тук е Новиград. Столицата на света.

— Да… — каза полуръстът, без да откъсва поглед от вещера и странно кривейки устни. — Е, аз ще тръгвам. Имам уговорка…

Вратата на залата се отвори с трясък и през нея влетя… Даинти Бибервелт.

— О, богове! — извика Лютичето.

Полуръстът, появил се на вратата, не се отличаваше с нищо от полуръста, седящ на масата, ако не се брои, че този на масата беше чист и спретнат, а другият — мръсен, небръснат и мърляв.

— Ето къде си, нещастнико! — изрева мръсният полуръст и се хвърли към масата. — Ах ти, крадецо!

Неговият чистичък близнак скочи, преобърна табуретката си и помете съдовете от масата. Гералт реагира машинално и мълниеносно: взе от пейката меча си, както си беше в ножницата, и удари Бибервелт по врата с тежкия ремък. Полуръстът рухна на пода, претърколи се, шмугна се между краката на Лютичето и залази към изхода, при което крайниците му изведнъж се издължиха като крака на паяк. Когато видя това, мърлявият Даинти Бибервелт започна да ругае, изкрещя и отскочи така, че гърбът му се удари с грохот в дървената преграда. Гералт захвърли ножницата, изрита един стол от пътя си и се хвърли в преследване. Чистият Даинти Бибервелт, който вече доста се различаваше от двойника си, прескочи прага на вратата и се озова в общата зала, като се сблъска с девойката с полуотворената уста. Когато видя дългите крака и карикатурно размилата се физиономия, момичето доразтвори устата си до максималното възможно положение и нададе пронизителен писък. Гералт, възползвайки се от забавянето, настигна създанието насред залата и с ловък ритник в коляното го повали на пода.

— Не мърдай, братко — процеди той през зъби, допрял меча в гърлото на тварта. — Не мърдай.

— Какво става тук? — развика се кръчмарят, който тичаше към тях, стиснал лопата. — Какво е това? Стража! Дечка, викни стражата!

— Неее! — извика съществото, притискайки се към пода и деформирайки се още повече. — Неее, милост!

— Никаква стража! — подкрепи го мърлявият полуръст, който излетя от страничната зала. — Лютиче, дръж момичето!

Трубадурът хвана врещящата Дечка, и то много внимателно, въпреки суматохата. Дечка изпищя още веднъж и седна в краката му.

— Спокойно, стопанино — изрече с усилие Даинти Бибервелт. — Това е лична работа, няма нужда от стражи. Ще възстановя щетите.

— Няма никакви щети — каза трезво кръчмарят, след като огледа залата.

— Но ще има — изрече със скърцащ глас пълничкият полуръст. — Защото сега ще му хвърля един бой. И то какъв! Ще го бия жестоко, продължително и вдъхновено, а през това време той ще потроши всичко тук.

Пльосналата се на пода издължена карикатура на Даинти Бибервелт изхлипа жално.

— Нищо подобно — отсече студено кръчмарят, присви очи и надигна лопатата. — Бийте го колкото си искате, но навън, господин полуръст. Иначе ще извикам стражата. Не искам да ме забърквате. Това е… някакво чудовище.

— Господин кръчмарю — обади се Гералт, без да отдръпва меча от шията на съществото, — запазете спокойствие. Никой никого няма да бие, няма да има щети. Ситуацията е под контрол. Аз съм вещер, а „чудовището“, както виждате, ми е в ръцете. Но тъй като май наистина си имаме работа с лични отношения, ще ги изясним спокойно тук, в кръчмата. Пусни момичето, Лютиче, и ела. Имам сребърна верижка в торбата. Вземи я и завържи хубаво лапите на този тук, при лактите, зад гърба. Не мърдай, братко.

Съществото изстена тихичко.

— Добре, Гералт — каза Лютичето. — Завързах го. Да отидем в другата зала. А вие, стопанино, какво стоите? Поръчах бира. А щом съм поръчал бира, тя трябва да ми се носи, докато не извикам: „Вода!“

Гералт избута съществото до другата зала и го настани грубо до стълба. Даинти Бибервелт също седна навъсен.

