Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Okruch lodu, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отполски
- Васил Велчев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 36гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Анджей Сапковски. Вещерът: Меч на съдбата. Сборник разкази
Превод: Васил Велчев
Редактор: Боряна Даракчиева
Коректор: Георги Пенчев
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
ИК „ИнфоДар“, София, 2008
ISBN 978-954-761-332-4
История
- —Добавяне
VII
— Ей, вещерю!
Гералт вдигна поглед от масата, по която размазваше замислено разлятата бира, рисувайки фантастични вихри.
— Не беше лесно да те намеря. — Кметът Херболт седна и отмести настрани каните и халбите. — В странноприемницата казаха, че си отишъл в конюшнята, но там намерих само коня и дисагите ти. А ти си тук… В най-противната кръчма в целия град, в нея идват най-пропадналите типове. Какво правиш тук?
— Пия.
— Виждам. Исках да поговоря с теб. Трезвен ли си?
— Като детенце.
— Радвам се.
— Какво искате, Херболт? Не виждате ли, че съм зает? — Гералт се усмихна на девойката, която донесе поредната халба.
— Носят се слухове — намръщи се кметът, — че с нашия магьосник сте решили да се изколите.
— Това си е наша работа. Не се бъркайте.
— Не, не е ваша работа — възрази Херболт. — Нуждаем се от Истред, не можем да си позволим друг магьосник.
— Тогава идете в храма и се помолете да победи.
— Не се подигравай — промърмори кметът. — И не се прави на умник, скитник такъв. О, Богове, ако не знаех, че магьосникът няма да ми прости, бих те хвърлил в ямата, на самото й дъно, или бих те изхвърлил от града вързан за два коня, или бих наредил на Цикада да те заколи като свиня. Но уви, Истред е побъркан на тема чест и няма да ми прости. Знам, че няма да ми прости.
— Ами чудесно. — Вещерът допи поредната халба и изплю на пода попадналата в бирата сламка. — Олекна ми. Това ли е всичко?
— Не — каза Херболт, като извади от пазвата си натъпкана до пръсване кесия. — Тук има сто марки, вещерю, взимай ги и се омитай от Аед Гинваел. Омитай се. Най-добре веднага, във всеки случай преди изгрев-слънце. Казах ти, втори магьосник не ни е по джоба, и няма да допусна нашият маг да рискува живота си в двубой с такъв като теб, заради някаква…
Той се сепна и не довърши мисълта си, макар че вещерът дори не помръдна.
— Разкарай противната си мутра оттук, Херболт — каза Гералт. — А стоте марки може да си ги завреш отзад. Махай се, че започва да ми се гади при вида на физиономията ти и да не взема да те оповръщам от шапката до ботушите.
Кметът прибра кесията и сложи ръце на масата.
— Щом не щеш, хубаво. Исках с добро, но щом не щеш, така да бъде. Бийте се, колете се, горете се, разкъсайте се заради една жена, която разтваря краката си пред всеки. Мисля, че Истред ще се справи с теб, наемни убиецо — така ще те подреди, че ще останат само ботушите. Но ако не успее, ще те намеря още преди трупът му да е изстинал, и ще ти строша всички кости. Нито едно здраво място няма да остане по теб, ти…
Той не успя да отмести ръцете си — движението на вещера беше мълниеносно. Излетялата изпод масата ръка тресна кмета между очите, а камата се заби между пръстите му.
— Възможно е — прошепна вещерът, стиснал дръжката на камата и втренчен в пребледнялото лице на Херболт. — Може и Истред да ме убие. Но ако не успее… Тогава ще си отида оттук, а ти, жалко нищожество, не се опитвай да ме спреш, ако не искаш да удавя противния ти град в кръв. Махай се оттук!
— Господин кмете? Какво става тук? Ах, ти…
— Спокойно, Цикада — каза Херболт, като бавно издърпа ръката си от камата, забита насред масата. — Нищо не е станало. Нищо.
Цикада прибра в ножницата полуизвадения меч. Гералт не го погледна. Не гледаше и към кмета, който излезе от кръчмата, охраняван от Цикада заради възможните нападения на салджиите и каруцарите. Гледаше към малкото човече с муцуна на плъх и черни пронизващи очи, седнало през няколко маси от него.
„Започнах да нервнича — помисли си той с учудване. — Ръцете ми треперят. Наистина треперят. Нещо лошо става с мен. Нима това означава, че…“
„Да — помисли си, без да откъсва очи от човека с муцуна на плъх. — Май да.
Така трябва.
Колко е студено…“
Стана.
Погледна човечето и се усмихна. После измъкна от кафтана си препълнена кесия, извади две жълтици и ги хвърли на масата. Монетите се завъртяха и едната от тях се удари в острието на камата, която още стърчеше от гладките дъски на масата.