Христо Смирненски
Оранжевия влъхва ^[0]

Атлетската му фигура не лъхва

свещена мъдрост на пророк,

но той помазан е за скитник-влъхва^[1]

и търси божия отрок.

 

Уви, подобно мъдреците древни

не е внушителен с брада,

но пътя му покриват пътни-дневни

и грей оранжева звезда.

 

А в пастирските ясли на Лозана

не беше малкия Исус;

напразно с Кързон^[2] пееше „Осанна“

светия наш оранжев Туз^[3].

 

Но дарове: ливан^[4], злато и смирна,

той не понесе пак назад;

със смирна моето перо немирно

дари премъдрий дипломат.

 

С ливана Кързон той добре поръси

и с пъстра кърпа го изтри;

лорд Кързон пък, макар че се навъси,

два куфара му подари.

 

Те бяха празни, но златото сложи

не в тях, а в джоба си дълбок;

и неуспял да зърне младенеца божи,

замина тлъстия пророк.

 

Къде?… Та в пътя златоносен аз ли

бих спрял мъдрец богоизбран?

Една душа, копнееща за ясли,

не спира в път предначертан…

 

Варшава, Прага, Букурещ и проче

ще зърне президента пак

и пак ще дири божето отроче

пред всеки ъгъл, всеки праг.

 

И ето някой ден светия влъхва,

навел премъдрата глава,

в мрака крачи, пъшка и въздъхва

и шепне горестни слова:

 

„Ох, идвам, братя, ама сила не остана!

Товара коледен тежи.

Шега ли е да мъкнеш от Лозана

два пълни куфара с лъжи?“