— Ужасно изглежда — каза той. — Като купчина прокиснало тесто. Виж му носа, Лютиче, всеки момент ще окапе, мамицата му. А ушите му са като на тъща ми преди погребението й. Пфу!

— Момент — промърмори Лютичето, — ти ли си Бибервелт? Да, явно. Но, ако не греша, онова нещо до стълба преди малко също беше Бибервелт. Гералт, сега всички теб гледат. Ти си вещер. Какво става тук, по дяволите? Какво е това?

— Мимик.

— Ти си мимик — изгъгна съществото, люлеейки нос. — Не съм никакъв мимик, а метаморф, и се казвам Телико Лунгревинк Леторт. Накратко Пенсток. Приятелите ми викат Дуду.

— Ще ти дам аз на тебе един Дуду, кучи сине! — изрева Даинти и му се закани с юмрук. — Къде са ми конете? Крадец!

— Господа, обещахте, че ще бъде спокойно — напомни им кръчмарят, който се зададе с кана и наръч халби.

— Ох, бира — въздъхна полуръстът. — Ама че жажда, по дяволите. И глад!

— Аз също бих пийнал — изрече клокочещо Телико Лунгревинк Леторт, но остана пренебрегнат.

— Какво е това? — попита кръчмарят, поглеждайки съществото, което при вида на бирата изплези дългия си език през увисналите си като тесто устни. — Какво е това нещо, господа?

— Мимик — повтори вещерът, без да обръща внимание на гримасата на тварта. — Всъщност има много имена. Меняк, подвойник, векслинг, бедак, доплер. Или метаморф, както сам се е кръстил.

— Векслинг! — извика кръчмарят. — Тук, в Новиград? В моето заведение? Бързо, трябва да викнем стражи! И свещеници! Не искам да имам нищо общо…

— Тихо, тихо — изкашля се Даинти Бибервелт, докато бързо сърбаше супата на Лютичето, която по чудо не се беше обърнала. — Ще викнем когото трябва. Но по-късно. Този мерзавец ме ограби и нямам намерение да го предавам на местните власти, докато не си получа собствеността. Знаем ви вас, новиградците, и съдиите ви също. Сигурно ще ми върнат най-много една десета.

— Смилете се — застена сърцераздирателно метаморфът. — Не ме предавайте на хората! Знаете ли какво правят с такива като мен?

— Може да си сигурен, че знаем — кимна кръчмарят. — Над хванат метаморф свещениците извършват екзорсизъм. А после го завързват, облепват го с дебел слой глина и го пекат, докато глината не се втвърди като тухла. Поне така правеха навремето, когато такива чудовища се срещаха по-често.

— Варварски обичай, наистина човешки — намръщи се Даинти, отмествайки вече празната паница. — Впрочем, може и да е справедливо наказание за бандитизма и кражбите. Е, казвай, мерзавецо, къде са конете ми? И по-бързо, защото ще ти издърпам носа между краката и ще ти го завра в задника! Къде са конете ми, питам?

— Про… продадох ги — простена Телико Лунгревинк Леторт, а увисналите му уши изведнъж се свиха на кълбета, подобно на миниатюрни цветни зелки.

— Продал си ги! Чухте ли? — изуми се полуръстът. — Продал е конете ми!

— Ясно — каза Лютичето. — Имал е време да го направи — тук е от цели три дни. Виждам те тук от три дни… Тоест него… По дяволите, Даинти, значи ли това, че…

— Разбира се, че значи! — завика търговецът, тропайки с покритите си с козина крака. — Той ме ограби на пътя, на един ден оттук. Дошъл е в града, представяйки се за мен, разбирате ли? И е продал конете ми! Ще го убия! Ще го удуша със собствените си ръце!

— Разкажете как се случи това, господин Бибервелт.

— Гералт от Ривия, ако не се лъжа? Вещерът?

Гералт кимна в знак на съгласие.

