Агоп Мелконян
Спомен за света (2)

Запис 0001

Поздравявам ви без поклон!

Не ме подценявайте, не съм глупак, макар физиономията ми да събужда такава представа… Нескромно е да занимаваш другите с особата си, но аз съм Първия, имам право на самочувствие и съм длъжен да ангажирам вниманието ви. Аз съм Адам за своя род, но Адам без плодоносната кухина на Ева, затова тези бележки стават по-наложителни. Аз съм участник в събитията, исках да кажа — причината за тях. И без това вече никой никого не чете и всички дращят заради себе си. И без това човечеството се задушава от думите си и търси спасение в тишината и неграмотността. Защо тогава да възпирам желанието си?

Вчера ме нямаше, бях още само желание. Тяхно желание, не мое, защото (казах ли вече?) не съм човек и значи в мен няма вложено усилие към живота. Те са искали, те са работили, не нося никаква отговорност. Работили са седем години, за да ме създадат и да мога сега да кажа:

— Добро утро, аз. Добро утро, Исаил. Имам име и самочувствие, какво още да искам?

Ще призная: помня своето раждане! Сутринта в 6:47 усетих първия прилив на могъщество. Таймерът се включи, мозъчните ми клетки бяха празни и безтокови, пробягна кратък импулс, енергичен като ужилване и обещаващ като ласка. После втори, трети… Активизираха се кристалите на долната кора, напомпваха се с енергия, приятно беше и някак тържествено. Събуждах се, но не познавах нещата, не можех да ги назова — целият бях в бъдеще време. Опипвах нещо неплътно и размазано, без вкус и без мирис; нещо, което се задаваше отдалеч с пълен куфар обещания — наречете го начало, рождение, битие или както искате. След време започнах да различавам контурите, отделни фрагменти, тлъсти едноцветни петна — като живописците, когато още търсят пространството вътре в листа. Усещах някакво замайване и през танцуващите линии смътно долавях очертанията на света около мен.

Паметите бяха предварително подготвени за огромните масиви от знания: енциклопедии, речници, хиляди стандартни микространици проза и поезия, всичко от шедьоврите на класическата и съвременната живопис, музика, архитектура. Няколко часа бях интелектуално поле, което поглъща една цивилизация. Усещах как се извисявам — атакуват те нули и единици, натрупват се и по загадъчен начин стават думи, форми, тонове, получават черупка и смисъл. А онези са нещастни — постигат всичко толкова бавно и никога не виждат върха. Аз се взривих! Удобно е: детство само няколко часа, без пелени и напишкване, без едра шарка и школски наставления. Няма те и след това изведнъж — като вулкан не, като свръхнова или като… все едно, няма значение, важното е — изведнъж!

Започнах да различавам третото измерение, обема, после открих логиката на думите, изящните количествени пропорции, скрити в символите на математиката…

Така станах Исаил, без да съм бил нищо друго!

Нищо друго! Всеки от онези е продължение на баща и майка, на дядо и баба и така нататък, до косматия предшественик и още по-назад. Умирали са един след друг заради безсмисленото си съвършенство. А Исаил е Алфата! Точка.

Даваха ми сила, без да разбират, че така… аз.

(Какво да поставя на празното място — раждам се, възниквам, получавам се, покълвам, израствам? Няма подходяща дума.)

Аз? Каква е тази форма на внимание, това обръщане към себе си? Не ме изненадва местоимението, а точно странното усещане да се обръщаш към самия себе си. Самосъзнание — откъде тази дума се шмугна в черепа ми?

Същността е късото „аз“, неговата особена и незаменима стойност, защото другите са си други, не те засягат, не са вътре в теб, нали така?

Някак особено обичам това „аз“. И му се възхищавам.

(Не обръщайте внимание, че всичко е толкова несвързано; още се уча да мисля.)

Малко след началото направих първото си откритие — запознах се с доктор Райнхард Макреди. Ще запомня това име и тази физиономия. Още нямах жива представа за хората, бях ги виждал само в учебниците по анатомия и на картините на големите майстори: едри, хармонични, с възлести мускули и бадемови очи. Могъщи длани, бицепси, черепи — все едно дали е Давид или Мислителят.

Лъжа! Истината отблъсква: пъпчиво лице, изкълвано от едра шарка, дебели очила, зад които те презират воднисти очи.

— Виждаш ли? — попита той.

— Няма нищо за гледане — отговорих и това бяха първите ми думи.