Розмари Роджърс
Развратни игри (59)

58

Мариса не помнеше как се бе озовала в манастирската си килия, но сега се строполи върху тясното легло като счупена кукла. Сестра Мария Беатрис я съблече, нахлузи й груба памучна риза и й даде някакъв горчив горещ чай.

— Изпийте това, ще ви помогне да заспите. Бедно изгубено дете! Кога най-сетне ще се откажете от безпътния живот?

Монахинята коленичи край леглото й и започна да се моли за спасението на душата й. Мариса вече спеше, когато сестра Мария Беатрис безшумно излезе.

Спа неспокойно. Измъчваше я кошмар: Педро бавно я събличаше пред очите на Доминик, който стоеше с каменно лице и не отвръщаше на молбите й за помощ. Изведнъж забеляза, че той стоеше под някакво бесило, а на врата му бе нахлузена примка.

— Помогни ми! Помогни ми! — крещеше тя, но той само поклати глава. Неочаквано бесилото се превърна в ешафод, а зад Доминик изникна палачът, Педро, който се хилеше зловещо.

— Доминик! Доминик!

Събуди се обляна в пот. Собствените й викове още отекваха в ушите й и кънтяха между четирите стени на тясната манастирска килия.

Скоро дотича сестра Мария Беатрис.

— Дете, дете, какво има пак? Ездата под това слънце, алкохолът, развратът — нищо чудно, че ви измъчват кошмари! — макар тонът й да бе строг, монахинята изглеждаше угрижена и когато Мариса зарида отчаяно, седна до нея и я заговори. — Стига, стига, било е просто един кошмар. Ако дойдете с мен в параклиса, ще се почувствате по-добре. Ще изпратя да извикат отец Хуан, за да се изповядате, не мислите ли, че е време? Не бива да таите всичко в себе си. Молихме се за вас…

— Не мога! Не сега! Не още! — промълви Мариса.

Колкото и крехка, и нежна да изглеждаше сестра Беатрис, тя бе направена от твърдо дърво.

— Защо не ме послушате? Трябва да се покаете, преди да е станало късно. Какво ще каже негово преосвещенство? Че не сме се грижили за вас.

— Лошо ми е — простена Мариса.

Сега сестра Беатрис изглеждаше още по-угрижена.

— Може би трябва да се омъжите час по-скоро, дете. Нямам опит в тези неща, но си спомням… — монахинята стисна устни, сякаш бе казала повече, отколкото е трябвало.

Мариса почти не я слушаше. Погледът й отчаяно се луташе из тясното помещение.

— Колко е часът? Къде са дрехите ми? Трябва да изляза!

— Да излезете! И дума да не става. Пладне е. Навън няма никой, освен онези нещастници, които са изложени на площада като животни. Не бива да гледате подобни неща. Останете в леглото и се успокойте. Поне веднъж проявете малко разум!

Отмъщението на Педро… Гърлото й се сви и отново й прилоша, но тя бе твърдо решена да излезе, стана и се облече трескаво. Сестра Беатрис се бе втурнала в коридора и бе събрала с виковете си всички монахини. Сега те наобиколиха Мариса със строги лица.

— Не можете да ме спрете! — извика тя. — Ще се оплача на губернатора. Ще се оплача и на чичо ми, когато дойде. Ще си разбия главата в стената… ще си прережа вените! Тогава ще можете да се молите за спасението на собствените си души!

— Мисля, че е полудяла — рече една от монахините и се прекръсти.

— Дете, не разбирате ли, че просто сме загрижени за вас? — с успокоителен тон попита игуменката. — Къде трябва да отидете толкова спешно? Можем да изпратим съобщение…

— Няма да стигне до него… до човека, с когото трябва да говоря. Наистина трябва да отида лично — сега Мариса бе съвършено спокойна и леденостудена.

— Кой е този човек? Защо трябва да ходите? Точно сега…

Тя извади ножа си и монахините се пръснаха като подплашени кафяви врабчета.