— Всичко се нарежда възможно най-добре — каза полуръстът. — Аз съм Даинти Бибервелт от Рдестова ливада, фермер, коневъд и търговец. Наричай ме просто Даинти.

— Разказвай, Даинти.

— Ето как стана. С конярите ми водехме конете за продажба на пазара в Дяволски брод. Спряхме за последна почивка на ден път от града. Пийнахме си греяна ракия и легнахме да спим. Събуждам се посред нощ и чувствам, че мехурът ми е на път да се пръсне. Слизам от каруцата и си викам: я да погледна за всеки случай как са конете на ливадата. Тръгвам натам, а е тъмно като в рог. Изведнъж виждам, че някой идва. „Кой е там?“ — питам. Той — нито гък. Приближавам се и виждам… самия себе си. Все едно съм пред огледало. Мисля си: не трябва да пия толкова ракия, проклета отрова. А ето този… защото беше точно той, ме удари по главата! Видях звездички и ми се подкосиха краката. На сутринта се пробуждам в някакъв проклет храсталак, на главата ми цицина с големината на краставичка, а наоколо няма жива душа и ни следа от обоза ни. Бродих цял ден, докато намеря пътя, после два дни се мъкнах дотук, като ядях корени и сурови гъби. А той… този гаден Дудулико, или както там се казва, се представил за мен в Новиград и продал конете ми! Ей сега ще го… И на конярите ще им дам да се разберат, всеки ще получи по сто камшика на гол задник! Как тъй няма да познаят собствения си господар! Глупаци зелкоглави, пияници…

— Не им се гневи, Даинти — каза Гералт. — Не са имали никакъв шанс. Мимикът копира с такава точност, че не е възможно да се отличи от оригинала или от жертвата, в която се е превърнал. Ти какво, никога ли не си чувал за мимиците?

— За чуване — чувал съм. Но мислех, че са измишльотини.

— Не са измишльотини, както виждаш. На метаморфа му е достатъчно само да се вгледа внимателно в жертвата, за да възпроизведе мигновено и безпогрешно нужната структура на материята. Забележи, че това не е илюзия, а абсолютно пълно изменение. До най-дребните подробности. Не се знае как точно го правят. Магьосниците предполагат, че тук влиза в действие същият компонент на кръвта като при ликантропията, но аз мисля, че е нещо различно и хиляди пъти по-силно. В края на краищата върколаците имат две, най-много три форми, а метаморфът може да се превръща в когото си иска, стига масата на телата приблизително да съвпада.

— Масата на телата?

— Е, например в мастодонт не може да се превръща. Нито пък в мишка.

— Разбирам. А защо го върза с тази верижка?

— Сребро. За ликантропите е смъртоносно, а при мимиците, както виждаш, само спира трансформацията. И ето че седи тук в истинския си вид.

Метаморфът отдели залепналите си устни и изгледа навъсено вещера. Очите му бяха изгубили свойствения за полуръстовете орехов цвят и бяха станали жълти.

— И добре, че седи, кучият син — промърмори Даинти. — Представете си само — дори е отседнал тук, в „Острието на копието“, където обикновено отсядам аз. Вече си е въобразил, че той — това съм аз.

Лютичето поклати глава и каза:

— Той беше ти. Виждам се с него от три дни. Изглеждаше като теб и говореше като теб. Мислеше като теб. А когато ставаше въпрос за почерпки, беше стиснат като теб. А може би даже още по-стиснат.

— Последното не ме вълнува — каза полуръстът. — Така ще мога да си върна поне част от парите. Гнус ме е да го докосвам. Лютиче, вземи му торбата и виж какво има в нея. Трябва да е доста, ако този конекрадец наистина е продал конете ми.

— Колко коня имаше?

— Дванайсет.

— Ако се смята по световните пазарни цени — рече трубадурът, след като погледна в торбата, — това, тук стига само за един кон, и то ако е стар и проскубан. А ако смятаме по новиградските цени — за две, най-много три кози.

Търговецът си замълча, но сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Телико Лунгревинк Леторт наведе нос, спусна още повече долната си устна и замърмори съвсем тихо.

