Розмари Роджърс
Развратни игри (62)

61

Вече не го държаха в подземието на тъмницата и се отнасяха с него малко по-човешки, ала все още бе затворник. Получаваше достатъчно вода и храна, лекарят идваше и си отиваше, но не говореше много, а само даваше нареждания. След седмиците, в които бе толкова близо до смъртта, че бе копнял за нея като за избавителка, сега не му бе лесно да усеща как с всеки изминал ден се чувства все по-силен. Животът му бе натрапен, а смъртта — само отложена за известно време. Още го държаха в единична килия, но сега поне имаше прозорец — светло петно високо над главата му. Единият му крак бе окован, но веригата бе достатъчно дълга да може да кръстосва килията. Откакто бе укрепнал дотолкова, че успяваше да се задържи на крака и да прави по някоя крачка, той установи, че на места каменният под бе изтъркан — изглежда, мнозина преди него бяха правили същото в продължение на дни, месеци, а може би дори години.

Сега пред него сковано стоеше младият капитан, за когото Доминик си спомняше с нежелание.

— Тук съм, за да ви съобщя… — тонът му бе хладен и официален, но погледът му издаваше човещина.

Доминик се бе облегнал на стената и слушаше безизразно.

— Дължите го на архиепископа и вицекраля… — на Фернандо му бе трудно да говори свързано. — Мъжете, които бяха с вас, са помилвани. Те могат да се завърнат в Съединените щати. Да се надяваме, че съдбата им ще послужи за пример на останалите. Но във вашия случай, господине…

Доминик ясно долавяше неувереността на младия мъж, но нямаше намерение да улеснява задачата му, затова попита сухо:

— В моя случай?

Лицето на Фернандо стана напълно безизразно. Той се покашля.

— Вие не сте помилван и не можете да се върнете с останалите. Между другото… за малко да забравя. Докато бяхте в безсъзнание, ви преместихме в друг затвор. На хората ви беше казано, че сте умрял от изтощение. Те, разбира се, нямаха причини да се усъмнят в това — продължи припряно, сякаш искаше да приключи с това час по-скоро. — Някой ги е чул да се уговарят да кажат на годеницата ви, че сте загинал в престрелката… за да й спестят мъчителните подробности, нали разбирате.

— Значи вече не съществувам — усети да го обзема огорчение, примесено с безсилен гняв. — Мили Боже, за какво тогава бяха всички тези усилия да остана жив? Защо просто не ме… — той преглътна следващите думи и само сви рамене. — Мога ли да попитам какво възнамерявате да правите с мен? Или ми готвите изненада?

Сарказмът му смути Фернандо, но той запази каменното си изражение.

— Ще узнаете, но едва след като останалите американци си заминат. Дотогава ще останете тук, в единична килия. Аз, разбира се, ще ви навестявам от време на време.

Защо бе подчертал думата „аз“? Или това бе просто случайност? Доминик продължи да се взира във вратата дълго след като бе чул превъртането на ключа.

Имаше достатъчно време хиляди пъти да прехвърли през ума си думите на Игуера, кръстосвайки килията, доколкото му позволяваше веригата. Само по себе си, времето беше без значение — поредица от дни и нощи, които той различаваше единствено благодарение на светлото петно на прозореца високо горе над главата му.

Неведнъж бе лежал в окови, а този затвор бе по-добър от повечето, но съществуваше ли арестант, който никога не си е задавал въпроса, кога и при какви обстоятелства ще напусне затвора си?

Той се хранеше, когато бе гладен, спеше, когато бе уморен, а през останалото време кръстосваше килията си, за да се умори и да може да заспи. Дали нещастниците, изпълвали подземията на Бастилията преди революцията, се бяха чувствали като него? След известно време навярно човек биваше обзет от безразличие. Въпреки обещанието на Игуера, в килията му не се появяваше жив човек, освен мустакатия тъмничар, който — винаги въоръжен — му носеше храна и вода. Мъжът никога не отронваше нито дума, а само го оглеждаше като да бе някое диво животно. Доминик, от своя страна, бе твърде горд, за да го заговори или да му задава въпроси.

Въпреки това, нервите му се изопваха всеки път, когато ключът се превърташе в ръждясалата ключалка. Какъв глупак съм — казваше си винаги след това. Наистина ли очакваше, че тя ще го посети? Радваше се, че не идва. Щеше да е безсмислено и дори болезнено. Мариса. Образът й не излизаше от ума му, колкото и да се опитваше да го прогони. Най-често го преследваше насън. Той я държеше в обятията си — един мокър, треперещ юнга и усещаше сърцето й да бие уплашено. Друг път се носеха под звуците на валса и той усещаше парфюма й, а искрящите скъпоценни камъни на бижутата й го заслепяваха. Той я любеше, сломяваше съпротивата й, когато тя се бореше като дива котка, наслаждаваше се на борбата, но още повече се наслаждаваше на дивата й страст, когато му се отдаваше.