— Ако не ме пуснете, ще използвам ножа… срещу самата себе си. Отивам на площада. Елате с мен, ако искате. Би трябвало да го направите. Какъв смисъл има да се криете зад тези стени и да се молите? Знаете ли изобщо за какво се молите и за кого? Имате ли представа за страданията и мизерията навън? Интересува ли ви това? По-лесно е да си затваряш очите пред действителността и да се молиш, нали? Не и за мен! Излизам, и отивам — щом толкова искате да знаете — да открия мъжа си, своя съпруг, бащата на детето, с което го дарих преди две години и на това, което нося в утробата си.

Облечена в пола и блуза, Мариса се втурна босонога край тях и никой не се опита да я спре. Тя отлости тежката дървена порта и я отвори сама, след това я затръшна след себе си. Втурна се по прашните улици, покрай сградите със спуснати капаци на прозорците.

На площада нямаше много хора, така че не бе трудно да открие с поглед, каквото търсеше. Сама не знаеше какво бе очаквала — може би ешафод, подобен на онзи от съня й? Бесилки, на които се люлееха телата на обесени мъже?

Видя скована от грубо издялани дъски клетка в дървена талига. В нея клечаха окъсани, безпомощни мъже. Бяха изложени на показ като животни, недалеч от едно бълбукащо хладно ручейче. Мариса обходи с поглед нещастниците. Кой от тях бе Доминик? Тогава си спомни думите на Фернандо: Държат го отделно от останалите.

Най-сетне го съзря и дъхът й секна.

Останалите американци бяха оковани за китките в предната част на клетката. Доминик бе коленичил в другия край, а на врата му имаше примка, завързана за дървен прът така, че при всяко помръдване се затягаше.

Без да се замисли, Мариса се втурна към него. Тя изтръгна манерката от ръката на един от войник, който тъкмо я бе вдигнал към устните си.

— Хей, момиче! — мъжът посегна да я сграбчи за рамото.

— Не ме докосвайте! — изфуча насреща му тя. — Не знаете ли коя съм? Тогава попитайте губернатора!

От множеството се разнесе някакъв глас:

— Истина е, войниче! Тя се познава с губернатора Елкизабал и е племенница на нашия архиепископ. Капитан Игуера може да го потвърди.

Войниците запристъпваха към нея, но думите й ги спряха.

— Вие ли сте храбрите войници на Педро Артеага? Мили Боже, какви герои само! Още по-големи животни от индианците, от които толкова се боите! Затова ли получавате заплатата си, за да издевателствате над беззащитни затворници? — когато се обърна към зяпачите, тонът й стана още по-презрителен. — Ами вие, нямате ли си друга работа, освен да зяпате тези нещастници? На това ли ви учат всяка неделя в църквата? Християни! Мислите ли, че заслужавате да се наричате така? Вие сте по-безчовечни и от римляните, които се смеели, хвърляйки християните на зверовете! Трябва да се срамувате!

Тя отблъсна ръката на войника.

— Наистина ли сте лишени от всякакви човешки чувства?

Пясъкът под босите й нозе пареше. Тя не можеше да откъсне поглед от подутите устни и напукани лица, върху които болката и отчаянието бяха отпечатали дълбоки следи. Нещастниците бяха голи от кръста нагоре. По телата им имаше следи от насилие и глад. А Доминик…

Цялото му тяло бе покрито с язви и рани от изгаряния и тя не можа да сдържи сълзите, които рукнаха по страните й, когато се приближи към него и поднесе манерката към устните му.

— Доминик…

Той отвори очи, но сякаш не я виждаше. Лицето му имаше сивия цвят на мъртвец.

С треперещи ръце тя наля в устата му вода, част от която се стече по сплъстената му брада. Погледът му постепенно се проясни и той, изглежда, я позна. Мариса понечи да го погали през решетките, но мускулите му неволно потръпнаха от докосването. Тя веднага отдръпна ръка и се съсредоточи върху това, да влее безценната вода в устата му.

Устните му се раздвижиха, а мускулите на врата му се изопнаха от усилието да изрече заседналите в гърлото му думи.

— Върви си! — в очите му имаше сълзи. — Мариса, моля те! Не тук… не така… защо не си тръгваш? Не видя ли достатъчно?

Един от войниците се приближи и изтръгна от ръката й манерката.