— Значи — продума най-сетне полуръстът — съм ограбен и докаран до просешка тояга от създание, което смятах, че съществува само в приказките. На това му се вика да не ти върви.

— Няма какво да се добави — рече вещерът, оглеждайки треперещия на табуретката метаморф. — Аз също бях сигурен, че мимиците отдавна са избити. Казват, че преди много от тях са обитавали тукашните гори и плата. Но способността им да мимикрират притеснила първите заселници и те започнали да ги ловят. Доста успешно. И скоро избили почти всички.

— За щастие — каза кръчмарят. — Пфу, пфу, кълна се във Вечния огън, по-добре да си имаш работа с дракон или дявол, които винаги си остават дракон и дявол и знаеш какво да очакваш. Но върколащината, всякаквите трансформации и изменения, тази отвратителна, демонска процедура, мошеничество и коварна измама, нанасящи вреда на хората и обричащи ги на гибел — това е същността на тези отвратителни твари. Казвам ви, нека да извикаме стражата — и в огъня!

— Гералт — обади се Лютичето, — искам да чуя мнението на специалист. Наистина ли мимиците са толкова опасни и агресивни?

— Способността им да копират — каза вещерът — е по-скоро средство за защита, отколкото за нападение. Не съм чувал…

— По дяволите! — прекъсна го Даинти и удари с юмрук по масата. — Ако да те фраснат по главата и после да те оберат, не е нападение, тогава кое? Стига сте се правили на умни. Всичко е много просто: мен ме нападнаха и ме ограбиха, като ми откраднаха не само добитото с тежък труд имущество, но и външността. Искам удовлетворение, няма да заспя…

— Стражата, трябва да се извика стражата — настояваше кръчмарят. — И свещеници! И да се запали това чудовище, този нечовек!

— Стига, стопанино — вдигна глава полуръстът. — Омръзнахте ми с тази ваша стража. Обръщам ви внимание, че този нечовек е сторил зло единствено на мен. Между другото, аз също съм нечовек.

— Какви ги говорите, господин Бибервелт — разсмя се нервно кръчмарят. — Вие сте едно, а той съвсем друго. Вие сте почти човек, а той — чудовище. Учудвам ви се, господин вещер, как си стоите толкова спокойно. За какво съществувате, с извинение? Вашето задължение е да убивате чудовища, нали така?

— Чудовища — рече Гералт студено. — А не представители на разумни раси.

— Е, господине — каза кръчмарят, — този път прекалихте.

— Така си е — вметна Лютичето. — Прекали, Гералт, с тази твоя разумна раса. Я го виж само.

Телико Лунгревинк Леторт в настоящия момент наистина не приличаше на представител на разумна раса, а на кукла, направена от слепена мръсотия и прах. Взираше се умолително във вещера с мътните си жълти очи. А и подсмърчането, което издаваше допрелият се до масата нос, не отиваше на представител на разумна раса.

— Стига с тези празни приказки! — изрева Даинти Бибервелт. — Няма какво да се умува толкова. Важното са моите коне и моите загуби. Чуваш ли, гъбо проклета? На кого продаде конете ми? Какво направи с парите? Казвай веднага, защото ще те хвана и ще ти съдера кожата от бой!

Дечка открехна вратата и подаде светлокосата си главица в залата.

— Гости в кръчмата, татко — прошепна тя. — Зидари от строежа и други. Обслужвам ги, не викайте толкова високо, че ще започнат да надничат тук.

— О, Вечен огън! — уплаши се кръчмарят, гледайки разплескалия се метаморф. — Ако някой влезе тук и види това… о, ще стане лошо. Ако не искате да викнем стражата, то… Господин вещерю! Ако това наистина е векслинг, кажете му да се превърне в нещо по-прилично, за да не го разпознаят. Засега.

— Вярно — каза Даинти. — Нека се превърне в нещо, Гералт.

— В какво? — попита неочаквано метаморфът. — Мога да приемам само формите на същества, които мога да огледам хубаво. В кой от вас да се превърна?