Мариса! Кога си бе дал сметка, че я обича? В нощта на сватбата им в Париж, когато бе избягал с нея, или по-късно? Когато бе разбрал, че трябва да я отпрати с команчите? От самото начало — когато още не я желаеше? Това бе чувство, от което почти се срамуваше и не искаше да си признае. Не искаше да знае кога бе продала тялото си — още в самото начало, за да му отмъсти, или по-късно в отчаяния си опит да го спаси. Бе пожертвала гордостта си, а той се бе вкопчил в своята — за какво?

Надяваше се чичо й да я вземе при себе си. Но кой по-добре от него знаеше, че тя заслужава друга съдба? Не, не искаше да я вижда!

Кямил бе добър с мен. Той ме обичаше. Ех, да можеше да се отърве от спомените! Дори Филип Синклер по свой начин се бе показал добър с нея. Само той не.

Сънят все не идваше. Стана, проклинайки и продължи да обикаля килията. Защо никого не го бе грижа за него? Скоро ли щеше да свърши всичко?

Дори и Мариса да дойдеше, той щеше да я отпрати. Прекалено често бе усещал хладния дъх на смъртта и вече бе уморен. Един човек, който нямаше нищо, един жив мъртвец. Мариса живееше, тя бе животът. Тя щеше да го забрави въпреки страстните си думи: Ако съм сторила нещо, то е защото те обичам. За пръв път бе изрекла тази дума, а той я бе отблъснал.

Защо не идваше никой? Завинаги ли бе погребан тук?

 

 

Килията бе тъмна и Доминик тъкмо бе задрямал, когато се появи капитан Игуера. Тъмничарят, който му бе отключил, държеше в ръка горяща факла.

— Трябва да ви попитам дали ще дойдете с мен доброволно и без да се съпротивлявате — каза капитанът с надутия си тон. — Ако ми дадете думата си, оковите ви ще бъдат свалени. Така или иначе ще дойдете с мен и ако не го сторите доброволно, ще трябва да стане под дулото на пистолета ми.

— Кой… кой ви е натоварил да ме изведете оттук? — очите на Доминик вече не бяха сънени, а искряха като сребърни остриета. Той скочи на крака и се взря в лицето на Фернандо, сякаш думите му не го засягаха ни най-малко.

Фернандо осъзна, че мрази този мъж и се чувства засегнат от държанието му. Въпреки това отвърна делово:

— Архиепископът и вицекралят, който е пристигнал с него. Но вие още не сте отговорил на въпроса ми, господине.

— Имам ли избор? Честно казано, до гуша ми дойде от тези вериги. Имате ли нужда от думата ми, че няма да направя опит да избягам. Пистолетът ви без съмнение би го осуетил.

Седяха един до друг върху грубо скованата капра на някаква открита кола. Тъмничарят седеше зад тях, с опряна в гърба на Доминик пушка. Изглежда, капитанът не бе особено щастлив от това поръчение, но Доминик не даваше и пет пари за него. Бе погълнат от това, да вдишва с пълни гърди хладния нощен въздух и да наблюдава обсипалите небосвода звезди.

Засега му стигаше, че отново е под открито небе. Скоро щеше да разбере какво възнамерява да прави с него архиепископът. Архиепископът. Що за човек бе той?

Пътуването му се стори прекалено кратко, макар да бяха изминали няколко километра. По пътя тъмничарят му бе подал един мях с вино — все така мълчаливо и без да сваля оръжието си. Доминик бе промърморил някаква благодарност и бе оставил скъпоценната течност да се стече по гърлото му. Игуера мълча през целия път, постоянно подканяйки конете да ускорят ход.

В далечината изникнаха светлини, които с всяка изминала минута ставаха все повече, и повече. Доминик съзря множество войници и говедари със запалени факли. Навсякъде се виждаха готови за път или току-що пристигнали коли.

— Негово преосвещенство ви очаква в работния си кабинет.

Все така с опряно в гърба му дуло, Доминик мина покрай светлините и множество безразлични лица. Бе въведен в малко, скромно обзаведено помещение. Високият мъж, обърнал се към него при влизането му, бе облечен също толкова семпло — съвсем иначе от онова, което си бе представял Доминик. Носеше черно расо като тези на йезуитите, а на гърдите му висеше сребърен кръст. Само сините очи, които изпитателно наблюдаваха Доминик изпод светлите вежди, напомняха за Андре Кастеляно.

Тъмничарят бе излязъл и Доминик чу вратата да се затваря зад него. Откакто му бяха свалили веригите, с които почти се бе сраснал, чувстваше необичайна лекота. Какво трябваше да стори? Да падне на колене и целуне пръстена?

В този момент от един тъмен ъгъл към него се втурна Мариса.

— Доминик, Доминик!

Тя се притисна към него и ръцете му сякаш от само себе си се разтвориха и сключиха около нея. Забравил за архиепископа, той усещаше само топлото й тяло, което се притискаше към него, както толкова често в сънищата му. Но това не бе сън.