— Хей, какво ви става? Не знаете ли, че е строго забранено да се разговаря с пленниците? Трябва да ви…

Изопнатите до скъсване нерви на Мариса я превърнаха в съскаща котка с искрящи очи.

— Ти, дръвнико! Какво трябва да направиш? Да ме набиеш? Да ме застреляш? Хайде, давай! По-лесно е да се бият жени и да се измъчват оковани мъже, отколкото да се воюва с индианците, нали? Хайде, направи го, какво чакаш?

Смутен и още по-ядосан, той понечи да я изтика обратно в тълпата, но тя го ритна с босия си крак по глезена и издра лицето му.

— Проклятие! — ядосан от неочакваната й съпротива и от разнеслия се от тълпата смях, той я сграбчи за китките и понечи да я хвърли в поточето, когато един глас го възпря.

— Редник, веднага пуснете госпожицата!

Мариса се олюля. Фернандо Игуера се спусна към нея и я задържа, за да не падне.

— Елате, моля ви, доня Мариса. Доведох ви кон — той даде знак на един от войниците. — Помогнете на госпожицата да се качи на седлото.

— Не! — извика тя. — Не искам, не мога да си тръгна сега! Не бива да допускаш! Слънцето… и никой не им дава вода. Всички ли сте варвари? Нечовешко е!

Фернандо никога не я бе виждал толкова гневна и никога не се бе отнасял толкова грубо с нея.

— Качвайте се! Или държите да продължите този театър? — след това тихо, но твърдо й прошепна: — Ако изпитваш нещо към този мъж… не разбираш ли какво му причиняваш? Да не би да искаш да му отнемеш и последните остатъци от гордост? Достатъчно му навреди.

— Така е — прошепна тя. Без нито дума повече се остави да бъде вдигната на седлото на златистокафявия си жребец, опитвайки се да не мисли за пленниците и най-вече за един от тях…

— Дайте им вода. Така ще останат живи, докато дойде време да увиснат на бесилото — гласът на Фернандо ли бе това — толкова жесток, толкова безчувствен.

— Но полковникът нареди…

— Аз съм комендант на тази крепост. Изпълнете заповедта ми!

Един от пазачите сръга с лакът другаря си.

— Какво ти казах? Капитанът има нещо с нея.

Мариса бе отчаяна. Какво бе постигнала с намесата си, с желанието си да стори нещо?

Върви си! — бе казал Доминик — Не тук, не така… След това Фернандо й бе отворил очите и сега тя предпочиташе да умре.

Вдигна глава едва след като площадът остана зад тях. Фернандо я гледаше по-скоро тъжно, отколкото гневно.

— Защо го направи?

— Не зная. Просто трябваше да сторя нещо. Не можех да допусна… и няма да допусна! Поне го видях. Няма да допусна да умре! Не, не, ще направя всичко…

— Значи той е причината да дойдеш при мен през онази нощ, а след това да се сближиш с губернатора. Да не би да се каниш да сториш същото и с полковник Артеага? Мислиш ли, че би могла да попречиш на неизбежното?

— Ще сторя онова, което трябва — твърдо отвърна тя.

Лицето му издаваше дълбока загриженост, преди внезапно да застине и от него да изчезне и най-малката следа от чувства.

— Разбирам — хладно рече той. — Монахините бяха много загрижени за теб. Съобщиха ми…

— Благодаря. Прости ми, Фернандо — в очите й се появиха сълзи. — Не исках… не знаех…

— Ти ме излъга! Кого от двамата имаше предвид? Или за теб това няма никакво значение?

Горчивината му я засегна болезнено.

— Смятах Доминик за мъртъв. Разбираш ли? Мислех, че Педро го е убил. Единствената причина, поради която те помолих да потърсиш Педро, бе решението ми да го убия. Едва не го сторих вчера вечерта, но той направи някои намеци, които ме накараха да мисля, че е възможно Доминик да е сред пленниците. Това е истината, Фернандо.

— Не мога да го спася заради теб, трябва да разбереш това. Въпреки всичко… все още те обичам, Мариса. Мисля, че си страдала достатъчно. И не мога да гледам повече да страдаш.

— Тогава ми помогни! — тя хлипаше безпомощно.

— Ще те отведа при губернатора — лаконично рече той. — Всичко останало зависи от теб.