— Само не в мен — каза бързо кръчмарят.

— И в мен не — изохка Лютичето. — Впрочем, това не би бил никакъв камуфлаж. Всички ме познават, така че наличието на две Лютичета на една маса ще е по-голяма сензация от този тук в собствения му облик.

— С мен е същото — усмихна се Гералт. — Оставаш само ти, Даинти. И всичко се нарежда чудесно. Не се обиждай, но добре знаеш, че хората трудно различават един полуръст от друг.

Търговецът не се колеба дълго.

— Добре — каза той. — Така да бъде. Свали му верижката, вещерю. Хайде, превръщай се в мен, разумна расо.

Веднага щом свалиха верижката, метаморфът разпери подобните си на тесто лапи, почеса се по носа и се вторачи в полуръста. Увисналата кожа на лицето му се събра и се оцвети. Носът се смали с глухо мляскане, а върху голия череп израснаха къдрави коси. Даинти се опули, кръчмарят зяпна изумен, а Лютичето си пое дъх и ахна.

Последното, което се промени в метаморфа, беше цветът на очите.

Даинти Бибервелт Втори се изкашля, наведе се през масата, взе халбата на Даинти Бибервелт Първи и жадно прилепи устни към нея.

— Не може да бъде, не може да бъде — прошепна Лютичето. — Вижте само колко точно го копира. Не могат да се различат. Абсолютно всичко. Даже ухапванията от комари и лекетата на панталоните. Именно — на панталоните! Гералт, това не могат да го правят дори магьосниците. Пипни, истинска вълна, не е никаква илюзия! Невероятно! Как го прави?

— Никой не знае — промърмори вещерът. — Включително и той самият. Казах, че е способен да променя произволно структурата на материята, но това е органична, инстинктивна способност…

— Но панталоните… От какво е направил панталоните? И жилетката?

— От неговата собствена променена кожа. Не мисля, че би дал охотно панталоните на някого. Впрочем, те веднага биха изгубили качеството си на кожа…

— Жалко — прояви съобразителност Даинти. — Вече се чудех дали да не го накарам да превърне кофа материя в кофа злато.

Метаморфът, сега вече точно копие на полуръста, се разположи по-удобно на пейката и се усмихна широко, очевидно зарадван, че е станал център на внимание. Седеше в точно същата поза като Даинти и размахваше косматите си крака като него.

— Знаеш много за метаморфите, Гералт — каза той, отпи от халбата, цъкна с език и изхълца. — Наистина много.

— О, Богове, и гласът, и маниерите са на Бибервелт — рече Лютичето. — Няма ли някой червена лента за коса? Трябва да го обозначим, мамка му, защото ще стане лошо!

— Ти какво, Лютиче? — възмути се Даинти Бибервелт Първи. — Надявам се, че няма да ме сбъркаш с него. От пръв…

— … поглед се вижда разликата — довърши Даинти Бибервелт Втори и отново изхълца деликатно. — Наистина, за да ни сбърка някой, трябва да е по-тъп от конско копито.

— Не ви ли казах? — прошепна Лютичето възхитено. — Той мисли и говори точно като Бибервелт. Няма никаква разлика.

— Преувеличаваш — нацупи устни полуръстът. — Страшно преувеличаваш.

— Не — възрази Гералт. — Не преувеличава. Независимо дали вярваш, или не, в този момент той е ти, Даинти. По непонятен начин метаморфът копира точно и психиката на оригинала.

— Пси… какво?

— Е, свойствата на разума, характера, чувствата, мислите. Душата. И така се потвърждава онова, което повечето магьосници и всички свещеници отричат — че душата също е материя.

— Светотатство! — прошепна кръчмарят.

— И глупост — каза твърдо Даинти Бибервелт. — Не разправяй небивалици, вещерю. Свойство на разума, как ли пък не! Да копираш чужд нос или панталони е едно, а разумът е съвсем друго. Сега ще ви го докажа. Ако този въшлив метаморф беше копирал разума ми на търговец, нямаше да продаде конете ми в Новиград, където не се търсят, а щеше да отиде в Дяволски брод, на конския пазар, където се правят търгове. Там не можеш да си на загуба…

— Точно там ще си на загуба. — Метаморфът имитира обидената физиономия на полуръста и изсумтя с неговия маниер. — Първо, цените по търговете в Дяволския брод падат, защото търговците се споразумяват. При това при търговете се плащат допълнителни комисиони на организаторите.

— Не ме учи да търгувам, задник такъв! — възмути се Бибервелт. — В Дяволски брод щях да взема по деветдесет, а може би и сто за кон. А ти колко получи от новиградските хитреци?

— По сто и трийсет — каза метаморфът.

— Лъжеш, мизернико!

— Не лъжа. Отведох конете направо на пристанището, господин Даинти, и намерих там задморски търговец на кожи. Кожарите не използват волове за керваните си, защото воловете са твърде бавни. Кожите са леки, но ценни, трябва да се язди бързо. В Новиград не се търсят коне, значи няма коне. Моите бяха единствените на разположение, така че можех да диктувам цената. Много е просто…

— Не ме учи, казах! — изрева Даинти, изчервен. — Добре, заработил си. А къде са парите?

— Пуснах ги в обръщение — отговори гордо Телико, като почеса гъстата си коса с типично за полуръста движение. — Парите, господин Даинти, трябва да се въртят, а печалбата — да се увеличава.

— Внимавай да не те изритам! Казвай какво направи с парите от конете!

— Нали казах — накупувах стоки.

— Какви? Какво купи, изрод такъв?

— Ко… кошинила — запъна се метаморфът, а после бързо заизрежда: — Петстотин кори кошинила, шейсет и два центнера кори от мимоза, петдесет и пет гарни розово масло, двайсет и три бъчонки рибено масло, шестстотин глинени паници и осемдесет фунта пчелен восък. Между другото, рибеното масло го купих много изгодно, защото беше леко гранясало. Да, за малко да забравя. Купих и сто лакти хартиено-памучно шнурче.

Настъпи дълго, много дълго мълчание.

— Гранясало рибено масло — каза най-накрая Даинти, като изговаряше много бавно думите. — Хартиено-памучно шнурче. Розово масло. Сигурно сънувам. Да, това е кошмар. В Новиград може да се купи всичко, всякакви ценни и полезни неща, а този кретен харчи парите ми за разни фъшкии. При това в моя облик. Аз съм разорен, отидоха ми паричките, отиде ми репутацията на търговец. Не, стига ми толкова! Дай ми меча, Гералт! Ще го убия на място.

Вратата на залата се отвори със скърцане.

— Търговецо Бибервелт! — пропищя влезлият, тип с пурпурна тога, увиснала на мършавата му фигура като на тояга. На главата му имаше кадифена шапка с формата на обърнато наопаки нощно гърне. — Тук ли е търговецът Бибервелт?

— Да — отговориха едновременно двамата полуръстове.

В следващия момент единият от двамата Даинти Бибервелтовци плисна съдържанието на халбата си в лицето на вещера, изби ловко табуретката изпод Лютичето, мина под масата и се понесе към изхода, като по пътя си събори онзи със смешната шапка.

— Пожар! Помощ! — извика беглецът, когато изскочи в главната зала. — Убиват ни! Горим!

Гералт почисти пяната от дрехата си и се хвърли подир него. Другият Бибервелт също хукна към вратата, но се подхлъзна, стовари се в краката на вещера и двамата паднаха пред самия праг. Лютичето се измъкна изпод масата, като ругаеше свирепо.

— Нападееениеее! — закрещя от пода мършавият, оплел се в пурпурната си тога. — Нападеееениеееее! Бандитииии!

Гералт препълзя през полуръста, влетя в главната зала и видя как метаморфът разбутва посетителите и изскача навън. Хвърли се след него, но веднага се удари в твърдата, неподатлива стена от хора, препречващи пътя му. Успя да повали един от тях — омацан с глина и вонящ на бира, — но останалите го задържаха в железните си обятия. Той се дръпна яростно, чу се сух шум от разкъсващ се плат и под лявата му мишница зейна дупка. Вещерът изруга и спря да се дърпа.

— Хванахме го! — завикаха зидарите. — Хванахме разбойника. Какво да правим, господин майсторе?

— Изведете го! — извика майсторът, като вдигна глава от масата и се огледа невиждащо.

— Страаажа! — крещеше пурпурният, докато се измъкваше на четири крака от страничната зала. — Нападение над чиновник! Стража! Заради това ще отидеш на бесилото, злодей!

— Хванахме го! — викаха зидарите. — Хванахме го, господине!

— Не този! — извика типът с тогата. — Хванете подлеца! Догонете го!

— Кого?

— Бибервелт, полуръста! Догонете го, догонете го! Хвърлете го в тъмницата!

— Сега, сега — каза Даинти, поглеждайки от страничната зала. — Какво има, господин Шван? Не си изтривайте устата с моето име. И не вдигайте тревога, без да има нужда!

Шван замълча, втренчен изумено в полуръста. От страничната зала излезе Лютичето, с накривена шапка, оглеждащ лютнята си. Зидарите започнаха да си шепнат нещо и най-накрая пуснаха Гералт. Вещерът, макар и много ядосан, се ограничи с това, че се изплю на пода.

— Търговецо Бибервелт! — извряка Шван, като примижа късогледо. — Какво означава това? Нападението над градски чиновник може да ви струва скъпо… Кой беше този? Тази полуръст, който избяга?

— Братовчед — отвърна бързо Даинти. — Далечен братовчед…

— Да, да — веднага го подкрепи Лютичето, който се чувстваше в стихията си. — Далечен братовчед на Бибервелт. Известен като Чубек Бибервелт. Черната овца в рода. Още като дете е паднал в кладенец. Пресъхнал кладенец. За беда ведрото се стоварило право върху главата му. Обикновено е спокоен, но когато види пурпурен цвят, изпада в ярост. Ала няма причини за тревога, защото се успокоява при вида на червенокоси дами. Затова и се понесе направо към „Пасифлора“. Казвам ви, господин Шван…

— Достатъчно, Лютиче — изсъска вещерът. — Млъкни, по дяволите!

Шван изглади тогата си, изтръска стърготините и се изправи, придавайки си внушително изражение.

— Дааа — каза той. — Наглеждайте роднините си, търговецо Бибервелт, защото и вие носите отговорност за тях. Ако подам жалба… Но нямам време за това. Тук съм по работа. От името на градските власти ви призовавам да си платите данъка.

— А?

— Данъка — повтори чиновникът и нацупи устни по маниер, който вероятно беше видял от някой вишестоящ. — Какво ви става? От братовчеда ли се заразихте? Щом имате печалба, трябва да си плащате данъците. Или отивате в затвора.

— Аз?! — изрева Даинти. — Аз — печалба?! Аз имам само загуби, мамицата му! Аз…

— Бибервелт — прошепна отново вещерът, а Лютичето крадешком подритна полуръста по косматата лапа. Полуръстът се изкашля.

— То се знае — каза той и се усмихна насила. — То се знае, господин Шван. Ако има печалба, трябва да се платят данъците. Голяма печалба — големи данъци. И съответно — малки данъци при малка печалба, както предполагам.

— Не ми е работа да оценявам доходите ви, търговецо. — Чиновникът направи кисела физиономия, седна и извади от бездънните джобове на тогата си сметало и свитък пергамент, който разгърна на масата, като предварително я изтри с ръкав. — Моята работа е да изчислявам и да събирам. Дааа… Да сметнем сега… Това ще бъде… хм… Две и едно наум… Дааа… Хиляда петстотин петдесет и три крони и двайсет копери.

От гърлото на Даинти Бибервелт се изтръгна приглушен вопъл. Зидарите забърбориха смаяно. Кръчмарят изпусна паницата. Лютичето си пое дъх.

— Е, довиждане, момчета — рече полуръстът с горчивина. — Ако някой пита за мен — в тъмницата съм.